Р Е Ш
Е Н И Е
№……………/ 04.03.2022 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на първи декември през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 10512 по описа
за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 162697 от 28.07.2020 г., по гр. д. № 43969/2019
г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 166 състав, е отхвърлен предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 вр. чл.439 от ГПК от А.К.Й. срещу „Т.С.” ЕАД, че за
ответника „Т.С.” ЕАД
не съществува правото на принудително изпълнение на сумите по изпълнителен лист от 07.10.2014 г. издаден
срещу наследодателя на ищеца К.А.Й. по реда на чл. 416 ГПК по гр.д. №
17156/2013 г. по описа на СРС, 86 състав, а именно 1/4 от следните суми 1948,08
лева - главница за топлинна енергия за периода от м.01.2011 г. до м.04.2013 г.,
ведно със законната лихва върху главницата считано от 23.10.2013 г. до
изплащане на вземането 272,83 лева - мораторна лихва за периода от 01.03.2010
г. до 09.10.2013 г., както сумата 251,05 лева - разноски, за събирането на
които е образувано изп.д. № 20188580401113 по описа на ЧСИ У.Д., peг. № 858 в регистъра на Камарата на
ЧСИ, район на действие СГС. като е осъден ищеца да заплати на ответника 100 лв.,
разноски по делото.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца А.К.Й. чрез
пълномощник, с оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на атакувания
акт поради нарушение на материалния закон. Отправено е искане първоинстанционното решение
да бъде отменено, а исковата претенция да бъде уважена изцяло. Твърди се, че първоинстанционният
съд не е приложил правилно нормите, касаещи давностния срок и правното значение
на заповедта за изпълнение, като не е съобразил, че давността на вземането при
издадена заповед за изпълнение, съвпада с давностния срок на самото задължение,
защото заповедта за зипълнение не се приравнява на съдебно решение. Оспорва
извода на съда, че иначе кредитора се поставял в по-неблагоприятно положение
при неоспорване на заповедта за изпълнение, отколкото ако кредитаря води исков
процес по чл.422 от ГПК. Намира за неправилен извода на съда, че с молбата по
изп. Дело от 14.06.2019 г. за разсрочване изпълнението на вземането,
ищецът-длъжник визпълнението е направил признание на иска, защото счита, че
вземането е било погасено по давност преди образуване на изп. дело- още на
07.10.2017 г., 3 години след издаване на изп. лист, а признание на вземането
можело да се направи само преди изтичане на давностния срок. Претендира разноски
по списък по чл.80 от ГПК за двете съдебни инстанции.
В срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът „Т.С.” ЕАД не е взел отговор по жалбата. С
писмена молба след този срок оспорва жалбата, прави възражение за прекочерност
на търсените разноски от ищеца, претендира и разноски за защита от юрисконсулт.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното :
Ищецът А.К.Й. твърди, че ответникът претендира от него
заплащане на 1/4 от следните суми 1948,08 лева - главница за топлинна енергия
за периода от м.01.2011 г. до м.04.2013 г., ведно със законната лихва върху
главницата считано от 23.10.2013 г. до изплащане на вземането 272,83 лева -
мораторна лихва за периода от 01.03.2010 г. до 09.10.2013 г., както и сумата
251,05 лева - разноски, за събирането на които е образувано изп.д. №
20188580401113 по описа на ЧСИ У.Д.. Поддържа се, че вземанията са погасени по
давност на 07.10.2017 г. , т.е. преди образуване на изпълнителното дело. Ето
защо иска да се установи, че не дължи на ответника чрез принудително изпълнение
посочените по-горе суми. Претендира разноски.
В срока
по чл.131 ГПК ответното дружество„Т.С.” ЕАД оспорва предявения иск като
частично недопустим и неоснователен. Сочи, че изпълнителния лист е издаден за
1/2 от сумите и ищецът не е единствен наследник на длъжника по изпълнителния
лист, поради което от него се претендират само 1/4 от сумите. Счита, че
вземанията не са погасени, тъй като е налице своевременно предприемане на
изпълнителни действия, с което давността е прекъсната. Сочи, че давността на
тече докато е висящо изпълнителното производство. Моли съда да отхвърли
предявения иск. Претендира разноски
Ищецът е
уточнил петитума на иска, като се твърди, че не дължи на ответника 1/ 4 от
сумите.
Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е
валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е
произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция.
Искът по чл. 439, ал. 1 ГПК е предоставена на страните, в
рамките на изпълнителния процес, възможност за оспорване на предприетото срещу
длъжника изпълнение по конкретното образувано въз основа на съдебно изпълнително
основание, изпълнително дело, като изискването на чл. 439, ал. 2 ГПК е искът да
се основава на непреклудирани от силата на пресъдено нещо факти и
обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене. В този смисъл,
когато е предявен отрицателен установителен иск, в който ищецът се основава
само на факти и обстоятелства настъпили до изтичането на срока по чл. 414, ал.
2 ГПК, то същият би бил недопустим /така определение № 292 от 3.06.2011 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 156/2011 г., III г. о. и определение № 480 от 27.07.2010 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о./.
Ищецът се позовава на факти, настъпили след издаване на
заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист по нея от 07.10.2014 г., и
които водят до погасяване на правото на принудително изпълнение, поради което
искът, а и обжалваното решение по него, са
допустими.
По изложените с
жалбата оплаквания, които очертават въззивната проверка за правилност, и които
се отнасят само до правилното приложение на закона, но не и до приети за установени
факти с обжалваното решение, въззивният съд намира следното:
Спорни и пред въззивния съд за
въпросите за давностния срок, с който се погасяват вземанията на кредитора по
издадената заповед за изпълнение, за правното значение на заповедта за изпълнение
по чл.410 от ГПК с оглед приложението на чл.117, ал.2 от ЗЗД, действията на
взискателя, които прекъсват давността, и за правното значение на молбата на длъжника
в изпълнението от 14.06.2019 г.
За да отхвърли иска, първоинстанционният съд, след като е приел за
установена фактическата обстановка по издаване заповедта за изпълнение,
изпълнителния лист, и образуваното изп. дело, е приел от правна страна, че съгласно чл. 117,
ал. 2 ЗЗД давността за вземанията по влязла в сила заповед за изпълнение е 5 годишна,
че според чл. 416 ГПК влязлата в сила заповед за изпълнение има изпълнителна
сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, че кредиторът с
неоспорено вземане, който не е водил иск по чл. 422 ГПК, неможе да бъде поставен в по-неблагоприятно положение
от този с оспорено вземане, че според чл. 416 ГПК и в двата случая
"заповедта за изпълнение влиза в сила" т.е.двата случая са приравнени
от процесуалния закон като правни последици, а и исторически чл. 117, ал. 2 ЗЗД
предхожда уредбата на заповедното производство по ГПК /2008 г./, поради което
нормата трябва да се тълкува разширително с оглед разпоредбата на чл. 416 ГПК. Така е счел, че след като заповедта за изпълнение
е влязла в сила на 28.08.2014 г., давността за вземанията е 5 годишна, и същата
е била прекъсната с молбата за образуване на изпълнителното дело от 31.10.2018
г. и с наложения запор от 18.08.2019 г., както и че длъжник е признал
задължението си с молбата от 14.06.2019 г. и е направил частично плащане, както
и че 5 -годишният давностен срок не е изтекъл към датата на предявяване на
исковата молба 27.09.2019 г.
Настоящият въззивен състав не споделя правните решаващи изводи
на СРС. Заповедта по чл. 410 и чл. 417 от ГПК и издаденият изпълнителен лист по
тях, нямат последиците на съдебно решение за установяване на съществуването на
вземането на кредитора по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Това е така, защото
изпълнителният лист, издаден по реда на тези производства, се издава без да се
провежда исково производство, в което със сила на пресъдено нещо да е
установено съществуването на вземането на кредитора. Срокът на давността
съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това
производство, като разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. В
настоящия случай вземанията на ответника са установени със заповед за незабавно
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, срещу която няма данни да е
подадено възражение по чл. 414 ГПК, съответно да е проведено исково
производство по чл. 422 ГПК, и която макар да притежава сила, аналогична на
силата на пресъдено нещо, не е акт, постановен в резултат на спорно и
състезателно исково производство, и от влизането й в сила не може да започва да
тече нова давност.
Съгласно мотивите на ТР № 2 по т.д.№ 2/2013г. на ОСГТК на
ВКС започването на производство, в което длъжникът не участва (каквото действие
е подаването на заявление по чл. 410 ГПК), не може да прекъсне давността, а
разпоредбата на чл. 116, б. "б" ЗЗД е изключителна и не може да бъде
тълкувана посредством аналогия на правото. Поради това подаването на заявление
за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността, която е започнала
да тече за съответното вземане съобразно общите правила, нито с влизането в
сила на заповедта за изпълнение, нито с издаването на изпълнителния лист,
поради неподаване на възражение в срок започва да тече нова давност. Това
разрешение се осланя на императивните норми на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, в които
основания за спиране и/или прекъсване на давността свързани с инициирането на
заповедното производство и издаването на изпълнителен лист въз основа на
заповед за изпълнение, не са предвидени, а както се посочи по-горе последиците
на чл. 117, ал.2 ЗЗД, са неприложими в настоящия случай, тъй като заповедта за
изпълнение е влязла в сила без провеждане на исково производство, т. е. без
вземанията да са установени с влязло в сила решение. Съгласно ТР № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС новият ГПК урежда заповедното производство като част от
изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение
не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване
на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има
обратно действие, само ако е спазен срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е
предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК,
давността не се счита прекъсната със заявлението. Отмененият ГПК не съдържа
подобна уредба, поради което на молбата за издаване на изпълнителен лист не
може да бъде придадено действие да прекъсва давността. Стабилизирането на
заповедта за изпълнение, нейното влизане в сила некоректно се приравнява на
силата на пресъдено нещо при съдебните решения с оглед момента, в който същата
настъпва. Соченият момент е без значение за прекъсването на давността, не би
могъл да е от значение и за началния момент на нова давност, след като по
действащия ГПК самото заповедно производство не се приравнява с исковото, то е
част от изпълнителния процес (т. 14 от ТР № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС). Както се сочи и в определение № 140 от 19.03.2020 г. по
ч. т. д. № 236/2020 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, заповедното производство е уредено
като едностранно, подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание
за отпочване на исков процес, то няма самостоятелен характер и е само
формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в
състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника.
Ето защо влизане в сила на заповедта не може да се приравни на влязло в сила
съдебно решение, с което, в резултат на състезателен съдебен процес да е решен
правен спор. При този извод, разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД и установения
с нея 5 годишен давностнен срок не следва да се счита за приложима по отношение
на влезлите в сила заповеди за изпълнение по чл.410 от ГПК. Кредиторът не се
поставя в по-неблагоприятно положение ако дължникът не възрази срещу заповедта,
защото със заповедното производство-когато дължникът не подаде възражение по
чл.414 от ГПК, получава по-бърз ред за защита, отколкото претендиране на
вземането с искова молба по-общия ред, и
към този по-бърз ред на защита се прилагат общите правила на давността по
чл.110 и чл.111 от ЗЗД според вида на вземането. Само в случай на проведен
исков процес- било по общия исков път, било по реда на чл.422 от ГПК,
кредиторът ползва предимството на дългата давност п очл-.117, ал.2 от ЗЗД в
случай че вземането му бъде признато със самото съдебно решение.
Кредиторът може да прекъсне давността с действия по
чл.116 б. ”б” ЗЗД, към които действия не се числи заявлението за снабдяване с
изпълнителен лист в заповедно производство. Както бе посочено по-горе,
съобразно мотивите на цитираното ТР, разпоредбата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД е
изключителна и поради това тя не може да бъде тълкувана чрез аналогия, но дори
да се допусне аналогичен ефект спрямо давността с този при исковия процес за
вземането – какъвто е възприетият от районният съд извод, момента на влизане в
сила на осъдителното решение не е датата, на която се прекъсва давността. /така
Определение №334/24.04.2019 по дело №281/2019 на ВКС, ГК, III г.о./
Относно спирането и
прекъсването на давността в изпълнителното производство, съгласно чл.116 б. „в” ЗЗД и разясненията, дадени в мотивите по т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС,
давността се прекъсва от предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ. По силата на тези разяснения по ТР по
т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва да приеме, че молбата за издаване
на изпълнителен лист, както и молбата за образуване на изпълнително дело, не са
действия на принудително изпълнение, които да прекъсват/спират давностния срок
по чл.116, б."в" от ЗЗД, нито че давност не тече докато трае изп.
процес.
Срокът на давността по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с
давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. В настоящия случай
вземанията на ответника са установени със заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, срещу която няма данни да е подадено възражение по
чл.414 ГПК, съответно да е проведено исково производство по чл. 422 ГПК, и
която заповед за изпълнение, макар да притежава сила, аналогична на силата на
присъдено нещо, не е акт, постановен в резултат на спорно и състезателно исково
производство, и от влизането й в сила поначало не може да започва да тече нова
давност.
По делото се установява издаване на заповедта за
изпълнение по чл.410 от ГПК срещу наследодателя на ищеца за 1/ 2 част от сумите
по завопедта и издаване на изп. лист по заповедта по чл.410 от ГПК на 07.10.2014 г., както и образуване на 31.10.2018 г. на горепосоченото изп. дело
срещу ищеца по издадения срещу наследодателя му изп. лист. Ищецът е един от
двамата законни наследници на починалия длъжник, при което отговяра за
задълженията на наследодателя до 1/2 ид.ч. Доколкото обаче от събраните по
делото доказателства не може да се установи точната дата на изискуемостта на
вземанията по издадения изп. лист, то следва да се приеме, че тя е настъпила
най-късно на датата на самия изп. лист, или от 07.10.2014 г. тече 3-годишната
погасителна давност за вземанията по него, и изтича на 07.10.2017 г. Давностния
срок е 3 години по чл.111, б.»в» от ЗЗД,
защото вземанията, видно от съдържанието на заявлението по чл.410 от ГПК, са периодични вземания : за цената на топлинна
енергия /според ТР № 3 от 18.05.2012 г.
по тълк. д. № 3/2011 г., ОСГТК на ВКС/ и
за лихва за забава. Образуването на изп. дело в случая е станало след като вече е била изтекла погасителната
давност за вземанията, едва на 31.10.2018 г., при което ППВС № 3/1980 г. е
изцяло неприложимо в случая.
Не се споделя от настоящия въззивен състав и извода по
обжалваното решение, че с молбата си от 14.06.2019 г. по изп. дело за
разсрочване на изпълнението, и с частичното плащане, длъжникът е признал
задължението си. Както вече бе посочено от въззивния съд по-горе в настоящето
решение, вземането по изп. лист е погасено по давност на 07.10.2017 г. и направено по-късно признание на вземането не
прекъсва вече изтеклата погасителна давност / така решение № 65 от 03.06.2011
г. по т. д. № 600/2010 г., Т. К., І т. о. на ВКС /.Ето защо към подаване на
настоящата искова молба по чл.439, ал.1 от ГПК е изтекла погасителната давност за вземането спрямо ищеца, в размер на 1/ 4
от сумите по заповедта за изплънение и издадения по нея изп. лист, и искът по
чл.439, ал.1 от ГПК е основателен и подлежи на уважаване.
Поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции,
обжалваното решение следва да се отмени и искът да се уважи.
По разноските по настоящето дело : Като последица
от изхода на спора, следва да се определят от въззивния съд и разноските. За
първата инстанция основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът дължи заплащане на
разноски съгласно списъка по чл.80 от ГПК на ищеца- 50 лв. за държавна такса за
първата инстанция и 25 лв. държавна такса по жалбата, според цената на иска,
която е 1/ 4 от сумите по изп. лист, или 617,99 лв. .По отношение на адв. възнаграждение,
което е в размер на по 432 лв. с ДДС / 360 лв. без ДДС/ за всяка съдебна инстнация,
въззивният съд намира, че за първата инстнация то не се явява прекомерно-
размерът от 360 лв. надвишава с 300 лв. минималния такъв по чл.7, ал.2, т.1 от
НМРАВ, но това превишение е незначително с оглед на извършените ред първата
инстация процесуални действия от упълномощения адвокат от адвокатското
дружество и провеждане пред първата инстанция
на същинското доказване. За въззивната инстанция, обаче, въззивният съд намира,
че следва да го намали до минимума от 300 лв. поради липсата на фактическа и
правна сложност на спора и липсата на събрани нови доказателства. Ето защо, при
включване и на ДДС към адвокатското възнаграждение- което упълномощеното
адвокатското дружество има право да начислява съгласно издадените данъчни
фактури, то се дължи от ответника на ищеца така- 432 лв. за първата инстанция и
360 лв. за въззивната инстанция.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 162697 от 28.07.2020
г., по гр. д. № 43969/2019 г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 166
състав, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявения от А.К.Й. ЕГН **********, с адрес *** срещу „Т.С.”
ЕАД ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** иск с правно основание чл. 439, ал.1, вр. чл.
124 от ГПК, че А.К.Й. като наследник на К.А.Й., не дължи на „Т.С.” ЕАД, поради
погасяване вземанията по давност, 1/4 част от сумите по изпълнителен лист от
07.10.2014 г. издаден срещу наследодателя на ищеца К.А.Й. по реда на чл. 416 ГПК по гр.д. № 17156/2013 г. по описа на СРС, 86 състав, а именно не дължи 1/4
от следните суми : 1948,08 лева - главница за топлинна енергия за периода от
м.01.2011 г. до м.04.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата
считано от 23.10.2013 г. до изплащане на вземането 272,83 лева - мораторна
лихва за периода от 01.03.2010 г. до 09.10.2013 г., както сумата 251,05 лева -
разноски, за събирането на които е образувано изп.д. № 20188580401113 по описа
на ЧСИ У.Д., peг. № 858 в регистъра на Камарата на ЧСИ, район на действие СГС.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, да заплати на А.К.Й., ЕГН
**********, с
горните адреси, на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата 483 лв. разноски за
първата инстанция и 385 лв. разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.