№ 16074
гр. С., 26.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20241110107762 по описа за 2024 година
Предявени са искове от „НД М.“ ООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на
управление: гр. П., ул. „Р. Д.“, бл. 80, вх. В, ет. 6, ап. 71, срещу Ц. И. Д., ЕГН:
**********, адрес: гр. С., ж.к. „Л. З. Г“, бл. 34, вх. Б, ет. 2, ап. 41, по чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на
ответника да заплати на ищеца следните суми:
396,00 лв. – неплатена главница по договор за потребителски кредит №
*****/14.07.2021 г., сключен между страните по делото, ведно със законната
лихва от 12.02.2024 г. до изплащане на вземането;
103,45 лв. – мораторна лихва за периода 07.10.2021 г. - 30.01.2024 г.
Ищецът твърди, че на 14.07.2021 г. между страните бил сключен договор за
потребителски кредит № *****, по силата на който ищецът предоставил на ответника
в заем сумата от 396 лв., която последният се задължил да върне на 12 седмични
погасителни вноски, всяка в размер на 33 лв. Ответникът не е заплатил нито една
вноска по кредита, поради което с изтичане на падежа на последната погасителна
вноска по договора останали непогасени задължения в размер на 396 лв. Предвид
изпадането на ответника в забава, последният дължал и мораторна лихва, която за
периода от 07.10.2021 г. до 30.01.2024 г. възлизала в размер на 103,45 лв. Ето защо
моли съда да постанови решение, с което да уважи предявените искове. Претендира
присъждане на разноски, сторени в настоящото производство и в производството по
обезпечаване на бъдещ иск.
Извън срока по чл. 131 ГПК, както е констатирано и с протоколно определение
от 14.05.2025 г., ответникът чрез особения представител адв. Г. М. оспорва
предявените искове. Оспорва наличието на валидно облигационно правоотношение
между страните, което да е възникнало по силата на твърдения в исковата молба
договор за потребителски кредит. Твърди, че ответникът не е сключвал процесния
договор и не е получавал в заем сумата от 396 лв. Възразява, че ответникът не е
подписвал приложените към исковата молба документи – договор за потребителски
1
кредит, разходен ордер, ОУ, СЕФ и декларация-съгласие за обработване на лични
данни.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже следните обстоятелства:
1. наличието на валидно облигационно отношение между страните, възникнало въз
основа на договор за предоставяне на кредит № *****/14.07.2021 г. с твърдяното от
ищеца съдържание, което правоотношение да е съществувало през процесния период;
2. ответникът е усвоил кредита в размера, посочен в исковата молба; 3. размер на
непогасената главница по процесния договор за кредит; 4. настъпване на
изискуемостта на задълженията и размера на дължимата за исковия период мораторна
лихва; 5. всички факти, на които основава своите искания или възражения.
В тежест на ответника е при установяване на горните обстоятелства да докаже
погасяване на процесните вземания, както и всички факти и обстоятелства, на които
основава своите искания и възражения.
Като писмено доказателство по делото е прието искане за кредит вх. №
*****/13.07.2021 г. от Ц. И. Д. до „НД М.“ ООД за отпускане на кредит в размер на
396,00 лв., със срок 12 седмици, размер на седмична погасителна вноска 33,00 лв., дата
на първа вноска 20.07.2021 г. и дата на плащане 20.07.2021 г.
От приетия по делото договор за потребителски кредит № *****/14.07.2021 г. се
установява, че същият е сключен межу „НД М.“ ООД като кредитор, и Ц. И. Д. като
кредитополучател, по силата на който кредиторът предоставя на кредитополучателя
описания кредит, а кредитополучателят го усвоява, ползва целево и връща, ведно с
начислените лихви, такси, комисионни и други разходи, в предвидените в договора
срокове – чл. 1. Посочено е, че кредитът е в размер на 396,00 лв., която сума следва да
се върне на 12 анюитетни седмични вноски, всяка в размер от 33,00 лв. Погасителните
вноски включват главница, съгласно погасителния план, неразделна част от договора.
Общо дължимата сума за срока на договора е 396,00 лв. Уговорен е годишен лихвен
процент от 0 % и годишен процент на разходите от 45,88 %. Окончателният падеж на
договора е на 06.10.2021 г. В договора е предвидено задължение за заплащане на
сумата от 14,40 лв. – еднократна комисионна за определяне на кредитен риск,
начислена върху общия размер на кредита. В чл. 13 от договора е установено, че
кредиторът предоставя на кредитополучателя възможност за допълнителна услуга
"домашно посещение", при избор на която се сключва договор за допълнителна услуга.
От приетия по делото разходен касов ордер от 14.07.2021 г. се установява, че
ищецът е предал на ответницата сумата в размер на 396,00 лв.
На първо място, съдът намира, че ищецът е потребител по смисъла на чл. 9, ал.
3 ЗПК, а ответникът кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е
доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме,
че средствата, предоставени по договора за заем (кредит), са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
2
договор за по правната си същност е договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 ЗПК, спрямо който договор са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит и чл. 143-147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни
клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. В конкретния случай въз основа
на горепосочените писмени доказателства съдът намира, че между страните е бил
сключен процесният договор за потребителски кредит, въз основа на който
ответницата е усвоила сумата от 396,00 лв., като се задължила да върне същата в срок
до 06.10.2021 г. Следва да бъде отбелязано, че доколкото посочените документи
представляват подписани частни диспозитивни документи и доколкото тяхното
авторство не е оспорено в срока по чл. 131 ГПК, респ. не е доказана неавтентичност на
същите в частта на подписите, положени за ответницата, същите се ползват с
формална доказателствена сила и следва да се приеме, че изявленията, които се
съдържат в тях, са направени от нея – арг. чл. 180 и чл. 193 ГПК. Освен това, от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от станите и което
съдът кредитира като обективно и компетентно изгответно, се установява, че
приложеният по делото разходен касов ордер е отразен в счетоводството на ищеца,
като не са открити несъответствия при осчетоводяването на процесния договор. От
изложеното следва несъмнен и категоричен извод, че главницата по процесния
договор за потребителски кредит е усвоена от ответницата.
Съгласно дадените разяснения в Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по
тълк. дело № 1/2020 г. по описа на ВКС, ОСГТК, съдът е длъжен да се произнесе в
мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от
тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение
от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от
събраните по делото доказателства. Съгласно мотивите на посоченото тълкувателно
решение при липса на правоизключващи възражения от ответника, съдът не е обвързан
да зачете правните последици на правната сделка – потребителският договор. Съдът
трябва да се ръководи от принципа на законността и да приложи закона точно, като
следи дали договорът противоречи на повелителни норми на закона и на добрите
нрави. Съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи
пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от
общоизвестни или служебно известни на съда факти. Когато, без да е направено
възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които
тя може да се установи, по силата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, съдът е длъжен да ги
обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти.
В настоящия случай съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да
бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми
3
точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация за каква точно сума в
лева е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния
размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т.10 ЗПК следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент
от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР. В случая, при посочен в договора годишен лихвен
процент от 0 % и липса на данни относно това кои разходи са включени при
формиране на посочения в договор ГПР от 45,88 %, не става ясно които точно разходи
са включени от кредитодателя при формирането на ГПР, което поставя потребителя в
невъзможност да направи преценка относно дейсвителното оскъпяване на кредита му.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия
за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на
чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от горепосочената характеристика на договора за потребителски
кредит и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по
предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно
обогатяване за потребителя предвид изискуемостта на вземането по недействителен
договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от
страна на потребителя на изтекла погасителна давност, което би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е
разпоредбата на чл. 23 в специалния ЗПК (Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. №
2024/2022 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г.
на ВКС, III г. о.; Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г., на ВКС, I т.
о.;Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.
о.;Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о.).
Налице е настъпила редовна изискуемост на сумите по кредита. При усвоена
главница в размер на 396,00 лв. и установена недействителност на договора за кредит,
при което се дължи връщане на чистата стойност на кредита, от една страна, и липса
на твърдения, респ. доказателства, за плащането на посочената сума, то искът за
главница се явява доказан по основание и размер. Ето защо искът за главница следва
да бъде уважен изцяло, а искът за мораторна лихва– отхвърлен поради установената
недействителност на договора за кредит.
Съгласно Решение на СЕС от 15.06.2023 г. по дело C-520/21, при
недействителност на потребителския договор кредиторът няма право на обезщетение,
надхвърлящо чистата стойност на кредита и законната лихва за забава от поканата за
плащане. Ето защо вземането за законна лихва върху главницата, считано от датата на
4
подаване на исковата молба в съда – 12.02.2024 г., до изплащане на вземането, следва
да се присъди.
По разноските
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни, като искане за
присъждане на такива е направено единствено от ищеца. Същият е направил разноски
по настоящото дело в общ размер на 800 лв., от които 100 лв. за държавна такса, 400
лв. за адвокатско възнаграждение, 300 лв. за особен представител.
Съгласно т. 4 от ТР 6/2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС направените
от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното
съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход, с оглед на което
в настоящото производство следва да се вземат предвид и направените разноски в
обезпечителното производство по ч.гр.д. № 493/2024 г. по описа на РС П. – 40 лв. за
държавна такса и 400 лв. за адвокатско възнаграждение.
Ищцовото дружество претендира и разноските, сторени в изпълнителното
производство, в рамките на което са наложени допуснатите обезпечения. Съдът
намира, че това искане е неоснователно. Цитираното тълкувателно решение разглежда
въпроса единствено по отношение на направените в хода на съдебното производство
разноски по обезпечението на иска. Съгласно формираната съдебна практика на ВКС
разноски, понесени в обезпечително производство, са тези по обезпечаване на бъдещи
искове или в хода на висящо исково производство, докато в останалата част /по
налагане на допуснатите обезпечителни мерки/ това са разноски по изпълнително
дело, които следва да се съберат чрез съдебния изпълнител и не се присъждат в
исковото производство (в този смисъл определение № 845/05.12.2011 г. по ч. т. д. №
648/2011 г. на ВКС, I т. о., определение № 336/21.07.2016 г. по ч. т. д. № 874/2016 г. на
ВКС, I т. о. и др. ).
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на
разноски съразмерно на уважената част от исковете, а именно за 983,16 лв.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на Софийски районен съд сумата от 20,71 лв. за депозит за съдебно-счетоводна
експертиза, изплатен от бюджета на съда, а ответникът – сумата от 79,29 лв.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Ц. И. Д., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к. „Л. З. Г“, бл. 34, вх. Б,
ет. 2, ап. 41, да заплати на „НД М.“ ООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на
управление: гр. П., ул. „Р. Д.“, бл. 80, вх. В, ет. 6, ап. 71, на основание чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, сумата от 396,00 лв. – неплатена
главница по договор за потребителски кредит № *****/14.07.2021 г., сключен между
страните по делото, ведно със законната лихва от 12.02.2024 г. до изплащане на
вземането, като
ОТХВЪРЛЯ предявения от „НД М.“ ООД, ЕИК: *********, седалище и адрес
на управление: гр. П., ул. „Р. Д.“, бл. 80, вх. В, ет. 6, ап. 71, срещу Ц. И. Д., ЕГН:
**********, адрес: гр. С., ж.к. „Л. З. Г“, бл. 34, вх. Б, ет. 2, ап. 41, иск по чл. 86, ал. 1
5
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 103,45 лв. – мораторна
лихва за периода 07.10.2021 г. - 30.01.2024 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Ц. И. Д., ЕГН: **********, адрес: гр.
С., ж.к. „Л. З. Г“, бл. 34, вх. Б, ет. 2, ап. 41, да заплати на „НД М.“ ООД, ЕИК:
*********, седалище и адрес на управление: гр. П., ул. „Р. Д.“, бл. 80, вх. В, ет. 6, ап.
71, сумата от 983,16 лв. – разноски по настоящото дело и в производството по чл. 390
ГПК по ч.гр.д.№ 493/2024 г. на РС – П..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК Ц. И. Д., ЕГН: **********, адрес: гр.
С., ж.к. „Л. З. Г“, бл. 34, вх. Б, ет. 2, ап. 41, да заплати по сметка на Софийски районен
съд сумата от 79,29 лв. – заплатено от бюджета на съда възнаграждение за съдебно-
счетоводна експертиза.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „НД М.“ ООД, ЕИК: *********,
седалище и адрес на управление: гр. П., ул. „Р. Д.“, бл. 80, вх. В, ет. 6, ап. 71, да
заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 20,71 лв. – заплатено от
бюджета на съда възнаграждение за съдебно-счетоводна експертиза.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6