Решение по дело №111/2024 на Административен съд - Варна

Номер на акта: 6494
Дата: 24 юни 2024 г. (в сила от 24 юни 2024 г.)
Съдия:
Дело: 20247050700111
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 15 януари 2024 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

№ 6494

Варна, 24.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Варна - XXVIII състав, в съдебно заседание на двадесет и девети май две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Съдия: ДАНИЕЛА СТАНЕВА

При секретар ОЛЯ ЙОРДАНОВА като разгледа докладваното от съдия ДАНИЕЛА СТАНЕВА административно дело № 20247050700111 / 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 268, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по жалба от Директора на ТД Митница Варна в Агенция „Митници“ против Решение № 4/05.01.2024г. на Директор на ТД на НАП - Варна, с което на основание чл. 267, ал. 2, т. 5 ДОПК е оставена без уважение жалба вх. № ВхК - 64300/28.12.2023г. срещу Разпореждане за частично прекратяване на производството по принудително изпълнение (РЧПППИ) № С220003-035-0343452/21.12.2023г. издадено от Д. П. на длъжност публичен изпълнител при ТД НАП гр. Варна. В жалбата се излагат подробни съображения за незаконосъобразност на обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане на публичния изпълнител, като постановени в противоречие с материалния закон, необосновани и противоречащи на доказателствата по делото. Поддържа се, че публичният изпълнител не приложил правилно материалния закон, доколкото не е изтекъл давностният срок, а възражението за изтекла погасителна давност е уважено от публичния изпълнител, без преди това да са предприети действия за доброволното му изпълнение от страна на длъжника. Иска се от съда да отмени обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане. В съдебно заседание и по съществото на спора поддържа жалбата. Претендира присъждане на ю.к.възнаграждение.

Ответникът директор на ТД НАП гр. Варна, чрез процесуалния си представител оспорва жалбата. Претендира присъждане на ю.к.възнаграждение.

Заинтересованата страна Б. А. А., редовно призована не се явява, не се представлява в съдебно заседание. В депозирана по делото молба, чрез пълномощника си оспорва жалбата като неоснователна.

Административен съд – Варна, като прецени доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна:

С НП № 4/12.02.2016г. издадено от Началника на Митница – Варна, на Б. А. А. е наложено административно наказание глоба в размер на 1000лв., на основание чл. 123, ал. 1 и чл. 124, ал. 1 от Закона за акцизите и данъчните складове (ЗАДС). Наказателното постановление е влязло в сила на 09.03.2016г.

Изпълнителният титул е изпратен на ТД на НАП Варна за принудително събиране с писмо изх. № 32-86334/30.03.2016г. (л. 9). Същото е получено от ТД НАП гр. Варна на 01.04.2016г. Образувано е изпълнително дело № *********/2017г., като до Б. А. А. е изпратено Съобщение за доброволно изпълнение изх.№ С170003-048-0122786/19.06.2017г.

С възражение вх. № 614813/12.12.2023г. от Б. А. А. е отправено искане за отписване от данъчно-осигурителната сметка на задължение по НП № 4/2016г. в размер на 1000 лв., на основание чл. 173 ДОПК. С разпореждане № С230003-035-0343452/21.12.2023г. по ИД № *********/2017г., на основание чл. 225, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 168, т. 3 от ДОПК, е прекратено поради изтекла погасителна давност събирането на публично вземане на Митница Варна по НП № 4/2016г.

Разпореждането е обжалвано по реда на чл. 266-267 от ДОПК, с молба рег. № 32-688603/28.12.2023г. от Директора на ТД на Митница Варна. С Решение № 4/05.01.2024г. Директора на ТД НАП гр. Варна остава без уважение жалба с вх. № ВхК-64300/28.12.2023г. срещу действия на публичен изпълнител Д. П. от дирекция „събиране“ при ТД на НАП гр. Варна, обективиран в РЧПППИ № С220003-035-0343452/21.12.2023г. Решението е съобщено на ТД Митница – Варна на 05.01.2023г. (л. 23 адм. пр.). В решението са изложени подробни мотиви, обосноваващи законосъобразността на постановеното разпореждане на публичния изпълнител, при правилно приложение на материалния закон и в частност приложението на нормата на чл. 171 от ДОПК, като е прието, че с изтичането на давностните срокове, се погасява правото за принудително събиране на публичните вземания.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Жалбата, по която е образувано настоящето съдебно производство е подадена в срока по чл. 268, ал. 1 ДОПК, от легитимирано лице (взискател) и срещу подлежащ на оспорване индивидуален административен съд, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Оспореният административен акт е постановен от компетентен орган по смисъла на чл. 266, ал. 1 ДОПК – Директорът на ТД на НАП - Варна, същият е мотивиран и при постановяването му не са допуснати процесуални нарушения. Производството по събиране на публични вземания е прекратено частично на основание чл. 225, ал. 1, т. 7 ДОПК, съгласно който, производството по принудително изпълнение на публичните вземания се прекратява с разпореждане на публичния изпълнител в случаи, предвидени в закон, какъвто случай е изтичането на предвидената в закона погасителна давност.

Спорно по делото е дали публичните вземания на публичния взискател ТД Митница Варна, по НП № 4/2016г., в размер на 1000лв., са погасени по давност.

Безспорно е, че чл. 162 ДОПК определя кои са публичните държавни и общински вземания, като ал. 2, т. 7 сочи като такива вземанията по влезли в сила наказателни постановления. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗАНН „наказателните постановления и решения на съда, с които са наложени глоби или са присъдени парични обезщетения в полза на държавата, се изпълняват по реда за събиране на държавните вземания“. Разпоредбата на чл. 168, т. 3 ДОПК предвижда възможността за погасяване на публичното вземане по давност. Независимо от това и с оглед мотивите на Тълкувателно решение (ТР) № 2 от 12.04.20217г. по тълкувателно дело № 3/2016г. на Върховния касационен съд, ОСС, I и II колегия, в конкретния случай се обуславя извод за неприложимост на общия 5-годишен давностен срок за събиране на публични държавни вземания, предвиден в чл. 171, ал. 1 ДОПК. Приложение намира специалната уредба, регламентирана в ЗАНН. Съгласно чл.82, ал. 1, б. „а“ ЗАНН „административното наказание не се изпълнява, ако са изтекли две години, когато наложеното наказание е глоба“. Съгласно чл. 82, ал. 2 ЗАНН „давността започва да тече от влизане в сила на акта, с който е наложено наказанието, и се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на наказанието. След завършване на действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова давност“. Съгласно чл. 82, ал. 3 ЗАНН „независимо от спирането или прекъсването на давността административното наказание не се изпълнява, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока по чл. 82, ал. 1 ЗАНН“. Съгласно чл. 82, ал. 4 ЗАНН „разпоредбата на предходната алинея не се прилага по отношение на глобата, когато за събирането й в срока по ал. 1 е образувано изпълнително производство. Това се отнася и за висящите дела, давността по които не е изтекла до влизането на тази алинея в сила“.

От тълкуването на сочените разпоредби се обуславят следните изводи: разпоредбата на чл. 82, ал. 4 ЗАНН изключва приложението само на чл. 82, ал. 3 ЗАНН (кратка абсолютна давност). Тя не изключва приложението на чл. 82, ал. 2 ЗАНН, който предвижда прекъсването на давността с всяко действие, предприето за изпълнение на наказанието, нито правилото, че след завършване на действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова давност. Приложение намира чл. 82, ал. 1, б. „а“ ЗАНН и новата давност, която започва да тече след прекъсване на давността поради предприемане на действия по изпълнение на административното наказание, ще е отново две години.

Съгласно ТР № 7 от 15.04.2021г. по ТД № 8/2019г., ОСС на ВАС I и II колегия погасителната давност е юридически факт, свързан с определен в закона период от време, след изтичането на който се поражда субективно непритезателно право за длъжника да откаже изпълнение на паричното си задължение. В същото това ТР е посочено, че образуването на изпълнително дело по чл. 220, ал. 1 ДОПК е предпоставка за предприемане на действия по принудително изпълнение, но не представлява такова действие и не може да доведе до прекъсване давността по чл. 172, ал. 2 ДОПК. Формиран е и извод, че съобщението по чл. 221, ал. 1 ДОПК не прекъсва давността.

На основание чл. 195, ал. 1 – ал. 3 ДПОК „подлежат на обезпечение установените и изискуеми публични вземания. Обезпечение се извършва, когато без него ще бъде невъзможно или ще се затрудни събирането на публичното задължение, включително когато е разсрочено или отсрочено. Обезпечението се налага с постановление на публичния изпълнител: 1. по искане на органа, издал акта за установяване на публичното вземане; 2. когато не е наложено обезпечение или наложеното обезпечение не е достатъчно, след получаване на изпълнителното основание“. От тълкуването на тези разпоредби и изложеното по-долу се обуславя извод, че налагането на обезпечителни мерки по смисъла на чл. 198, ал. 1 ДОПК е допустимо и след образуване на изпълнително производство.

Не намира приложение разпоредбата на чл. 172, ал. 2, т. 5 ДОПК, касаеща спирането на давността при налагането на обезпечителни мерки, доколкото спирането е различен правен институт и с различни последици спрямо прекъсването на давността, за което в конкретния случай не се дължи анализ. Съгласно чл. 172, ал. 2, изр. Първо и ал. 3 ДОПК „давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. От прекъсването на давността започва да тече нова давност“.

Действията по принудително изпълнение са уредени в раздел Четвърти, глава 25 на ДОПК и включват – образуване на изпълнително дело по чл. 220 ДОПК (съответно присъединяване на вземане за събиране по вече образувано такова – чл. 217, ал. 1 ДОПК), изпращане на съобщение за доброволно изпълнение по чл. 221, ал. 1 ДОПК, налагането на запор и вписването на възбрана. Налагането на запор или вписването на възбрана след започването на изпълнителното производство не представлява действие на публичния изпълнител по обезпечение на установено и изискуемо публично вземане, а действие по принудително изпълнение. Този извод следва от разпоредбата на чл. 221, ал 4 ДОПК, съгласно която в случаите, когато не са наложени обезпечителни мерки (очевидно се има предвид липсата на наложени обезпечителни мерки до започването на изпълнителното производство), принудителното изпълнение върху вземания на длъжника и върху негови движими и недвижими вещи започва чрез налагането на запор, съответно чрез вписването на възбрана, с постановление на публичния изпълнител. Следователно, налагането на запор или вписването на възбрана, с постановление на публичен изпълнител, в условията на започнало изпълнително производство, винаги има характер на действие по принудително изпълнение.

Съгласно чл. 165 ДОПК, събирането на държавните и общинските публични вземания се извършва въз основа на влязъл в сила акт за установяване на съответното публично вземане, издаден от компетентен орган, освен ако в закон е установено друго. Това означава, че за да пристъпи към принудително изпълнение, публичният изпълнител следва да разполага с изпълнителен титул, който е влязъл в сила. Именно затова и в конкретния случай е налице изпълнително основание, считано от влизането в сила на акта - 09.03.2016г. От този момент започва да тече 2 годишния срок на погасителната давност, законоустановения срок по чл. 82, ал. 1, б. „а“ ЗАНН, изтича, съответно на 09.03.2018г. По правило институтът на погасителната давност, не се прилага служебно, като в настоящият случай, е реализирано въз основа на изрично искане до публичния изпълнител по изп. д. № *********/2017г., обективирано във възражение рег. № 614813/12.12.2023г. от длъжника Б. А. А.. Няма данни по делото от страна на публичния изпълнител по изп. д. № *********/2017г., по което е присъединено вземането да са предприемани действия, които да обосновават спирането на давността, преди фактическото и изтичане към 09.03.2018г., която е релевантната дата за давността. Не са представени доказателства, както и не са наведени твърдения от оспорващия, от които да е видно, че взискателят е предприел действия по друго изпълнително дело или по настоящото, предхождащи датата на изтичане на давността, във връзка със събирането на процесното публично вземане. Въз основа на това, следва, че давностният срок, не е спиран и съответно е изтекъл на 14.11.2014 г. С изтичането на давностните срокове по чл. 82, ал. 1, б. „а“ ЗАНН, се погасява правото за принудително събиране на публичното вземане, като същото е погасено по давност, на основание чл. 168, т. 3 ДОПК.

Въз основа на изложеното, съдът прави извод, че публичният изпълнител като е констатирал предпоставките по чл. 168, т. 3 ДОПК, във вр. чл. 82, ал. 1, б. „а“ ЗАНН, правилно е приложил материалния закон и е приел, че искането/възражението с рег. № 614813/12.12.2023г. от длъжника Б. А. А., по изп. д. № *********/2017г., е основателно в частта относно публични вземания по НП № 4/2016г. Тези правни изводи са мотивирали и Директора на ТД на НАП Варна, да постанови обжалваното Решение № 4/05.01.2024г., с което на основание чл. 267, ал. 2, т. 5 ДОПК е оставена без уважение жалба молба рег. № ВхК-64300/28.12.2023г. от Директора на ТД на Митница Варна, срещу РЧПППИ № С220003-035-0343452/21.12.2023г. издадено от Д. П. на длъжност публичен изпълнител при ТД НАП гр. Варна, което е постановено при правилно приложение на материалния закон, в съответствие с фактите по делото, същото е обосновано и мотивирано и не се констатира противоречие с целта на закона.

Въз основа на изложеното, жалбата се явява неоснователна и недоказана и като такава следва да се остави без уважение.

При този изход на спора и на основание § 2 ДР ДОПК, вр. чл. 143, ал. 3 и ал. 4 АПК, вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, вр. чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, на ответника следва да бъде присъдено поисканото юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 100лв.

По изложените съображения и на основание чл. основание § 2 ДР на ДОПК във връзка с чл. 172, ал. 2 и чл. 143, ал. 3 АПК, чл. 268, ал 2 ДОПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Директора на ТД Митница Варна в Агенция „Митници“ против Решение № 4/05.01.2024г. на Директор на ТД на НАП - Варна, с което на основание чл. 267, ал. 2, т. 5 ДОПК е оставена без уважение жалба вх. № ВхК - 64300/28.12.2023г. срещу Разпореждане за частично прекратяване на производството по принудително изпълнение (РЧПППИ) № С220003-035-0343452/21.12.2023г. издадено от Д. П. на длъжност публичен изпълнител при ТД НАП гр. Варна.

ОСЪЖДА Агенция „Митници“, гр. София, [улица], да заплати на Директора на ТД на НАП гр. Варна, сумата от 100лв./сто/, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Съдия: