№ 212
гр. Варна, 23.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на осми
февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Симона Р. Донева
при участието на секретаря Г. Г. Славова
като разгледа докладваното от мл.с. Симона Р. Донева Въззивно гражданско
дело № 20223100502463 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 5659 от 17.10.2022 г.,
депозирана от Т. К. Т., чрез адв. Г. Н. и адв. Г. Г. срещу решение № 212 от
23.09.2022 г., постановено по гр. д. № 95/2022 г. по Районен съд – Провадия, с
което е прието за установено по отношение на Т. К. Т., че М. Л. Д. и Т. Г. Г. са
собственици на дворно място с площ от 930.00 кв.м., съставляващо ПИ с
идентификатор № 24565.502.1979 по КККР на гр. Дългопол, ул. „Никола
Обретенов“ № 123, с номер по предходен план XIII-1517 в кв. 134, при
граници: № 24565.502.1976, № 24565.502.2145, № 24565.502.1980, №
24565.502.1981, № 24565.502.1978, заедно с построената в това дворно място
двуетажна еднофамилна жилищна сграда със застроена площ от 55 кв. м. с
идентификатор № 24565.502.1979.1, на основание давностно владение, при
квоти – ½ ид. ч. за М. Л. Д. и ½ ид. ч. за Т. Г. Г., на основание чл. 124 ГПК,
като е отменен констативен нотариален акт за собственост върху недвижим
имот, придобит по давностно владение от 7.01.2022 г., с № III, том I, рег. №
71, дело № 3/2022 г. по описа на нотариус М.Я., на основание чл. 537, ал. 2
ГПК.
В депозираната въззивна жалба се излагат доводи за неправилност
на първоинстанционното решение. Въззивникът намира, че съдът не е
обсъдил съвкупността на събраните доказателства. Оспорва извода на съда,
1
че извънсъдебните претенции на ответника, както и на други роднини не
смущават упражняваното владение от страна на ищците. Сочи, че в доклада
правилно са определени спорните по делото обстоятелства. Позовавайки се на
свидетелските показания на свидетелите С. и Л. намира, че се установява, че
извършените от ищците ремонтни дейности касаят привеждането на имота в
състояние, годно за обитаването му, както и липсата на последващо
предприето след този момент действия по стопанисването на имота.
Позовавайки се на съдебна практика намира, че съдът е длъжен да обсъди
противоречията в свидетелските показания, съобразно съвкупността на
останалия събран доказателствен материал. За необсъдени намира
противоречията в свидетелските показания на свидетеля С., която е посочила,
че не е виждала никой да посещава имота след 2005 г., но е възприела Сн.,
съпругата на Т. да влиза в имота и да спори с ищците. От свидетелските
показания на свидетелите - С. и К.а счита, че се установява, че Д. М. е
продължил да посещава имота, за да следи как наемателите се грижат за него.
Сочи, че изрично свидетелката С. е изложила, че след спора с ищците, те са
преустановили ползването на двора извън необходимото за обитаването за
къщата. От показанията на свидетеля К.а твърди, че се доказва, че техен
братовчед е засадил люцерна и я е гледал най-много три години, а от тези на
С. - че Т. е гледал кон в двора си преди 5-6 години.
Излага доводи, че не са налице елементите на фактическия състав на чл.
79 ЗС, доколкото не е доказано осъществяването и на обективния и
субективния елемент на владението. Сочи, че е наследник на Др. И., както и
че Д. М. и М. Д. не са нейни наследници. Посочва, че е налице разминаване
между изложеното от ищците, че са закупили имота от Д. М., а от
показанията на свидетелката С., че са го закупили от М. Д.. Твърди, че
останалите свидетели са изложили, че Д. М. е посещавал имота, като е вземал
пари от ищците, както и че първоначално дворът е използван от други
наследници на И. за отглеждане на люцерна, а впоследствие от Т. Т. за
отглеждане на коня си. Намира, че от свидетелските показания се установява,
че Д. М. е получавал наем, заплащан от ищците за ползването на процесния
имот, които кореспондират на изложеното от Т. Т., че при разговор с Т. Г.,
последният го е уведомил, че не може да заплаща по-голям наем от 30 лева.
Счита, че от съвкупността на събраните гласни доказателствени средства се
установява, че ищците не владеят имота, а са негови наематели, откъдето
извежда извод, че не са имали намерение за своене на имота. Позовавайки се
на съдебна практика, излага доводи, че намерението за своене следва да бъде
манифестирано на действителния собственик на имота. Заплащането на наем
до началото на 2021 г. намира, че ищците са се възприемали за наематели на
имота. Моли за отмяна на решението.
В законоустановения срок е депозиран писмен отговор от страна на
М. Л. Д. и Т. Г. Г. , чрез адв. Р. И.. В същия се излагат доводи за
неоснователността на жалбата. Сочат, че безспорно по делото е установено,
че са владяли имота необезпокоявано от 2005 г. до образуване на настоящото
2
производство. Твърдят, че заплащането на продажна цена, пускането на тока,
извършването на дребни ремонти, обзавеждането на сградата водят до извод
за намерение за своене на вещта. Намират, че съдът е извършил задълбочена
оценка на събрания доказателствен материал по делото. Твърдят, че са
установени елементите на фактическия състав на разпоредбата на чл. 79 ЗС.
Сочат, че нищожният договор за покупко-продажба е от значение за
квалифициране на владението като недобросъвестно, но не рефлектира върху
обективния и субективния елемент на владението. Твърдят, че е безспорно
доказано, че са упражнявали владение върху имота в периода от 2005 г. до
2015 г., откъдето извеждат извод за придобиване по давност от по ½ ид. ч. от
имота. Молят за потвърждаване на решението. Претендират разноски.
Въззивникът – Т. К. Т., редовно призован за о. с. з., не се явява, не се
представлява. В депозирана молба от страна на процесуалните му
представители - адв. Н. и адв. Г. се моли решението да бъде отменено.
Претендират разноски.
Въззивниците Т. Г. Г. и М. Л. Д., редовно уведомени, не се явяват, не се
представляват. В депозирана молба от прецесуалния им представител се
излагат доводи за неоснователността на въззивната жалба, както и за
правилността на решението. Претендира заплащането на разноски за оказана
безплатна правна защита и съдействие по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.
За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна
съобрази следното:
Производството по гр. д. № 95/2022 г. по описа на Районен съд –
Провадия, е образувано по предявен иск от М. Л. Д. и Т. Г. Г. за приемане за
установено спрямо Т. К. Т., че ищците са собственици на дворно място с
площ от 930 кв. м., съставляващо ПИ с идентификатор № 24565.502.1979 по
КККР на гр. Дългопол, ул. „Никола Обретенов“ № 123, с номер по предходен
план XIII-1517 в кв. 134, при граници: № 24565.502.1976, № 24565.502.2145,
№ 24565.502.1980, № 24565.502.1981, № 24565.502.1978, заедно с построената
в това дворно място двуетажна еднофамилна жилищна сграда със застроена
площ от 55 кв. м. с идентификатор № 24565.502.1979.1, на основание
давностно владение, при квоти – ½ ид. ч. за М. Л. Д. и ½ ид. ч. за Т. Г. Г., на
основание чл. 124 ГПК, както и за отмяна на констативен нотариален акт за
собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение от
7.01.2022 г., с № III, том I, рег. № 71, дело № 3/2022 г. по описа на нотариус
М.Я., на основание чл. 537, ал. 2 ГПК.
В исковата молба се излагат доводи, че ищците живеят съвместно от
2005 г., както и че през 2006 г. се преместили в с. Д.на, община Дългопол.
Сочат, че се запознали с Д. М., който имал нестопанисвана къща от леля си
Др., без ток и електричество, която им продал за сумата от 1200 лева, като се
задължили да се грижат за него. Сочат, че до смъртта му през 2021 г. са
полагали грижи за него и са го посещавали в къщата му. Излагат доводи, че
3
след покупко-продажбата Д. М. им е предал ключ за къщата, в която живеят и
към настоящия момент и отглеждат двете си деца. Сочат, че в средата на м.
януари 2022 г. в къщата им дошъл Т. Т., който заявил, че е станал собственик
на недвижими имот и му се дължал наем за в бъдеще от по 200 лева. Твърдят,
че от 2006 г. до посещението на ответника никой не се е обезпокоявал
владението им, което е продължило повече от 15 години, откъдето извеждат
доводи за придобиване на имота по давност. Молят за уважаване на иска,
както и за отмяна на Нотариален акт за собственост върху недвижим имот,
придобит по давностно владение от 7.01.2022 г., с № III, том I, рег. № 71, дело
№ 3/2022 г. по описа на нотариус М.Я., на основание чл. 537, ал. 2 ГПК.
Претендират разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на
исковата молба лично от страна на Т. К. Т.. В същия се излагат доводи за
неоснователността на иска. Сочи, че процесният имот бил собственост на
леля му, като след смъртта й никой от роднините му не е живял в него.
Излага, че баща му е заплащал суми на останалите наследници за уравняване
на дяловете им. Твърди, че Д. М. не попада в кръга на наследниците на леля
му. Сочи, че доколкото леля му не е притежавала нотариален акт, то той се е
снабдил с такъв след обстоятелствена проверка в началото на 2022 г. Твърди,
че през годините е заплащал данък за имота. Моли за отхвърляне на иска.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, и като взе
предвид събрания и приобщен по делото доказателствен материал – в
съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема
за установени следните фактически положения:
В производството е представен констативен нотариален акт за
собственост на недвижим имот № 19, том I, дело 51/1981 г. по описа на РС-
Провадия, по силата, на който Др. П. И. се признава за собственик, въз основа
на давностно владение на дворно място в гр. Дългопол, с пл. № 1517, в кв.
134, с площ 940 кв. м. при граници: Р.Ст., улица, Й.Ив. и Я.П., за който имот
се отрежда парцел XIII-1517, в кв. 134, с площ 920 кв. м., ведно с построените
в него къща, изба и навес.
Видно от констативен нотариален акт за собственост върху недвижим
имот № III, том I, рег. № 71, дело № 3/2022 г. по описа на нотариус М.Я., Т. К.
Т. е признат за собственик по давност на дворно място с площ от 930.00 кв.м.,
съставляващо ПИ с идентификатор № 24565.502.1979 по КККР на гр.
Дългопол, ул. „Никола Обретенов“ № 123, с номер по предходен план XIII-
1517 в кв. 134, при граници: № 24565.502.1976, № 24565.502.2145, №
24565.502.1980, № 24565.502.1981, № 24565.502.1978, заедно с построената в
това дворно място двуетажна еднофамилна жилищна сграда със застроена
площ от 55 кв. м. с идентификатор № 24565.502.1979.1.
4
Видно от удостоверение за наследници изх. № 340 от 5.10.2021 г.,
издадено от община Дългопол, което в част от приобщената преписка по
нотариално дело № 3 от 7.01.2022 г. на нотариус М.Я., рег. № 773, се
установява, че Др. П. И. е починала на 9.11.2002 г., като нейн наследник се
явява племенникът й - Т. К. Т..
От съдържанието на представената приходна квитанция от 21.09.2021 г.
се установява, че за обект с партида № 2003290951001, с титуляр Др. П. И.,
находящ се в гр. Дългопол, ул. „Никола Обретенов“ № 123 е заплатен данък
за недвижим имот и такса за битови отпадъци за периода от 2011 г. до 2021 г.
в общ размер на 888.69 лева.
В първоинстанционното производство са събрани гласни
доказателствени средства посредством разпит на свидетелите: С.Й. С., Г.К.
Л., М. Д. К.а и П.Ц. С..
Свидетелят С. С. при разпита си посочва, че е съседка на ищците, както
и че познава баба Др.. Сочи, че ищците живеят в имота от 2005 г. и до
настоящия момент, когато са го закупили от М. Д. за сумата от около 1200
лева. Излага, че баба Др. нямала преки наследници, като М. Д. е брат на мъжа
й, като е и баща на Д. М.. Споделя, че до смъртта си баба Др. е живяла в
имота, като след това никой не го е обитавал до идването на ищците и е
нямало ток и вода. Сочи, че в момента имотът е електроснабден и
водоснабден, като в двора да отглеждали нещо. Излага, че съпругата на Т. –
Сн. по време на Ковид е дошла в имота и е вдигнала скандал. Споделя, че Д. й
е казал, че М. и Т. са му дали 1200 лева за закупуването на имота. Твърди, че
ищците са правили ремонт на покрива, подменяли са счупените керемиди.
Сочи, че бабата на Т. и баба Др. са сестри, както и че той живее в гр.
Дългопол.
От свидетелските показания на свидетеля Л., майка на М. Д., се
установява, че дъщеря й и Т. са закупили къщата през 2005 г. за сумата от
1200 лева, като живеят в нея от закупуването й до настоящия момент.
Споделя, че ги посещава често, за да гледа децата, както и че внуците й са
отглеждания в къщата. Излага, че в началото в къщата е нямало ток и вода,
както и че зет й е заплатил суми за водоснабдяването и електрифицирането.
Споделя, че къщата е била съборетина, като през годините са извършвали
ремонт на стъпала, тавани, керемиди и покрив. Споделя, че не знае дали
парите са дадени на Д., както и дали той е притежавал собствеността върху
обекта. Сочи, че М. и Т. са гледали Д. до смъртта му преди една година, като
им е искал пари за цигари, храна и дрехи. Не знае дали им е искал наем.
Твърди, че е заплатена голяма сума за възстановяване на тока и водата в
имота, като мисли, че партидите се водят на името на баба Др..
Свидетелят К.а, майка на Т. Т., при разпита си посочва, че Др. И. е
сестра на нейната свекърва, а Д. е син на най-малкия й девер. Споделя, че
последните 5- 6 месеца преди смъртта си баба Др. е живяла в къщата на Д..
Твърди, че след смъртта на баба Др. техен братовчед е засадил люцерна и
5
имота и я е гледал най-много три години, като след това Д. настанил
наемателите. Излага, че е чувала от Д., че М. и Т. са му давали по 30 лева,
които не му стигали и заради това искал пари и от свидетелката, като при
срещата им февруари или март 2021 г. й е казал, че очаквал пари от тях, които
още не му били дали. Сочи, че Д. е казал на братовчедката си, че взема 50
лева наем, а на бащата на Т., че е в размер на 300 лева. Твърди, че всички
наследници били съгласни Д. да взема наема от къщата, защото бил сирак.
Сочи, че имотът нямал промяна през годините, като минавала веднъж, видяла
отдалече, че на плочата на терасата е сложено нещо, за да не навява. Излага,
че Д. не й е казвал да е вземал голяма сума пари от М. и Т.. Твърди, че
ищците са в имота няколко години след смъртта на Др., като от 2001 г. – 2002
г. до 2005 г, никой не е живял в имота. Не знае синът й – Т. Т. да е ходил в
имота.
От свидетелските показания на свидетеля С., се установява, че знае, че
познава Т. Т., като знае, че има имот в гр. Дългопол, различен от този, в който
живее с двор около един декар. Сочи, че Т. му го е показал преди 10 години,
като по него няма промени. Споделя, че знае, че миналата година Т. е подал
сигнал в полицията, че не може да влезе в имота. Сочи, че при посещенията в
имота вратите били заключени, като са свирили и никой не е излизал от
къщата. Мисли, че Т. е гледал кон в имота преди 5-6 години. Известно му е,
че Т. е разговарял с хората в къщата по повод на някакъв наем. Сочи, че
имотът не е поддържан в момента, капаците и керемидите му били тръгнали,
като не е влизал вътре, доколкото имотът е ограден с мрежа. Споделя, че Т. е
собственик на имота от миналата година, като преди това при преминаването
покрай него не е споменавал, че къщата е негова. Сочи, че един от
наследниците е сял люцерна за около 3-4 години, както и че Т. си преди 6-7
години си е забивал коня. Излага, че не знае дали Т. има договор за наем, като
такъв в размер на 30 лева е бил заплащан на Д..
Въз основа на така установената фактическа обстановка,
настоящият състав на съда достигна до следните правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно служебно извършената проверка по чл. 269 ГПК, съдът
намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като при
преценка за правилността му следва да се съобразят посочените в жалбата
оплаквания.
Предявените искове намират правното си основание в разпоредбата на
чл. 124, ал. 1 ГПК.
По повод на наведените твърдения за придобиване на процесния
недвижим имот от ищците въз основата на осъществявано давностно
владение в периода от 2006 г. до настоящия момент, съдебният състав намира
6
следното:
Придобивната давност е един от способите по чл. 77 ЗС за придобиване
на право на собственост върху недвижими имоти. Съгласно разпоредбата на
чл. 79 ЗС правото на собственост се придобива с непрекъснато владение,
продължило повече от десет години, а ако владението е добросъвестно – с
непрекъснато владение, продължило повече от пет години. Владението на
чужда вещ, като фактическо състояние по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС
предполага упражняване фактическа власт от едно лице с намерение за своене
т. е. упражняване на фактическата власт със съзнанието, че вещта е негова.
Държането почива на договорно основание т.е. на постигнато съгласие, по
силата на което е предадена фактическата власт върху вещта.
Определянето на лицето, упражняващо фактическа власт на чужда вещ
като владелец или държател се базира на субективния признак. Това е
характеристика на едно субективно поведение на владелеца - да държи вещта
като своя - animus, т. е. със съзнанието, че той е собственик. Намерението е
психическо, душевно, субективно състояние, като за доказването му е
предвидена оборима презумпция в чл. 69 ЗС, според която се предполага, че
владелецът държи една вещ като своя, ако не се докаже, че я държи за
другиго. Тежестта за оборването на презумпцията е върху заинтересованите
лица, които възразяват, че владелецът не държи вещта за себе си.
В отговора на исковата молба, ответникът Т. Т. не е изложил доводи за
наличието на облигационна връзка между Д. М. и М. Д. и Т. Г. по повод
ползването на имота. Подобни доводи са наведени едва в писмената защита
по делото, респ. и във въззивната жалба, обосновани с изнесеното от
свидетелите, водени от ответника, поради което и същите не следва да бъдат
съобразявани. Въпреки това, дори да се съобразят, следва да се приеме, че не
е доказано по безспорен начин сключването на неформален договор за наем
между Д. М. и М. Д. и Т. Г.. Този извод следва от обстоятелството, че в
производството не са събрани категорични доказателства, че спорадичното
даване на суми в различни размери за храна и цигари от страна на М. Д. и Т.
Г. на Д. М. не касае поетото задължение за гледане, а касае месечни
плащания, свързани в твърдения договор за наем на процесния имот.
Изложеното от свидетеля К.а, че е чула, че Д. М. получава суми от М. Д. и Т.
Г. в размер на 30 лева, като последният казал на братовчедка му, че са 50 лева
и на бащата на Т., че са 300 лева, е изолирано и не се подкрепя от останалия
събран доказателствен материал. Отделно от това, свидетелят С. е посочил
изрично, че е чул, че има наематели в имота, като не знае дали има сключен
договор за наем. Събраните доказателствени средства, посредством разпита
на свидетелите К.а и С. в горепосочената част не следва да бъдат
кредитирани, доколкото не касаят пряко придобити впечатления, същите не
са възприели пряко даването на средства между страните, респ. това да е
ставало във връзка с възникнала облигационна връзка по повод на сключен
договор за наем между конкретни страни, с конкретно съдържание и предмет.
Ето защо, следва да се приеме, че дори възражението за наличие на
7
облигационна връзка по повод на твърдения за сключен договор за наем за
процесния недвижим имот между М. Д., Т. Г. и Д. М., да беше своевременно
релевирано в срока за отговор на исковата молба, то по отношение на същото
не е проведено пълно и главно доказване от страна на Т. Т., като недоказани
остават и съществените елементи на твърдения за сключен договор. Затова и
следва да се приеме, че не е оборена презумпцията по чл. 69 ЗС.
В подкрепа на горния извод са и предприетите действия от страна на
владелците по прекарването на ток и вода в имота, както и по извършването
на ремонт на стълбите, покрив и тавани, съобразно изложеното от
свидетелите С. и Л., които следва да бъдат кредитирани, доколкото касаят
пряко добити впечатления при периодични посещения в имота по повод
полагане на грижи за децата на ищците, както и такива, дадени от съсед,
който постоянно обитава съседния си имот. Не следва да бъдат кредитирани
свидетелските показания на свидетелите К.а и С., в частта, в която са
посочили, че в имота повече от десет години не е правен ремонт, доколкото
изрично свидетелката К.а е посочила, че е възприела състоянието му при
преминаване отдалече, а свидетелят С. – че не е влизал в имота, доколкото е
ограден, като не знае на коя улица е. Свидетелските показания на
горепосочените свидетели са изолирани от останалия събран доказателствен
материал, касаят възприети факти при единични посещения в
неконкретизиран момент, добити без влизане в имота. Не следва да бъдат
съобразявани и оплакванията, наведени едва във въззивната жалба, че
извършените първоначални действия по стопанисването на имота са касаели
привеждането му в годност за обитаване, доколкото не оказват значение за
извода за реалното им извършване. С оглед на горното, следва да се приеме,
че М. Л. Д. и Т. Г. Г. са осъществявали владение върху процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл. 70 ЗС, добросъвестно е владението,
когато владелецът владее вещта на правно основание, годно да го направи
собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че
предписаната от закона форма е била опорочена, като е достатъчно
добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание.
В разглеждания случай, М. Л. Д. и Т. Г. Г. твърдят да са придобили
собствеността на по повод на неформален договор за покупко-продажба,
сключен с Д. М. срещу заплащане на продажна цена в размер на 1200 лева.
Не могат да бъдат споделени оплакванията на въззивника за
некредитиране на свидетелските показания на свидетелката С., в частта, в
която е посочила от кого ищците са закупили имота. Същата макар и
първоначално да е посочила, че имотът е закупен от М. Д., впоследствие
изрично е заявила, че ищците са допуснати до имота от страна на Д. М., който
е живеел в имота с баба Др. преди смъртта й. Погрешното първоначално
посочване не би могло да обуслови извод за наличие на съществено
противоречие, което да не е било отстранено впоследствие.
Според разпоредбата на чл. 18 ЗЗД договорите за прехвърляне на
8
собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти
трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Доколкото в разглеждания
случай не е спазена формата за действителност на разпоредителната сделка,
то следва да се приеме, че същата е нищожна, на основание чл. 26, ал. 2,
предл. трето ЗЗД. Ето защо, доколкото фактическата власт се упражнява по
силата на нищожно правно основание, владението, осъществяваното от
страна на М. Л. Д. и Т. Г. Г. е недобросъвестно. В производството отсъстват и
наведени доводи в насока за упражнявано добросъвестно владение от страна
на последните.
Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС, правото на собственост по
давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение, като е
необходимо да се установи постоянно, спокойно, явно и непрекъснато,
упражнявано най-малко в продължение на десет години. Като бъде по такъв
начин упражнявана фактическа власт, че всяко заинтересовано лице да може
да научи за владението.
От съвкупността на събрания по делото доказателствен материал се
установява, че владението им отговаря на горепосочените критерии,
доколкото е осъществявано по начин, позволяващ на всеки заинтересован да
научи за упражняването на фактическата власт. Този извод следва от
обстоятелството, че по делото изрично са събрани данни за възпрепятстване
на достъпа на Т. Т. до имота, който е и ограден. Настоящият съдебен състав
намира, че началният момент на започване на упражняването на фактическата
власт върху имота е през 2006 г. – съобразно изложеното от самите ищци в
исковата молба, доколкото представлява признание на неизгоден факт, а не
съобразно по-ранната дата от 2005 г. – предвид събраните свидетелски
показания на свидетелите С., Л. и К.а. Ето защо, следва да се приеме, че в
полза на М. Л. Д. и Т. Г. Г. е изтекла десетгодишната придобивна давност в
периода от 2006 г. до 2016 г.
Вън от горното и само за пълнота на изложението, следва да се посочи,
че в първоинстанционното производството не са наведени изрични твърдения
от страна на Т. Т. за прекъсване на придобивната давност на М. Д. и Т. Г..
Доводите, релевирани едва в писмената защита доводи за скандал със Сн. –
съпругата на Т. Т., не могат да обусловят извод за изгубване на фактическата
власт спрямо къщата и останалата част от двора, доколкото дори да е
преустановено отглеждането на растения в някаква част от същия, е доказано,
че поради ограждането му е възпретстван достъпа до него. Въпреки това,
дори да бъде съобразено заплащането на данък сгради и такса смет, респ.
засаждането на люцерна в период преди да започне осъществяването на
фактическата власт от страна на ищците, забиването на кон от страна на Т. Т.
в имота, заявените претенции от съпругата му през 2020 г., както и
подаването на сигнал пред РУ- Провадия във връзка с недопускането на
последния в имота, същите действия, не могат да доведат до извод за
прекъсване на придобивната давност. Този извод следва от обстоятелството,
че засаждането на люцерна от друг наследник е в период преди започване
9
осъществяването на владение, съответно три години след смъртта на баба Др.,
а заплащането на данък и такса смет за имота през 2021 г., съобразно
представената приходна квитанция, респ. посещенията на Д. М. в имота, не
може да обуслови извод за прекъсване на придобивната давност или да
повлияе върху някои от елементите на владението. Също така, изложеното от
свидетеля С., че допреди 6-7 години Т. Т. е гледал кон в двора, не следва да
бъде кредитирано, доколкото противоречи на изложеното от същия свидетел
за наличието на ограда в имота, която възпрепятства влизането на Т. Т. в
същия, както и на останалата част от показанията, че когато люцерната е
преминала си е забивал коня там, доколкото са нелогични, непоследователни
и не съответстват на останалия събран доказателствен материал, в частност
свидетелските показания на свидетелката К.а, която е посочила, че братовчед
за период най-много от три години е гледал люцерна в част от дворното
място преди да се появят М. и Д. и Т. Г.. Инициирането на извънсъдебни
претенции, доколкото не представляват предявяване на иск, възражение,
започване на помирително производство или предприемане на действия по
принудително изпълнение не водят до прекъсването на давността. Не са и
наведени твърдения, респ. представени доказателства за изгубване на
владението за период повече от шест месеца, по смисъла на чл. 81 ЗС, поради
което следва да се приеме, че фактическата власт не е била изгубвана, респ. и
продължава да бъде осъществявана.
По искането за отмяна на нотариален акт за собственост върху
недвижим имот, придобит по давностно владение от 7.01.2022 г., № III, том I,
рег. № 71, дело № 3/2022 г. по описа на нотариус М.Я., настоящият съдебен
състав намира следното:
В задължителните указания, дадени в ТР № 11/2012 г., ОСГК на ВКС се
приема когато със съдебно решение, с което със сила на пресъдено нещо се
признават права на трето лице по отношение на посочения в констативния
нотариален акт титуляр, издадения акт следва да се отмени, на основание чл.
587, ал. 3 ГПК.
В разглеждания случай, се установи, че Т. К. Т. не притежава права за
имота, поради което издаденият констативен нотариален акт, по реда на чл.
587, ал. 1 ГПК, с който формално е признат за собственик на процесния имот,
въз основа на осъществявано давностно владение, следва да бъде отменен, на
основание чл. 537, ал. 2 ГПК.
Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции,
първоинстанционното решение се явява правилно и като такова следва да
бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход от делото, съдебно-деловодни разноски са дължими в
полза на въззиваемите. Същите претендират заплащането на адвокатско
10
възнаграждение в полза на процесуалния им представител за оказана
безплатна правна защита и съдействие по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. В
съдържанието на представения договор за правна защита и съдействие пред
настоящата инстанция не е изрично посочено основанието, на което се
осъществява безплатното представителство, но доколкото въззивамите са
освободени от заплащането на такси и разноски, поради материалното им
затруднение, то следва да се приеме, че основанието е чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Затова и в полза на адв. Р. И. от ВАК, следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 777.76 лева, изчислено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2
от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 212 от 23.09.2022 г., постановено по гр.
д. № 95/2022 г. по описа на Районен съд – Провадия.
ОСЪЖДА Т. К. Т., ЕГН: ********** да заплати на адвокат Р. Г. И. –
ВАК, сумата от 777.76 лева /седемстотин седемдесет и седем лева и
седемдесет и шест стотинки/, представляваща адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ и съдействие в настоящото производство на
М. Л. Д., ЕГН: ********** и Т. Г. Г., ЕГН: **********, на основание чл. 38,
ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 ЗА, вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му на страните, при условията на чл. 280,
ал. 1, респ. ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11