РЕШЕНИЕ
№ 271
гр. Перник, 30.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет
и пета година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА
като разгледа докладваното от КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА Въззивно
гражданско дело № 20251700500220 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 78/31.01.2025 г. по гр.д. №2475/2024 г. по описа на РС-Перник съдът е
признал за установено по иска с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл 23 ЗПК, че в полза на „Профи Кредит България” ЕООД ЕИК *********
съществува изискуемо вземане срещу Н. И. Т., ЕГН: **********, *** за сума в размер на
1,20 лева, представляваща непогасена част от чистата стойност на кредита по договора за
потребителски кредит № *** от ***, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението –28.02.2024 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил иска за разликата
над сумата от 1,20 лв. до пълния му предявен размер от 456,63 лв. като неоснователен.
Със същото решение съдът е отхвърлил изцяло иска с правно основание чл. 422 ГПК
във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД за признаване за установено, че Н. И. Т., ЕГН: **********, ***
дължи на Профи Кредит България” ЕООД ЕИК ********* неплатена договорна лихва в
размер на 72,76 лв. за периода от 25.03.2023 г. до 25.10.2022 г., както и исковете за осъждане
на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД на Н. И. Т., ЕГН: **********, *** да заплати на „Профи
Кредит България” ЕООД ЕИК ********* сума в размер на 171,49 лв., съставляваща
възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“, както и сумата от 261,81 лв. съставляваща
възнаграждение за допълнителна услуга „Флекси“ и двете към дата 25.10.2023 г.
Решението в частта му, в която предявените искове са били уважени, е обжалвано в
срока по чл.259 ал.1 ГПК от ответника по делото, с искане същото да бъде отменено като
неправилно и незаконосъобразно. Във въззивната жалба се излагат подробни съображения,
въз основа на които жалбоподателят твърди, че съдебното решение е неправилно. Сочи се,
че по процесния договор за кредит е изплатена сумата в размер на 601,80 лв., поради което и
неправилно районният съд е приел за установена дължимостта на сумата в размер на 1,20
1
лв. главница. Навеждат се доводи, че в противоречие с практиката на СЕС районният съд е
приложил разпоредбата на чл.23 ЗПК по отношение на процесния договор за кредит. Твърди
се, че клаузата, определяща дължимата главница по договора, също е неравноправна. Моли
се за отхвърляне на исковете в тяхната цялост.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна.
Постъпила е втора въззивна жалба от ищеца пред първоинстанционния съд-„Профи Кредит
България” ЕООД, срещу решение № 78/31.01.2025 г. по гр.д. №2475/2024 г. по описа на РС-
Перник в частта му, в която са отхвърлени установителните искове за главница за разликата
над присъдения размер от 1,20 лв. до пълния предявен размер от 249,93 лв., както и за
сумата в размер на 72,76 лв., представляваща договорно възнаграждение за периода от
25.03.2023 г. до 25,10,2023 г. навеждат се подробни доводи, че неправилно
първоинстанционния съд е приел на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК
договора за кредит за недействителен, като се поддържа, че приетата от първата инстанция
нищожност на договорните клаузи за уговорено възнаграждение за допълнителни услуги не
влече недействителност на процесиня договор за кредит като цяло. В тази връзка се моли за
уважаване на исковете в посочената част и се претендират разноски.
В срок е постъпил отговор от насрещната страна, с който въззивната жалба се оспорва
като неоснователна.
Пернишкият окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, а в
обжалваната част и допустимо. Същото е и правилно, като съображенията на въззивния съд
да достигне до този извод са следните:
Производството по гр.д. №2475/2024 г. по описа на Районен съд - гр. Перник е
образувано по предявени обективно кумулативно съединени искове от „Профи Кредит
България” ЕООД срещу Н. И. Т., ЕГН: **********, *** с правно основание чл.422 ГПК вр. с
чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за признаване за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумите в размер на 456,63 лева, представляваща
главница по договор за потребителски кредит № ***/***, ведно със законна лихва за забава
върху от датата на входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение-29.02.2024 г. до окончателното изплащане на задължението; сумата от
72,76 лева, представляваща договорна лихва за периода от 25.03.2023 г. до 25.10.2023 г., за
които суми била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в рамките на ч.гр.д. №
952/2024 г. по описа на Районен съд- Перник, както и осъдителни искове с правно основание
чл.79 ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 171,49 лв.,
съставляваща възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“, както и сумата от 261,81 лв.
съставляваща възнаграждение за допълнителна услуга „Флекси“.
По делото не е спорно и от приетите от първоинстанционния съд доказателства се
установява, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № *** от
***, по силата на който „Профи Кредит България” ЕООД е предоставило на Н. И. Т. сумата в
размер на 600 лева, със срок на кредита от 11 месеца, като уговорения ГЛП е 40,90 %, ГПР
48,36 %, а общото задължение е в размер на 727,93 лева. Размерът на месечната вноска по
кредита възлиза на 66,18 лв. Видно е, че при сключването на договора кредитополучателят е
закупил и допълнителни услуги: "Фаст", за която се дължи възнаграждение общо в размер
на 240 лв., и "Флекси", за която се дължи възнаграждение общо в размер на 360 лв., като по
този начин общото задължение по договора възлиза на сумата от 1327,93 лв. Не е спорно и
2
че сключеният между страните договор е потребителки, поради което намира своята правна
регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Спорът е дали възнаграждението за закупените допълнителни услуги следва да бъде
включвано в годишния процент на разходите по кредита и дали е налице недействителност
на целия договор.
В чл. 11, ал. 1 ЗПК е очертано съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 22 ЗП, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за
потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими за усвояване на кредита), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. По силата на процесния договор на ответника е
отпуснат кредит в размер на 600 лв. при лихва в размер на 40, 90 % и годишен процент на
разходите – 48, 36 %. При така изложеното е видно, че договорът за потребителски кредит
формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него е посочен ГПР.
Цифрово посоченият ГПР обаче – 48, 36 %, не е действителният такъв съобразно поетите от
потребителя задължения. Както бе установено по-горе, част от вземанията на кредитодателя
представляват възнаграждение за услуга за бързо разглеждане на кредита (Фаст) и
възнаграждение за услуга за едностранно променяне на погасителния план (Флекси), които
вземания не са включени при формиране на посочения в договора ГПР. Настоящата съдебна
инстанция намира, че "възнаграждението за закупени допълнителни услуги" следва да се
включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1
ДР ЗПК за общ разход, съгласно която "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Несъмнено
заплащането от ищеца на възнаграждения за бързо разглеждане на кредита и за едностранно
променяне на погасителния план представляват допълнителни услуги, които произтичат от
договора за кредит.
В този смисъл е и постановеното от Съда на ЕС решение от 21.03.2024 г. по дело C -
714/22, като в т. 46 изрично е посочено, че разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на
понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам
и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения член 3, буква и) от Директива 2008/48,
когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на
съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. От приетата пред районния съд съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че действителния ГПР, включващ възнагражденията за посочените
допълнителни услуги, би възлизал на 511, 14 %, т. е. на стойност многократно над
императивно установения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер, съгласно който
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Поради гореизложеното, доколкото в
процесния случай в уговорения ГПР не са включени всички действителни разходи, то съдът
3
намира, че е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20
ЗПК. С оглед изложените съображения и настоящата съдебна инстанция намира, че
сключеният между страните договор за потребителски кредит № ***/*** е нищожен, като
противоречащ на чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20 ЗПК.
С оглед наведеното във въззивната жалба на „Профи Кредит България” ЕООД
оплакване съдът счита, че следва да отбележи, че според разпоредбата на чл. 26, ал. 4 33Д
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би
била сключена и без недействителните й части. В случая нито една от двете хипотези не е
налице. Нищожните клаузи, довели до неточно определяне на ГПР не могат да бъдат
заместени по право от повелителни норми на закона. От друга страна, договорът не би
могъл да бъде сключен без посочване на ГПР, тъй като годишният процент на разходите е
елемент от задължителното му съдържание по аргумент от чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и
условие за действителността му – аргумент от чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Следователно правилно първоинстанционният съд е отхвърлил иска за присъждане на
възнаградителна лихва за периода от 25.03.2023 г. до 25.10.2023 г. От приетата пред
първоинстанционния съд съдебно- счетоводна експертиза се установява, че ответникът е
заплатил общо сумата от 598,80 лева по договора за потребителски кредит № *** от ***,
като по този договор усвоената от ответника главница е била в размер на 600 лв. При извода
за дължимост на чиста стойност на кредита, това плащане в размер на сумата от 598,80 лв.
първоинстанционният съд е отнесъл към задължението за главница, поради което и съгласно
заключението на вещото лице за незаплатен остатък е приета сумата в размер на 1,20 лв.
Пред въззивния съд жалбоподателят Т. е представил разписка №***, видно от която същият
е заплатил по процесния договор за потребителски кредит № ***/*** сумата по
първоинстанционното решение в размер на 1,20 лв., което плащане изрично се признава от
„Профи Кредит България” ЕООД с молба вх.№ 5502/07.03.2025 г. по описа на регистратура
на РС-Перник. Съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК, съдът следва при преценка основателността
на предявения иск да съобрази всички факти, настъпили след предявяване на иска, които са
от значение за спорното право, като решението на съда трябва да отразява правното
положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното
дирене. В настоящия случай, съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че
след постановяване на обжалваното решение и преди произнасяне по същество на спора от
настоящата въззивна инстанция, ответникът е заплатил на ищеца сумата в размер на 1,20
лв., поради което и исковете се явяват неоснователни като погасени чрез плащане.
Страните не са навели други доводи за въззивна ревизия с оглед изискванията на чл.
269, изр. 2 ГПК, поради което въззивният съд не дължи служебна проверка на различни от
сочените основания за неправилност на решението.
По разноските:
С оглед изхода на спора и предвид неоснователността на двете въззивни жалби,
разноските следва да останат за страните така, както са направени.
Цената на иска е под 5 000 лв. и съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение
не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 78/31.01.2025 г. по гр.д. №2475/2024 г. по описа на РС-Перник в
4
частта, с която e уважен предявеният иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл 23 ЗПК, за признаване за установено, че в полза на „Профи
Кредит България” ЕООД ЕИК ********* съществува изискуемо вземане срещу Н. И. Т.,
ЕГН: **********, *** за сума в размер на 1,20 лева, представляваща непогасена част от
чистата стойност на кредита по договор за потребителски кредит № *** от ***, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението –28.02.2024 г. до окончателното
плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК №529/29.02.2024 г.
по ч.гр.д.№952/2024 г. по описа на РС-Перник, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Профи Кредит България” ЕООД ЕИК ********* срещу
Н. И. Т., ЕГН: ********** иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл 23 ЗПК за признаване за установено, че в полза на „Профи Кредит
България” ЕООД ЕИК ********* съществува изискуемо вземане срещу Н. И. Т., ЕГН:
**********, *** за сума в размер на 1,20 лева, представляваща непогасена част от чистата
стойност на кредита по договор за потребителски кредит № *** от ***, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК №529/29.02.2024 г. по ч.гр.д.№952/2024 г. по
описа на РС-Перник, като погасен чрез плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 78/31.01.2025 г. по гр.д. №2475/2024 г. по описа на РС-
Перник, в останалата обжалвана част.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5