№ 6181
гр. София, 15.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-28 СЪСТАВ, в публично заседание
на петнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Ивайло Димитров
при участието на секретаря Яна Огн. Лалова
като разгледа докладваното от Ивайло Димитров Гражданско дело №
20241100114976 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ от ищцата Г. Б. А. за
осъждането на ответника Прокуратурата на Република България да й заплати сумата от 120
000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.12.2021 г. до окончателното
изплащане на главницата, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди
от нарушаване правото на ищцата за разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело
№1/1991 г., преобразувано в сл. дело №780-II/1998 г. по описа на ВОП-София и ДП №II-
048/1999 г. по описа на ВОП- София, за периода от образуване на делото през м. януари 1991
г. до момента на предявяване на настоящия иск - 27.12.2024 г.
Ищцата твърди, че е законен наследник – съпруга на И.Ш. А., чийто наследодател се
явява пострадал от действията на българската държава, предприети в края на 1984 г. и
началото на 1985 г. по време на т.нар. „възродителен процес“, като в резултат на това И. А. е
бил задържан за периода м. февруари 1985 г. – м. ноември 1987 г. и отведен на остров
Белене, където е затворен в килия. Твърди, че през 1989 г. съпругът й е принуден да напусне
Р. България и да се установи в Р. Турция.
Излага, че за извършените през този период репресии от страна на държавата е
образувано сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в ДП № II - 048/1999 по описа на ВОП - София,
което не е приключено и до настоящия момент. След смъртта на съпруга й в хода на
разследването, на основание чл. 74, ал. 2 ГПК, правата на пострадало лице са преминали
върху неговите наследници, какъвто се явява и ищцата. Последната твърди, че макар и да не
е била лично задържана и лишена от свобода, на самостоятелно основание също се явявала
пострадало лице, тъй като в резултат на задържането на съпруга си години наред са били
засегнати правата й на личен и семеен живот, наред с насилническата асимилация. По
воденото досъдебно производство И.Ш. А. не е получавал никаква информация, нито
отговори на запитванията му, не е могъл да се запознае с материалите по делото по предлог,
че то било секретно, като след неговата смърт такава информация не е получавала и ищцата.
Единственият акт, който му е бил връчен, е постановлението от 04.10.2018 г. за спиране на
наказателното производство и постановлението от 31.05.2022 г. за прекратяване на делото.
Поддържа, че в резултат на необоснованото забавяне на делото е претърпяла вреди,
1
изразяващи се в разочарование от това, че дълги години делото не може да бъде
приключено, страх от възможността обвиняемите да останат ненаказани, липсата на
възмездие за виновните извършители, загуба на доверие в институциите. Забавянето на
делото имало за пряка последица и загубване на възможността за претендиране и
получаване на обезщетение за вредите, причинени с разследваните деяния
Претендира законна лихва, считано три години назад от предявяването на иска, до
окончателното изплащане на сумата, като към началния момент, от който заявява лихвата за
забава, счита, че вече е било налице нарушение на чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС и увреждането е
било настъпило.
Ответникът Прокуратура на Република България в писмения отговор по реда на чл.
131 ГПК оспорва исковите претенции по основание и размер. Твърди, че не са налице
доказателства за това, че ищецът е претърпял неимуществени вреди вследствие
продължителността на досъдебното производство, а същите са в резултат на извършените по
отношение на него и неговия наследодател репресивни действия по време на т. нар.
„възродителен процес“, които се обезщетяват по реда на Закона за политическа и гражданска
реабилитация на репресирани лица.
Поддържа, че по иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ продължителността на наказателното
производство е резултат от разследване, характеризиращо се с изключително висока степен
на фактическа и правна сложност. В периодите след внасяне на обвинителния акт в съда до
връщането му на Прокуратурата, ответникът счита, че не носи отговорност, тъй като друг
орган е бил отговорен за своевременното разглеждане на делото. Липсвали и ангажирани
доказателства за търпените от ищеца неимуществени вреди от нарушеното му право на
разглеждане на делото в разумен срок.
При условията на евентуалност оспорва претенцията по размер като силно завишена
и възразява, че лихвата за забава се дължи от датата на подаването на исковата молба в съда.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото
доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Видно от Държавен вестник, бр. №44/01.06.1990 г. (л. 30 от делото), е взето решение
на парламентарната комисия на Народното събрание за обявяване на политическа и
гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517
лица, във връзка с насилствена промяна на имената на една част от българските граждани,
сред които и наследодателя на ищцата с имена - И.Ш.К.. Идентичността на имената се
установява от представено удостоверение за идентичност на лице с различни имена на
Община Момчилград, според което името И.Ш. А. е идентично с И.Ш.К..
Със Заповед № I-333/25.02.1985 г. (л. 115), издадена от Министерството на
вътрешните работи, на наследодателя И.Ш. А. е наложена превантивна административна
мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ - принудително установяване в Белене за срок от 3 години,
за това, че се противопоставя на мероприятията, провеждани за национално осъзнаване на
турчеещите се българи и подмяната на турско-арабските имена, като се явява организатор и
агитатор за даване на отпор и съпротива срещу длъжностни лица.
На 04.11.1987 г. е издадена Заповед № I-631, от Министерството на вътрешните
работи (л. 119), с която наложената принудителна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т.
1 от ЗНМ е прекратена, тъй като лицето И.Ш. А. е направило преоценка на дейността си,
като „след излизането от затвора през месец юли 1987 г. проявява положително отношение
към възродителния процес и наложената административна мярка е изиграла положително
въздействие върху него“.
Не се спори, а и според приложените по делото доказателства се установява, че е
образувано сл.д. №1/30.01.1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили срещу
Т.Х.Ж. и о.з. ген. полк. Д.И.С., за престъпление по чл. 162 от НК.
На 20.07.1993 г. е внЕ. обвинителен акт срещу о.з. ген. полковник Д.С., Т.Ж. и Г.А.
2
като по внЕ.ия обвинителен акт е образувано НОХД №1/1994 г. по описа на Военна колегия
на Върховен съд.
Безпротиворечиво е и обстоятелството, че образуваното на 30.01.1991 г., сл. дело
1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие е преобразувано в сл.
дело №78-II/1998 на СВОП, а понастоящем е с №II-048/1999 по описа на ВОП и същото е
придобило обществена известност като делото за „възродителния процес“. Към датата на
приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция горепосоченото производство
няма данни да е приключило и следва да се приеме, че е все още висящо в своята досъдебна
фаза.
Видно от представеното към исковата молба удостоверение за наследници от
10.08.2022 г. (л. 110 от делото) ищцата Г. Б. А. е законен наследник – съпруга на починалия
на 07.11.2011 г. И.Ш. А., който е оставил за свои наследници и още четири свои дъщери.
С жалба от 28.01.2022 г. до СГС наследниците на И.Ш. А. са обжалвали
Постановление от 04.10.2018 г. за спиране на наказателното производство по ДП № II-
048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура, с което наказателното производство е
спряно на основание чл. 244, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 25, ал. 2 във вр. с чл. 242, ал. 1 НПК
С молба от 28.01.2022 г. (л. 114) ищцата е заявила пред Военно-окръжна прокуратура
– София, че желае на основание чл. 75, ал. 3 от ГПК да участва като пострадала в
досъдебната фаза ДП № II-048/1999 г., като наследник на И.Ш. А..
С искане от 28.01.2022 г. (л. 115) ищцата като наследник на съпруга си е поискала от
Военно-окръжен съд да преразгледа правната квалификация на деянията, предмет на
разследването, като същите бъдат преквалифицирани от такива за престъпление по чл. 387,
ал. 2 от НК на такива за престъпления по чл. 418, б. „а“, „б“ и „г“ от НК. Ищцата е поискала
да бъдат установени и издирени посочените в Указ №91313 от 17.04.1986 г. на Държавния
съвет на Народна Република България лица и да бъдат привлечени към наказателна
отговорност за съучастие в извършването на деянията, предмет на разследването.
Съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от Конвенцията за защита правата на
човека и основните свободи. Отговорността има деликтен характер, ангажирането на която
се осъществява чрез отделен иск, с който ищецът може да установи пред националния съд
наличие на нарушение по чл. 6, § 1 от Конвенцията и да претендира обезщетение.
Критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение по
чл. 6, § 1 от Конвенцията са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ - общата
продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност,
поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението
на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които
имат значение за правилното решаване на спора.
Допустимостта на иска по чл. 2б ЗОДОВ по висящо производство не е обусловена от
изискванията на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ - да е изчерпана административната процедура за
обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ и да няма постигнато споразумение
(в този смисъл решение № 153 от 13.06.2018 г. по гр. д. № 4658/2017 г., ІV г. о. на ВКС и
решение № 210 ОТ 15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г., ІІІ г. о. на ВКС).
Съдът намира, че ищцата, като лице, което е встъпило като наследник на починала
страна по делото, производството по което е продължило извън разумния срок за това, е
както процесуално, така и материалноправно легитимирано да иска и получи обезщетение за
деликта по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, за цялата продължителност на
забавеното производство. След встъпването в това производство на мястото на
наследодателя си, наследникът има качеството на „пряко пострадал“ („пряка жертва“), а за
предходния период - на „непряко пострадал“ („непряка жертва“) от деликта (изрично в този
смисъл решение № 50240 от 16.12.2022 г. по гр. д. № 4654/2021 г., ІV г. о. на ВКС и
3
посочената в него съдебна практика). Следва да се има предвид че според чл. 74, ал. 1 НПК
пострадал е лицето, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от
престъплението, а разпоредбата на ал. 2 от същия член предвижда, че при смърт на лицето
това право преминава върху неговите наследници.
С оглед изключително дългия период от време, в който инициираното наказателно
производство е неприключило и все още висящо в своята досъдебна фаза, съдът намира за
основателни твърденията на ищеца, че е налице нарушение на правото му на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от Конвенцията. Независимо от
двукратното връщане от съда на прокуратурата на внЕ.ия обвинителен акт, не са налице
фактически и правни основания, които да обосновават продължаващо повече от 34 години
наказателно производство, както с оглед предмета на производството (за престъпление по
чл. 387, ал. 2 НПК), така и поради поведението на страните и на техните процесуални или
законни представители или поради поведението на останалите участници в процеса.
По въпроса за прекомерната продължителност на процесното наказателно
производство е формирана трайна и безпротиворечива съдебна практика на Върховен
касационен съд (решение № 50031 от 22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г., ІV Г. О. на ВКС и
цитираните в него множество решения на други състави на ВКС, а така също и посочената
по-долу практика). Приема се, че каквато и да е била фактическата и правна сложност на
делото, не би могло да се счете, че тя може да бъде основание за забавяне на досъдебното
производство в един толкова значителен времеви период. Предвид това следва да се приеме,
че ищцата, като наследник на своя съпруг, който е потърпевш от т.нар. „възродителен
процес“, е активно материално легитимирана да получи обезщетение от нарушаване от
Прокуратурата на правото на разглеждане на делото в разумен срок.
По делото е разпитана като свидетел М. И. Ю., дъщеря на ищцата, която изнася
информация относно търпените от родителите й неимуществени вреди болки и страдания
основно от насилствената промяна на имената им, престоя на баща й И. А. в Белене и
наложителното им изселване в Р. Турция. Сочи, че баща й винаги се е интересувал от
процесното досъдебно производство, като е общувал с други задържани в Белени, питал е
дали има някаква информация за хода на делото или призовки в кметството. Едва през 2012
г. свидетелката е отишла на събрание, организирано през 2012 г. от сдружение от хората,
пострадали от репресията в Белене, след което е дала сведение във Военната прокуратура, а
повторно е била разпитана като свидетел и през 2024 г.. Сочи, че майка й също била
разтревожена от голямата продължителност на производството и желаела единствено
справедливост.
От ангажираните от ищцата гласни доказателства не се установяват неимуществени
вреди, над обичайния размер, като техният голям обем и интензитет се свързват от самата
ищца, така и от показанията на свидетеля, с преживени събития, настъпили по време на т.
нар. „Възродителен процес“, но предхождащи образуването на наказателното производство
през 1991 г. Тези вреди обаче не подлежат на обезщетение по предявен иск по чл. 2б от
ЗОДОВ, тъй като нямат никакво отношение с нарушаване правото за разглеждане на делото
в разумен срок.
Според горепосочената съдебна практика съществува силна, но оборима презумпция,
че неразумната продължителност на съответното производство (гражданско,
административно, наказателно, съдебно такова и/или в досъдебната му фаза) причинява
неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо да се доказват изрично
обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато
производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и
безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на
чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и
други подобни.
Преобладаващо в актуалната съдебна практика (решение № 521 от 16.09.2025 г. по к.
4
гр. д. № 2543/2024 г., ІV г. о. на ВКС, решение № 382 от 27.06.2025 г. по к. гр. д. № 3589/2023
г., г. к., ІV г. о. на ВКС, решение № 506/30.07.2024 г. по гр.д. № 4306/2023 г. на IV г.о. на
ВКС, решение № 667 от 08.11.2024 г. по гр. д. № 4616/2023 г., ІV г. о. на ВКС, решение №
283 от 09.05.2024 г. по гр. д. № 1838/2023 г., ІV г. о. на ВКС) за идентично нарушение на чл.
6, §1 от ЕКЗПОЧОС е възприето, че справедливият, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, размер на
обезщетението за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност
на обичайните и типични неимуществени вреди, причинени от прекомерната
продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г.,
възлиза на сумата от 30 000 лв.
Доколкото по делото не се установява прекомерната продължителност на досъдебното
производство да е довело до някакви извънредни и нетипични емоционални болки и
страдания, то и настоящият съдебен състав споделя горепосочената практика на съставите
на касационната инстанция, че справедливият размер на обезщетението се явява именно
сумата от 30 000 лв. Следва да се отбележи, че съдът отчита обстоятелството, че ищцата, а и
нейният съпруг, не е била активно ангажирана като участник в самите процесуални
действия по досъдебното производство, нито се е интересувала от неговото развитие в едни
значителен по време период, поради което и иначе нормалните негативни емоции, които
изпитва всеки пострадал при необосновано забавяне на разследването, не се отличават с по-
висок обем и интензитет от типичните такива. Отделно от това, при определянето на този
размер следва да се отчита и обстоятелството, че самото осъждане на ответника като
процесуален субституент на държавата да заплати обезщетение има основно репариращо
действие предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.
Доколкото от приложеното по делото удостоверение за наследници (л. 111) се
установява, че към момента на смъртта си И.Ш. А. е оставил за свои законни наследници пет
лица - четирите си дъщери и съпругата си Г. Б. А., то на ищцата в настоящия случай следва
да бъде присъдена сумата от 6000 лв., която съответства на наследствения й дял от 1/5 част
от наследството, респ. това е частта от общо дължимото на наследниците обезщетение от 30
000 лв. (по арг. от чл. 5, ал. 1 и чл. 9 от ЗН децата на починалия наследяват поравно, а
съпругата му наследява част, равна на частта на всяко дете). Този подход на определяне и
присъждане на обезщетението е възприет и в най-актуалната съдебна практика,
обективирана в решение № 521 от 16.09.2025 г. по к. гр. д. № 2543/2024 г., ІV г. о. на ВКС,
която настоящият съдебен състав напълно споделя.
Предвид че паричното обезщетение е дължимо от ответника за причинени вреди от
деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС за целия процЕ. период от месец
януари 1991 г. до предявяване на исковата молба – 27.12.2024 г., то макар и да не е
необходима покана за изпадането в забава за плащането му (чл. 84, ал. 3 от ЗЗД), тази забава
не би могла да настъпи преди изтичането на целия период, за който се дължи главното
парично задължение. Ето защо и предявената по делото акцесорна претенция за заплащане
на обезщетение за забава в размер на законна лихва е основателна от датата на
предявяването на иска - 27.12.2024 г., а не от сочената от ищеца дата - 27.12.2021 г. (така и
решение № 50030 от 09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г., ІV г. о. на ВКС), поради което и
следва да бъде отхвърлена за периода 27.12.2021 г. – 26.12.2024 г.
С оглед изхода от спора, на ищеца следва да се присъдят претендираните разноски за
държавна такса в размер на 10 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, по иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, ответника
Прокуратура на Република България, адрес гр. София, бул. Витоша №2, да заплати на
ищцата Г. Б. А., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Равен, ул. „Първа“ 2б, област
5
Кърджали, община Момчилград, със съдебен адрес гр. София, ул. „********, чрез
адвокатско дружество „Е. Ф.“, сумата от 6000 лв., представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди от нарушаване правото на ищцата за разглеждане и
приключване в разумен срок на сл. дело №1/1991 г., преобразувано в сл. дело №780-II/1998 г.
по описа на ВОП-София и ДП №II-048/1999 г. по описа на ВОП- София, за периода от
образуване на делото през м. януари 1991 г. до момента на предявяването на иска -
27.12.2024 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.12.2024 г. до окончателното
плащане, както и ОСЪЖДА ответника да заплати на ищеца съдебни разноски за държавна
такса от 10 лв., като ОТХВЪРЛЯ иска за главницата за разликата над 6000 лв. до
претендираните 120 000 лв., както и отхвърля претенцията за лихва за забава - за периода от
27.12.2021 г. до 26.12.2024 г., като неоснователни.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд,
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
6