№ 203
гр. Пазарджик, 07.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Петя Кр. Борисова
като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно гражданско
дело № 20245200500301 по описа за 2024 година
Производството е въззивно – по чл.258 и следващите от Граждански
процесуален кодекс.
С решение на Районен съд Пазарджик , постановено по гр.д.№ 1520 по
описа на съда за 2023 година е отхвърлен предявения от Н. Н. А., ЕГН
**********, изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в Затвора Пазарджик,
против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на
правосъдието иск с правно основание 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр. за заплащане
на обезщетение в размер на 20 000 лв. за причинените му неимуществени
вреди през периода от 25.04.2021 г. до 25.04.2023 г., изразяващи се в
унижение, тормоз, изтезаване, беззаконие и физически дискомфорт от
липсата на възможност за физическа активност и спорт извън времето за
престой на открито, ведно със законната лихва от 25.04.2023 г. до
окончателното изплащане.
Осъден е Н. Н. А., ЕГН **********, изтърпяващ наказание „доживотен
затвор“ в Затвора Пазарджик, да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ при Министерство на правосъдието разноски, представляващи
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
В срок така постановеното решение е обжалвано от Н. А. ,чрез
1
назначения му особен представител адв.М..
Приемат ,че правилно в първоинстанционното решение било прието,
въз основа на събраните по делото доказателства, че през част от исковия
период в Затвора в гр. Пазарджик лишените от свобода са имали
допълнителна възможност за спорт и упражнения в специално оборудвана
спортна зала с фитнес уреди в корпуса на затвора, която обаче по
необходимост е трансформирана в спално помещение. Именно поради
реконструкцията на фитнес залата Н. Н. А. бил лишен от възможността да
посещава фитнес зала в Затвора в гр. Пазарджик от м. април 2021 г. От тогава
до момента на подаване на исковата молба ,в Затвора в гр. Пазарджик, за
разлика от другите затвори в страната, не съществувала фитнес зала.
Поради това спрямо Н. Н. бил осъществен тормоз на основата на
признаците „лично и обществено положение“ по смисъла на чл. 5 от Закон за
защита от дискриминация. Тормозът спрямо него се изразявал в това, че от м.
април 2021 г. е ограничена физическата му активност, чрез несъществуването
на фитнес зала в Затвора в гр. Пазарджик. По този начин била създадена
неблагоприятна за него среда на основата на неговото лично и обществено
положение в сравнение е другите осъдени на лишаване от свобода и с
наказания „доживотен затвор" в затворите в Република България. Установено
било от свидетелските показания, че това състояние влияе неблагоприятно
върху здравословно и психическо състояние на Н. Н. А.,като то продължило
около две години.
В решението липсвали мотиви и нямало произнасяне за наличие на
признак за дискриминация, който е изрично посочен в молба по делото.
Неправилно в обжалвания съдебен акт се правело сравнение между осъдените
на лишаване от свобода само и единствено в Затвора в гр. Пазарджик. Като
именно признака „обществено положение“ налагал да се направи сравнение
на положението между Н. Н. А. с всички други осъдени на лишаване от
свобода в Република България.
Неправилно първоинстанционния съд осъдил Н. Н. А. да заплати
разноски по делото, доколкото той бил освободен от заплащането на
държавни такси. Самият характер на производството по Закон за защита от
дискриминация изключвал отговорността му за заплащане на разноски на
ответната страна по делото.
Последните доводи би следвало да бъдат разгледани от
първоинстанционния съд по реда на чл.248 от ГПК.
Моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго ,с
което да бъде осъдена Дирекция „Изпълнение на наказанията“ - гр. София да
заплати на Н. Н. А. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000
лв. (двадесет хиляди лв.) заради причинения му тормоз на основа признаците
,лично и обществено положение“ по смисъла на чл. 5 от Закон за зашита от
дискриминация.
2
В постъпилата в дадения от съда срок писмена защита се развиват
същите доводи.
В срок е постъпил писмен отговор от Главна дирекция“Изпълнение на
наказанията“ .
Намират жалбата за неоснователна.
В Затвора - Пазарджик лишените от свобода от „зоната с повишена
сигурност“, в която е настанен Н. А. провеждали престоя си на открито на 3-
то и 4-то „каре“ отделно от другите лишени от свобода в затвора.
На мястото за престой на открито били обособени двете „карета“
заградени с оградна мрежа и бодлива тел с височина 2.6 - 2.8м., като в
„карето“ били поставени лежанка, успоредка, щанги и тежести за да може по
време па престоя, на открито лишените от свобода да правят упражнения за
да поддържат физическото си здраве в кондиция .
Съгласно чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС - лишените от свобода имали
право на престой, на открито не но-малко от един час на ден, като в Затвора -
Пазарджик им били осигурени допълнително още 30-минути, като общото
време за престой на открито и фитнес тренировки било 1ч. и 30 минути за
деня.
На Н. А.,като изтърпяващ наказанието си в 01-во отделение на затвора
/Зона за повишена сигурност и охрана/ му било подсигурено и реализирано
правото по чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИПЗС и чл. 71, ал. 3, ал. 4 от ППЗИНЗС при
спазване изискванията на ал. 10 от същия член във връзка с чл. 197, ал. 2 от
ЗИНЗС.
Н. А. многократно се е възползвал от правото си за провеждане на
престой на открито, като след подадена от него декларация с оплаквания
относно невъзможността да провежда престоя си на открито с доживотно
осъдения Д.П.Г. А. се извеждал отделно в същия период.
В съответствия с изискванията на чл. 164, ал. 1 от ЗИНЗС, А. бил
включван в мероприятия по чл. 148 от ППЗИНЗС. В последното такова
мероприятие- Турнир по табла, проведено на 15 и 16.05.23г. с доживотно
осъдени лица, Н. А. също е взел участие.
По отношение нуждата от допълнителна физическа активност на
жалбоподателя и за удължаване на престоя на открито съгласно чл. 71, ал. 11
от ППЗИНС до този момент той не бил заявявал такова искане пред
медицинските специалисти в Затвора - Пазарджик, нямало данни за хронични
заболявания, налагащи такава нужда при А..
С оглед на разпоредбите на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС и чл. 71, ал. 11
от III 13ИНЗС, на лишените от свобода е гарантирано правото на престой на
открито не по малко от един час дневно, като допълнителен престой на
открито се предоставял по предложение на медицинско лице или от
Инспектора социални дейности и възпитателна работа. Допълнителният
престой на открито не представлявал право на лишения от свобода, което
3
администрацията е задължена да му осигури, както това се отнася до
задължителния един час престой на открито по чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИПЗС, а е
по скоро правна възможност, обусловена от предложение на лицата по чл. 71,
ал. 11 от ППЗИНЗС. Н. А. искал да му се осигури допълнително по един час
на ден извън регламентирания но чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС и чл. 71, ал. 11
от ППЗИНЗС престой па открито.
В чл. 164 от ЗИНЗС била предвидена възможност на всеки лишен от
свобода да се осигуряват условия за участие в спортни игри и упражнения по
един час на ден извън времето, определено за престой на открито.
Отново се касаело за правна възможност при оперативна
самостоятелност на началниците на затвори как да определят начините, по
които л/с да ползват допълнително време за тренировка, а не правно
задължение, което да бъде задължително осигурено от администрацията на
затвора.
Законодателя е уредил по този начин въпроса с оглед големите различия
между отделните затвори по отношение на наличния сграден фонд, различния
брой обособени „карета“, брой на отделения и свободни килии за
обособяване на фитнес зали на закрито, отделно от спалните помещения в
затвора.
Нямало основания да се приеме, че на ищеца са причинени
неимуществени вреди.
Разпитан като свидетел Д.П.Г. установил, че на мястото за престой на
открито, на което Н. А. излиза да прави „каре“ е имало поставен лост за
набирания, успоредка за правене на упражнението „кофички“ и др.
физически упражнения, уред за загряване на кръста, боксова круша и
дъмбсли(гири) за трениране, които условия и уреди дават достатъчно добри
възможности за поддържането на физическото здраве на както на л/с А., така
и на останалите от зоната с повишена сигурност.
Н. А. водил подобно административно дело № 526/23 г., при същата
фактическа обстановка по чл. 276 от ЗИНЗС за незаконосъобразно
действие/бездействия срещу началника на Затвора - Пазарджик в
Административен съд - Пазарджик, който съд с Разпореждане №
1278/16.06.23г. отхвърлил жалбата на Н. А..
Неоснователно се подържало във въззивната жалба , че липсват мотиви
относно оплакванията за дискриминация въз основа на признак „лично и
обществено положение“.
Реда, дисциплината и правилата в Затвора - Пазарджик като част от
системата на ГД“ИН“ не следвало да се квалифицират като пример за
нечовешко, или унизително отнасяне. Затворите са пенитенциарни заведения,
поради което не бива да се очаква от тях удовлетворяване на индивидуалните
навици и предпочитания на всеки от лишените от свобода.
Считат ,че решението на първоинстанционния съд е правилно и следва
4
да бъде потвърдено.
Съдът , като прецени валидността и допустимостта на постановеното
решение ,за да се произнесе по съществото на спора , съобразно разпоредбата
на чл.269 от ГПК , взе предвид следното:
Във въззивната жалба се съдържат единствено и само доводи,че по
отношение на А. бил осъществен тормоз на основата на признаците „лично и
обществено положение“ по смисъла на чл. 5 от Закон за защита от
дискриминация. Тормозът спрямо него се изразявал в това, че от м. април
2021 г. е ограничена физическата му активност, чрез несъществуването на
фитнес зала в Затвора в гр. Пазарджик. По този начин била създадена
неблагоприятна за него среда на основата на неговото лично и обществено
положение в сравнение е другите осъдени на лишаване от свобода и с
наказания „доживотен затвор" в затворите в Република България.
В първоначално постъпилата искова молба , подадена лично от Н. Н. А.
той твърди ,че от м.април 2021 година не посещава фитнес зала в Затвора
Пазарджик, за да тренира един час или повече , отделно от времето за
престой на открито. Такава възможност била осигурена в затворите във
Враца, Стара Загора, Белене и други в страната. Тази възможност била
предвидена в чл.163 и 164 от ЗИНЗС и чл.151 от ППЗИНЗС.
Отправял бил писмено такова искане и то не било удовлетворено.
Твърди, че така се осъществява тормоз и дискриминационно отношение
п отношение на него от ответника в сравнение с други лица в сходно
положение, изтърпяващи наказание в други затвори в страната.
Твърди ,че дискриминационното отношение към него е под формата на
„тормоз“ по смисъла на §1 т.1 от ДР на ЗЗДискр.
Твърди че поради това претърпял неимуществени вреди ,изразяващи се
в унижение ,тормоз , изтезание, беззаконие, дискомфорт във физически
аспект , поради невъзможността да извършва физическа активност за периода
от 25.04.2021 до 25.04.2023 година.
Позовава се на чл.20 от ХОПЕС.
Моли ответникът да бъде осъден за дискриминационно отношение към
него , изразяващо се в неравно третиране по признак „лично положение“ и
дискриминация под формата на „тормоз“, като претендира обезщетение в
размер на 10 000 лева.
Направено е и искане за предоставяне на правна помощ.
Молбата е удовлетворена и е назначен по надлежния ред адв. С. М. за
осъществяване на правна помощ.
След реализиране на тези действия исковата молба е оставена без
движение ,като са дадени казания на ищеца да посочи причината , поради
която не посещава фитнес зала , както и в какво се изразява осъществения
спрямо него тормоз въз основа на признак „лично положение“.
5
В изпълнение на тези указния е конкретизирано ,че ищецът не посещава
фитнес зала , тъй като съществуващата такава през м. април 2021 година е
била закрита.
Осъществения тормоз се изразявал в това ,че била ограничена
физическата му активност, по който начин била създадена една
неблагоприятна среда за него на основата на неговото лично положение.
Това се отразявала неблагоприятно върху неговото здравословно
/очевидно физическо/ и психическо състояние. Това въздействие било
продължително – повече от две години в затвора нямало фитнес зала.
Направено е увеличение на иска на 20 000 лева.
В срока за отговор е постъпило писмено становище от ответника .Той
сочи ,че на ищеца е наложено наказание „доживотен затвор“ и той изтърпява
наказанието от 2007 година ,като е осъден да заплати и значителни суми ,като
обезщетение за неимуществени вреди на близките на убитото от него лице.
Това наложено наказание се изтърпявало в отделни затвори или в
обособени отделения.
В Затвора в гр. Пзарджик такъв вид наказание се изтърпявало в
обособена зона с повишена сигурност.
Пенетенциарното третиране на Н. А. се осъществявало въз основа на
относимите нормативни актове - Глава ХV от ЗИНЗС, Глава VІІІ от
Правилника за прилагане на закона и утвърдените стандарти.
На А. било осигурено реализирането на правото му по чл.86 ал.1 от
ЗИНЗС,чл.71 ал.3 и 4 от ППЗИНЗС.
Ищецът многократно се отказвал от това си право ,като след поредната
декларация от него се извеждал отделно в каре № 3.А. бил включван и в
провежданите мероприятие в затвора.
Във връзка с желанието на А. за удължаване престоя на открито до
момента не било постъпвало искане с подобен характер от медицински
специалист ,съгласно чл.71 ал.11 от ППЗИНЗС.
Последното няма отношение към предмета на спора ,тъй като
твърденията на ищеца са единствено ,че търпи неимуществени веди ,поради
липсата на фитнес зала в затвора ,което той квалифицира като „Тормоз“ въз
основа на „лично положение“.
Точно така е квалифициран предявения иск от съда в изготвения от него
доклад по реда на чл.140 от ГПК, като са уважени направените от него
доказателствени искания ,касаещи изследване на обстоятелства относно
съществуване на фитнес зали в затвори в страната.
Съдът , като прецени доказателствата по делото и доводите на страните
, прие за установено следното:
Всъщност няма спор ,че за периода , за който ищецът твърди, че са му
причинени неимуществени вреди ,той е изтърпявал наказанието си в Затвора
6
Пазарджик.
Наложеното му наказание е „доживотен затвор“ и той го изтърпява в
обособеното отделение в затвора с повишена сигурност.
Видно е от писмените доказателства по делото ,че Н. А. е отправял
искане до Министерство на правосъдието – ГДИН, касаещо претенциите му
относно престоя на открито и възможността за ползване на фитнес зала.
Получен е отговор, че организацията на работата на всяко едно от
поделенията е съобразена със спецификата и възможностите на самото място
при спазване на основните нормативни документи.
Според ответника всички изтърпяващи наказанието си в Зоната за
повишена сигурност и охрана в този затвор са поставени при равни условия.
Според отговора на ответника за сравними сходни обстоятелства може
да се говори при сравняване на условията за лишените от свобода със същите
наказания ,в същия затвор , не да се извършва сравнение с други затвори в
страната.
Този отговор е даден на 24.03.2023 година по повод жалба на Н. А..
В хода на производството е установено ,че този отговор е по повод
молба на Н. А. ,подадена на 16.03.2023 г. до директора на ГДИН с вх. № М-
258 с искане да му бъде осигурен всеки ден един час или повече за физическа
активност и спорт извън времето за престой на открито, какъвто е осигурен в
други затвори на територията на страната.
По искане на съда са събрани доказателства относно конкретни условия
в други затвори в страната.
Тези доказателства са неотносими към спора ,като съдът ще изложи
доводите си ,излагайки правните си съображения.
От постъпилите отговори по искане на съда се установява ,че в затвора
гр.Враца, изтърпяващите наказание „доживотен затвор имат възможност да
ползват освен престоя на открито и фитнес зала в рамките на един час.
Предоставени са данни ,че в Затвора Белене ,лишените от свобода
,изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без право
на замяна“ са имали възможност за физическа активност на открито ,извън
времето за престой на открито ,чрез регламентиран график за спорт, която
възможност няма задължителен характер.
От отговора на затвора в гр. Стара Загора е видно ,че е осигурен за
определен период от време по продължителен престой на открито по
предложение на съответните длъжностни лица и в съответствие с малкия
брой лица в съответната зона. Няма данни да е оборудвана фитнес зала в
затвора.
В затвора в София според предоставените доказателства е обособено
помещение за спорт.
С допълнителна молба ищецът е посочил ,че прави допълнение ,като
7
тврди, че осъществения по отношение на него тормоз е и въз основа на
признак „обществено положение“, което допълнение е прието от съда по
реда на чл.143 ал.1 от ГПК.
Допълнително по искане на ищеца и с разпореждане на съда са
изискани данни от Затвора Пазарджик за състоянието на мястото за
провеждане престой на открито. В постъпилото писмено становище е
посочено ,че времето на престой на открито на ищеца е 1 час и 30 минути ,
като местата на открито са оборудвани с подходящи уреди за спорт и
подържане на физическа форма - посочени подробно.
Отразените обстоятелства са оспорени от ищеца ,като е твърдял , че
посещава само каре № 3 , а там такива уреди няма.
Представени са и доказателства ,че по реда на чл.276 от ЗИНЗС ищецът
е обжалвал отказ на Началника на затвора да му осигури възможност за
физическа дейност и спорт извън времето за престой на открито , като са
изложени оплакванията и за липса на фитнес зала. Тази жалба е оставена без
уважение ,като са изложени доводи относно характера на тази възможност и
условията за предоставянето и.
По делото са събрани и гласни доказателства , като е извършен разпит
на св. Д.П.Г. който също изтърпява наказания при условията ,при които и
ищеца.
Той установява, че в Затвора Пазарджик няма фитнес зала.-
обстоятелство ,което не е спорно по делото. Свидетелят посещавал 4-то каре,
а следобед – 3-то каре. Там имало щанги, който не били фабрични, а били
правени от верижен трактор. През зимата не можели да се ползват, защото
имало сняг. И в двете карета имало лостове за набиране. През 2023 г. сложили
дъмбели и щанги. Преди имало две успоредки, но едната я премахнали по
желание на лишените от свобода, защото била много дълга и им пречела да
обикалят. Имало едно колело, но било без километраж, а кормилото му било
от Школник. Нямало оригинални уреди. Колелото го сложили преди 2-3
месеца. Щангата, направена от трактор, също била от около 2-3 месеца.
Ищецът посещавал само 3-то каре. Тренирал с щангите и с дъмбелите. Преди
се набирал на успоредката. Преди да сложат дъмбелите не можел да тренира,
само обикалял и се карал. Дразнел се, че не може да си уплътни времето в
карето. Афектирал се, ядосвал се, че нямало уреди да тренира и надзирателят
му правел забележка. Сега бил по-спокоен. Фитнесът бил закрит, защото
залата била превърната в килии за настаняване на лишените от свобода. Това
са относимите към спора показания.
Тази фактическа обстановка е приета и от първоинстанционният съд и
въззивната инстанция изцяло я възприема.
При тази фактическа обстановка предявеният иск е неоснователен.
На първо място следва да се посочи, че ищецът излагайки обстоятелства
в исковата молба и предприемайки действия по доказване на претенцията си
8
смесва хипотезите на исковете ,уредени в чл. 4, ал. 2 и ал. 3 ЗЗДискр.- пряката
и непряка дискриминация и тормозът по смисъла на чл. 5 от същия закон.
Касае се за две различни самостоятелни форми на дискриминация, чиито
фактически състави разкриват съществени разлики. За втората различното
третиране е ирелевантно, а от значение е специалната цел или резултат на
поведението, визирани в § 1, т. 1 ЗЗДискр. – накърняване достойнството на
лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда.
Връзката е препращането в чл.5 към признаците , очертани в чл.4 ал.1
от ЗЗДискр.
Ищецът чрез първоначалната молба и допълнителните такива твърди,
че по отношение на него е осъществен тормоз по смисъла на чл.5 от ЗЗДискр.
въз основа на принципа лично положение , а впоследствие въвежда и
признака „обществено положение“ , което съдът изрично е приел.
Твърденията в исковата молба са ,че ищецът е претърпял унижение
,тормоз , изтезание, беззаконие, дискомфорт във физически аспект , поради
невъзможността да извършва физическа активност за посочения период.
По смисъла на §1т.1 от ДР на закона "Тормоз" е всяко нежелано
поведение на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, изразено физически,
словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване
достойнството на лицето и създаване на враждебна, принизяваща,
унизителна, обидна или застрашителна среда. Както вече беше посочено при
тази претенция не е относимо различното третиране , а специалната цел или
резултат от поведението.
Независимо, че давайки легалната дефиниция законодателят е
употребил думата "всяко", законът конкретизира действието с пояснението,
че то следва да "има за цел или резултат накърняване достойнството на
лицето и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или
застрашителна среда".
Първоинстанционният съд е взел предвид спецификата на тези
производства , що се отнася до доказателствената тежест.
С разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр. е създадена изрична уредба относно
доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу
дискриминация. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които
може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация,
респективно ,че по отношение на него е упражнен тормоз въз основа на
дискриминационни признаци. Само в този случай законът възлага
доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че
правата на ищеца в конкретния случай не са нарушени. Неизпълнението от
страна на ищеца на
възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за
9
отхвърляне на иска.
Всъщност ищеца не е съсредоточил усилията си по доказване на факти ,
относими именно ,към предявения от него иск – по чл.5 от ЗЗДискр. във
връзка с §1.т.1 от ДР на закона.
Не са доказани нито насочени към него действия , основаващи се на
признак лично или обществено положение ,нито пък наличие на специална
цел от поведението.
Признакът "лично положение" може да включва различни
характеристики на личността: местоживеене, ръст, цвят на косата и очите,
тегло, стаж, професионален опит, дали лицето получава социални помощи,
майчин език, акцент или диалект, хранителни навици, културни обичаи,
дееспособност и поставяне под запрещение и много други черти, които
отличават един човек или група хора от останалите. Съгласно практиката на
ЕСПЧ тук се включват характеристики, които
могат да се определят като лични в смисъл, че са вродени или вътрешно
присъщи.
Не е установено по делото по отношение на ищеца да има от страна на
ответника нежелано поведение на основание признаците лично и обществено
положение. За последното дори няма и твърдения .В писмената защита едва
се подържа ,че в съдебното решение не се съдържали мотиви относно
признака „обществено положение“.Именно този признак налагал да се
направи сравнение межжду положението на Н. А. и на всички други лица
,осъдени на „лишаване от свобода „ в Република България.
Последователна е съдебната практика в смисъл , че по-
неблагоприятното третиране на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1
ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с начина по който се третира,
било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни
обстоятелства, т. е. това което е относимо за едно лице е относимо и за всички
лица от определена група с оглед личностните им качества при наличието на
наказание "доживотен затвор" или "доживотен затвор без замяна". Относно
възможността лишените от свобода, настанени в различни пенитенциални
заведения да бъдат субект на сравнение, при твърдения за неравностойно
третиране, трайната съдебна практика на ВКС приема, че за да е налице
дискриминация по някой от признаците на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., следва да се
10
направи сравнение между начина на третиране на други лица, които са в
същото или сходно положение. По -неблагоприятното третиране на лишени
от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват
наказанието си не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или друг закон
признаци, поради което не представлява дискриминация по признак лично
или обществено положение. Ето защо, не може да се приеме, че
изтърпяващите наказание в даден затвор лица се намират при "сравними
сходни обстоятелства" с изтърпяващите същото наказание в друг затвор.
Поради това именно и съдът не обсъжда доводите ,касаещи цитираните
рапоредби на ЗИНЗС и Правилника за приложението му , тъй като намира ,че
те нямат отношение към спора.
Установено е по безспорен начин ,че предписанията на тези нормативни
актове ,които са със задължителен характер са спазени от администрацията на
затвора.
Както вече съдът посочи ,законодателят не е дал легално определение
на защитения признак "лично положение" и за разлика от другите защитени
признаци, които са трайни, същностни характеристики на човека, защитеният
признак "лично положение" няма еднозначно, изначално прието в закона
обективно съдържание. Това предполага и налага установяване и доказване
във всеки конкретен случай на значим, обективен, същностен за личността
белег, който позволява да бъде прилаган еднакво и който отчита
универсалния (материален и персонален) обхват на закона и именно въз
основа на този белег то да е поставено в по-неблагоприятно, неравностойно
положение в сравнение с друго лице, което се намира в сходно на него
положение, но не притежава този белег. Идентично е положението и по
отношение на признака „обществено положение", който също не е изрично
дефиниран в ЗЗДискр., но най-общо може да се определи като мястото, което
едно лице заема в структурата на даден социум и е израз на отношението,
оценката, която обществото дава на това лице във връзка с неговото
поведение и функции. Очевидно е ,че ищецът като изтърпяващ наказание
„доживотен затвор“ търпи значителни ограничения ,които са му наложени
именно в интерес на обществото. Не е установено по делото по отношение на
него да е осъществен тормоз именно поради това му положение.
Ограниченията които ищецът следва да търпи са резултат на оценката на
11
обществото за неговото поведение.
Никакви доказателства пък по делото няма , що се отнася до
установяване на специалната цел на чл.5 от закона , а именно -цел или
резултат на поведение,основаващо се на принципите на чл.4 ал.1 от ЗЗДискр.,
да бъде именно накърняване достойнството на ищеца и създаване на
враждебна, обидна или застрашителна среда.
Поради изложеното , съдът намира ,че не е установено по делото да са
накърнени права на ищеца по този или по други закони , от което да са му
причинени неимуществени вреди.
Предявеният иск с правно основание чл.71 ал.1 т.3 от ЗЗДискр. е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен ,в какъвто смисъл е правилното
решение на Районен съд Пазарджик.
Искане за присъждане на разноски пред въззивната инстанция от
ответника не е направено.
Мотивиран от изложеното , на основание чл.272 от ГПК , Пазарджишки
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение на Районен съд Пазарджик , постановено по
гр.д.№ 1520 по описа на съда за 2023 година ,с което е отхвърлен предявения
от Н. Н. А., ЕГН **********, изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в
Затвора Пазарджик, против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
при Министерство на правосъдиетоq иск с правно основание 71, ал. 1, т. 3 от
ЗЗДискр. за заплащане на обезщетение в размер на 20 000 лв. за причинените
му неимуществени вреди през периода от 25.04.2021 г. до 25.04.2023 г.,
изразяващи се в унижение, тормоз, изтезаване, беззаконие и физически
дискомфорт от липсата на възможност за физическа активност и спорт извън
времето за престой на открито, ведно със законната лихва от 25.04.2023 г. до
окончателното изплащане.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
12
Членове:
1._______________________
2._______________________
13