№ 3694
гр. София, 29.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря ВЕРА С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20221110163606 по описа за 2022 година
Образувано е по искова молба, подадена от С. А. К., с която срещу /фирма/ е
предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата на
154,84 лева ( чрез изменение на иска на осн. чл. 214, ал. 1 ГПК), платена без основание
по нищожен договор за предоставяне на гаранция № ******* от 22.11.2021 г. и договор
за паричен заем № ******* от 22.11.2021г., сключен с /фирма/, евентуално наличие на
нищожни клаузи по същите. Претендира се и законна лихва върху главницата до
нейното окончателно изплащане.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за предоставяне на
поръчителство, с който се е задължил да заплати възнаграждение на ответника в
размер на сумата от 350 лева, разсрочена за изплащане, заедно с паричната вноска по
договора за кредит. Навежда доводи за нищожност на договора поради заобикаляне на
закона - чл. 19, ал. 4 ЗПК /доколкото договорът за кредит и договорът за предоставяне
на поръчителство били свързани сделки/, както и поради противоречие с добрите
нрави.
Ответникът оспорва предявените искове с доводи за тяхната неоснователност.
Поддържа, че предявяването на процесните искове представлява злоупотреба с права.
Оспорва исковете по основателност, като поддържа, че договорът не противоречи на
добрите нрави, нито с него се заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като
посочената разпоредба не е приложима към процесното правоотношение. Искането,
отправено до съда, е да отхвърли предявените искове. Релевира възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Във връзка със заявление за отказ от иск с № ******* от 08.08.2023 г. , подадено
от ищцата С. К., молба с № ******* от 14.08.2023 г. на ищцата, в която същата изрично
заявява, че не се отказва от исковете си, както и изричното заявление на ищцата,
направено лично от нея в съдебно заседание от 23.10.2023 г. (виж Протокол № 23774
от 23.10.2023 г.), че поддържа молбата от 14.08.2023 г., с която оттегля отказа от иска и
влязло в сила определение, с което е оставено без разглеждане заявление с № *******
от 08.08.2023 г. за отказ от иска от страна на ищеца, съдът намира следното: В
1
практиката на ВКС (вж. – решение № ***/13.07.2017 г. по т. д. № ***/ 2017 г., I т.о.,
определение № ***/17.10.2011 г. по ч.т.д. № ***/2011 г., II т.о., определение №
***/07.12.2012 г. по ч. т. д. № ***/2012 г., I т. о., определение № ***/17.01.2014 г. по
ч.гр.д. № ****/2013 г., III г.о. и др.), която се споделя от настоящия състав, е изяснен
въпросът – оттегляема ли е и до кой момент молбата за оттегляне или отказ от иск.
Приема се, че молбата за оттегляне или отказ от иска е оттегляема до постановяване от
съда, на основание чл. 232 ГПК, респ. – чл. 233 ГПК, на определението за
прекратяване на производството по делото. Когато ищецът е оттеглил волеизявлението
си за оттегляне или отказ от иска, преди съдът да се произнесе по направеното искане,
не е налице валидно волеизявление и съдът не може да прекрати делото. Предвид
изложеното, настоящият съдебен състав намира, че дължи произнасяне по исковете, с
които е сезиран.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от представения като доказателство договор за
паричен заем № *******/22.11.2021 г. е видно, че между ищеца С. А. К., в качеството
на заемател, и /фирма/, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който /фирма/ е предоставило на потребителя
сумата в размер на 700 лева, която ищецът се е задължил да върне на определени в
договора и погасителен план към него вноски, заедно с възнаградителна лихва при
фиксиран годишен лихвен процент в размер 40% и годишен процент на разходите,
посочен в договора в размер на 45,48%. В чл. 4 от договора е уговорено, че заемателят
се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на процесния договор
да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) двама
поръчители, всеки от който да отговаря на следните условия: нетният размер на
осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева; да работи на безсрочен трудов
договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с
/фирма/; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има
– кредитната му история една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; да
няма неплатени осигуровки за последните 2 години; 2) банкова гаранция с бенефициер
– заемодателя, за сумата от 738,18 лева със срок на валидност – 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество-
гарант, което предоставя гаранционни сделки.
На следващо място, безспорно е по делото, че на 22.11.2021 г. между С. А. К., в
качеството на потребител, и /фирма/, в качеството му на гарант, е бил сключен
договор за предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се задължил да
издаде гаранция за плащане в полза на /фирма/, с потребителят, с цел гарантиране
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за
паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на
потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва:
задължение за връщане на заемната сума в размер на 700 лева; задължение за плащане
на възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай
на забава на плащането на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и
адвокатски хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция за
поемане на описаните задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в
размер на 257,82 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 42,97
лв., като съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по начините,
установени в договора за паричен заем, за плащане на задълженията на потребителя по
договора за паричен заем. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на
гаранция, /фирма/ е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението
2
на потребителя за плащане на възнаграждение по договора.
От справките за извършените плащания от ответника се установява, че по
договора за гаранция са извършени плащания в общ размер на 154,84 лева за периода
от 03.12.2021 г. до 29.12.2021 г., като неплатеният остатък е в размер на 102,98 лева , а
по договора за заем са платени сумите в размер на 700 лева – главница и 22,93 лева –
лихва, като неплатеният остатък по договора за заем е в размер на 15,25 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Публично известен е фактът, доколкото това обстоятелство е обявено по
партидата на ответното търговско дружество в ТРРЮЛНЦ, че едноличен собственик
на капитала на ответника е /фирма/. Следователно страната по договора за гаранция е
дъщерно дружество на кредитодателя по договора за кредит, с оглед което и съдът
приема, че между двете дружества е налице положение на контрол и свързаност по см.
на ТЗ. В допълнение на горното, съдът намира, че от съществено значение за
правилното разрешаване на спора между страните са и обстоятелствата, че двата
договора – договорът за кредит и този за предоставяне на гаранция, са сключени в един
и същ ден, че отделни разпоредби от същите препращат един към друг, че дължимите в
полза на търговците престации имат едни и същи падежи и макар формално кредитор
на вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по
договора за кредит обезпечение, да се явява ответникът, то кредитодателят е овластен
да получава плащането по този договор, дължимо от потребителя, заедно с
анюитетните вноски по договора за кредит. Ето защо и съдът приема, че се касае за
неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно
с другата, като се държи сметка за положението на потребителя, който извън всякакво
съмнение има това качество и по двата договора.
Установено е в производството, че между ищеца и /фирма/ е сключен договор за
потребителски кредит по отношение на който е приложима правната регламентация на
ЗПК. Макар от страна на ответника да се поддържа, че сключеният между страните в
производството договор попада извън правния режим на този закон, съдът приема, че
се касае за главно и акцесорно правоотношения, които следва да бъдат разглеждани
съвкупно по изложените по-напред съображения. Възнаграждението, което
потребителят се е задължил да заплаща на гаранта, е свързано с договора за кредит,
доколкото предмет на процесния договор е именно поемане от страна на гаранта на
задължение да обезпечи поетите от кредитополучателя към кредитора задължения по
договора за кредит. Поради този причина преценката относно действителността на
процесния договор за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК, приложими към
договора за кредит, изпълнението на задълженията по който гарантът обезпечава. В
тази връзка и в отговор на наведените с отговора на исковата молба доводи следва да
се подчертае, че страните по едно съглашение са свободни да определят свободно
съдържанието на договора, но са ограничени от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
насоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона и на добрите нрави. В случая от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства и разглеждайки в тяхната взаимовръзка уговорките между страните,
закрепени в съдържанието на двата договора, не може да се приеме, че същите
удовлетворяват изискванията, поставени от ЗПК, имащи за цел да осигурят защита на
потребителя по договорите за кредит, по които е страна. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
3
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
45,48%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер
не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно -
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с
/фирма/, което според настоящия състав на съда се включва в общите разходи по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, независимо че страна по
правоотношението се явява търговско дружество, което формално и юридически е
самостоятелен правен субект. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В тази връзка, възнаграждението, дължимо в полза на гаранта, е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора.
От анализа на клаузите относно обезпечението на кредита става ясно, че за да
бъде потребителят одобрен за отпускането му, следва да сключи още и договор за
предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - гарант. Начинът,
по който е предвидено да се отпуска кредитът - възможните предвидени обезпечения в
клаузата на чл. 4 от договора за кредит, създава значително неравновесие в правата по
съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на практика лишават
длъжника от избор и възможност за индивидуално договаряне. Прави впечатление, че
също така задължението на потребителя да осигури на кредитора обезпечение е
изпълнимо след сключването на договора за кредит, но фактически договорите с
потребителя са сключени едновременно. Безспорно кредитополучателят е
икономически по-слабата страна по правоотношението, за когото практически липсва
каквато и да било свобода да договаря условията, при които да му се предостави
гаранция от одобрено от кредитодателя лице. Всичко това сочи, че целта на договора
за гаранция е да създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза
на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързано с кредита
– допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните
вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя, който е
овластен да получава и двете плащания. Последното несъмнено води до съществено и
необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се
възлагат в тежест на потребителя. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че с
позволени от закона средства – създаване от кредитодателя по договора за кредит на
негово собствено дружество, което да генерира печалба от възнаграждения по
договори за гаранция в полза на собственика му за задължения на клиенти на този
собственик, се постига заобикалянето на изискванията на чл. 19 ЗПК. Заобикаля се и
ограничението на чл. 10а, ал. 2 ЗПК чрез въвеждане на допълнителни плащания, чиято
4
дължимост де факто е изцяло свързана с усвояването и управлението на кредита.
Предвид изложените съображения е налице заобикаляне на закона – чл. 10, ал. 2 и чл.
19, ал. 4 ЗПК.
В частност, общото задължение на ищеца е съответно на вписаните в
погасителните планове в чл. 5 от договора за кредит и акцесорния и неразривно
свързан с него чл. 3 от договор за гаранция, сборни плащания, които имат едни и същи
падежи, като обаче задължението за заплащане на възнаграждение на гаранта не е
отразено като разход при формирането на оповестения с договора за кредит ГПР –
45,48%. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.
19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като
разход, неразривно свързан с договора за кредит, то действителният ГПР би бил със
значително по-висок размер и несъмнено би надхвърлил императивното изискване на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед на изложеното дотук, съдът приема, че с привидно позволени
от закона средства се постига забранен резултат – сумата, която се претендира по
процесния договор за поръчителство, не е включена в ГПР, посочен в договора за
кредит, като при включване на възнаграждението по същия, действителният ГПР по
договора за кредит би бил в размер, надхвърлящ поставеното в чл. 19, ал. 4 ЗПК
ограничение. Предвид всичко изложено следва да се обоснове изводът за нищожност
на договора поради заобикаляне посредством същия на императивни норми на закона –
чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При липсата на който и да било от елементите от
същественото съдържание на договора за поръчителство се налага изводът, че
процесната сделка не представлява такъв договор, а по съществото си е съглашение за
въвеждане на допълнително възнаграждение за кредитора по договора за
потребителски кредит, чието възникване му е било известно при сключването на
договора /чл. 4, т. 3 от договора за кредит и чл. 3, ал. 3 от договора за гаранция/.
Следователно възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция
представлява част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на пар. 1, т. 1
от ДР на ЗПК, и е следвало да бъде включено при изчисляване на годишния процент на
разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено, поради което
договорът за кредит се явява сключен в нарушение на императивните изисквания на чл.
19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а процесният договор за предоставяне на
гаранция е нищожен поради заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД
по изложените по-горе съображения.
Предвид изложеното, заплатената от ищеца сума в размер на 154,84 лева по
договора за гаранция е платена без основание с оглед нищожността на същия.
В хода на производството по делото са приети като част от доказателствената
съвкупност разписка от 08.08.2023 г., по силата на която С. А. К. е получила 800 лева
от /фирма/ и извънсъдебно споразумение от същата дата, между страните по делото.
Съгласно чл. 1 от същото, С. К. получава сумата от 800 лева по четири договора, един
от който е процесния /154,84 лв. по договор № *******/. Писмените доказателства не
са оспорени от ищеца по отношение на формалната им доказателствена сила. Ищецът
не оспорва факта, че сумата е получена, а въвежда твърдения за унищожаемост на
представеното споразумение, като сключено при заплашване, евентуално при крайна
нужда. Тези възражения са недоказани, доколкото в подкрепа на тези твърдения не са
представени никакви доказателства. Ето защо настоящият състав приема, че
процесната сума за главница е платена, поради което искът за главница следва да бъде
отхвърлен.
Съдебната практика е последователна, че в случаите на извършено от
ответника плащане на главницата в хода на процеса се присъжда законната лихва
върху нея, считано от завеждане на иска до датата на извършеното плащане. Искът е
5
предявен на 19.10.2022 г. като частичен за сумата от 50 лева, а с молба от 29.06.2023 г.
е поискано изменение на иска чрез увеличаване на размера му от 50 лева на 154,84 лв.
Предвид плащане в хода на процеса, извършено на 08.08.2023 г., то в полза на ищцата
се следва законна лихва в общ размер на 6,19 лева.
По разноските: Ищецът претендира разноски за адвокатско възнаграждение в
общ размер на 550 лв. (50 лв. държавна такса и 500 лв. платено адвокатско
възнаграждение). Доколкото плащането на процесната сума е извършено в хода на
процеса, то на ищеца се следват разноските. Ответникът е направил възражение за
прекомерност на претендираното възнаграждение, което е основателно. Делото не се
отличава с правна и фактическа сложност. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ за
процесуално представителство, защита и съдействие по дела с интерес до 1 000 лв.
минималният размер на възнаграждението е 400 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в
полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 450 лв., от които
50 лв. за държавна такса и 400 лв. за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
/адрес/ да заплати на С. А. К., ЕГН ********** с постоянен адрес: /адрес/ и настоящ
адрес: /адрес/ сумата в размер на 6,19 лева ( шест лева и 19 стотинки), представляваща
законна лихва върху платената главница в хода на процеса в периода от 19.10.2022 г.
до 08.08.2023 г., КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения от С. А. К., ЕГН ********** с
постоянен адрес: /адрес/ и настоящ адрес: /адрес/ срещу /фирма/, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: /адрес/, осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал.1, пр. 1 ЗЗД да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 154,84 лв.,
представляваща платена без основание сума по нищожен договор за предоставяне на
гаранция № *******/22.11.2021 г., сключен между тях, поради плащане в хода на
процеса.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
/адрес/, да заплати на С. А. К., ЕГН ********** постоянен адрес: /адрес/ и настоящ
адрес: /адрес/, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 450 лева – разноски в
производството пред СРС.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6