Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр. Велико Търново, 03.05.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Великотърновски районен съд, гражданско колегия, осемнадесети състав, на трети
април две
хиляди и деветнадесета година, в публично
съдебно заседание в състав:
Районен съдия: Димо Колев
Секретар Виляна Цачева
като разгледа докладваното от
съдията
гр. дело № 3475 по описа за 2018г.,
за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 92 ЗЗД.
Ищецът основава исковите си претенции на твърдения, че
между него и ответника е сключен договор за потребителски кредит № 1778/АМ/2010г.
от 03.12.2010г., по силата на който му е предоставил кредит в размер на 1073,
50 лв. за погасяване на дължими суми по договор за кредитна карта Транскард № 5218/20.01.2003г. Ищецът сочи, че кредита е
следвало да се върне на 72 месечни вноски, включващи главница и договорна
лихва, в срок до 03.12.2016г. Твърди, че за ползването на кредита ответникът се
е задължил да плаща възнаградителна лихва, която се
определя по правилата на чл. 7 ал. 1 – ал. 3 от договора, като в съответствие с
тях за периода 03.10.2012г. – 07.04.2014г. му е начислена такава в размер на
199, 54 лв. Ищецът изтъква, че на 03.10.2012г. ответникът е изпаднал в забава
по отношение на задължението си да внася уговорените погасителни вноски, поради
което му е начислена наказателна лихва по чл. 7 ал. 4 от договора в размер на
54, 25 лв. за периода 03.10.2012г. – 07.04.2014г. Твърди, че на основание
уговорената между страните автоматична предсрочна изискуемост по чл. 14 б. „в”
е направил кредита предсрочно изискуем и е подал заявление за издаване на
заповед за незабавно изпълнение. Посочва, че съдът е уважил същото и по
образуваното ч.гр.д. № 1138/2014г. по описа на ВТРС е издал заповед за
изпълнение № 566/10.04.2014г. за горепосочените суми, както и за сумата от 85
лв. – разноски за заповедното производство. Ищецът твърди, че е цедирал вземанията си срещу ответника на „АСВ” ЕАД на
основание сключен между тях рамков договор за цесия от 14.01.2016г. Твърди, че
на 29.02.2016г. длъжникът е бил уведомен от цесионера
за извършеното прехвърляне на задължението му, за което бил изрично упълномощен
от цедента. Позовавайки се на задължителните
разяснения по т. 10б от ТР № 4/2013г. на ОСГТК и на полученото съобщение, че
длъжникът е възразил срещу издадената заповед за незабавно изпълнение, ищецът
иска от съда да приеме за установено, че ответникът му дължи сумата от 863, 02
лв. – главница по процесния договор за кредит, сумата
от 199, 54 лв. – договорна лихва за периода 03.10.2012г. – 07.04.2014г. и
сумата от 54, 25 лв. – наказателна лихва за периода 03.10.2012г. –
07.04.2014г., ведно със законната лихва върху главницата. Претендира разноски
за исковото и заповедното производство.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва по основателност и по размер предявените искове.
Оспорва дължимостта на наказателната лихва с
възражение, че клаузите които я уреждат са неравноправни по смисъла на чл. 143
и сл. ЗЗП респ. противоречат на добрите нрави, поради което са и нищожни.
Оспорва дължимостта на начислените лихви с твърдения
за двойното им начисляване за един и същ период, което представлява нарушение
на чл. 10 и чл. 86 ЗЗД и води до нищожност на клаузите, поради заобикаляне на
закона. Оспорва, че не е налице яснота относно начина на изчисляване на размера
на претендираната главница, договорна и наказателна
лихви. Възразява, че не са осъществени предпоставките за настъпване на
предсрочна изискуемост на кредита, като излага, че съгласно задължителната
практика на ВКС тя не настъпва автоматично, а следва да е налице уведомяване на
длъжника. В тази връзка възразява да е налице такова уведомяване. Оспорва да е
надлежно уведомен за прехвърлянето на вземанията по процесния
договор, доколкото това не е сторено от предишния кредитор. В условията на
евентуалност релевира възражения за погасяване по
давност на вземанията за главница, договорна и наказателна лихва. По тези
съображения моли за отхвърляне на исковете.
Третото лице – помагач на ищеца е депозирал писмено
становище преди първото по делото съдебно заседание, с което е аргументирал позицията
си за основателност на предявените искове.
Съдът, като прецени доказателства по
делото и доводите на страните, намира за установено следното:
От представения по делото заверен препис от договор за
потребителски кредит № 1778/АМ/2010г. от 03.12.2010г. се установява, че ищецът е
предоставил на ответника кредит в размер на 1073, 50 лв. за погасяване на дължими
от последния суми по договор за кредитна карта Транскарт
№ 5218/20.01.2003г. Съгласно чл. 7 ал. 1 от договора за ползвания кредит кредитополучателят дължи на кредитора договорна лихва в
размер на 16, 99 % формирана като сбор от БЛП на банката за кредити в лева – 7,
50 % заедно с надбавка от 9, 49 %. По този начин общата дължима от него сума по
кредита към момента на подписване на договора е 1718, 22 лв. /чл. 9 ал. 2/,
която ответникът е следвало да върне в срок до 03.12.2016г. на 72 месечни
вноски, включващи в себе си част от главницата и част от начислената лихвата по
погасителен план – Приложение № 1, представляваща неразделна част от договора
за кредит /чл. 4/. В случай на забава в плащането на някоя от вноските по
погасителния план, както и в случай на предсрочна изискуемост на кредита,
банката олихвява просрочената част от главницата с
лихва в размер на договорения лихвен процент плюс надбавка от 10 % или общо 26,
99 %, като размера на надбавката не може да надвишава приложимия законен лихвен
процент. Страните са уговорили, че ищецът може едностранно да обяви потребителския
кредит за изискуем преди края на уговорения срок, без да е необходимо
уведомление или покана от негова страна до ответника, при непогасяване
на която и да е вноска по договора /чл. 14 б. „б”/.
От представеното от кредитополучателя
платежно нареждане от 03.10.2010г. се установява, че същият е наредил да се
преведе в полза на банката – кредитор получената в заем сума от 1073, 50 лв., с
основание на превода – окончателно погасяване на кредитна карта Транскарт.
От представените от ответника вноски бележки и от
заключението на изслушаната по делото ССчЕ се
установява, че кредитополучателят е извършил само
четири плащания за погасяване на задълженията си по кредита – на 03.01.2011г. –
24 лв., на 02.02.2011г. – 100, 80 лв., на 08.04.2011г. – 360 лв. и на
20.09.2012г. – 22 лв. С общо платената от него сума в размер на 506, 80 лв. са
погасени главница в размер на 210, 48 лв., договорна лихва в размер на 291, 20
лв. и наказателна лихва в размер на 5, 12 лв. С оглед на това вещото лице е
посочило, че непогасеното задължение на ответника по процесния договор за кредит възлиза на сумата от 863, 02
лв. – главница, на сумата от 199, 54 лв. – договорна лихва за периода
03.10.2012г. – 07.04.2014г. и на сумата от 54, 25 лв. – наказателна лихва
начислена за периода 03.10.2012.г – 07.04.2014г. В съдебно заседание вещото
лице уточнява, че във вземането за непогасена
главница от 863, 02 лв. не са включени капитализирани лихви, включително
договорни такива. Вещото лице е категорично, че договорната и наказателната
лихва са начислени в процент съгласно уговорения в договора за кредит и не е
налице едностранна промяна на същия от страна на кредитора.
Поради липсата на плащане на 18 падежирали
погасителните вноски за периода от 03.10.2012г. до 07.04.2014г. и позовавайки
на основанието за предсрочна изискуемост по чл. 14 б. „б” от процесния договор ищецът е подал заявление по чл. 417 т. 2 ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Заповедният съд е уважил
заявлението и е издал срещу длъжника заповед № 566/10.04.2014г. за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №
1138/2014г. на ВТРС, имаща за предмет горепосочените вземания по договора за
потребителски кредит от 03.12.2010г..
От договор за прехвърляне на вземания от 14.01.2016г. се
установява, че ищецът е цедирал на трето лице –
помагач вземанията си по договорите за кредит и анексите към тях, по които е
кредитор, ведно с всички привилегии, обезпечения и другите им принадлежности,
включително изтекли лихви. Страните са уговорили, че цедираните
вземания ще се индивидуализират в Опис -Приложение №1, което ще е неразделна
част от договора за цесия.
От представеното
от ищеца извлечение от приложение № 1 към договора за прехвърляне на вземания от
14.01.2016г се установява, че кредитодателят е цедирал на трето лице - помагач вземането си към ответника
по процесния договор за потребителски кредит, което е
индивидуализирано с данните на последния, с номер и датата на договора, с размер
на отпуснатата главницата и с остатъка от дължимата сума към деня на цесията. С
потвърждение по смисъла на чл. 99 ал. 3 ЗЗД цедентът
е потвърдил, че индивидуализираните в Приложение № 1 от 14.01.2016г. вземания
са прехвърлени на цесионера. Последният, в качеството
си на пълномощник на цедента и в съответствие с
уговореното в чл. 5.1. е изпратил до ответника писмо с изх. № УПЦ-С-БП-Т/0010-0226-00000000102 от 01.02.2016г., с което го
уведомява за извършеното прехвърляне на задълженията му по процесния
договор за кредит. Видно от известие за доставяне на „Български пощи” АД това уведомително
писмо е връчено лично на ответника на 29.02.2016г.
От материалите по
в.ч.гр.д. № 688/2018г. на ВТОС се установява, че ответникът е подал възражение по
реда на чл. 423 ГПК срещу издадената заповед за незабавно изпълнение, което е
прието от въззивния съд с определение №
387/20.09.2018г.
При така установената фактическа обстановка съдът
прави следните правни изводи:
Предявеният иск за установяване вземането на ищеца към
ответника е процесуално допустим, доколкото е предявен в срока по чл. 415 ал.1 ГПК от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за незабавно изпълнение по
чл. 417 ГПК, срещу която длъжника е подал възражение прието по реда на чл. 423 ГПК от въззивния съд и има за предмет посочените в
заповедта за изпълнение суми. Въпроса за надлежното подаване на възражение от
длъжника срещу издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1138/2014г. на
ВТРС не може да бъде пререшаван от исковия съд, тъй като на него е отговорено с
обвързваща за страните сила в производството по чл. 423 ГПК, поради което оплакванията
на ищеца в тази връзка са неоснователни.
Предмет на установителния
иск по чл. 422 ГПК е съществуване на вземането по издадената заповед за
изпълнение и успешното му провеждане предполага установяване на дължимостта на сумите по същата на посоченото в нея
основание. Това предполага установяване от страна на ищеца на наличието на
валидно облигационно отношение между кредитодателя и
кредитополучателя по договора за кредит, усвояването на кредита от страна на
ответника, настъпила изискуемост на вземанията по кредита, размера на претендираните отделни вземания, прехвърлянето на
вземанията по кредита на трето лице - помагач с договор за цесия от 14.01.2016г.,
надлежно уведомяване на ответника по смисъла на чл. 99 ал. 3 ЗЗД за извършеното
прехвърляне на вземанията.
От събраните по делото доказателства категорично се
установява възникването на валидно облигационно правоотношение по договор за банков
кредит между ищеца и ответника, който отговаря на изискванията за форма и
съдържание по чл. 430 ТЗ. Със сключването на този договор банката – кредитор е
поела задължение да предостави на кредитополучателя кредит
в размера на 1073, 50 лв. От заключението на изслушаната ССчЕ
и платежното нареждане от 03.12.2010г. безспорно се установи по делото, че ищецът
е изпълнил това си задължение, като е предоставил процесната
парична сума в разпоредителната власт на ответника, който от своя страна е
наредил с нея да се погаси друго негово задължение към същия кредитор по
договор за кредитна карта Транскарт. Реалното
усвояване на предоставената в заем сума е породило задължението на кредитополучателя да я върне до 03.12.2016г., ведно с
договорената лихва по чл. 7 ал. 1 от договора, на 72 месечни вноски по
погасителен план неразделна част от договора за кредит. Приемайки плащането на
кредита да се извърши на погасителни вноски, ищецът се е съгласил да получи
изпълнение на части. От доказателства по делото се установява, че ответникът не
е изпълнявал точно задължението си за връщане на предоставения кредит
съответствие с уговорения погасителен план. Забавата в плащанията на вноските е
породила за кредитодателя вземане за наказателна
лихва по смисъла на чл. 7 ал. 4 от договора.
Възраженията на ответника за нищожност на тази клауза
от договора, поради неравноправния й характер по смисъла на чл. 143 т. 5 ЗЗП,
поради нарушаване на добрите нрави и противоречие със закона се явяват
неоснователни. Преди всичко следва се отбележи, че така както е уговорена
наказателната лихва по чл. 7 ал. 4 от договора по естеството си представлява мораторна неустойка, която се дължи, поради забавено изпълнение
на съответната парична престация. По същество
възражението за нищожност на тази клауза от договора е обосновано с твърдения
за несъответствие в насрещните престации на страните
по договора, водещи до тяхната нееквивалентност и до
нарушаване на изискването за добросъвестност. Съгласно посочената разпоредба на
чл. 143 т. 5 ЗЗП неравноправна е тази клауза, която задължава потребителя при
неизпълнение на негово задължение да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка. А противоречие с добрите нрави е налице, когато неустойката излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции. Дали е налице неравноправност респ. накърняване на добрите нрави следва
да се прецени към момента на сключване на договора. В тази връзка следва да се
има предвид, че освен обезщетителна уговорената
неустойка има обезпечителна и санкционна
функция, тъй като е насочена към стимулиране на длъжника да изпълнява точно
задълженията си, а в случай на неизпълнение да го санкционира за това негово противоправно поведение. При уредената в чл. 9 ЗЗД свобода
на договаряне, определянето на размера на неустойката на 26, 99 %, при липсата
на други дадени от длъжника обезпечения на главното му задължение и доколкото същият
е под трикратния размер на законната лихва, с която принципно се съизмерява евентуалната вреда за кредитора от забавената
парична престация, не се налага извода, че за
длъжника е предвидено необосновано високо по размер задължение за неустойка,
нито следва, че последната излиза извън присъщите й по закон функции и дава
възможност за несправедливо обогатяване на кредитора. В случая начисляването на
договорна лихва и наказателна лихва /неустойка/ за един и същ период не води до
недопустимо кумулиране на лихви, каквото възражение
прави ответника. Договорната лихва по чл. 7 ал. 1 от процесния
договор представлява уговорената между страните цена, която кредитополучателят
дължи на кредитора за използване на предоставения му кредитен ресурс, като
нейната дължимост не е свързана с неизпълнението на главното
задължение. От друга страна предвидената в договора наказателната лихва се
дължи при неизпълнение на задължението за връщане на кредита и цели да
удовлетвори кредитора за вредите от забавата, без да е нужно те да се доказват.
Двете вземания имат различна правна природа и начисляването им за един и същи
период не е недопустимо и не води до неоснователно обогатяване на кредитора.
По тези съображения съдът намира, че за длъжника са
налице валидно възникнали задължения за главница, договорна и наказателна лихви,
като от заключението на ССчЕ, при съобразяване на
извършените частични плащания в общ размер на 506, 80 лв., безспорно се установи,
че ответникът към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК има непогасени задължения по процесния
договор за кредит за главница в размер на 863, 02 лв., за договорна лихва за
периода 03.10.2012г. – 07.04.2014г. в размер на 199, 54 лв. и за наказателна
лихва начислена за периода 03.10.2012.г – 07.04.2014г. в размер на 54, 25 лв. Безспорно
се установи, че в размера на вземането за главница е включена само чистата
стойност на остатъка от предоставения кредит, без да са включвани
капитализирани лихви или частта от погасителните вноски, касаещи договорната
лихва. За да обоснове изискуемостта на тези вземания
към посочения момент – подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, кредиторът се е позовал на уредената в чл. 14 б. „б” от договора
хипотеза на предсрочна изискуемост – неплащане на
която да е вноска от договора, при която не е длъжен да уведомява длъжника за
волята си да обяви кредита за изискуем преди крайния срок. Съгласно
задължителните разяснения дадени с т. 18 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК, на ВКС, дори да не е
предвидено в договора, както е в случая, достигането до длъжника на изявлението
на кредитора, че обявява кредита за предсрочно изискуем е необходимо условие,
за да произведе действие уговорката за предсрочна изискуемост, което следва да
се е осъществило преди образуване на заповедното производство. По делото няма спор,
че преди подаване на заявлението по чл. 417 т. 2 ГПК ищецът не е обявил на
ответника, че прави кредита предсрочно изискуем. Съгласно т. 1 от ТР №
8/02.04.2019г. по тълк. дело № 8/2017г. на ОСГТК обаче
предсрочната изискуемост на вземането по договор за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на
изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на
основанието, от което произтича вземането, поради което е допустимо предявеният
по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК иск за установява дължимост
на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен за вноските с настъпил падеж не само към датата на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, но и към датата на формиране на силата на присъдено
нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. В
случая подобно уведомяване липсва, но към момента на подаване на исковата молба
е бил настъпил крайния срок на договора - 03.12.2016г. и всички вноски по
уговорения между страните погасителен план са падежирали.
От вноските с настъпил падеж в хода на производството т.е. след подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК в полза на ищеца може да се присъди само частта,
съставляваща главница по погасителния план, но не и частта, касаеща договорната
лихва. В случая претенцията на ищеца е формулирана именно по този начин,
доколкото вземането за договорната лихва се търси до твърдения от него момент
на предсрочна изискуемост. По изложените съображения възраженията на ответника
за недължимост на претендираните
суми, поради неуведомяването му за волята на
кредитора да направи кредита предсрочно изискуем са изцяло неоснователни.
От събраните по делото доказателства безспорно се
установява, че след образуване на заповедното производство е настъпило частно правоприемство на страна на заявителя. С договор за цесия
от 14.01.2016г. същият е цедирал на третото лице –
помагач вземанията си произтичащи от процесния
договор за потребителски кредит. Съгласно т. 10 б от ТР №4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК, доколкото висящността на процеса възниква от датата на подаване на
заявлението в съда, цедентът се явява надлежна страна
в процеса по правилото на чл. 226 ал. 1 ГПК. Ответникът е надлежно уведомен за
това прехвърляне на вземанията със съобщение по смисъла на чл. 99 ал. 3 ЗЗД
получено лично от него на 29.02.2016г. Обстоятелството, че уведомлението
изхожда от цесионера не опорочава съобщаването на
цесията, тъй като в закона липсва забрана уведомяването по чл. 99 ал. 3 ЗЗД да
бъде извършено от новия кредитор /цесионера/ по
силата на нарочно упълномощаване от цедента. В този
смисъл е решение № 137/02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. на ІІІ г.о., ВКС.
Нещо повече длъжникът може да възразява успешно за липсата на надлежно
уведомяване за прехвърляне на вземането само ако едновременно с това твърди, че
е изпълнил на стария кредитор или на овластено от него лице преди да е уведомен
за цесията /Решение № 40/13.05.2010г. по т.д. № 566/2009г. на I т.о. и Определение № 987/18.07.2011г. по гр.д. №
867/2011г. на IV г.о., ВКС/. В случая такива
твърдения липсват, поради което възраженията на ответника в тази насока се
явяват напълно неоснователни. В тази връзка и в съответствие с т. 10б от ТР №
4/2013г. на ОСГТК съдът следва да отрази в диспозитива
на решението си настъпилото частно правоприемство на
страната на заявителя.
Наличието на непогасени
задължения за главница и лихви в посочените в заключението на ССчЕ размери, изисква съдът да се произнесе по релевираното в срока по чл. 131 ГПК възражение на ответника
за погасяване по давност на тези вземания. По общото правило на чл. 114 ал. 1 ЗЗД давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. Задължението
поето от кредитополучателите е да внасят анюитетни вноски за погасяване на задълженията си,
следователно давността тече отделно за всяка анюитетна
вноска от датата, на която плащането е било дължимо по отношение на кредитора. Това
е така, тъй като отделните погасителни вноски се ползват с определена
самостоятелност /автономност/. Всяка от тях има отделен падеж, за всяка вноска
може да се изпадне в забава, за всяка падежирала
вноска може да се предяви осъдителен иск, да се начислява обезщетение за
забава, при неплащане и прочие. По аргумент от
нормата на чл. 110 ЗЗД задълженията за главница се погасяват с изтичането на
общата петгодишна давност, а тези за лихви и неустойки с тригодишна давност по
чл. 111 б. „б” и „в” ЗЗД. Давността се смята за прекъсната с предявяването на
иска /чл. 116 б. „б” ЗЗД/, но когато същият е установителен
иск по чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК, този момент се
измества от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда. В случая последното е подадено на 08.04.2014г., поради което
към този момент никое от вземанията за главница и лихви претендирани
след 03.10.2012г. не е било изсрочено по давност.
Мотивиран от всичко изложено съдът
намира, че предявеният установителен иск по чл. 422 ГПК се явява основателен и доказан до пълния си предявен размер за сумата от
863, 02 лв., представляваща дължимия остатък от главницата по договор за потребителски
кредит № 1778/АМ/2010г. от 03.12.2010г., ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 08.04.2014г. до
окончателното й изплащане, за сумата от 199, 54 лв. – договорна лихва за
периода от 03.10.2012г. до 07.04.2014г. и за сумата от 54, 25 лв. - наказателна
лихва за периода от 03.10.2012г. до 07.04.2014г., за които суми има издадена заповед
за изпълнение № 566/10.04.2014г. по ч.гр.д. № 1138/2014г. на ВТРС и които
вземания са цедирани от ищеца на трето лице – помагач.
При този изход на делото претенцията на ищеца за
присъждане на разноски, както в исковото, така и в заповедното производство /т.
12 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на
ОСГТК, на ВКС/ се явява частично основателна. В исковото производство ищецът е
доказал извършването на разноски за държавна такса в размер на 125 лв. и за
депозит за вещо лице 160 лв. В процеса ищецът е представляван от юрисконсулт,
поради което на основание чл. 78 ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП му се следва юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100 лв., определено от съда на минималния праг по чл. 25 ал. 1 НЗПП,
тъй като този процесуален представител на ищеца е подавал само писмени молби и
становища по делото. В тази връзка и на основание чл. 78 ал. 1 ГПК ответникът
следва да заплати на ищеца разноски за исковото производство в размер на 385
лв. За заповедното производство на заявителя се дължат разноски в присъдения
размер от 85 лв.
Водим от горното, Великотърновският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на Х.П.П., ЕГН: **********, с постоянен адрес:***, че
ДЪЛЖИ на „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ" АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, 1784, бул. "Цариградско шосе" № 115 Е, на
основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 92 ЗЗД СУМАТА от 863, 02 лв. /осемстотин
шестдесет и три лева и две стотинки/- представляваща дължимия остатък от
главницата по договор за потребителски кредит № 1778/АМ/2010г. от 03.12.2010г.,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 08.04.2014г. до окончателното й изплащане, СУМАТА от 199,
54 лв. /сто деветдесет и девет лева и петдесет и четири стотинки/ – договорна
лихва за периода от 03.10.2012г. до 07.04.2014г. и СУМАТА от 54, 25 лв. /петдесет и четири лева и двадесет и пет стотинки/
– наказателна лихва за периода от 03.10.2012г. до 07.04.2014г., за които суми
има издадена заповед за изпълнение № 566/10.04.2014г. по ч.гр.д. № 1138/2014г.
на ВТРС и които вземания са цедирани от ищеца „БАНКА
ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ" АД на трето лице – помагач „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда „Лабиринт”, ет.
2, офис 4 с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.01.2016г. и
Приложение № 1 към него.
ОСЪЖДА Х.П.П., ЕГН: **********, с постоянен адрес:*** ДА
ЗАПЛАТИ на „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ" АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, 1784, бул. "Цариградско шосе" № 115 Е СУМАТА
от 385 лв. /триста и осемдесет и пет лева /, представляваща направените в
исковото производство съдебни разноски, както и СУМАТА от 85 лв. /осемдесет и
пет лева/, представляваща направените в заповедното производство съдебни
разноски.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********.
Препис от решението, след влизането му в
сила, да се приложи по частно гражданско дело № 1138/2014г. по описа на ВТРС.
Решението подлежи на обжалване пред ВТОС
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: