РЕШЕНИЕ
№ 18273
гр. София, 10.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело №
20241110122194 по описа за 2024 година
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1
ГПК.
Производството по делото е образувано по искова молба, уточнена с молба с вх.
№ 129017/18.04.2024 г. от Е. Г. Х. против ********************, с която се иска да
бъде признато за установено, че ответникът не е собственик на ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с
идентификатор № ******************** по КККР одобрени със Заповед № РД-18-
16/23.01.2012 г. на ИД на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо поземления
имот със Заповед № 18-12706/29.12.2020 г. на началник на СГКК-София, с
административен адрес на недвижимия имот: ********************, целият с площ
от 526 кв.м., съгласно скица № 15-41083/17.01.2023 г. на СГКК – гр.София, трайно
предназначение на територията: урбанизирана; начин на трайно ползване: ниско
застрояване /до 10 м./, стар идентификатор: ********************, номер по
предходен план: 239, квартал: 23, при съседи: ********************,
********************, ********************, ********************.
В исковата молба и последваща уточнителна молба ищецът твърди, че е
придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот въз основа на
давностно владение, продължило повече от 20 години, упражнявано първоначално от
наследодателите му, а след това и от него. Твърди, че на 15.03.2023 г. подал заявление
за извършване на обстоятелствена проверка на основание 587, ал.2 ГПК по отношение
на гореописания недвижим имот. На 20.03.2023 г. от Кметство –
с.******************** издали становище, че не разполагат с информация относно
1
собствеността на имота, на 23.03.2023 г. ********************,
******************** издала удостоверение, че за същия не се открива отчуждителна
преписка, а на 05.04.2023 г. от последната го информирали, че срока за предоставяне
на административната услуга е продължен, тъй като се налагало извършване на
допълнителни проверки. Ищецът поддържа, че опитите му да се осведоми за
движението на заявената от него административна услуга останали без успех, като
едва през м.септември 2023 г. получил устно информация, че процедурата по
извършване на обстоятелствена проверка няма да приключи, тъй като имотът е
собственост на общината. С оглед предходното, при извършена справка в Агенция по
вписванията ищецът установил, че за имота има съставени актове за частна общинска
собственост № 4562 от 16.08.2023 г. и № 4580 от 05.09.2023 г. Според ищеца ответната
община не разполага с каквото и да е придобивно основание, което да я легитимира
като собственик на имота, а актуването е незаконосъобразно. По изложените в
исковата и последваща уточнителна молба доводи ищецът обуславя правния си
интерес от предявения отрицателен установителен иск. Претендира и направените в
хода на производството разноски.
В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът изразява
становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Сочи се, че при
извършената проверка по повод подадено от ищеца заявление същият е уведомен, че
молба-декларация не може да бъде самостоятелно основание за придобиване на
собствеността върху процесния недвижим имот, макар и по давност, тъй като следва
да е наличен както институтът на непрекъснато владение, така и евентуална
предполагаемост на качеството „добросъвестност“. Сочи се още, че при извършване на
проверка в ******************** при ******************** са установени налични
пропуски, във връзка с които са издадени актове за общинска собственост – АОС №
4562/16.08.2023 г. и АОС № 4580/05.09.2023 г. Във връзка с направен в отговора
анализ на практиката на КС ответникът изразява становище, че ограниченията на чл.86
ЗС за придобиване на недвижим имот – общинска собственост след 01.06.1996 г.
касаят само публичната общинска собственост, но не и обекти имащи
характеристиката на частна общинска собственост, са в нарушение на закона и
даденото тълкуване на задължителната практика на ВКС. Моли за отхвърляне на
предявения иск като неоснователен, недоказан и недопустим, поради липса на права
разпоредба и законов минимум относно придобиване на собствеността върху
общински имоти. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становищата на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
По делото е приложено заявление от 15.03.2023 г. от ищеца до Кмета на
******************** за извършване на проверка и заверка по обстоятелствена
2
проверка за недвижим имот с идентификатор № ********************, находящ се в
с.********************.
По делото са приложени копие от разписна книга на с.******************** от
1981 г. за поземлен имот с пл.№ 239, копие от разписна книга за същото населено
място от 1957 г. за поземлен имот с пл.№ 480 и копие от КП на ********************,
касаещ имоти с пл.№№ 6509, 6510 и 6511.
По делото е приложена комбинирана скица за пълна или частична идентичност
на процесния недвижим имот, както и актуално удостоверение за данъчна оценка на
същия.
По делото е приложен Акт за частна общинска собственост № 4562/16.08.2023
г., съставен на основание чл.2, ал.1, т.1 и чл.59, ал.1 ЗОС за процесния имот с
идентификатор № ********************, с площ от 526 кв.м. по КККР, одобрени със
Заповед № РД-18-16/23.01.2012 г. на ИД на АГКК, както и Акт за частна общинска
собственост № 4580/05.09.2023 г., за същия недвижим имот, с посочено основание за
съставяне чл.2, ал.1, т.7 и чл.59, ал.1 ЗОС.
По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетелите и.к.и.
и Х.Й.В..
В показанията си св.Игнатова разказва, че познава ищеца от 35 години, както и
процесния имот, който представлява празно дворно място с площ от около 500 кв.м.
Знае, че семейството на ищеца, както и той лично, ползват дворното място, като го
обработват и засаждат. Дворът е ограден от всички страни и е в съседство с къщата, в
която живее ищецът. Свидетелката никога не е чувала някой друг да има претенции
към имота.
В показанията си св.В. разказва, че познава процесния имот от преди 40 години
във вида, в който се намира и в момента. Преди го е ползвала бабата на Е., а сега той и
семейството му. Дворното място е оградено с телена ограда, като от към къщата на
ищеца има просек, през който се минава. Свидетелят разказва още, че ищецът
облагородява мястото, като сади домашни насаждения и овощни дръвчета. Свидетелят
често ходи на гости при ищеца, но никога не е чувал някой да има претенции към
имота, включително общината.
Други относими и допустими доказателства не са представени по делото.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Съгласно задължителните разяснения т.1 от ТР № 8/ 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/
2012 г. на ОСГТК, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е
налице и в хипотезата, при която ищецът би могъл да придобие процесния имот на
оригинерно основание при отричане правата на ответника върху него.
В Решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр.д.№ 4705/2015 г., II г.о. на ВКС е
посочено, че когато правният интерес от отрицателния установителен иск срещу
3
държавата или общината произтича от възможността имотът да бъде придобит по
давност при отричане на неговия държавен или общински характер, ищецът е длъжен
да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес - в случая продължилото
владение в срока по чл.79 ЗС, като при проведено успешно доказване ответникът ще
дължи доказване на собственото си право. В този смисъл е и разпределената от съда
доказателствена тежест съгласно доклада по делото, обявен за окончателен, без
възражения от страните.
С оглед предходното, съдът приема, че в хода на производството ищецът
безспорно доказа правния си интерес от търсената защита, като ангажира гласни
доказателства за упражнявана от него фактическа власт върху процесния недвижим
имот от преди повече от 35 години. В този насока са показанията и на двамата
разпитани по делото свидетели, които са еднопосочни и непротиворечиви по
отношение на това, че имотът, представляващ празно дворно място, непосредствено
до къщата, в която живее ищецът и семейството му, винаги се е ползвал от тях. Съдът
дава вяра на показанията на двамата свидетели, тъй като същите познават както ищеца,
така и имота, за който се води делото, повече от 35 години, като пресъздават свои
лични впечатления. И двамата свидетели са категорични, че през горепосочения
период от време никой не е имал претенции по отношение на процесния имот, т.е.
ищецът го е ползвал необезпокоявано.
От своя страна ответникът е представил два Акта за частна общинска
собственост - № 4562/16.08.2023 г., в който е посочено, че процесния имот е актуван
на основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОС и № 4580/05.09.2023 г., в който като правно основание
за актуване на имота е посочена нормата на чл.2, ал.1, т.7 ЗОС.
В решение № 67 от 16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г., ІІ г. о. на ВКС е
прието, че актът за общинска собственост, съставен по надлежния ред и форма, има
качеството на официален свидетелстващ документ, който само констатира
собствеността на общината, без да я поражда. Този акт се ползва с обвързваща
материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността
на общината следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на което
актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на противното, като
общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът за
общинска собственост. Налице е препращане към приетото с ТР № 11 от 21.03.2013
год. по т. д. № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС и решение № 149 от 12.06.2013 год. по гр.
д. № 647/12 год. ІV г.о. Съставът на съда в цитираното решение приема, че горните
съображения са приложими само в случаите, когато в акта за общинска собственост е
посочено конкретно уредено в закона фактическо основание, по силата на което
собствеността върху актувания имот е придобита от общината. Когато в акта е
посочено като основание само правната норма, послужила като основание за
актуването, но не и конкретен придобивен способ, същият няма легитимиращо
4
действие досежно правото на собственост на общината.
С оглед предходното, настоящият съд приема, че в случая ответната община не
може да се легитимира за собственик на процесния имот с нито един от представените
Актове за общинска собственост. Това е така, тъй като и двете посочени правни норми
– чл.2, ал.1, т.1 ЗОС, съгласно която „общинска собственост са имотите и вещите,
определени със закон“ и чл.2, ал.1, т.7 ЗОС, съгласно която „ общинска собственост са
имотите и вещите, придобити от общината чрез правна сделка, по давност или по
друг начин, определен в закон“, представляват общо нормативно основание и не са в
състояние да удостоверят наличието на конкретно фактическо основание, по силата
на което имотът е бил придобит от общината, за да може да стане общински по силата
на цитираните разпоредби от ЗОС. При липса на каквито и да са доказателства, че
спорният имот е бил придобит от общината чрез настъпване на конкретни факти,
реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ, представените актове
за частна общинска собственост не са в състояние да легитимират
******************** като собственик на процесния имот /в този смисъл са решение
№ 271 от 30.10.2012 г. по гр.д.№ 477/12 г., ІІ г.о. на ВКС и решение № 15/19.02.2016 г.
по гр.д.№ 4705/2015, II г.о. на ВКС/.
Вярно е, че по силата на чл.5 ЗОС актът за общинска собственост има
качеството на официален свидетелстващ документ, който, без да има правопораждащо
действие, констатира собствеността на общината, но само когато удостоверява
осъществяването на конкретно придобивно основание, при наличие на което,
аналогично на възприетото в Тълкувателно решение № 11/2012 г. от 21.03.2013 г. по
т.д. №11 /2012 г. на ОСГК, на акта следва да се признае легитимиращо действие, по
силата на която актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на
противното. Съставянето на акт за общинска собственост само по себе си не
представлява основание за придобиване право на собственост от общината, ако не
съществува конкретно придобивно основание. Актовете за държавна и общинска
собственост имат констативно, а не конститутивно действие, като в случай че
отразената в тях принадлежност на правото на собственост се оспорва, както е в
случая, в тежест на общината е да докаже наличието на посоченото в акта правно
основание, въз основа на което е придобита собствеността /в този смисъл са решение
№ 321/14.10.2011 г. по гр. дело № 1167/2010 г. на I г.о. на ВКС, решение №
310/03.01.2012 г. по гр. дело № 456/2011 г. на II г.о. на ВКС и др./. Само по
изключение, когато по силата на нормативен акт определен вид имоти могат да бъдат
притежавани само от общината, респ. от държавата като публични субекти, е
достатъчно в акта за общинска или държавна собственост да се посочи съответната
разпоредба, тъй като същата удостоверява наличието на годно основание за
придобиване на правото на собственост от общината или държавата /решение № 134
от 22.05.2013 г. по гр. д. № 51/13 г. на ІІ г.о. на ВКС/. Подобна хипотеза обаче в
5
настоящия случай не е налице.
Предвид гореизложеното, настоящият съд приема, че предявения иск следва да
бъде уважен като основателен и доказан.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски има
ищецът. Видно от приложения по делото списък на разноските по чл.80 ГПК и
доказателствата по делото е, че ищецът претендира и е направил разноски в общ
размер на 1635,00 лева. Тази сума следва да бъде възложена в тежест на ответника.
Възражението с правно основание чл.78, ал.5 ГПК, обективирано за първи път в
постъпили два дни след приключване на устните състезания по делото идентични
молби от ответника, не следва да бъде взето предвид. Следва да се отбележи, че
изпращането на молба в деня на съдебното заседание, насрочено два месеца преди
това, обуславя извод за недобросъвестно процесуално поведение, поради което
ответната страна следва да понесе последиците от несвоевременно си процесуално
действие.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.124, ал.1 ГПК, по предявения
от Е. Г. Х., ЕГН ********** отрицателен установителен иск, че
********************, БУЛСТАТ ********************, с адрес:
******************** не е собственик на ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор №
******************** по КККР одобрени със Заповед № РД-18-16/23.01.2012 г. на ИД
на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо поземления имот е със Заповед №
18-12706/29.12.2020 г. на началник на СГКК-София, с административен адрес на
недвижимия имот: ********************, целият с площ от 526 кв.м., съгласно скица
№ 15-41083/17.01.2023 г. на СГКК – гр.София, трайно предназначение на територията:
урбанизирана; начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м./, стар
идентификатор: ********************, номер по предходен план: 239, квартал: 23,
при съседи: ********************, ********************, ********************,
********************.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК ********************, БУЛСТАТ
********************, с адрес: ******************** да заплати на Е. Г. Х., ЕГН
********** сумата от общо 1635,00 лева, представляваща направени разноски в
производството пред първоинстанционния съд.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7