Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, .11.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 24 състав, в открито съдебно заседание, проведено на десети ноември
през две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕНОВЕВА ИЛИЕВА
при
участието на секретаря Веселина Георгиева, като разгледа докладваното от
съдията гр.д. № 18540/ 2019 година
на ВРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по
предявен от А.А. срещу Н.А. иск по реда на чл. 422 ГПК с правно осн. чл. 535 ТЗ за установяване
съществуване на вземане в размер на 7 000 лв., произтичащо от запис на заповед,
издаден на 10.10.2016г. в гр. Варна от издателя Н.А.
с падеж на определен ден – 10.04.2017г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК – 28.06.2019г. до окончателното
изплащане на задължението, за която сума е издадена заповед № 5093/01.07.2019г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 417, т. 10 ГПК в производството по
гр.д. № 10180/2019г. на Районен съд – Варна.
В исковата молба се твърди, че в полза на А.А. е издаден запис на заповед от Н.А. с падеж на определен
ден, с който издателят му се е задължил безусловно и неотменимо да заплати на поемателя сумата от 7 000 лв.
Правният интерес от предявяване на иска се
обосновава с постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение от длъжника Н.А.
срещу заповедта за изпълнение.
В срока по чл.131 ГПК ответникът Н.А.
оспорва предявения иск. Релевира възражение за
недействителност на волеизявлението, закрепено върху ценната книга с твърдения,
че не е подписвал ефекта. В условията на евентуалност, е въведено и защитно
възражение на ответника за унищожаемост на записа на
заповед, поради измама по чл. 29 ЗЗД, тъй като Н.А. е бил подведен от поемателя и от трето лице да положи подпис върху ефекта.
Съдът, след преценка на събраните по делото
доказателства и по вътрешно убеждение приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Искът
по реда на чл. 422 ГПК е процесуално допустим, подаден в преклузивния
срок по чл. 415, ал. 4 ГПК в хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК след
подадено в срок възражение от длъжника Н.А., с което е оспорена дължимостта на
сумата по ценната книга.
Като
основание на вземането, заявено в заповедното производство, е представен менителничен ефект, от който се установява, че на 10.10.2016г. в гр. Варна, Н.А., в качеството си на издател се е
задължила безусловно и неотменимо да заплати на поемателя
А.А. сумата от 7 000 лв., с падеж на определен
ден – 10.04.2017г.
Менителничният
ефект е редовен от външна страна и в случая съдържа всички изискуеми от чл. 535
вр. чл. 486 ТЗ реквизити.
Автентичността
на документа е оспорена с твърдения, че издателят не е подписал ценната книга.
Така предприетото оспорване истинността на документа по реда на чл. 193, ал. 1 ГПК, не е проведено успешно, поради което следва да се приеме, че подписът
положен в ценната книга е изпълнен от издателя и че изявлението в записа на
заповед принадлежи на лицето сочено за негов автор, а именно на Н.А..
Истинността
на документа, в частта досежно неговото авторство,
следва да се счита безсъмнено доказано и от признанието на неизгодни за
ответника факти, направено пред съда във второто съдебно заседание, че именно
той е подписал 2 броя записи на заповед, един от които за сумата от 7 000
лв., която сума е и предмет на иска по реда на чл. 422 ГПК.
Възражението
на издателя Н.А. за унищожаемост на записа на
заповед, поради измама по чл. 29 ЗЗД с твърдения, че е бил подведен от поемателя да положи подпис върху ефекта, остава недоказано
от страната, чиято е и тежестта на доказване.
Преди
първото съдебно заседание, във връзка с дадени от съда указания, ответникът е
въвел общо оспорване, т.е. не е посочил конкретните факти за причината за
издаване на менителничния ефект. В този случай,
ищецът – поемател не е длъжен да доказва възникване и
съществуване на вземане по каузалното отношение, в който смисъл е
задължителната съдебна практика, обективирана в т. 17 от ТР № 4/18.06.2014г. по
тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Въпреки това, в първото съдебно заседание,
ищецът е представил документ, именуван „спогодба“, който представлява сключен
между страните договор за заем от 10.10.2016г. С
него, заемодателят А.А. е поел задължение да предаде
на заемателя Н.А. в собственост сумата от 7 000
лв. в срок до 10.04.2017г.
Договорът съдържа разписка, че сумата по
договора за заем е предадена на заемателя Н.А. /чл.
2/. Разписката за получена сума представлява частен свидетелстващ документ,
ползващ се с обвързваща доказателствена сила, задължаващ съда да приеме, че заемателят е получил сумата от 7 000 лв., от което
следва да се приеме, че заемодателят се явява изправна по заемното отношение
страна.
Изрично в договора за заем е уговорено, че връщането
на сумата по договора за заем ще бъде обезпечена с издаване на запис на
заповед, издаден от заемателя в полза на заемодателя
без разноски и без протест /чл. 7/.
Съобразявайки така ангажираните от страните
доказателства, съдът приема, че ищецът, чиято е и доказателствената тежест е
установил при условията на пълно и главно доказване основанието на вземането си
– редовен от външна страна запис на заповед, издаден на 10.10.2016г.
и подписан от издателя, с който Н.А. безусловно и неотменимо се е задължил да върне
на падежа – 10.04.2017г. сумата от 7 000 лв., която ценна книга обезпечава
вземане по договор за заем от 10.10.2016г. с падеж –
10.04.2017г.
Твърдения и доказателства за връщане на
сумата по валидното менителнично правоотношение не са
ангажирани, поради което предявеният иск по реда
на чл. 422 ГПК, като основателен следва да бъде уважен.
При
този изход на спора, в тежест на ответника Н.А. се възложат и сторените по
настоящото дело съдебно – деловодни разноски, възлизащи на 740 лв. и тези
извършени в заповедното производство в размер на 391 лв., на осн. чл. 78, ал.1 ГПК.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че Н.А.А., ЕГН **********,***
ДЪЛЖИ на А.Д.А., ЕГН **********,***
сумата от 7 000 лв. /седем хиляди
лева/, представляваща вземане по запис на заповед, издаден на 10.10.2016г. в гр. Варна от издателя Н.А. с падеж на определен
ден – 10.04.2017г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението
по чл. 417 ГПК – 28.06.2019г. до окончателното изплащане на задължението, за
която сума е издадена заповед № 5093/01.07.2019г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 417, т. 10 ГПК в производството по гр.д. № 10180/2019г. на
Районен съд – Варна по предявения от А.Д.А., ЕГН **********,*** срещу Н.А.А., ЕГН **********,*** иск по реда на чл. 422 ГПК с правно осн. чл. 535 ТЗ.
ОСЪЖДА Н.А.А.,
ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на А.Д.А.,
ЕГН **********,*** сумата от 1 131 лв. /хиляда сто тридесет и един
лева/, представляваща сторени съдебно – деловодни разноски, от които 740 лв., извършени в настоящото производство и в
производството по ч.гр.д. № 10180/2019г. на Районен съд – Варна в размер на 391
лв., на осн. чл. 78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Варна в двуседмичен
срок от връчването на препис от акта на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: