№ 13475
гр. София, 08.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 177 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ Гражданско дело №
20241110110379 по описа за 2024 година
намери следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Производството е образувано по искова молба от В. Ц. Д. против [***] с
искане да бъде признато за установено, че ответникът дължи сумата от
16,33 лева – лихва за периода от 20.12.2020 г. до 20.12.2023 г. Ищцата твърди,
че с Решение № 8793 от 31.07.2022 г. било признато за установено, че
ответникът дължи сумата от 50 лева – получена без основание. Върху това
вземане не била претендирана мораторна лихва на основание чл. 214, ал. 2
ГПК за периода от подаване на исковата молба – 08.12.2020 г. – до
окончателното изплащане на вземането. Ищцата счита, че върху сумата от 50
лева се дължи мораторна лихва за периода от 20.12.2020 г. до 20.12.2023 г. и
моли съда да уважи иска. Претендира разноски. Ответникът в срока по чл. 131
ГПК е подал писмен отговор. Не оспорва факта, че с Решение № 8793 от
31.07.2022 г. било признато за установено, че дължи на ищцата сумата от 50
лева – получена без основание. Счита, че сумата е недължима, като излага
подробни юридически съображения в тази насока. Прави възражение за
изтекла в негова полза погасителна давност. Твърди, че с плащане на сумата
от 475,60 лева бил изпълнил задължението си. Моли съда да отхвърли иска.
Претендира разноски.
В последното по делото открито съдебно заседание страните са редовно
призовани, не се явяват, не изпращат представители.
На база становищата на страните, съдът намира за установено следното:
безспорен между страните е фактът, че Решение № 8793 от 31.07.2022 г. било
признато за установено, че ответникът дължи на ищцата сумата от 50 лева –
получена без основание. За сумата от 50 лева на ищцата бил издаден
изпълнителен лист, въз основа на който било образувано изп. дело № [***] по
описа на ЧСИ [***]. Препис от същото е приложен към настоящото дело и от
1
него се установява, че ответникът е заплатил сумата от 475,60 лева, от които 5
лева – неолихвяеми вземания, 50 лева – разноски, 240 лева – разноски по
изпълнителното дело, както и такси и разноски в размер на 180,60 лева.
Плащането е направено на 14.09.2023 г., видно от представеното платежно
нареждане, като с него основното вземане на ищцата за сумата от 50 лева е
заплатено изцяло.
На база така установените факти, съдът достига до следните правни
изводи: съгласно чл. 214, ал. 2 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца
мораторна лихва върху главницата по даден иск, считано от подаване на
исковата молба до окончателното изплащане на вземането. В случая между
страните не се спори, че ответникът е дължал на ищцата сумата от 50 лева –
получена без основание, присъдена с Решение № 8793 от 31.07.2022 г. по
описа на СРС. Доколкото между страните е безспорно, а и от представеното
изпълнително дело се установява, че върху тази сума не е претендирана
мораторна лихва, считано от момента на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата, то тази лихва е останала дължима и
може да бъде предмет на отделен процес – т.е. на настоящия. Възражението на
ответника за изтекла погасителна давност не се споделя от съда. Видно е, че
решението, с което е възникнало основното вземане е постановено на
31.07.2022 г. По делото не е изяснено кога това решение е влязло в сила, но със
сигурност е било в последващ момент. Т.е. няма как тригодишният давностен
срок по чл. 111, б. „В“ да изтече преди 31.07.2025 г., който момент все още не е
настъпил. Поради изложеното съдът намира искът за доказан по основание.
По отношение на размера му, съдът счита, че на основание чл. 214, ал. 2 ГПК
процесната лихва се дължи за период до пълното изплащане на вземането.
Видно от представеното към изпълнителното дело (л. 12 от това дело)
плащането е направено на 14.09.2023 г., т.е. това е крайният момент, до който
тази лихва се дължи. Съдът изчисли служебно размера на лихвата за периода
от 20.12.2020 г. до 14.09.2023 г. и установи, че той е 14,56 лева, като за тази
сума искът е основателен и следва да бъде отхвърлен за разликата над нея до
пълния претендиран размер от 16,33 лева.
По отношение на разноските, съдът намира, че съгласно чл. 78, ал. 1
ГПК такива следва да се присъдят на ищеца съобразно уважената част от иска.
От него бяха доказани сторени разноски в размер на 50 лева – държавна такса
в заповедното и настоящото производство. Съобразно с уважената част от
иска му се дължат 44,58 лева.
Ответникът е получил безплатна адвокатска помощ в рамките на
заповедното производство от адв. К.И.Б., поради което на този адвокат на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата се дължи адвокатско
възнаграждение. По отношение на размера му, съдът намира следното:
Възнаграждението, което се дължи на ответника – в случая длъжника – се
определя на общо основание от разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, която
следва да се тълкува систематично с разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК по
въпроса кои разноски въобще подлежат на възстановяване в зависимост от
различните варианти за край на производството. Законът е категоричен, че на
обезщетяване подлежи единствено възнаграждението за един адвокат. По
отношение размерът на адвокатското възнаграждение, съдът намира следното:
съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се
рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от
добрите нрави. Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде
определена при свободно договаряне между довереника и доверителя, но не
2
под предвидено в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл е разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от
ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се определя в договор
между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер
трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от
предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид
работа. Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство
представлява фактическа и правна сложност, при направено възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, трябва да се вземе предвид и
поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него
процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото
от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по
обосноваване на поддържаната позиция от правна страна. Следва да се изясни,
че обемът на заповедното делото сам по себе си нито може да обуслови
фактическа, нито правна сложност на последното, а още по-малко може да
обуслови полагането на действителен труд за който да се дължи адвокатското
възнаграждение. Единственото процесуално действие, което са извършили
длъжниците е подаването на възражение. При това положение, да се присъдят
разноски за адвокатско възнаграждение в претендирания размер на практика
би нарушило основния за българското гражданско право принцип на
забраната за неоснователно обогатяване. Не може да се приложи и
разпоредбата на чл. 7, ал. 7 НМРАВ. Този извод се основава на схващането, че
съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското
възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на
СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални
размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като
задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главните
производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да
определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на
хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този
смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C 184/13—C 187/13, C
194/13, C 195/13 и C 208/13, EU:C:2014:2147, т. 43) член 101, параграф 1
ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба като разглежданата в главните производства,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под
страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят
възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски
съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101,
параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед
на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат
до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни
цели.“. Тоест, националният съд не е обвързан от предвиденото в НМРАВ.
Този извод на съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по
преюдициалното запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се
изяснява значението на съществуващите норми на правото на ЕС, поради
което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в
забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по
3
преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави
под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – вж.
Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09, т. 29. В заключение съдът
намира, че действително в заповедното производство се дължат разноски на
длъжника, но само в хипотезата на чл. 6, ал. 1, т. 5 НМРАВ – за нотариални
покани, за молба за приемане или отказ от наследство, за изготвяне на книжа
за нотариално вписване, за молба за опрощаване на дължими суми и за други
молби, която разпоредба следва да намери аналогично приложение и за
настоящия случай. Поради това определя дължимия размер на адвокатско
възнаграждение за адв. Билева в размер на 50 лева. Съобразно с отхвърлената
част от исковете на този адвокат следва да бъдат присъдени 44,58 лева.
Ответникът е получил безплатна адвокатска помощ в рамките на исковото
производство от адв. М. Л. Л., поради което на този адвокат на основание чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата се дължи адвокатско възнаграждение.
Съобразно с фактическата и правна сложност на делото, броят проведени
съдебни заседания и присъствието на процесуалния представител съдът
определя това възнаграждение в размер на 450 лева. Съобразно с
отхвърлената част от исковете на този адвокат следва да бъдат присъдени
401,23 лева. На ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение, което
съдът определя в размер на 100 лева, а с оглед отхвърлената част от иска, му се
дължат 10,84 лева.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО че [***], ЕИК: [***] със седалище и
адрес на управление: [***] дължи на В. Ц. Д., ЕГН: **********, със съдебен
адрес [***], на основание чл. 214, ал. 2 ГПК, сумата от 14,56 лева – лихва
върху сумата от 50 лева, присъдена с Решение № 8793 от 31.07.2022 г.,
постановено по гражданско дело № 25888 от 2021 г. по описа на Софийски
районен съд, за периода от 20.12.2020 г. до 14.09.2023 г., като ОТХВЪРЛЯ така
предявения иск за сумата от 1,77 лева и за периода от 15.09.2023 г. до
20.12.2023 г. като недоказан.
ОСЪЖДА [***], ЕИК: [***] да заплати на В. Ц. Д., ЕГН: ********** на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 44,58 лева – разноски в производството
съобразно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА [***], ЕИК: [***] да заплати на адвокат М. Л. Л., ЕГН:
********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата сумата от 401,23 лева – разноски в исковото производство
съобразно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА [***], ЕИК: [***] да заплати на адвокат К.И.Б., ЕГН:
********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата сумата от 44,58 лева – разноски в заповедното производство
съобразно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА В. Ц. Д., ЕГН: ********** да заплати на [***], ЕИК: [***] на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 10,84 лева – разноски в производството
съобразно с отхвърлената част от иска.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от
връчването на страните пред Софийски градски съд с въззивна жалба, по реда
4
на глава ХХ ГПК.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5