Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№…..………..….
Гр.София, 14.10.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав,
в открито съдебно заседание, проведено
на шести декември две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева Мл. Съдия Боряна Петрова
при участието на
секретаря Румяна Григорова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева
гр.дело № 9724 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258
– чл.256 от ГПК.
Обжалва
се решение № 38543 от 16.02.2017г.,
постановено по гр. дело № 33160/2016г. на СРС, 78 състав, в частта, с която е
признато за установено на основание чл.415,ал.1 от ГПК, че И.С.Н. /починала
в хода на въззивния процес с правоприемници по чл.227 от ГПК: Д.Р.Н. и С.Р.Н.- Г./
дължи на „Т.С.” ЕАД , както следва:
1/ сумата от 831,46лв. -
главница, представляваща неизплатена стойност на топлинна енергия за периода
м.04.2012г. – м.04.2014г. за топлоснабден имот - ап.№ 55, находящ се в
гр.София, ж.к.*********, ведно със
законната лихва от 04.05.2015г.- до
окончателното изплащане, както и 2/
сумата от 142,25лв.- мораторна лихва върху главницата , натрупана за периода 31.05.2012г.-
21.04.2015г. , за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 23966/2015г.
по описа на СРС, 78 състав. Решението се обжалва и в частта, с която И.С.Н. е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД –
сумата от 536,14лв.- разноски по делото за първоинстанционното исково
производство и сумата от 72,45лв.- разноски за заповедното производство, на
основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Въззивницата - ответник
И.С.Н. /починала в хода на въззивния процес с правоприемници по чл.227 от ГПК: Д.Р.Н.
и С.Р.Н.- Г./ заявява искане за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част. Поддържа възражение за недоказаност на исковите претенции по
основание и размер. Възразява, че между
нея и ищеца не съществува договорно правоотношение, тъй като по делото не е
доказано да е собственик на процесния имот и съответно- да има качеството на
потребител на топлинна енергия /ТЕ/. Поддържа постановяване на обжалваното
решение в нарушение на нормите на чл.62 и чл.147 от ЗЗП. Възразява , че в
нарушение на процесуалните правила от първата инстанция не са допуснати
заявените от нея с отговора на исковата молба доказателствени искания. Като
последица от това, поради липсата на доказателства за въвеждане на
абонатната станция на сградата в експлоатация и липсата на доказателства за
извършен метрологичен контрол на топломера, поддържа недоказаност на исковата
претенция за главницата по размер. С
изложените доводи, подробно развити в жалбата,
въззивницата-ответник мотивира искането си за отмяна на обжалваното
решение и вместо него- постановяването на друго, с което предявените искове да
бъдат отхвърлени като неоснователни. Заявява искане за присъждане на
направените по делото разноски.
Въззиваемата страна
„Т.С.“ ЕАД не депозира писмен отговор на жалбата в срока по чл.263,ал.1 от ГПК, не заявява становище по
жалбата и в хода на въззивното производство. Не претендира разноски за
настоящата инстанция.
Третото лице – помагач на ищеца
- „Т.с.“ ЕООД – не заявява становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд,
като обсъди становищата и доводите на
страните и доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност по реда
на чл.235,ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в срок , от легитимирано лице и срещу подлежащ на въззвивен
инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
При
извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът
дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени
с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.
Настоящият
съдебен състав намира, че законосъобразно и правилно с обжалваното решение е
прието, че от събраните по делото доказателства се установява, че починалата в
хода на въззивния процес ответница И.С.Н. е имала качеството на потребител на ТЕ за исковия период от време,
съгласно легалната дефиниция на пар.1,т.42 от ЗЕ /отм., но приложим за частта
от исковия период – 01.04.2012г. до 17.07.2012г./ и съответно- качеството на
клиенти на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл.150,ал.1 от ЗЕ и
пар.1,т.2“а“ от ЗЕ, /приложими към останалата част от исковия период
17.07.2012г.-30.04.2014г./, като собственик на процесния
топлоснабден имот, което обстоятелство се установява от представения по делото
нот.акт № 97, том ІХ по нот.дело № 1558/2005г. на нотариус Р.Д.с рег.№ 274. Именно в качеството на собственик на процесния
топлоснабден имот от починалата в хода на процеса ответница И. С.Н. е подадено
и заявление с вх.№ 977/ 31.03.2006г. до ищцовото дружество- за откриване на
партида на нейно име за процесния имот. Заявеното от ответницата възражение е ,
че процесният имот не се ползва от нея, а от трето за спора лице. Дали процесният топлоснабден имот се ползва
фактически от ответницата- собственик или от трето лице, на което имотът е
предоставен за ползване от ответницата по силата на договорка между тях, е
ирелевантен факт за правоотношението между страните по настоящото дело, освен
ако не бъде доказано наличие на сключен договор между третото лице- ползвател
на имота на облигационно основание и „Т.С.“ ЕАД, съгласно задължителната
съдебна практика- т.1 от ТР № 2/ 2018г.
по т.дело № 2/2017г. на ОСГК на ВКС. В конкретния случай ответницата не твърди и не
установява наличие на такъв договор между ищеца и третото лице Станка Михова. Напротив,
както вече бе посочено по-горе в мотивите, от страна на починалата в хода на
процеса ответница е заявена изричната воля именно тя да встъпи в договорно
правоотношение с ищеца с подадената от нея молба-декларация за откриване на
партида на нейно име за процесният топлоснадбен имот. Ето защо, настоящият
съдебен състав приема, че в рамките на исковия период от време облигационното
правоотношение с предмет доставката на ТЕ е съществувало и обвързвало ищеца и
ответницата- като собственик на имота, на основание разпоредбите на чл.150,ал.1
и чл.153,ал.1 от ЗЕ.
Съгласно
разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие - на
клиентите на топлинна енергия за битови нужди, се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР. Следователно между страните за процесния период е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни Общи условия
за продажба, каквито са Общите условия, публикувани във вестник „Дневник“, броя
от 14.01.2008г. и тези от 12.03.2014г., публикувани във в-к 24 часа“ – броя от
10.02.2014г. и в-к „ 19 минути“. В
случая съдът съобразява и разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, която
предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите
условия /ОУ/ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. Починалата в хода на процеса
ответница не твърди и не установява да е
упражнила правото си да възрази по горепосочения начин срещу Общите условия,
поради което съдът намира, че ги е
приела.
Нормата на чл.139, ал.1 от ЗЕ постановява, че разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в чл.139 – чл.148 от ЗЕ и в Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на уредите за индивидуално разпределение в отделните имоти. Съгласно
чл.155, ал.1, т. 2 от ЗЕ и уговореното в Общите условия сумите за топлинна енергия
за процесния период са начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски,
за които са издадени фактури, като след края на отоплителния период са
изготвени изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение.
За имота на ответната страна са издадени фактури по прогнозни месечни вноски за
процесния период от време и изравнителни сметки, изготвени въз основа на
документите за отчет на индивидуалните уреди за разпределение, като в последните документи е отразена разликата между старите и новите
показания. От тези документи, представени по делото и изготвеното въз основа на тях заключение на
съдебно-техническата експертиза се
установява стойността на действително доставената ТЕ за имота на починалата в
хода на процеса ответница за исковия период от
време в размер на 831,46лв.. Неоснователно е възражението на ответницата
за недоказан размер на задължението, обосновано с липсата на доказателства за
въвеждане на абонатната станция на сградата в експлоатация, с липсата на доказателства
за метрологичен контрол на топломера и липсата на отчетите на топломера на
сградата за исковия период.
Действително, от страна на ищеца не е изпълнено постановеното с
определението по чл.140 от ГПК – задължение по чл.190 от ГПК – за представяне
на посочените документи. От приетото по
делото и неоспорено заключение на СТЕ се установява, че те са налични и са
проверени от вещото лице. Нещо
повече, доказателствата относно
въвеждането в експлоатация на абонатната станция нямат отношение към количеството
доставена ТЕ, а към законността на съображението, от гледна точка на строителните правила и
норми, а що се отнася до доказателствата за метрологичния контрол на абонатната
станция, дори и при липсата на такива законът задължава съда при доказан по
своето основание иск да определи размера му по реда на чл.162 от ГПК,
включително и на база на приети по делото заключения на вещи лица. Във връзка с
дължимата стойност на доставеното количество ТЕ за процесния имот следва да се
посочи, че на настоящия съдебен състав служебно е известно решение № 4777/13.04.2018г. по
адм.дело № 1372/2016г. на ВАС,
което не е влязло в сила, тъй като е предмет на последващ инстанционен контрол
от 5-чл. състав на ВАС, както и решение № 11603/ 31.07.2019г. по адм.дело №
13721/2017г. на ВАС, които също не е влязло в сила. Като допълнителен аргумент
следва да се посочи, че дори формулите от методиката за дялово разпределение,
установена с Наредба № 16-344/2007г. да бъдат отменени, както и да бъдат
отменени норми от Наредбата, то тази отмяна с влязло в сила съдебно решение ще има
действие само за в бъдеще – от момента на влизането му в сила, съгласно нормата
чл.195,ал.1 от АПК, поради което и не би рефлектирало върху приложимите правни
норми за конкретния казус, които остават в сила за процесния минал /предходен / период,
доколкото отмяната няма обратно
действие. Що се отнася до правните последици , възникнали от отменения
подзаконов нормативен акт- те следва да се уредят по реда на чл.195,ал.2 от АПК.
На
последно място, настоящият съдебен състав приема, че дължи произнасяне по заявените за пръв път с въззивната жалба
възражения, касаещи приложението на императивни правни норми на ЗЗП, доколкото
те не попадат в проложното поле на чл.266,ал.1 от ГПК, тъй като за тяхното
приложение съдът следи служебно при всяко положение на делото. Съдът намира за
неоснователно възражението за извършване доставката на ТЕ за процесния имот в
нарушение нормата на чл.62,ал.1 от Закона за защита на потребителите. На първо
място, нормата на чл.62 от ЗЗП е
материално-правна и има действие само за в бъдеще – от момента на влизането й в
сила, а тя влязла в сила на 25.07.2014г.- след възникването на облигационното
правоотношение между страните и процесния период, за който се претендира цената
на доставената топлинна енергия, поради което и е неприложима. На второ място
възражението на ответницата за „принудителна продажба“ на топлинна енергия се
явява и неоснователно и предвид обстоятелството, че именно в качеството й на потребител на топлинна
енергия, който се намира в облигационно правоотношение с ищеца, тя е подала
молба-декларация за откриване на партида на нейно име при ищцовото дружество
/л.22 от делото на СРС/, както и е подписала
индивидуалните отчети за доставената ТЕ през исковия период. Що се
отнася до императивната норма на чл.147“а“ от ЗЗП, на която се позовава
ответницата във въззивната жалба, тя също е влязла в сила на 25.07.2014г.- след
възникването на облигационното правоотношение между страните и процесния
период, за който се претендира цената на доставената топлинна енергия, поради
което и е неприложима, тъй като има действие за в бъдеще- от момента на
влизането й в сила.
С оглед гореизложените мотиви, настоящият съдебен
състав приема, че законосъобразно и правилно с обжалваното решение искът за
главницата, представляваща стойността на доставената през исковия период ТЕ е
уважен в рамките на доказания размер от 831,46лв.
Основателността
на претенцията за главницата- цена на ТЕ обуславя основателността и на иска за
акцесорното вземане за мораторна лихва, дължима за времето на забавата. Настоящият съдебен състав приема, че за
процесния период 31.05.2012г.- 21.04.2015г.,
ответницата е в забава за плащане на падежиралите в този период ежемесечно
дължими суми, представляващи стойност на ТЕ за времето м.04.2012г.- м.01.2014г.
Съгласно клаузата на чл.33,ал.1 от ОУ от 2008г., купувачите на ТЕ дължат
плащане на месечно дължимата сума в 30
дн.срок от изтичане на периода, за който се отнасят. Т.е. за стойността на ТЕ за първия месец от
исковия период- м.05.2012г., падежът за плащане е настъпил на 30.06.2012г. и от
този момент ответницата е в забава. Това се отнася и за стойността на
ТЕ за останалата част от исковия период – до месечно дължимата сума за
м.01.2014г., чийто падеж е настъпил на 04.03.2014г.г. Настоящият съдебен състав определя обезщетението за забава по чл.86,ал.1 от ГПК
върху главницата от 645,31лв., представляваща стойност на ТЕ за периода
м.05.2012г.- м.01.2014г., което се
следва на ищеца за времето на забавата 31.05.2012г.-21.04.2015г. по реда на чл.162 от ГПК – в размер на 110,40лв.,
до който размер исковата претенция се явява основателна. За разликата над тази сума от 110,40лв.- до
пълния уважен размер от 142,25лв.,
настоящият съдебен състав приема, че искът по чл.86,ал.1 от ГПК се явява
неоснователен и като такъв - следва да бъде отхвърлен по следните мотиви:
Настоящият съдебен състав приема, че върху главницата, представляваща стойност
на ТЕ за м.02.2014г.- м.04.2014г. , починалата в хода на процеса ответница не са изпаднала в забава за плащане, поради
нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този период от
време ОУ от 2014г. / в сила от 12.03.2014г./. С посочените договорни клаузи е регламентиран падежът за изпълнение на
задължението за плащане на стойността на ТЕ. Настоящият съдебен състав намира,
че клаузите на чл.33,ал.1 и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са нищожни, на основание
чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на потребителите, като неравноправни -
противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на
чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и
задълженията на ищеца – търговец и тези на потребителя /купувач/ - ответник по
делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г. е установен падеж
за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по
чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. А с клаузата на чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за
изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30
дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД.
Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа на
задължението за плащане, с притежаването
на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър или
смартфон /, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и
задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за
достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически
положение спрямо търговеца. Съдът приема, че потребителят не може да бъде
задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване
с посочените технически средства и отделно от тях – да направи и
допълнителни парични вложения, които да
му гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по
процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че клаузите на чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от
2014г. противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1 от Закона за защита
на потребителите и като последица от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от
ЗЗП – са нищожни. Ето защо, за
вземанията на ищеца за дължимата стойност на ТЕ за периода м.02.2014г.- м.04.2014г., които
попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, съдът
приема, че починалата в хода на ответница И.С.Н. не е изпаднала в забава, тъй
като липсва договорен падеж, както и покана за плащане от страна на ищеца,
съгласно изискването на чл.84,ал.2 от ЗЗД.
С оглед изложените мотиви, настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение в частта, с която е уважената исковата претенция
по чл.86,ал.1 от ЗЗД за разликата над
сумата от 110,40лв.- до уважения размер от 142,25лв. , претендирана като
мораторна лихва върху главницата, следва да бъде отменено и вместо него– да
бъде постановено друго, с което искът за посочената разлика да бъде отхвърлен.
В останалата обжалвана от ответницата част, с която искът е уважен за сумата от
110,40лв. , дължима за мораторна лихва върху главницата, натрупана за периода 31.05.2012г.- 21.04.2015г.,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като законосъобразно и
правилно.
По разноските
по делото:
При горния изход на делото и на основание чл.78,ал.1
от ГПК ищецът има правото на разноски за първата инстанция /държ.такса,
възнаграждения за вещи лица и юрисконсултско възнаграждение/ съразмерно с
уважената част от исковете от 471,88лв., поради което за разликата над тази
сума- до пълния присъден размер от 536,14лв. – обжалваното първоинстанционно
решение следва да бъде отменено. За заповедното производство ищецът има правото
на разноски за държ.такса и юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с
уважената част от исковете от 67,45лв., като за разликата над тази сума – до
пълния присъден размер от 72,45лв.- обжалваното решение следва да бъде
отменено.
За възивното производство ищецът има правото на
разноски съразмерно с отхвърлената част от жалбата на ответната страна, но
доколкото от ищеца не е направено искане за присъждане на такова- не му се
дължи.
Съответно,
на основание чл.78,ал.3 от ГПК на ответната страна се дължат разноски за
първоинстанционното производство съразмерно с отхвърлената част от исковете, но
доколкото от нея не е заявено и не е доказано извършването на разноски, такива
не й се следват. За въззивното производство от ответната страна не са
ангажирани доказателства за извършени разноски, поради което такива не й се
дължат.
На
основание чл.78,ал.6 от ГПК ищецът „Т.С.“ ЕАД следва да бъде осъден да заплати
по сметка на СГС сумата от 0,63лв.- дължима държавна такса по подадената от
ответната страна въззивна жалба- съразмерна на уважената част от нея.
Воден
от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 38543 от 16.02.2017г., постановено по гр. дело № 33160/2016г. на СРС,
78 състав, в частта, с която е признато
за установено по реда на чл.422 от ГПК, че
И.С.Н. дължи на „Т.С.” ЕАД , на
основание чл.86,ал.1 от ЗЗД - разликата
над сумата от 110,40лв.- до размера на сумата от 142,25лв.- мораторна лихва върху главницата , натрупана за
периода 31.05.2012г.- 21.04.2015г. , за която е издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.дело № 23966/2015г. по описа на СРС, 78 състав, както и в частта, с която И.С.Н.
е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД – разликата над дължимата сума от 471,88лв.-
до размера на сумата от 536,14лв.- разноски по делото за първоинстанционното
исково производство и разликата над дължимата сума от 67,45лв.- до размера на сумата от 72,45лв.- разноски за заповедното
производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК, ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения
по реда на чл.422, ал.1 от ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу И.С.Н. , положителен
установителен иск с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – за разликата над сумата от 110,40лв.- до
размера на сумата от 142,25лв.-
мораторна лихва върху главницата , натрупана за периода 31.05.2012г.- 21.04.2015г.
, за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 23966/2015г. по
описа на СРС, 78 състав.
ПОТВЪРЖДАВА№
38543 от 16.02.2017г., постановено по гр. дело № 33160/2016г. на СРС, 78 състав в
останалата обжалвана част.
В
отхвърлителната част, като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в
сила.
ОСЪЖДА “Т.С.“
ЕАД да заплати по сметка на СГС - сумата
от 0,63лв.- държавна такса по въззивната жалба на ответницата, на основание
чл.78,ал.6 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване, на основание чл.280,ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.