Решение по дело №573/2025 на Административен съд - Стара Загора

Производството е по реда на чл. 145 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО).

Образувано е по жалба на П. Ж. И. с адрес гр. Стара Загора, [улица], ет.9, ап.41, подадена чрез пълномощника й адв. С. Н. С. от АК – Стара Загора, против Решение № 1040-23-42 от 23.04.2025г. на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) - Стара Загора, с което е оставена без уважение, като неоснователна, подадената от П. И. жалба и е потвърдено изцяло Разпореждане № 231-00-8-3 от 21.03.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Стара Загора.

В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на оспореното Решение № 1040-23-42 от 23.04.2025г. на Директора на ТП на НОИ-Стара Загора и на потвърденото с решението разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица, по съображения за тяхната необоснованост и за издаването им в противоречие и при неправилно приложение на материалния закон и в несъответствие с целта на закона. Жалбоподателката оспорва направения от решаващия орган извод, че компетентната държава за отпускане на заявеното обезщетение за безработица, е Германия, тъй като П. И. е работила и живяла на територията на Германия от 2021г. до 2024г., което определяло Германия като държава по последна трудова заетост и център на жизнените й интереси. Поддържа, че този извод и обуславящите го мотиви са формирани при неправилно приложение на Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност и на Регламент (ЕО) № 987/ 2009, като при произнасянето си Директорът на ТП на НОИ – Стара Загора е дал приоритет на съществувалата трудовоправна връзка на П. И. с държавата по последната й трудова заетост. Твърди, че пребиваването й на територията на Германия е било обусловено единствено от наличието на трудово правоотношение, като обосновава, че никога не е имала намерение за трайно установяване в Германия, не е прекъсвала връзката си с България, където живее цялото й семейство. Счита, че центърът на жизнените интереси не може да се определя само от продължителността на периода на полагане на труд в друга държава - членка на ЕС. По подробно изложени в жалбата съображения е направено искане за отмяна на оспореното решение и на потвърденото с него разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Стара Загора, като преписката бъде върната на компетентния орган за ново разглеждане и произнасяне по подаденото от П. И. заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

Ответникът по жалбата – Директор на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Стара Загора, чрез процесуалния си представител по делото, оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде отхвърлена. Изцяло поддържа мотивите, изложени в обжалваното решение, като счита, че от събраните доказателства по несъмнен начин се установява, че П. И. е работила и пребивавала на територията на Германия за сравнително дълъг период, което сочи, че жизнените й интереси са били в друга държава – членка на ЕС и именно тази държава се явява държава на пребиваване по време на последната заетост, от която следва да се претендира обезщетението за безработица.

Въз основа на съвкупната преценка на представените по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна по административно-правния спор:

На 03.01.2025г. жалбоподателката в настоящото съдебно производство – П. Ж. И., е подала чрез Директора на Дирекция „Бюро по труда“ гр. Стара Загора, до Директора на ТП на НОИ – Стара Загора, Заявление вх. № 912-0005/ 03.01.2025г., за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание Кодекса за социално осигуряване (л.34 по делото). В заявлението е декларирано, че П. И. е упражнявала трудова дейност в Германия за периода от 17.11.2021г. до 31.12.2024г. Приложено е и Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава членка на ЕС/ЕИП или Швейцария, в което лицето посочва, че за времето от 17.11.2021г. до 31.12.2024г. е работило в Германия по трудово правоотношение, с посочен работодател и представени доказателства за прекратяването на трудовото правоотношение и основанието за прекратяването. В Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 (л.48), П. И. е посочила, че за периода на трудова заетост в Германия от 17.11.2021г. до 31.12.2024г., съпругът й и най-близките й роднини са живели в България, където притежава постоянно жилище; в чужбина е живяла в жилище под наем, като се е завръщала в България по няколко пъти в годината. П. И. е посочила, като е декларирала, че извън осъществяването на трудовата дейност нищо не я свързва с държавата по последната й заетост в чужбина, както и че няма намерение за постоянно оставане в държавата по последната си заетост.

Посредством системата за електронен обмен на социално осигурителна информация ЕESSI, са получени изисканите за издаване от компетентната институция на Германия формуляри за удостоверяване на осигурителни периоди и осигурителен доход - структурирани електронни документи СЕД U017 – осигурително досие и СЕД U004 – информация за заплати, от които се установяват периодите на заетост на П. И. като наето лице в Германия, основанието за прекратяване на трудовото правоотношение с работодателя, размера на трудовото възнаграждение, периодите на осигуряване и т.н, като удостовереният период на трудова заетост на И. в Германия (от 17.11.2021 до 31.12.2024г.), е с обща продължителност от три години, един месец и 15 дни. Чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация ЕESSI е получен и формуляр Н006 – отговор на искането за предоставяне на информация за пребиваване от КИ на Германия.

С Разпореждане № 231-00-8-3 от 21.03.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Стара Загора, на основание чл.54ж, ал.1 вр. с чл.11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО на П. Ж. И.. В мотивите на разпореждането е посочено, че П. И. е подала заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, след прекратяване на трудова дейност в Германия. Със СЕД U017, получен чрез системата за електронен обмен на социално-осигурителна информация EESSI, за П. И. е потвърден период на заетост в Германия от 17.11.2021 до 31.12.2024г. – 3 години, 1 месец и 15 дни. Предвид продължителността на заетост е изискана информация за уточняване на държавата на пребиваване, във връзка с прилагане на разпоредбите на чл.65, §5 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Получен е отговор със СЕД Н006, в който компетентната институция потвърждава, че Германия е държава на пребиваване за П. И., от която би следвало да претендира обезщетение за безработица. По съображения, основани на чл.65, §2 и §5 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност, е направен извод, че компетентна по отношение на отпускане на обезщетение за безработица, е институцията на Германия.

В законово установения срок П. И. е оспорила пред Директора на ТП на НОИ – Стара Загора Разпореждане № 231-00-8-3 от 21.03.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица.

С обжалваното Решение № 1040-23-42 от 23.04.2025г., постановено в производство по чл.117 от КСО, Директорът на ТП на НОИ – Стара Загора е отхвърлил, като неоснователна, подадената от П. И. жалба и е потвърдил изцяло Разпореждане № 231-00-8-3 от 21.03.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Стара Загора. Изцяло са споделени мотивите, изложени от Ръководителя на осигуряването за безработица и обективираният в разпореждането за отказ на ПОБ извод, че задължена за плащане на обезщетения за безработица е институцията на държавата по пребиваване на лицето по време на последната заетост. Посочено е в решението, че Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда възможност за изместване на тази компетентност към държавата по пребиваване по време на последната заетост, когато тя е различна, ако през периода на последната заетост лицето е запазило тесни връзки с държавата по пребиваване, където се завръща след края на заетостта, съответно в тази държава има по-голяма вероятност да намери нова работа. С тази цел били установени и критерии за определяне на държавата по пребиваване – тази, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето. Сочи се в решението, че изведено от трайната практика на СЕС (Решение на СЕС по дело С-76/76), основен критерий при определяне на държавата на пребиваване за трудово активните лица, е трудово правната връзка със съответната държавата, характерът й и нейната продължителност. Според решаващия орган, при прилагането на този критерий и предвид продължителността на трудовата заетост на П. И. в Германия, държавата по последната трудова заетост на лицето съвпада с тази на пребиваване. В тази връзка и на основание чл.61, както и по аргумент от чл.65, ал.2 и ал.5 буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, е направен извод, че България не е компетентна държава, нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство. В мотивите на решението е извършено позоваване на Решение на СЕО по делото „Ди Пауло“, според което чл.65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 не следва да се тълкува разширително, като прехвърлянето на отговорността за изплащане на ПОБ от държавата по последната заетост към държавата по пребиваване е оправдано само за някои категории работници, които са запазили силни връзки в държавата, в която обикновено пребивават, като държавата по постоянно пребиваване следва да се ограничи до държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава-членка, продължава да живее и където обичайно се намира центърът на неговите жизнени интереси и в тази връзка от значение биха могли да бъдат обстоятелства от най-различно естество - колко често пътува лицето между местоработата и местопребиваването; какво е семейното му положение и къде живее семейството му; видът на трудовия договор – срочен или не; работи ли по професията си; дали намерението му е за временно пребиваване и натрупване на професионален опит; личните му контакти и връзки в двете държави; социалните му контакти и т.н. По съображения, че П. И. живее и работи постоянно в Германия, плащала е данъци там и се е връщала в България само да се види със семейството си, е прието, че И. трайно се е установила в Германия, като не е осъществявала дейност при прилагането на българското законодателство, нито е пребивавала на територията на РБългария по смисъла на регламентите за социална сигурност. С оглед на което решаващият орган е направил извод, че П. И. е лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си по произход, поради което не може да се счита за пребиваващо в същата, дори и ако възнамерява да се върне в нея. По тези съображения и такива, че държавата на пребиваване се определя от релевантните факти през периода на последната заетост, а не от такива, настъпили след завръщането на лицето в държавата му по произход, е направен извод, че П. И. няма право на ПОБ по законодателството на РБългария.

По делото са представени и приети като доказателства документите, съдържащи се в административната преписка по издаване на оспореното решение и на потвърденото с него Разпореждане № 231-00-8-3 от 21.03.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Стара Загора. Като доказателства са приети и издадено от Община Стара Загора Удостоверение за съпруг /а/ и родствени връзки, удостоверение за сключен граждански брак, удостоверение за раждане, както и преписи от сключените от П. И. два срочни трудови договора с работодател в Германия, ведно с предизвестие от 22.11.2024г. за прекратяване на трудовото й правоотношение; самолетни билети; документ за дерегистрация на П. И. от адреса в Германия, гр. Хамбург и напускане на жилището, на адреса на което е била регистрирана и др.

Допуснато е събиране на гласни доказателства чрез разпит в качеството на свидетели на лицата Д. Д. И. и Р. Ж. И..

Свидетелят Д. И. – съпруг на жалбоподателката П. И., заявява, че причината за заминаването на съпругата му в Германия, е била финансова - за по-добри доходи, след като в България е останала без работа. Никога не е ставало въпрос заминаването и оставането в Германия да е за постоянно, като идеята за отиването в Германия е била семейството да се стабилизира финансово. П. И. винаги се е прибирала в България по празниците и всеки път, когато е имала възможност. В Германия е работила за около три години в цех за дрехи, като е живяла в жилище под наем заедно с нейна приятелка, с която са заминали да работят в Германия. След прекратяване на трудовото й правоотношение в Германия, повече не се е връщала там.

Свидетелката Р. И. – сестра на жалбоподателката П. И., заявява, че сестра й заминала да работи в Германия по финансови причини – имала изтеглен кредит, по време на Ковид останала без работа и трябвало да се предприемат мерки за изхранване на семейството. Според свидетелката сестра й никога дори не се е замисляла да остане да живее постоянно в Германия – при тях връзката била много силна, тъй като са близначки, и няма как да се разделени за по-дълго време. По времето, когато е работила в Германия, П. И. използвала всеки възможен случай и всеки възможен начин да се прибере в България. Прибирала се е за Великден, за Коледа, за празници, за техния общ рожден ден през м. септември, като обикновено тогава си вземала цялата отпуска за да се видят и да празнуват заедно. Когато имала възможност винаги се е прибирала в гр. Стара Загора, където живеят най-близките роднини на П. И. и нейните приятелки, с които са заедно от деца. Свидетелката сочи, че единствената цел на сестра й да отиде да работи в Германия, е за да може да си погаси кредита.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 от АПК, намира за установено следното:

Оспорването, като направено от легитимирано лице с правен интерес, в законово установения срок по чл.118, ал. 1 от КСО и против акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, е процесуално допустимо.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

Оспореното Решение № 1040-23-42 от 23.04.2025г. е постановено от материално и териториално компетентния по смисъла на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б” от КСО административен орган - Директор на ТП на НОИ – Стара Загора, в предвидената от закона писмена форма и съдържа фактическите и правни основания за неговото издаване.

Обжалваното решение на Директора на ТП на НОИ – Стара Загора и потвърденото с решението разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица, обаче са постановени при неправилно приложение на материалния закон. Съображенията за това са следните:

По делото не съществува спор относно това, че жалбоподателката П. Ж. И. е гражданин на Република България – държава-членка на ЕС, като за периода от 17.11.2021г. до 31.12.2024г., в рамките на 3 години, 1 месец и 15 дни, е упражнявала трудова дейност в друга държава-членка на ЕС – Германия. След прекратяване на последната заетост в Германия на 31.12.2024г., П. И. е регистрирана като безработно лице в Бюро по труда гр. Стара Загора. Спорният по делото въпрос касае компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица на П. И., след като последният период на трудова заетост (до 31.12.2024г.) е бил в държава-членка на ЕС, различна от държавата-членка, която е сезирана със заявление за изплащане на обезщетението.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. При определяне на приложимото законодателство по отношение на обезщетенията за безработица се прилага общият принцип, че всяко лице, което осъществява доходоносна дейност като заето лице или като самостоятелно заето лице в дадена държава-членка, се подчинява на законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическата дейност и следва да принадлежи към схемата за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Именно с тази си дейност лицето е допринесло за икономиката на съответната държава, като е заплащало, респ. са му били удържани съответните данъци и осигуровки. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по последната заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Правният режим за получаване на обезщетения от напълно безработни лица е регламентиран в чл. 64, § 1 и в чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004. Според чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 установява изискването лицето да е работило в една държава-членка и през това време да е имало обичайното си пребиваване в друга държава-членка. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, §3, б. „й“ от Регламент № 883/2004г. - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя съгласно чл. 11, §1 от Регламент № 987/2009 за установяване на процедура по прилагане на Регламент № 883/2004 (Регламент по прилагането) с оглед центъра на интереси на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави - членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

Съдът намира, че в случая направената от административния орган преценка при определяне на обичайното място на пребиваване на П. И., е неправилна, по следните съображения:

Установените, въз основа на събраните по делото доказателства, факти, еднозначно сочат, че държавата на пребиваване по време на последната трудова заетост на П. И., е именно държавата на произход – Република България. През периода на трудова заетост като наето лице в държава-членка на ЕС (от 17.11.2021 до 31.12.2024г.), жалбоподателката се е завръщала регулярно в държавата по произход по няколко пъти в годината за празниците и по време на платения й годишен отпуск. В България П. И. има постоянно жилище, с регистриран постоянен и настоящ адрес в гр. Стара Загора. Следователно може да се направи извод, че през периода на трудова заетост в Германия, П. И. редовно се е прибирала и пребивавала в България, като това обстоятелство в контекста на факта на притежавано жилище и установено местоживеене на най-близките й роднини (съпруг, баща, сестра) на територията на РБългария, еднозначно сочи за наличие на хипотезата на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, при това съгласно критериите, на които се е позовавал решаващият орган. Според съда, противно на приетото в обжалваното решение, не може единствено и само по съображения, основани на продължителността на полагане на труд по трудово правоотношение в друга държава-членка, да се прави извод относно това дали лицето трайно и постоянно се е установило в държавата-членка, на територията на която лицето работи. Това е така, тъй като центърът на жизнените интереси не може да се определя по презумпция от продължителността на периодите на полагане на зависим труд в друга държава-членка, нито съществувалата в друга държава – членка трудовоправна връзка и нейната продължителност следва да се разглеждат като приоритетен критерий при определянето на центъра на интересите. При преценката следва да се изхожда от причините, обусловили промяната на пребиваване от една държава-членка в друга и намерението (решението) на лицето за установяване в съответната държава, които следва да бъдат изведени от обективни факти. За това решение се съди по обективните проявления от поведението на лицето, което е упражнило правото си на свободно движение - дали това право е реализирано само с оглед осигуряване на трудови доходи, но без преместване на дом, семейство и със запазване на социалните контакти или обратно - касае се за реализирано решение за промяна на мястото на живеене от една държава – членка, в друга.

Въз основа на събраните по-делото писмени и гласни доказателства съдът приема, че няма данни през годините и в периода на полагане на труд в Германия (с обща продължителност от 3 години, 1 месец и 15 дни), и при завръщането си в България, у П. И. да е имало формирано решение за установяване в Германия, съотв. по никакъв начин държавата по последната трудова заетост на жалбоподателката по критериите на чл. 11, §1 и § 2 от Регламент № 987/2009 за установяване на процедура по прилагане на Регламент № 883/2004, може да бъде определена като държава, където обичайно се намира центърът на нейните жизнени интереси. Тъкмо обратното – еднозначно се установява, че единствената причина П. И. да замине за Германия е с цел полагане на труд и получаване на по-високо трудово възнаграждение, предвид възникналата необходимост (след оставането й без работа в България) за финансово обезпечаване на нуждите на нейното семейство и погасяването на изтеглен кредит. С поведението си И. демонстрира и изпълнява намерение за пребиваване в държавата - членка по произход, като събраните по делото доказателства сочат не само на липсата на трайно и постоянно установяване на П. И. в Германия (каквато констатация е направена в обжалваното решение ), но индицират и липса на намерение за И. да остава да живее за постоянно в Германия. Абсолютно необосновано е интерпретирано като мотив за извода на решаващия орган, че П. И. трайно се е установила в Германия, посоченото от И. в Декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, че през периода на трудова заетост в Германия жалбоподателката е живяла в тази държава, плащала е данъци върху доходите от трудовата заетост в държавата по заетостта и че причините, поради които най-често се е завръщала в България през периода на трудова заетост в Германия, е да се види със семейството си. Очевидно обстоятелство, че И. е живяла в Германия, е било пряко обусловено и необходимо за изпълнението на трудовото правоотношение по сключените срочни трудови договори с работодателя в Германия. От плащането на данъци върху доходите от трудовата заетост в държавата по заетостта, по никакъв начин не може да се изведе констатация за трайно установяване в държавата по последната заетост, тъй като плащането на тези данъци произтича от приложимата за съответната държава – членка на ЕС данъчна регулация на облагането на доходите, получени на нейна територия, а не е резултат от направен от лицето избор, индикиращ и обективиращ трайно установяване в Германия и/или намерения за постоянно пребиваване. А декларираната от И. основна причина за завръщане в България по време на трудовата й заетост в Германия – „да се види със семейството“, не само не отрича, но й обуславя извода, че центърът на жизнените й интереси, е в България – държавата, в която лицето се е прибирало по време на семейните празници и на отпуските си. В Германия П. И. няма нито роднини, нито семейство и както сама жалбоподателката е декларирала в Декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, нищо не я свързва с държавата по последната заетост в чужбина, извън осъществяването на трудова заетост и няма намерение за постоянно оставане в държавата по последната заетост. В Германия жалбоподателката не притежава движимо и/или недвижимо имущество, като по време на работата си там е живяла в наето жилище, което също е потвърждение за липсата на намерение за трайно и/или постоянно устройване в държавата и на мястото, където е полаган трудът. Събрани са достатъчно и непротиворечиви доказателства, че единствената причина за пребиваването на И. в Германия, е свързана с осъществяваната трудова дейност с цел осигуряване на трудови доходи, без намерение за трайно установяване и съотв. този факт представлява обективно проявление на обстоятелства, от значение за определянето на държавата, където обичайно се намира центърът на нейните жизнени интереси, респ. на намерението и на направения от лицето избор досежно държавата на постоянно пребиваване. Нито в административната преписка се съдържат доказателства, нито такива бяха събрани в настоящото съдебно производство, които да установяват пребиваване или връзки (социални, икономически и др.) на И. с Германия, след приключване на трудовата дейност на територията на тази държава-членка.

Въз основа на тези фактически установявания абсолютно необоснован и неправилен е формираният от решаващия орган извод, че по време на трудовата си заетост в Германия П. И. трайно се е установила в тази държава, както и че И. „е лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си по произход“. Несъмнено упражняваната от жалбоподателката трудова дейност като наето лице в Германия, е налагало П. И. да пребивава на територията на тази държава, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено единствено от съществуването на трудово правоотношение и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване" в държавата по последната трудова заетост, респ. по последното осигуряване. Органите на ТП на НОИ не са изпълнили задълженията си по чл. 35 и чл.36 от АПК, вкл. служебно да съберат доказателства или да изискат представянето на такива от И., с оглед изясняването на всички факти и обстоятелства от значение за произнасянето по заявеното от лицето искане за отпускане на ПОБ. Ако и в обжалваното решение подробно да са описани изведените от СЕО по делото „Ди Пауло“ критерии (обстоятелства), които се вземат под внимание при определяне на центъра на жизнените интереси на едно лице, в случая в хода на проведеното административно производство нито са събирани доказателства за изясняване на релевантните обстоятелства, нито са извършвани каквито и да е било установявания от гл. т. на тези критерии, още по-малко е направена изискуемата се по чл. 11, §1 и §2 от Регламент № 987/2009 за установяване на процедура по прилагане на Регламент № 883/2004 цялостна оценка на релевантните факти за определяне на центъра на интереси на П. И., при зачитане на регламентираното решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване, на намерението на лицето, обективирано чрез външни проявления от неговото поведение, сочещи на трайно и постоянно установяване на територията на дадена държава-членка. На практика в случая формираните от органите на ТП на НОИ – Стара Загора фактически и правни изводи, че П. И. няма право на ПОБ по законодателството на РБългария, се основават единствено и само на получените чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI от Германия СЕД U017 – осигурително досие, СЕД U004 – информация за заплати и формуляр Н006 – отговор на искането за пребиваване от КИ на Германия. Както беше вече посочено, продължителността на периодите на заетост в друга държава-членка, сама по себе си не може да бъде разглеждана като обуславяща за определянето на държавата, в която лицето трайно и постоянно се е установило, съотв. на държавата на пребиваване. Относно получения формуляр Н006, с данните от който се обосновава определянето на държавата на пребиваване, следва да се отбележи, че абсолютно несъответстващо на съдържанието на информацията, предоставена от КИ на Германия, е посоченото в Разпореждане № 231-00-8-3 от 21.03.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Стара Загора, че в получения формуляр СЕД Н006 „компетентната институция потвърждава, че Германия е държава на пребиваване на г-жа И., от която би следвало да се претендира обезщетение за безработица“ - изрично посочване, че за П. И. държавата на пребиваване е Германия, липсва. Предоставената от КИ на Германия информация във връзка с данни за пребиваване, е за периода на пребиване на И. в Германия (съвпадащ с периода на трудовата й заетост в тази държава) и за адреса, на който лицето е било регистрирано за периода на заетостта в Германия. Тази адресна регистрация, обусловена от изискването лицето да заяви адреса, на който пребивава по време и за периода на осъществяваната трудова заетост на територията на Германия, сама по себе си по никакъв начин не може да обуслови извод за трайно и постоянно установяване на И. в Германия. А и от представените от жалбоподателката доказателства (издаден от компетентната служба в Германия документ за дерегистрация на П. И. от адреса в гр. Хамбург и напускане на жилището, на адреса на което е била регистрирана), се установява, че посоченият във формуляр Н006 адрес на пребиваване на И. за периода на трудовата й заетост в Германия, е напуснат от И. и лицето е дерегистрирано към момента на прекратяването на заетостта.

С оглед на всичко гореизложено съдът приема, че необоснован, от гл.т на доказателствата, и неправилен, от гл.т на закона е направеният от органите на ТП на НОИ – Стара Загора извод, че П. И. няма право на ПОБ по законодателството на РБългария.

Съгласно т.3 от Решение U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност по чл. 72 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета (публикувано в Официален вестник на Европейския съюз от 24.04.2010г.), ако при отсъствие на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно лице в съответствие с чл. 65, §2 от Регламента, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. В случая е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин и декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, като с оглед изложените по-горе мотиви относно тълкуването и прилагането на закона, подаденото от П. И. заявление за отпускане на ПОБ следва да бъде разгледано по същество от органите на ТП на НОИ – Стара Загора.

С оглед на гореизложеното съдът приема, че жалбата е основателна. Обжалваното № 1040-23-42 от 23.04.2025г. на Директора на ТП на НОИ – Стара Загора и потвърденото с решението Разпореждане № 231-00-8-3 от 21.03.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица, като постановени при неправилно приложение на материалния закон, следва да бъдат отменени, като незаконосъобразни. На основание чл.173, ал.2 от АПК преписката следва да бъде върната на компетентния административен орган за ново произнасяне по подаденото от П. И. заявление за отпускане на ПОБ по реда и условията на чл.54а от КСО, при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

Предвид изхода на делото искането на жалбоподателката за присъждане на разноски следва да бъде уважено, като на основание чл.143, ал.1 от АПК, в тежест на ТП на НОИ – Стара Загора следва да бъде възложено заплащането на П. И. на сумата от 500 лева - договорено и заплатено възнаграждение за един адвокат. Направените разходи за снабдяване с удостоверение за родствени връзки и за превод на документ, не представляват разноски по производството по см. на чл.143, ал.1 от АПК, които да подлежат на репариране чрез присъждането им в полза на жалбоподателката.

Водим от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2, предложение второ във вр. с чл.173, ал.2 от АПК, Старозагорският административен съд

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ по жалба на П. Ж. И. [ЕГН], с адрес гр. Стара Загора, [улица], ет.9, ап.41, Решение № 1040-23-42 от 23.04.2025г. на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт - Стара Загора и потвърденото с решението Разпореждане № 231-00-8-3 от 21.03.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Стара Загора, като незаконосъобразни.

ВРЪЩА преписката на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Стара Загора, за ново произнасяне по подаденото от П. Ж. И. З. вх. № 912-0005/ 03.01.2025г. за отпускане на парично обезщетение за безработица по реда и условията на чл.54а от КСО, при съобразяване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Териториално поделение на Националния осигурителен институт - Стара Загора, да заплати на П. Ж. И. [ЕГН], с адрес гр. Стара Загора, [улица], ет.9, ап.41, сумата от 500 (петстотин) лева – разноски по делото.

На основание чл. 119 във връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.