Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 30.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на шести декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия Ташева в. гр. д. № 11689 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 182879 от 24.8.2020 г., постановено по гр. д. № 197/2019 г. по описа
на СРС, ІІ ГО, 126 състав, е признато за установено по предявените от „А.з.с.н.в.“
ЕАД против А.Х.А., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК
вр. чл. 99 ЗЗД, че А.Х.А., ЕГН ********** дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******следните
суми, представляващи незаплатени задължения по договор за заем № 2471434/15.1.2016
г., сключен с „И.А.М.“ АД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с
договор за цесия, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
16.08.2017 г. по ч. гр.д. № 51503/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 126 състав, а
именно: 570,60 лева, представляваща подлежаща на връщане заета сума, заедно със
законната лихва от 27.7.2017 г. до погасяване на задължението и 87,14 лева, представляваща
мораторна лихва за периода 09.2.2016 г. - 26.7.2017 г., като е ОТХВЪРЛЕН иска
за установяване на задължение за връщане на заетата сума за разликата до пълния
предявен размер от 642,44 лева, исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 92, ал.
1 ЗЗД за установяване на вземания за сумите 23,62 лева, представляваща възнаградителна
лихва за периода 08.2.2016 г. - 11.4.2016 г., 9,00 лева, представляваща такса
за разходи за извънсъдебно събиране на просрочените вземания и 178,38 лева, представляваща
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение за
периода 15.2.2016 г. - 11.4.2016 г., както и иска за установяване на задължение
за мораторна лихва за 27.7.2017 г., като с решението ответникът е осъден да
заплати на ищеца сумата от 199,50 лева, представляваща разноски в исковото и
заповедното производство.
Срещу
решението, в частта, с която са уважени предявените искове е депозирана
въззивна жалба от ответника А.Х.А., чрез назначения от съда особен представител
по чл. 47 ГПК. В същата са изложени оплаквания за неправилност на постановеното
решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение
на материалния закон и необоснованост. Навеждат се доводи, че ищецът не е
носител на процесното вземане, придобито чрез договор за цесия, тъй като
липсват доказателства за надлежно съобщаване на цесията от цедента „И.А.М.“ АД на
длъжника преди подаване на исковата молба. Поддържа се, че дори и да се приеме,
че ответникът е уведомен за прехвърленото вземане с връчване на исковата молба
и на книжата, приложени към нея, следва да се има предвид, че производството е
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, при което искът за
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на
заявлението по чл. 410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение. В тази връзка
се излага, че в конкретния случай, към момента на подаването на заявлението по
чл. 410 ГПТК за издаване на заповед за изпълнение вземането на ищеца „А.з.с.н.в.“
ЕАД към ответника не е съществувало, тъй като към този момент същият не е бил
уведомен за прехвърленото вземане по предвидения в ЗЗД ред, поради което
ищцовото дружество не е носител на процесното вземане и не притежава
процесуална легитимация в производството. На следващо място се оспорва
предявения иск по основание и размер като се поддържа, че ответникът не е
получил сумата по кредита и не дължи претендираните от ищеца суми. На отделно
основание се поддържа, че процесният договор за кредит е нищожен на основание
чл. 146 от ЗЗП, както и че задълженията по него са погасени по давност.
Поради
изложените съображения се отправя искане към съда за отмяна на решението, в
обжалваната част и постановяване на ново такова по същество, с което да бъдат отхвърлени
изцяло предявените искове против А.Х.А. като неоснователни и недоказани, както
и да бъдат присъдени разноски по делото. Въззиваемата
страна „А.з.с.н.в.“ ЕАД е депозирала отговор на въззивната жалба, в който
оспорва същата като неоснователна по подробно изложени съображения. Подържа, че
ответникът се счита за уведомен за настъпилата цесия с връчване на препис на
исковата молба на особения представител, ведно с копие от изпратеното
уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Излага се, че са неоснователни и
наведените оплаквания относно
получаване на сумата по заема от ответника, за размера на дължимата сума, в т.
ч. за претендираните от ищеца лихви и възнаграждения, за нищожност на
договорните клаузи съгласно чл. 146 от ЗЗП, както и за настъпила погасителна
давност. Отправя се искане въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а
решението, в обжалваната част да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Претендират се разноски по делото.
Срещу
решението, в частта с която са отхвърлени предявените искове не е подадена
въззивна жалба, поради което същото е влязло в законна сила.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 79. ал. 1 вр. чл. 240 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86. ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 9 от Закона за потребителския кредит вр. чл. 99 ЗЗД.
Настоящият
съдебен състав, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е подробно изложена от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, които да променят така приетата за установена
от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата
инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени към
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното решение е
валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че решението е и правилно, като въззивният съд споделя
напълно изложеното в него, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалбата следва
да се добави следното:
Настоящият съдебен състав намира за
необходимо първо да разгледа оплакването във въззивната жалба относно активната
легитимация на въззиваемото дружество „А.з.с.н.в.“ ЕАД. Същата се извлича по
делото от твърдяното му качество на цесионер, което е възникнало в резултат на
прехвърляне на вземането на „И.А.М.“ АД срещу длъжника А.Х.А. с Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. и Приложение № 1
от 01.01.2017 г. към него.
Съгласно
чл. 99, ал. 4 ЗЗД, за да може прехвърлянето на едно вземане да бъде
противопоставено на длъжника по същото са необходими две условия - договор за
прехвърляне на вземането и съобщаване за прехвърлянето от първоначалния
кредитор (цедента) на длъжника.
От
ангажираните по делото доказателства се установи, че между „И.А.М.“ АД, като
заемодател и А.Х.А., като заемател е сключен договор за паричен заем № 2471434/15.01.2016
г., по силата на който заемодателят се е задължил да предостави на заемателя сумата
от 800 лева, която същият се е задължил да върне съгласно условията на
сключения договор.
По
делото се установява, че по силата на Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. „И.А.М.“ АД е прехвърлил н. „А.з.с.н.в.“
ООД ликвидни и изискуеми вземания, произхождащи от договори за потребителски
кредит, сключени с лица, които не изпълняват задълженията си по тях по
Приложение № 1 към договора.
Видно
от представеното Приложение № 1/01.01.2017 г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/, сключен между „И.А.М.“ АД и „А.з.с.н.в.“ ООД
от 16.11.2010г., процесният договор за заем № 2471434/15.01.2016 г. фигурира на
отделен ред № 393.
Следователно,
ищецът основава претенциите си, респ. качеството си на кредитор въз основа на
Договора за прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. и Приложение № 1/01.01.2017
г. към същия, което е двустранно подписано и съдържа съществените
индивидуализиращи белези на конкретното вземане – правоотношението, от което е
възникнало и неговият размер.
Основният
спорен по делото въпрос е свързан с това дали ищецът е материално легитимиран
кредитор на вземанията по договора за предоставяне на паричен заем.
От
представеното по делото пълномощно е видно, че цедентът е упълномощил цесионера
да уведоми от негово име длъжниците на вземанията, предмет на извършеното
прехвърляне, като няма спор по делото, че договорът за цесия, заедно с
приложението към него, писменото пълномощно и изготвеното до ответника
уведомление не са били връчени на ответника преди датата на исковата молба, респ.
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
За
да произведе цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал.
4 от ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за
прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване на
длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на
неговото задължение - да изпълни задължението си точно като плати на надлежно
легитимирано лице, което е носител на вземането.
Въззивният
съд намира, че оплакването в жалбата относно факта дали цесията е породила
действие по отношение на ответника - длъжник, с оглед установеното в чл. 99,
ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването й на последния, за да
има обвързващ и за него ефект е неоснователно. Видно от представеното, изходящо
от цедента пълномощно, цедентът е упълномощил цесионера за уведомяване на
длъжника за извършената цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. По силата на принципа на
свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и, ал.
4 ЗЗД. От друга страна, при отсъствието на специални изисквания в закона за
начина на уведомяване на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се
приеме за надлежно и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като
приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение
на цедираното вземане.
Получаването
на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на
приложените към исковата молба доказателства, едно от които е изходящото от
цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД не
може да бъде игнорирано, в който смисъл е и постановената по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика, обективирана в Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. №
12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на
ВКС, I т.о., Решение № 114/07.09.2016г. по т.д. № 362/2015г. на ВКС, ІІ-ро т.о.,
Решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, III г.о.
Настоящият
съдебен състав споделя изцяло възприетото в решение № 78 от 09.07.2014г. на ВКС
по т.д. № 2352/2013г., II т.о., както и в цитираната по-горе съдебна практика, съгласно
която цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава,
когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение
към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде
съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на
чл. 235, ал. 3 от ГПК. Изходящото от цедента уведомление, приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1-во от ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99,
ал. 4 от ЗЗД.
В
конкретния случай, по делото няма данни да е налице надлежно връчване на
съобщение от цедента на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането преди
образуване на исковото производство. Уведомлението от цедента /направено чрез
надлежно упълномощен представител – ищцовото дружество, въз основа на
пълномощно от 09.09.2015г./ за сключения договор за цесия с предмет процесното
вземане представлява приложение към исковата молба е било надлежно връчено на
ответника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК - лицето е търсено на регистрираните
му постоянен и настоящ адрес три пъти в рамките на повече от един месец, както
и на известния адрес по месторабота, но не е било намерено, поради което съдът
е установил редовността на връчването на исковата молба и книжата към нея и е
назначил особен представител на ответника за целите на защитата му в процеса на
основание чл. 47, ал. 6 ГПК. По отношение на въпросът за съобщаване на цесията
в хода на висящото исково производство в хипотеза на представителство на
ответника от назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител,
настоящият съдебен състав намира следното:
Следва
да се има предвид, че последователно в практиката на ВКС – решение №
148/02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I ТО, решение № 25/03.05.2017г.
по гр.д. № 60208/2016г. на ВКС, II г.о., решение № 198 от 18.01.2019г.,
постановено по т.д. № 193/2018г. на ВКС, I т.о. и др., се застъпва становище,
че кредиторът, ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на
горепосоченото изявление на длъжника, вкл. и чрез нотариална покана и той ще е
редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД, вр. чл. 47,
ал. 1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното
лице, а съобщенията се считат за връчени, т.е. и без да е необходимо
назначаване на особен представител в нотариалното производство. Действително,
назначеният от съда особен представител на ответника притежава особено
процесуално качество да защитава интересите на длъжника в хода на съдебното
производство, но до конституирането му се е стигнало след като съдът е приел,
че съобщението до ответника е редовно връчено по чл. 47, ал. 1 от ГПК.
Установената в нормата на чл. 47, ал. 5 от ГПК фикция, съгласно която
съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от
канцеларията на съда или общината, се прилага, когато ответникът не може да
бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно
да получи съобщението, но при всички положения в тази хипотеза съобщението и
книжата до ответника се смятат за редовно връчени. Съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК,
при връчване на съдебни книжа чрез залепване на уведомление ответникът се счита
призован и уведомен за образуваното срещу него производство с изтичането на
предвидения в чл. 47, ал. 2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в
рамките на този срок за получаване на книжата. Затова и по силата на визираната
разпоредба в процесния случай преписите от исковата молба с приложенията към
нея, в частност изявлението от заемодателя-цедент, обективирано в
уведомителното писмо за извършената цесия, се презюмира да са получени от
ответника, а не от назначения му особен представител. Връчването на всички
книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици, включително и относно изявления, касаещи изменение на материалното
правоотношение /в този смисъл Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д. №
193/2018г. по описа на ВКС, I т.о./.
По
тези съображения настоящата съдебна инстанция приема, че изходящото от
заемодателя-цедент уведомление, представено с исковата молба на ищеца-цесионер
и достигнало до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на
съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал.
3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е материалноправно легитимиран
да претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният дължи
да престира на него, а не на стария кредитор.
С
оглед изложеното и като взе предвид, че от ответната страна по делото не е
доказано да са извършени плащания в полза на стария кредитор /цедента/ на
съществуващите задължения, се налага извод, че процесният договор за цесия е
произвел действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД.
Въззивният
съд намира за неоснователно и наведеното в жалбата оплакване, че ответникът не
е получил сумата по кредита и не дължи претендираните от ищеца суми.
По
делото е безспорно установено, че ответникът е усвоил предоставената му в заем
сума, като не е заплатил част от погасителните вноски, а крайният срок за
издължаване на заема е настъпил на 11.04.2016 г. Предвид липсата на изпълнение
на задължението за връщане на главницата по договора за заем, ответникът дължи
установената с решението на СРС сума за главница. Той дължи и уговорената между
страните възнаградителна лихва, която по своето естество представлява
възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да
престира на кредитора, защото са му предадени и се е разпоредил с тях. В този
смисъл договорната лихва е цената на стойността на капитала, който се
предоставя за временно ползване. В конкретния случай страните са уговорили в
договора размера на възнаградителната лихва, като предвид липсата на
доказателства, че ответникът е заплатил претендираната част от същата в
определения срок за това, той се явява длъжник по процесното вземане. Ако
длъжникът не плати в срок главницата и цената на стойността на капитала, който
се предоставя за временно ползване /възнаградителната лихва/, той дължи
мораторна лихва върху просрочените суми – главница и възнаградителна лихва, по
реда и условията на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Предявените искове за главница,
възнаградителна лихва и обезщетение за забава в размер на законната мораторна
лихва, са основателни до посочените в решението размери, както правилно е приел
и районният съд.
Правилно
е било прието от първоинстанционния съд, че възражението за погасяване на
вземанията по давност е преклудирано, поради това, че същото не е било
направено в срока по чл. 131 ГПК, поради което и с обжалваното решение съдът не
се е произнесъл по неговата основателност. За пълнота на мотивите, следва да се
посочи, че посоченото възражение е и неоснователно, тъй като падежът на първата
вноска по договора е настъпил на 25.01.2016 г., а на последната – на 11.04.2016
г. и съответно към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на 27.07.2017г. не е изтекла по отношение на която и да е от
вноските общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, която съдът
намира за приложима, доколкото в случая не се касае периодично плащане, а за
разсрочване на единно вземане /така - Решение № 28 от 05.04.2012г. по гр. д. №
523/2011 г., ІІІ г.о. на ВКС и Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. №
795/2010 г., ІV г.о. на ВКС/. Дори да се приеме, че в случая е приложима
специалната давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, тя също не би изтекла по отношение
на която и да е от вноските към момента на подаване на заявлението.
Въззивната
инстанция намира за неоснователни и доводите за нищожност на процесния договор
за кредит на основание чл. 146 от ЗЗП.
За
да е налице нищожност на клаузите за лихва и годишен процент на разходите,
дължаща се на неравноправния им характер, съгласно разпоредбите на чл. 143 вр.
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, следва да са налице кумулативно следните предпоставки -
клаузите да не са индивидуално уговорени, да е нарушен принципът за добросъвестност
в договарянето и/или да е налице значителна неравнопоставеност между правата и
задълженията на страните по сделката и/или последната да е сключена в ущърб на
потребителя. Въведената със ЗЗП, респ. с Директива 93/13, система на защита се
основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо
продавача или доставчика както от гледна точка на преговорните си възможности,
така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема
предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да
се повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 г. по дело С-618/10 на
СЕС/. Клаузите не са индивидуално определени, когато те са типизирани и се
сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този
случай, те са предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им - арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП. В тежест
на търговеца е да докаже, че са индивидуално уговорени клаузите. В настоящия
случай, от страна на ищеца не е било проведено пълно и главно доказване за
индивидуална уговореност на посочените клаузи. В този случай, обаче в ЗЗП е
предвидено изискването към търговците, при формулиране на отделните уговорки в
договора да е използван ясен и разбираем език - от формална и граматическа
страна, като въз основа на ясни и разбираеми критерии средният потребителят
следва да може да предвиди произтичащите за него икономически последици от
сключване на договора.
Във
връзка с изложеното, въззивната инстанция намира, че в конкретния случай, видно
от клаузата на чл. 6 от договора за паричен заем, процесната договорна лихва е с фиксиран
размер за целия период на действие на договора /40,00%/, което означава, че
структурата й не разкрива други съставни компоненти. Поради изложеното, следва
да се направи заключи, че клаузата е формулирана ясно и разбираемо, така че
същата дава възможност на заемателя без да използва специални знания да
предвиди размера и за целия период на ползване на заемната сума, т.е. икономическите
последици от него. Следователно, в случая не е налице основание да се счита, че
в конкретния случай, чрез така уговорената клауза за договорна лихва се достига
до значително неравновесие между двете страни по договорното правоотношение,
поради което не е налице неравноправност и съответно нищожност на посочената
клауза.
Настоящият
съдебен състав намира, че в случая не е налице и нищожност на клаузата,
определяща годишния размер на разходите. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден
максимален лимит на годишния процент на разходите, представляващ забрана за
надвишаване петкратния размер на законната мораторна лихва. В процесния договор
за заем е посочено, че годишният процент на разходите е в размер на 45.48 %,
което е в допустимите граници, предвид че законната лихва е в размер на 10
пункта над основният лихвен процент на Българската народна банка за периода
/чл. 1, ал. 1 т. 1 ПМС № 72 от 08.04.1994 г./ - 10,02 %.
По
отношение на уговорената клауза за неустойка, съдът намира, че не следва да се
обсъждат доводи за нищожност на същата, поради това, че в обжалваното решение,
съдът е приел, че посочените вземания за неустойка не са възникнали за
длъжника, тъй като клаузите, на които се основават са нищожни. В тази връзка,
първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло искът по чл. 422 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД за
установяване дължимост на вземането за неустойка, както и искът по отношение на
вземането за такси.
Поради
съвпадане на изводите на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, решението, в обжалваната му част, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него въззивна
жалба следва да се остави без уважение като неоснователна.
По
отговорността за разноски:
В
настоящото въззивно производство, въззивникът е представляван от особен
представител адв. В.Г.Т. – САК, на която се дължи адвокатско възнаграждение в
размер, определен от съда от 200 лева, поради което въззиваемата страна
„Агенция за държавни вземания“ ЕАД следва да бъде осъдена да го заплати.
С
оглед изхода на делото съдът приема, че отговорността за разноски следва да се
постави в тежест на въззивника, който следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна разноски за възнаграждение за юрисконсулт от 100 лв., както
и да бъде осъден да заплати по сметка на СГС сумата от 25 лв., представляваща
разноски за държавна такса.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 182879 от 24.8.2020
г., постановено по гр. д. № 197/2019 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 126 състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА А.Х.А., ЕГН **********, с постоянен
адрес: *** да заплати н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *******със седалище и адрес на
управление:***, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 на основание на чл. 78, ал.
1 и ал. 8 от ГПК сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА А.Х.А., ЕГН **********, с постоянен
адрес: *** да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание на чл. 78,
ал. 1 вр. с чл. 81 от ГПК сумата от 25 лв. - държавна такса за въззивното
производство.
ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *******със
седалище и адрес на управление:***, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 да
заплати на адв. В.Г.Т. – САК сумата от 200 лева – адвокатско възнаграждение за
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, по аргумент
от чл. 280, ал. 3 т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.