РЕШЕНИЕ
№ 6807
гр. София, 10.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Василена Дранчовска
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20231100514349 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С РЕШЕНИЕ № 5144 ОТ 31.03.2023 Г. ПО ГР. Д. № 49420/2021 Г. НА СОФИЙСКИ
РАЙОНЕН СЪД се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 пр. 1 вр. чл. 232, ал.
2 пр. 1 ЗЗД от ИА "В. к. и в.-п. д." ЕАД, срещу С. Н. Б., че ответникът дължи
на ищеца следните суми, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение
по ч. гр. д. № 43817/2020 г. на СРС, 148 състав, а именно: 936 лв.,
представляваща наемна цена по Договор рег. № Д-22/22.01.2004 г.,
допълнителни споразумения рег. № РД-12-830/12.04.2007 г. и РД-12-
2027/19.11.2007 г. за наем на гараж № 22 в гр. София, ул. "*****, за периода
10.09.2017 г. -17.08.2020 г., ведно със законната лихва от 10.09.2020 г. до
изплащане на вземането като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения
размер от 936 лв. до пълния предявен от 1929, 21 лв. и за периода от
01.07.2015 г. до 09.09.2017 г.
1
Постъпила е въззивна жалба, подадена от ответника пред СРС- С. Н.
Б..
Решението се обжалва в частта, в която са уважени предявените
искове.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение в
обжалваната му част. Счита, че неправилно СРС бил тълкувал отделните
уговорки между страните по договора за наем, както и не бил обсъдил в
цялост свидетелските показания, които бил обсъдил превратно. Допуснати
били процесуални нарушения във връзка с преценката на доказателствата.
Така бил достигнал до погрешен извод, че за процесния период страните били
обвързани от наемно правоотношение. Счита, че последното било прекратено
с прекратяването на кадровата военна служба, което било станало през
м.05.2010 г. Процесната гаражна клетка № 22 била освободена от
наемателя/въззивник през лятото на 2010 г. Признава, че в действителност
нормата на чл.28, ал.1 от Наредба № 3/1998 г. се съдържа препращане по
отношение на прекратяването на наемните правоотношения по реда на ЗЗД,
което било посочено като основание в чл.27 от договора за наем, това
изброяване на способите за прекратяване на наемното правоотношение, обаче,
било алтернативно. Следвало да се приложи граматическо тълкуване.
Неправилно СРС бил интерпретирал и показанията на свидетеля Г. и от там
достигнал до грешния извод,че като нямало съставен приемо-предавателен
протокол, това означавало, че договора за наем е действащ. Следвало да се
има предвид и, че при предаване на имота нямало съставен приемо-
предавателен протокол. Сочи, че за служителите на МО никога не било имало
съмнение, че щом договорът е прекратен, са били длъжни да освободят
наетите имоти. Прекратяването на договора за наем се установявало от
показанията на свидетеля Г.. Счита, че Агенцията / явно се има предвид
ищеца/ е недобросъвестна страна като претендира суми за наем 10 години
след прекратяване на наемното правоотношение. Освен това намира
решението несправедливо и необосновано.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и да
постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендират се
разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС- ИА „В. к.
2
и в.-п. д.“, в който се изразява становище за неоснователност на същата и
правилност на първоинстанционното решение в частта, в която претенциите
му са били уважени. Правилно СРС бил приел, че за процесния период
страните са били обвързани от валиден договор за наем. Сочи, че ползването
на процесния гараж било предоставено на въззивника/ответник със заповед №
93/22.01.2014 г. Това обстоятелство се признавало от ответника с отговора по
исковата молба. На 04.07.2020 г. от страна на ищеца било изпратено до
ответника уведомление за освобождаване на имота в 1-месечен срок от
получаване на това уведомление. В съдържанието на това уведомление било
посочено, че предаването се извършва с протокол –опис. Тъй като наемателят
не бил открит на адреса след щателно издирване, това уведомление било
залепено на вратата на гаражна клетка № 22, както и на вратата на
апартамента на наемателя, където бил поС.ния му адрес. Счита, че с
поставянето на това уведомление договора за наем на гаражната клетка е
прекратен. Сочи, че след прекратяването на кадровата военна служба със
заповед № КВ-232/15.05.2010 г. ответникът не бил уведомил Агенцията за
настъпилата промяна в обстоятелствата, както и не бил предприел действия по
предаване на имота, отдаден под наем. Намира, че от страна на наемателя не е
доказано, че същият е предприел действия по предаване на имота. Договорът
за наем не бил прекратен, считано от освобождаването на ответника от
кадрова служба, а по силата на отправеното до наемателя уведомление от
04.07.2020 г. Сочи, че по отношение на ответника била издадена заповед №
ЗС-138/13.10.2020 г. от Министъра на отбраната на основание чл.80 ЗДС за
изземване на имота. За същата ответника бил уведомен чрез писмо от
26.10.2020 г. Определена била дата за доброволно предаване на имота- на
23.11.2020 г., както и дата за принудително изземване – 26.11.2020 г. След като
доброволно предаване не последвало, видно от протокол-опис от 27.11.2020 г.
били предприети действия по приемането на имота от страна на Агенцията.
След като не предал имота, така както изисква чл.233, ал.1 ЗЗД, намира за
правилен извода на съда, че са налице предпоставките на чл.232, ал.1 ЗЗД и
ответникът дължал наемна цена. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 24.04.2023 г.
Въззивната жалба, вх. № 128134 е подадена на 09.05.2023 г., първи
3
работен ден след Гергьовден /по пощата/.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
С решението, постановено от СРС и което се обжалва, предявените
срещу въззивника /ответник/ искове са били уважени /частично/; следователно
налице е правен интерес от обжалване.
Въззивната жалба е допустима.
В частта, в която претенциите са отхвърлени решението като
необжалвано е влязло в сила.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка по допустимостта на обжалваното
решение въззивната инстанция приема следното:
Заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417 ГПК е издадена на 24.05.2021 г. по ч.гр.д.№ 43817 от 2020 г. по
описа на СРС, 148 състав.
Със същата заповед е допуснато незабавно изпълнение, както и е бил
издаден изпълнителен лист.
За така издадената заповед за изпълнение, длъжникът е бил уведомен на
28.06.2021 г. чрез връчената му покана за доброволно изпълнение по
образуваното изп.дело № 20218390400359 по описа на ЧСИ И.М.-К..
На 02.07.2021 г. от длъжника е постъпило възражение по чл.414 ГПК, с
което възражение е била оспорена заповедта за изпълнение.
Срещу допуснатото от съда предварително изпълнение е била подадена
молба на 02.07.2021 г., съдържаща искане по чл.420 ГПК за спиране на
изпълнението като в същата молба е посочено, че наемното правоотношение е
прекратено с прекратяване на договора за кадрова военна служба със заповед
№ КВ-232 от 15.05.2010 г. на Министъра на отбраната. Наетият гараж бил
освободен. Освен това върху банковата му сметка бил наложен запор от ЧСИ
за сумата от 2 749, 50 лв., която сума била посочена в поканата за доброволно
изпълнение като дължима Представен е и платежен документи за тази сума,
съставен на 25.06.2021 г./л.37 от заповедното производство/.
4
С определение № 20155992 от 12.07.2021 г. заповедният съд е спрял на
основание чл.420, ал.1 ГПК допуснатото незабавно изпълнение на заповедта
по чл.417 ГПК.
С определение № 3503 от 18.04.2022 г. по ч.гр.д.№ 1604 по описа за 2022
г. на СГС, е отменено определението по чл.420, ал.1 ГПК и молбата е оставена
без уважение като е прието, че договора за наем не е прекратен с
освобождаването на длъжника от кадрова военна служба, както и не бил
учреден залог в полза на заявителя.
С определението от 12.07.2021 г. е указано на заявителя, че следва да
предяви иск в срока по чл.415, ал.1 ГПК.
Определението е връчено на заявителя на 21.07.2021 г., видно от
нарочно съставената разписка за това.
Исковата молба е предявена на 09.08.2021 г.
Следователно същата е в срока по чл.415, ал.1 ГПК.
С исковата молба за предявени за установяване вземания за периода от
01.07.2015 г.- 17.08.2020 г., за които е била издадена заповедта за изпълнение.
Съгласно постановките на т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г., тълк.д. 4/2013 г.,
ОСГТК на ВКС, в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК,
съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се
установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия
процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира
приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на
сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Изложени са
мотиви, че в хипотезата по чл. 418, ал. 1 ГПК заповедта подлежи на
изпълнение преди да е влязла в сила, поради което сумите, събрани по
принудителен ред в изпълнителното производство, са на основание на
издадения съдебен акт - разпореждане за незабавно изпълнение, което не
подлежи на проверка в исковия процес. Прието е също, че предвид изричното
разпореждане в нормата на чл. 422, ал. 3 ГПК за издаване на обратен
изпълнителен лист при отхвърляне на иска, то съдът не следва да съобразява
факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително
5
събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на
разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.
Налага се извод, че обжалваното решение е постановено във валиден
процеси и е допустимо.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че в
производството не се спори, че страните са обвързани от облигационно
правоотношение по сключен Договор рег. № Д-22/22.01.2004 г., ведно с
допълнителни споразумения рег. № РД-12-830/12.04.2007 г. и РД-12-
2027/19.11.2007 г. за наем на гараж № 22 в гр. София, ул. **** като ответникът
имал качеството наемател. Съгласно чл. 3 от договора, срокът на същия бил
временен-за срока на договора за КВС. В споразумението от 19.11.2007 г. била
уговорена месечна наемна цена от 26 лв. Според чл. 23, т. 2 договорът се
прекратявал на основанията, посочени в чл. 27 от Наредба № 3/1998 г. за
настаняване в жилища, ателиета и гаражи от ВЖФ на МО, като според чл. 24
прекратяването на наемните отношения и освобождаването на имота, предмет
на договора, се извършвало по реда на чл. 28-30 от Наредба № 3/1998 г. на
МО.
Със Заповед № 93 о6 22.01.20014 г. ползването на гаража под наем било
предоставено на ответника, предвид което съдът е приел, че имотът е
предаден на ответника, а и последният в отговора на исковата молба изрично
признавал това обстоятелство. Това, че имотът бил предаден се
потвърждавало и от показанията на св. Г., който сочел, че ответника е ползвал
гаражната клетка.
Не се спорело, а и това се установявало от приложената Заповед № КВ-
232 от 15.05.2010 г., че ответникът е освободен от длъжност и
правоотношението за изпълнение на военна служба е прекратено през 2010 г.
В настоящото производство се претендирало заплащането на наемна
цена за периода от 01.07.2015 г. до 17.08.2020 г., като спорното по делото
обстоятелство било дали за този период договорът е действащ или е прекратен
още през 2010 г. с горепосочената заповед за освобождаване от кадрова
служба на наемателя.
СРС е приел, че процесният договор за наем е сключен на основание чл.
23, ал. 1 от Наредба № 3/1998 г. за настаняване в жилища, ателиета и гаражи от
6
ВЖФ на МО.
Действително, съгласно чл. 3 от договора за наем, същият имал за срок,
срока на договора за КВС. Последният бил прекратен на 15.05.2010 г. с оглед
горепосочената заповед. В същото време обаче, съгласно условията на
договора за наем - чл. 23, т. 2 и чл. 24, последният се прекратявал на
основанията, посочени в чл. 27 от Наредба № 3/1998 г. за настаняване в
жилища, ателиета и гаражи от ВЖФ на МО и по реда на чл. 28-30 от същата
наредба. Съгласно чл. 28, ал. 1 наемните отношения се прекратявали по реда
на Закона за задълженията и договорите на основанията, посочени в чл. 27 и в
договора за наем, с едномесечно писмено предизвестие. От изложеното
следвало, че договорът за наем не се прекратява автоматично-нито с
освобождаването на наемателя от кадрова служба, нито с изтичането на срока
на договора. Нормата на чл. 28, ал. 1 от Наредбата препращала към ЗЗД
относно реда за прекратяване, като се изисквало едномесечно писмено
предизвестие. Не се установявало, а и не се твърдяло от страните, да е налице
такова към 2010 г., когато бил прекратен договорът за военна служба.
Съгласно чл. 236, ал. 1 ЗЗД, ако след изтичане на наемния срок
използването на наетата вещ продължавало без противопоставяне на
наемодателя, договорът за наем се трансформирал в такъв за неопределен
срок. В тези случаи наемателят бил длъжен да изпълнява всички свои
задължения по договора за наем, тъй като той продължавал да го обвързва. От
изложеното следвало, че дори след отпадане на основанието за наемане на
гаража от страна на ответника, поради освобождаване на последния от военна
служба, договорът бил запазил своето действие до изтичане на едномесечни
срок от отправяне на писмено предизвестие. Такова било отправено едва през
м.07.2020 г. От друга страна, съгласно чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД наемателят бил
длъжен да върне вещта. Поради това, простото изоставяне на ползването,
което се потвърждавало от показанията на св. Г., не освобождавало наемателя
от задължението му да продължи плащането на наема-до обратното
предаване, в съответната форма, която в случая била по взаимно съгласие на
страните чрез съставяне на писмен приемо-предавателен протокол, което било
видно от чл. 22 от договора за наем.
С оглед изложеното, Заповед № КВ-232 от 15.05.2010 г., с която
ответникът бил освободен от длъжност и правоотношението за изпълнение на
7
военна служба било прекратено не обуславяло преустановяване действието на
договора за наем. За процесния период същият бил валиден и бил породил
задължението за плащане на наемната цена, съгласно чл. 232, ал. 2, предл.1
ЗЗД.
По направеното от ответника възражение за изтекла погасителна
давност, СРС е приел, че вземанията на наемодателя за наем и разноски
представляват периодични плащания и се погасяват с изтичане на специалната
- 3-годишна погасителна давност, съгласно разпоредбата на чл. 111, ал. 1, б.
"в" ЗЗД. В процесния случай давността се смятала за прекъсната от момента
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение-10.09.2020 г.,
поради което вземанията, станали изискуеми преди 10.09.2017 г., били
погасени с изтичане на погасителна давност. Или от погасителната давност
било обхванато задължението за периода от 01.07.2015 г. до 09.09.2017 г.
включително. Извън погасителната давност било вземането за периода
10.09.2017 г. -17.08.2020 г.
Що се отнасяло до размера на наема, според условията на договора за
наем, наемната цена се актуализирал в съответствие с чл. 38 от Правилника за
прилагане на държавната собственост, съответно нормативния акт, който
уреждал размера на основната наемна цена, и ведомствените нормативни
актове, като изменението се извършвало с двустранно подписано
допълнително споразумение към договора за наем. По делото били
приложени две допълнителни споразумения, като според Споразумение РД-
12-2027/19.11.2007 г. наемната цена възлизала на 26 лв. месечно. Предвид
изложеното за периода 10.09.2017 г. -17.08.2020 г. наемната цена възлизала на
936 лв., за която сума претенцията била основателна. За разликата над този
размер до пълния предявен размер от 1929, 21 лв. и за периода от 01.07.2015 г.
до 09.09.2017 г. включително искът следвало да бъде отхвърлен.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран по реда на чл.422, ал.1 ГПК с иск с
правно основание чл. 79, ал. 1 пр. 1 вр. чл. 232, ал. 2 пр. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 1929, 21 лв.,
представляваща цена по Договор рег. № Д-22/22.01.2004 г., допълнителни
споразумения рег. № РД-12-830/12.04.2007 г. и РД-12-2027/19.11.2007 г. за
8
наем на гараж № 22 в гр. София, ул. **** в периода от 01.07.2015 г. до
17.08.2020 г., ведно със законната лихва от 10.09.2020 г. до окончателното
изплащане на вземането.
Относно претенцията по чл.232, ал.2,предл.1 ЗЗД:
Спорно по делото /и пред двете инстанции/ е съществувала ли е към
процесния период договорната връзка между страните по спора по Договор
рег. № Д-22/22.01.2004 г. за наем.
Действително, в чл.3 от договора за наем е посочено, че същият е
„временен“- за срока на договора за КВС.
Не се спори по делото, а и от представената заповед № КВ-232 от
15.05.2010 г. на министъра на отбраната се установява, че ответникът
/въззивник е освободен от кадрова военна служба поради пенсиониране.
Същевременно в чл.23 от същия договор е посочено, че договора се
прекратява на основанията, посочени в чл.27 от Наредба №3/1998 г. за
настаняване в жилища, ателиета и гаражи от МЖФ на МО. А в чл.24- че
прекратяването на наемните правоотношения и освобождаването на имота
предмет на договора се извършва по реда на чл.28-30 от Наредба №3/1998 г.
на МО.
Действително, съгласно чл.27, т.6 от Наредбата, наемните
правоотношения се прекратяват поради прекратяване на договора за кадрова
военна служба.
С оглед разпоредбата на чл. 28, ал.1 от тази Наредба, обаче, наемните
отношения се прекратяват по реда на Закона за задълженията и договорите
на основанията, посочени в чл. 27 и в договора за наем, с едномесечно
писмено предизвестие.
При така приетата нормативна уредба, въззивната инстанция намира за
правилен извода на СРС, че процесния договор за наем не е бил прекратен
автоматично – с освобождаването на ответника от кадрова военна служба.
Доколкото липсва волеизявление на наемателя за преустановяване на
договорната връзка, въззивната инстанция приема, че договорната връзка
между страните е прекратена по силата на уведомлението, изх.№ 2784 от
07.07.2020 г., л.15 от делото пред СРС, отправено от страна на наемодателя до
наемателя/ответник/въззивник.
9
Свидетелските показания на свидетеля Г. не установяват прекратяване
на наемното правоотношение преди отправянето на това уведомление. Нещо
повече, от тези показания е видно, че ответника е имал намерение да ползва
гаражната клетка и след освобождаването му от кадрова военна служба.
Не сме в хипотезата на предявен иск по чл.236, ал.2 ЗЗД – за
обезщетение за ползване, за да обсъждаме дали ответника е ползвал наетия
имот или не, както и за какъв период е сторено това, в който смисъл са били
излагани свидетелски показания от свидетеля Г..
При това положение налага се извод, че е налице задължения на
наемателя по заплащането на договорената наемна цена.
Ползването на имота е било предоставено на ответника/въззивник по
силата на заповед № 93 от 22.01.2004 г. /а не както е посочил СРС, сочи се и
от въззиваемия „2014“/.
Касае се до сложен фактически състав – настанителна заповед и
договор.
Що се касае до довода на процесуалния представител на въззивника, че
по делото не бил представен приемо-предавателен протокол за предаване на
имота от наемодателя на наемателя, ще отбележим, че в отговора по исковата
молба е посочено, че ответника “не оспорва, че имотът му е бил предоставен
за ползване“, виж л.49 от делото пред СРС. Предаването на гаражната клетка
се установява и от показанията на свидетеля Г..
По размера на наема въззивната жалба не съдържа доводи поради което
съдът по арг. от чл.269 ГПК не следва да излага мотиви.
Налага се извод, че първоинстанционното решение в обжалваната
му част е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора на обжалваното решение е правилно и в частта
за разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивницата разноски не се следват.
Въззиваемата страна претендира разноски за юриск.възнаграждение
и такива са сторени и се присъждат в размер на 100 лв. , определен по реда на
10
чл.78, ал.8 ГПК.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5144 ОТ 31.03.2023 Г. ПО ГР. Д. №
49420/2021 Г. НА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД в частта, в която се:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявеният по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК, иск с правно основание чл. 79, ал. 1 пр. 1 вр. чл. 232, ал. 2 пр. 1 ЗЗД от
ИА "Военни клубове и военно-почивно дело" ЕАД, ЕИК ****, срещу С. Н. Б.,
ЕГН **********, че ответникът дължи на ищеца следните суми по издадена
заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 43817/2020 г. на СРС, 148
състав, а именно: 936 лв., представляваща наемна цена по Договор рег. № Д-
22/22.01.2004 г., допълнителни споразумения рег. № РД-12-830/12.04.2007 г. и
РД-12-2027/19.11.2007 г. за наем на гараж № 22 в гр. София, ул. "*****, за
периода 10.09.2017 г. -17.08.2020 г., ведно със законната лихва от 10.09.2020 г.
до изплащане на вземането, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА С. Н. Б., ЕГН **********, гр. София, ул. "****" № **** ,
съдебен адрес: гр.София, бул.“в. л.“ № ****- адв. С.Я., да заплати на ИА "В.
к. и в.-п. д." ЕАД, ЕИК ****, гр.София, бул.“********, сумата в размер на
100 лв.- разноски за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11