№ 3508
гр. София, 05.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ
при участието на секретаря Юлия С. Д.а Асенова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20241100506064 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 20783 от 14.12.2023 год., постановено по гр.дело № 61946/2022 г.
на СРС, ІІ Г.О., 73 състав, е осъден ответника „СОФИЯ МЕД“ АД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, кв.“Гара Искър“, ул.“Димитър Пешев“
№ 4 да плати на ищеца А. Д. Н. с ЕГН: ********** и адрес: гр.София, ж.к.“****
следните суми: на основание чл.200, ал.1 КТ - 10000,00 лв., претендирана като част /от
общо 20000,00 лв./ обезщетението за претърпените неимуществени вреди от трудова
злополука от 19.04.2022 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба -
11.11.2023 г., до изплащане на сумата, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД - 586,16 лв. - част
/от общо 1172,32 лв./ от обезщетението за забава за плащане на обезщетението по
чл.200, ал.1 КТ за периода от настъпване на злополуката до подаване на исковата
молба, т.е. 19.04.2022 - 11.11.2022 г. на осн. чл.78, ал.1 ГПК - 1800,00 лв. - обезщетение
за направените по делото разноски, съразмерно на уважените части от иска. С
решението на съда е осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК ответника „СОФИЯ МЕД“
АД с ЕИК ********* да плати по сметка на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД следните
суми: 450,00 лв. - държавна такса и 450,00 лв. - обезщетение за направените по делото
1
разноски от бюджета на съда за възнаграждение на вещо лице.
Срещу решението на СРС, 73 с-в е постъпила въззивна жалба от ответника
„СОФИЯ МЕД“ АД, гр.София, подадена чрез пълномощника адв.Х. М., с която
обжалва решението изцяло. Във въззивната жалба са изложени доводи, че решението в
обжалваната част е незаконосъобразно и необосновано, като постановено в нарушение
на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона.Твърди се, че в
случая е налице хипотезата на чл.201, ал.2 от КТ, тъй като пострадалия е допринесъл
за настъпване на трудовата злополука. В процесния случай с действията си ищецът е
допринесъл за настъпването на трудовата злополука, като е допуснал груба
небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 от КТ. В жалбата се излагат доводи, че в
настоящия случай е налице основание за намаляване на отговорността на ответника на
основание чл.201, ал.2 от КТ, поради допусната груба небрежност от страна на
пострадалия в причинна връзка с вредоносния резултат. В жалбата е направено искане
решението да бъде отменено изцяло и вместо това да бъде постановено друго, с което
съдът да присъди размер на обезщетение за неимуществени вреди, съобразно
принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД, при намаляване отговорността на
ответника, поради допусната груба небрежност от ищеца и при определяне на по-
висок процент на съпричиняване на вредите. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец А. Д. Н., чрез пълномощника си адв.Я. Д. оспорва
жалбата, като неоснователна, по съображения подробно изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като
неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -
потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235,
ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка
се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от
ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва
2
да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като краен резултат, но по
съображения различни от приетото в мотивите на обжалваното решение. Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното
решение решаващи изводи от фактическа и правна страна за наличие на
предпоставките на чл.200 от КТ за ангажиране на отговорността на ответника.
Крайните изводи на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по
делото доказателства. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Не се спори между страните, а и с оглед на събраните по делото доказателства,
съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че между пострадалия ищец и
ответника е съществувало към момента на настъпване на трудовата злополука/
19.04.2022 год./ валидно трудово правоотношение, по силата на което А. Д. Н. е заемал
длъжността "старши пещар на металургични пещи“, с място на работа- фирма
„СОФИЯ МЕД“ АД, леярно производство, находящо се в гр.София, кв.“Гара Искър“,
ул.“Димитър Пешев“ № 4. Не се спори между страните, а и видно от разпореждане №
31621 от 05.05.2022 г. на длъжностното лице по чл.60, ал.1 от КСО на ТП на НОИ-
София-град, на основание чл.60, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване/КСО/,
декларираната трудова злополука вх.№ 401 от 04.05.2022 г. на Териториално
поделение-София- град от осигурителя „СОФИЯ МЕД“ АД, станала с А. Д. Н., ЕГН
********** на 19.04.2022 г. е приета за трудова злополука по чл.55, ал.1 от КСО. В
мотивите на разпореждането е прието, че видно от протокол № 2 от 29.04.2022 г. за
разследване на злополука от осигурителя, обясненията на пострадалия и Людмила
Чирпанска, злополуката е станала по време и по повод на извършената работа-
подкранови дейности в района на леярно производство. Установява се, че пострадалия
си е притиснал пръста между халката на прикачното съоръжение и ухото на
контейнера, вследствие на което получава смазване на палеца на друг/-и/ пръст/-и/ на
дясна ръка. Установява се също така, че разпореждането не е обжалвано по реда на
чл.117 от КСО и е влязло в законна сила на 26.05.2022 г.
3
Надлежният ред за установяване на трудова злополука, като елемент от
фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя на
основание чл.200, ал.1 КТ е нормативно определен с разпоредбите на чл.57 и
сл.КСО и Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите
злополуки. След извършване на проверка, по нормативно определен ред,
длъжностното лице по чл.60, ал.1 КСО издава разпореждане за приемане или за
неприемане на злополуката за трудова по утвърден от управителя на НОИ формуляр.
От една страна, то представлява индивидуален административен акт относно
наличието или не на трудова злополука, а от друга страна, то е официален
удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност за наличието на
трудова злополука като юридически факт, който е елемент от фактическия състав на
имуществената отговорност на работодателя. Влязлото в сила разпореждане има
доказателствена сила за гражданския съд, разглеждащ спора по чл.200 КТ и е
недопустимо да се преразглежда въпросът доколко увреждането е в причинна връзка с
извършваната работа по трудовото правоотношение /решение № 1247/09.12.2008 г. по
гр.дело № 4465/2007 г. на ВКС, III г.о., решение № 319/ 22.06.2010 г. по гр.дело №
204/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 374/23.07.2014 г. по гр.дело № 3766/2013 г. на
ВКС, IV г.о. и др./.
Признаването на злополуката за трудова от компетентния орган е достатъчно
основание за настъпване на задължението на работодателя за обезвреда. Т.е, с оглед на
така установената фактическа обстановка, правилни са изводите на
първоинстанционния съд за наличие на предвидените в закона материалноправни
предпоставки на чл.200 от КТ за възникване и ангажиране на отговорността на
ответното дружество - в качеството му на работодател, да обезщети ищеца - работник
за причинените му неимуществени вреди в резултат на претърпяната от него на
19.04.2022 г. трудова злополука. От събраните по делото гласни и писмени
доказателства, както и от изслушаната съдебно-медицинска експертиза не буди
съмнение и обстоятелството, че като пряка и непосредствена причина от станалия
инцидент, ищецът е претърпял неимуществени вреди - болки и страдания, което
поражда задължение за работодателя да ги обезщети.
На следващо място неоснователно е възражението на ответника, че в случая
пострадалият ищец е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба
небрежност, т.е., че е налице съпричиняване по смисъла на чл.201, ал.2 КТ. По
приложението на чл.201, ал.2 от КТ в съдебната практика единно се приема, че груба
небрежност при трудова злополука е налице когато пострадалият е предвиждал
настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят
или че ще ги предотврати. Такова субективно отношение ще е налице, когато
пострадалият не е изпълнил определени свои задължения по трудовото
правоотношение във връзка с безопасността на труда, неполагайки дължимата грижа
4
при съзнаване на възможността от настъпване на вредоносен резултат. Съгласно
разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, работодателят, въвел възражение за
съпричиняване от страна на работника, следва да докаже, че трудовата злополука е
настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при изпълнение на
работата, т.е. при условията на пълно и главно доказване работодателят трябва да
установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност
на труда, но и то със съзнанието за възможно настъпване на вредоносните последици и
самонадеяното отношение от съществуващата опасност от тяхното настъпване.
Съгласно решение № 51 от 08.05.2018 г. по гр.дело № 2302/2017 г., ГК, III г.о. на ВКС,
съдържанието на понятието груба небрежност при трудова злополука, поради липса на
легална дефиниция, многократно е разяснявано в практиката. Съгласно решение № 79
от 27.02.2012 г. по гр.дело № 673/2011 г. на ІV г.о. на ВКС - то е налице, когато
пострадалият е съзнавал, предвиждал настъпването на неблагоприятните последици,
но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. Единна е практиката и
относно изходната позиция, че "не всяко нарушение на инструкциите за безопасност
на труда представлява груба небрежност, а само това нарушение, което е в пряка
причинна връзка с увреждането и при което работникът не е положил грижа, каквато и
най-небрежният би положил в подобна обстановка"/решение № 977 от 14.01.2010 г. по
гр.дело № 298/2009 г. на ІV г.о./ Пострадалият следва да е допринесъл за трудовата
злополука, но вината му не може да се предполага. Доказателствената тежест за
предпоставките на чл.201, ал.2 КТ е на работодателя /решение № 62 от 24.02.2015 г. по
гр.дело № 2798/2014 г. на ІV г.о./ Небрежността в гражданското право е неполагане на
грижа според един абстрактен модел - поведението на определена група лица/ добрия
стопанин/, с оглед естеството на дейността и условията за извършването й / решение
№ 348 от 11.10.2011 г. по гр.дело № 387/2010 г. на ІV г.о./ Винаги когато пострадалият
създава реална възможност за настъпване на вредата, като сам се поставя в ситуация
на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата. В хипотезата, при която
работодателят е нарушил правила за безопасност на труда и работникът е допринесъл
за настъпване на злополуката, работодателят отговаря само за онези вреди, които са в
причинна връзка с виновното му поведение, но не и за тези, които са последица от
поведението на увредения /ТР № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК, решения № 302 от
07.10.2013 г. по гр.дело № 3248/2013 г. на ІV г.о., № 202 от 12.12.2014 г. по гр.дело №
1298/2014 г. на ІІІ г.о./. Във всички случаи преценката за наличието на груба
небрежност е конкретна и зависи от установените факти по делото /решение № 194 от
21.06.2011 г. по гр. дело № 1248/2010 г. на ІІІ г.о./.
В процесния случай, с оглед установения по делото механизъм на настъпване на
трудовата злополука, въззивният съд приема, че пострадалият ищец не е допринесъл за
трудовата злополука, като не е допуснал груба небрежност, т.е., не е налице
съпричиняване по смисъла на чл.201, ал.2 КТ. Небрежността в гражданското право е
5
неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на
определена категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дейността и
условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма /според
субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй
като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен
модел - грижата, която би положил и най - небрежният човек, зает със съответната
дейност при подобни условия. При трудова злополука има съпричиняване, когато
работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение
технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не
може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя.
Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване
при груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на
основни технологични правила и правила за безопасност. Съпричиняването при
допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното
съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни
факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението. Поведението на
работника следва да бъде окачествено като груба небрежност, обосноваваща
намаляване на дължимото обезщетение на основание чл.201, ал.2 КТ, когато от
обстоятелствата е било несъмнено ясно, че определени негови действия могат да
доведат до злополука, увреждаща здравето му, но въпреки това са били предприети от
работника в нарушение с установените технологични правила и правилата за
безопасност, както и с проведените от работодателя инструктажи за работа, като
работникът е знаел, че с тези действия би допринесъл за вредоносния резултат, но се е
надявал, че ще ги предотврати - модел на поведение в гражданското право, свързан с
неполагане на дължимата грижа. Само наличието на такова субективно отношение на
работника, установяващо се от обективните му прояви - неполагане на грижа, каквато
и най - небрежният би положил в подобна обстановка, би довело до прилагане на
разпоредбата на чл.201, ал.2 КТ при установено нарушение на някое от правилата за
безопасност на труда /решение № 125/04.05.2016 г. по гр.дело № 4417/2015 г. на ВКС,
ІV г.о., решение № 60/05.03.2014 г. по гр.дело № 5074/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение
№ 45/08.04.2021 г. по гр.дело № 1580/2020 г. на ВКС, III г.о., решение №
268/25.03.2021 г. по гр.дело № 1030/2020 г. на ВКС, IV г.о. и др./.
Съгласно чл.154, ал.1 ГПК работодателят, въвел възражение за съпричиняване
от страна на работника, следва да докаже, че трудовата злополука е настъпила и
поради проявена от работника „груба небрежност“ при изпълнение на работата - че
работникът е допуснал нарушение на правилата за безопасност на труда, но и че е
извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване
на основни технологични правила и мерки за безопасност, че не е положил грижа,
каквато и най - небрежният би проявил при такива обстоятелства.
6
В случая, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и
цялостна оценка на конкретната фактическа обстановка при настъпване на трудовата
злополука на 19.04.2022 г., съдът приема, че не е доказано твърдението на ответника,
че с поведението си ищеца е съпричинил вредоносния резултат при допусната груба
небрежност. По делото не са ангажирани доказателства от страна на ответника, чрез
неговия пълномощник в тази насока. Не е установено към момента на злополуката
ищецът да се е отклонил от изпълняваните от нея трудови задължения или да е
нарушил правилата за безопасност, което поведение да има отношение към
настъпването на вредоносния резултат. В процесния случай, съдът приема, че
работодателят не е доказал по категоричен и безспорен начин обстоятелството, че
пострадалият / ищеца по делото/ е допуснал груба небрежност, като част от механизма
на трудовата злополука, което води и до обоснован извод за неоснователност на
възражението на въззивника- ответник по приложението на разпоредбата на чл.201,
ал.2 от КТ. Ангажираните от страна на ответника по делото доказателства не
установяват по несъмнен начин посоченото обстоятелство. С оглед на тези
съображения, настоящият състав намира, че в случая не е доказано по делото
съпричиняване от страна на ищеца на вредоносния резултат, при допусната от него
груба небрежност, поради което и не е налице основание за намаляване на дължимото
обезщетение по чл.201, ал.2 от КТ.
На следващо място основателно е възражението на ответника, че в процесния
случай при определяне на дължимото обезщетение на ищеца следва да се приложи
разпоредбата на чл.200, ал.4 от КТ. Съгласно разпоредбата на чл.200, ал.4 от КТ,
дължимото обезщетение се намалява с размера на получените суми по сключените
договори за застраховане на работниците и служителите, а дължимото обезщетение
според определението на ал.3 на същия член е разликата между причинената вреда -
неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението
и/или пенсията по общественото осигуряване. Следователно, дължимото обезщетение
за вреди от трудова злополука, както е в процесния случай, се определя от сбора на
претърпените имуществени вреди /претърпени загуби и пропуснати ползи/ и
неимуществени вреди. Имуществените вреди се установяват по вид и размер и се
кумулират, неимуществените вреди се определят по справедливост, и от получената
обща сума се намалява полученото обезщетение и/или пенсията по общественото
осигуряване. Последното намаляване на дължимото обезщетение според чл.200, ал.4
от КТ се извършва само в случаите, когато пострадалият работник или служител е
получил парична сума по сключени договори за задължително застраховане на
работниците и служителите за риска „трудова злополука” за сметка на работодателя
при условията на чл.57 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд.
Застрахователната сума, която се дължи при настъпването на застрахователното
събитие /настъпването на трудовата злополука/, е определена в застрахователния
7
договор. В случай на изплатено обезщетение от набраните вноски, които
работодателят е правел в интерес на работника или служителя, за настъпило
застрахователно събитие, изплащането от страна на работодателя на пълния размер на
дължимото обезщетение би довело до двукратно обезщетяване за една и съща вреда,
поради което законът предвижда, че дължимото от работодателя обезщетение се
намалява с получената парична сума по застрахователния договор. Когато разпорежда,
че по посочения начин се намалява „дължимото обезщетение”, законът не предвижда
намаляването да се извършва само в случаите на предявени претенции само или и за
имуществени вреди.
В настоящия случай, съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че
ответникът е доказал твърдението си, че към датата на настъпване на трудовата
злополука, ищецът е бил застрахована от ответника „СОФИЯ МЕД“ ЕАД, гр.София по
застрахователна полица за групова застраховка „Злополука и заболяване“ в
„Дженерали застраховане“ АД, гр.София. От друга страна, в случая е установено по
делото обстоятелството, че ищецът е подал искане за изплащане на застрахователно
обезщетение, както и че същия е получил обезщетение от страна на застрахователя в
размер на сумата от 1101,70 лв. Това обстоятелство не е спорно между страните по
делото. С оглед на което дължимото на ищеца обезщетение за претърпени
неимуществени вреди следва да бъде намалено по реда на чл.200, ал.4 от КТ, тъй като
по делото е доказан факта на заплатено застрахователно обезщетение на ищеца.
Намаляване на дължимото обезщетение според чл.200, ал.4 от КТ се извършва само в
случаите, когато пострадалият работник или служител е получил парична сума по
сключени договори за задължително застраховане на работниците и служителите за
риска „трудова злополука” за сметка на работодателя при условията на чл.57 от Закона
за здравословни и безопасни условия на труд.
На следващо място, относно размера на дължимото обезщетение на ищеца за
претърпени от него неимуществени вреди- болки и страдания, вследствие на трудовата
злополука от 19.04.2022 г., съдът приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди
се определя от съда по справедливост. Критериите за определяне на размера им са
видът и обемът на причинените неимуществени вреди, интензивността и
продължителността на претърпените болки и страдания, общовъзприетото понятие за
справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от значение
за номиналния размер на обезщетението - така т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г.
Понятието,, справедливост " по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението
/ППВС № 4 от 23.12.1968 г./. Такива обективни обстоятелства при телесните
8
увреждания могат да бъдат обемът, характерът и тежестта на уврежданията,
обстоятелствата, при които са извършени, интензитетът и продължителността на
търпените болки и страдания, физическите и психологически последици за увредения,
преценени в тяхната съвкупност, допълнително влошаване състоянието на здравето,
осакатявания, загрозявания и пр. Неимуществените вреди включват всички онези
телесни и психически увреждания на пострадалото лице и претърпените от него болки
и страдания, формиращи в своята цялост негативни физически и емоционални
изживявания на лицето и създаващи физически и социален дискомфорт за определен
период от време.
Настоящият съдебен състав намира, че при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди следва да бъдат взети предвид следните
правнорелевантни обстоятелства, установени със заключението на приетата по делото
съдебно-медицинска експертиза и събраните в първоинстанционното производство
писмени и гласни доказателства: 1/ характера и естеството на полученото от ищеца
травматично увреждане; 2/ интензитета на претърпените от ищеца болки и страдания;
3/ продължителността на периода на временна неработоспособност на ищеца,
причинена от трудовата злополука; 4/ начинът на увреждането и обстоятелствата, при
които е настъпило; 5/ преживените от ищеца стрес, психотравма и уплаха; 6/ възрастта
на ищеца към датата на злополуката; 7/ обстоятелството, че с оглед вида и характера
на травмата установена при пострадалия е напълно възможно при резки промени на
метеорологичните и атмосферните условия и/ или при физическо натоварване, както и
с напредване на възрастта да се усили болевата симптоматика и функционалните
нарушения в пръста на ръката.
В процесния случай при съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства, включително и с оглед на заключението на вещото лице по допуснатата
съдебно- медицинска експертиза и съобразно посочените по -горе критерии,
въззивният съд намира, че съответно на справедливостта би било обезщетение за
неимуществени вреди в общ размер на сумата от 20000 лв./ двадесет хиляди лева/,
което обезщетение следва да бъде намалено със сумата от 1101,70 лв. по реда на
чл.200, ал.4 от КТ, тъй като по делото е доказан факта на заплатено застрахователно
обезщетение в посочения размер на ищеца. От друга страна с оглед обстоятелството,
че искът е предявен, като частичен, същия се явява основателен и доказан до размер
на сумата от 10000 лв./ десет хиляди лева/. Т.е. основателна е предявената от ищеца
частична искова претенция по чл.200 от КТ до размер на сумата от 10000 лв./ десет
хиляди лева/- част от вземане в общ размер от 20000 лв./ двадесет хиляди лева/,
представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от болки
и страдания, настъпили в причинна връзка с реализирана на 19.04.2022 г. трудова
злополука, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда
/15.11.2022 г./ до окончателното изплащане на сумата. При определяне размера на
9
дължимото обезщетение за неимуществени вреди настоящата въззивна инстанция взе
предвид: характера и тежестта на увреждането на здравето на ищеца, изхождайки от
характера на полученото травматично увреждане, периодът на лечение на причинената
контузия и настъпилите от нея последици за здравето на ищеца, продължителността на
понесените във връзка с уврежданията болки и интензивността им, начинът на
причиняване на телесното увреждане и стреса, възрастта на пострадалия, както и
обстоятелството, че травмата, както и изживяването на стресиращата ситуация около
причиняването й се е отразило неблагоприятно на физическото и психическото
състояние на пострадалия ищец.
Посочените факти, които в съвкупността си формират съдържанието на
понятието „справедливост”, мотивират настоящия въззивен състав да приеме за
неоснователни изложените във въззивната жалба на ответника оплаквания, че
размерът на обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от ищеца, в
резултат на трудова злополука, станала на 19.04.2022 г. в гр.София, е определен от
първоинстанционния съд в нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, че същия е
завишен и не удовлетворява залегналото в закона изискване за справедливост.
Спазвайки задължителните указания в ППВС № 4/1968 г., съдът приема, че
обезщетение за неимуществени вреди от 10000 лв./ десет хиляди лева/ е съответно на
справедливостта и че същото не е завишено от гледна точка на действителния обем на
вредите претърпени от ищеца, както и че този размер е в съответствие с обществения
критерий за справедливост, предвиден в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. В тази връзка,
първоинстанционният съд, след като е достигнал до същия краен правен извод и е
уважил предявената от ищеца частична искова претенция по чл.200 от КТ до размер на
сумата от 10000 лв./ десет хиляди лева/- част от вземане в общ размер от 20000 лв./
двадесет хиляди лева е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден в посочената му част на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
На следващо място, макар въззивната жалба на въззивника- ответник, да е
насочена срещу първоинстанционното съдебно решение и в частта, с която е уважен
предявения, като частичен осъдителен иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 586,16 лв. - част /от общо 1172,32 лв./ от обезщетението за
забава за плащане на обезщетението по чл.200, ал.1 КТ за периода от настъпване на
злополуката до подаване на исковата молба, жалбоподателят не е навел конкретни
доводи за неправилността на решението по този иск, в тази обжалвана от него част
/единствените фактически и правни доводи в жалбата на ищеца са свързани с
предявения осъдителен иск с правно основание чл.200 от КТ за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди/. С оглед на това, при липсата на допуснато от
районния съд нарушение на императивни материалноправни норми и при
съобразяване на характера на производството по въззивно обжалване по действащия
ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на
10
правилността на решението, въззивникът следва да посочи в какво се изразява
неправилността на първоинстанционния акт според него, въззивният съд няма
правомощието да формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за
правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Въпреки,
че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа
"указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно
порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание
за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и
2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за
обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи
срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд.
Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови
доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с
прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че
жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на
решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би
обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на
делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290
от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г.К., І г.о. на ВКС/. С
оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на ответника, във
връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение в посочената му част/
относно предявения частичен осъдителен иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД/,
въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд
следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в тази
обжалвана от ответника част, като не са нарушени императивни материалноправни
норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на
основание чл. 272 ГПК. В тази връзка, обжалваното решение в посочената му част,
като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция
с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да се остави без уважение
като неоснователна, а обжалваното решение на СРС, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в
обжалваната част.
По разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за
настоящата инстанция. От друга страна, с оглед на обстоятелството, че процесуалното
11
представителство на ищеца А. Д. Н. във въззивното производство е осъществено от
адв.Я. Д. при условията на чл.38, ал.2 от ЗА, поради което, предвид фактическата и
правна сложност на делото и с оглед решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на
СЕС, на същия следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на сумата от
1600 лв. за въззивното производство.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20783 от 14.12.2023 год., постановено по гр.дело
№ 61946/2022 г. на СРС, ІІ Г.О., 73 състав.
ОСЪЖДА „СОФИЯ МЕД“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, кв.“Гара Искър“, ул.“Димитър Пешев“ № 4, да заплати на
адвокат Я. Д. Д.- САК, с адрес: гр.София, пл.****, офис 10, на основание чл.38, ал.2 от
ЗА вр. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1600
лв. / хиляда и шестстотин лева/ за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12