Р
Е Ш Е
Н И Е
Гр. София 22.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд първо гражданско
отделение в открито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и
деветнадесета година в състав:
Съдия: Свилен Станчев
като разгледа докладваното от съдия Свилен Станчев гр.дело №
13402 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид:
Делото е образувано след изпращане
по подсъдност на гр. дело № 82202/2017 г. на СРС. С исковата молба, уточнена с
молба от 05.11.2018 г. (л. 5) са предявени два обективно кумулативно съединени установителни
иска по реда на чл. 422 от ГПК: иск с правно основание чл. 430 ал. 1 от ТЗ във
вр. с чл. 3 ал. 1 т. 3 от ЗКИ за признаване за установена дължимостта на
предоставен кредит, с цена на този иск 11 945,04 евро; и иск с правно
основание чл. 430 ал. 2 от ТЗ във вр. с чл. 3 ал. 1 т. 3 от ЗКИ, за признаване
за установена дължимостта на договорна лихва, с цена на този иск 15 312,96
евро.
Ищецът „С.к.к.г.“ АД *** излага, че
на 27.12.2015 г. сключил с ответниците М.С.Б. и А.К.Б. договор за заем на
сумата от 12 782,30 евро, равностойна на 25 000 лева. Договорът бил
обезпечен с ипотека върху недвижим имот. Ищецът предоставил договорената сума
на ответниците, което удостоверили с декларация-разписка с нотариална заверка
на подписа. Ответниците се задължили да върнат заема на 84 равни погасителни
вноски по 413 евро всяка, при договорна лихва от 2,95 % на месец, съгласно
погасителен план. Поради неизпълнение на задължението на ответниците, ищецът
обявил предоставения заем за предсрочно изискуем на 23.03.2017 г., с
уведомление от 29.03.2017 г., връчено на ответниците на 03.04.2017 г. След
връчване на уведомлението, ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение
по реда на чл. 417 и чл. 418 от ГПК за сумата от 27 258 евро. По
заявлението било образувано гр. дело № 59046/2017 г. на СРС и били издадени
заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Ответниците подали възражение срещу
издадената заповед за изпълнение.
На основание изложените
обстоятелства, ищецът прави искане до съда да признае за установено, че ответниците
М.С.Б. и А.К.Б. му дължат сума в общ размер 27 258 евро, представляваща
сбор от 66 бр. месечни анюитетни вноски по 413 евро всяка, дължими за периода
от 13.10.2016 г. до 13.03.2022 г. включително. С молба от 05.11.2018 г.
уточнява, че претенцията е за дължимост на главница с размер 11 945,04
евро и лихва с размер 15 312,96 евро.
Ответниците М.С.Б. и А.К.Б. чрез
пълномощника си адв. И. оспорват иска със следните възражения:
1. Възражение за нищожност на
договора (квалифициран от ответниците като договор за потребителски
кредит),поради неспазване на писмената форма. Ответниците смятат, че с оглед
обезпечителния характер на ипотеката, няма възможност в нотариалния акт за
учредяване на договорната ипотека да се инкорпорират и клаузите на самата
сделка.
2. Възражение за нищожност на
клаузата за договорна лихва от 2,95 % месечно (41,74 % годишен процент на
разходите), поради неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
3. Възражение за унищожаемост на
договора, поради крайна нужда и при явно неизгодни условия. Обосновават
крайната нужда с необходимост да погасяват предишни задължения. Обосновават
явно неизгодните условия с размера на лихвата според договора – общо
21 909,70 евро а договорния период, приблизително в двоен размер спрямо
главницата.
4. При условията на евентуалност
оспорват дължимостта на договорна лихва след обявяването на задължението за
предсрочно изискуемо, до изтичане срока на договора. Позовават се на клаузите
на договора, които предвиждат при обявяване на предсрочна изискуемост заплащане
само на дължимите, т. е. натрупаните до предсрочната изискуемост лихви, но не и
за периода след тази дата.
Съдът, след като се запозна със
събраните по делото доказателства и становищата на страните, съобрази следното:
Ищецът „С.к.к.г.“ АД *** е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции, вписана
в регистъра на финансовите институции при БНБ със заповед № РД-22-0099 от
18.01.2010 г. В предмета на дейност на ищеца, съгласно решение № 20150105120548
от 05.01.2015 г. е включена дейността по чл. 3 т. 3 от ЗКИ - отпускане на
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства.
На
27.02.2015 г. между ищеца „С.к.к.г.“ АД като кредитор и ответниците М.С.Б. и А.К.Б.
като кредитополучатели бил сключен договор за кредит („паричен заем“ в
нотариалния акт за договорна ипотека) за сумата от 12 782,30 евро,
равностойни на 25 000 лева, със задължение на кредитополучателите да го
върнат на 84 равни месечни вноски, съгласно погасителен план, с уговорена лихва
от 2,95 % месечно. Договорът бил обезпечен с договорна ипотека върху недвижим
имот, сключена с нотариален акт № 88 том І рег. № 01886 дело № 80/2015 г. от
27.02.2015 г., вписан в СВп с вх. рег. № 10456 от 27.02.2015 г., акт № 91 том V
дело № 7302/2015 г. Клаузите на договора
се съдържат в нотариалния акт за договорна ипотека. С приложен към
делото документ – декларация – разписка (гр. дело № 82202/2017 г. л. 13),
ответниците удостоверили получаването на сумата, предмет на заема. По делото не
са представени доказателства за връщането на отпуснатата в заем сума от
заемателите. С уведомление от 03.04.2017 г. ищецът уведомил ответниците, че на
03.03.2017 г. е обявил отпуснатия заем за предсрочно изискуем.
Съгласно
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, общият размер на заплатената за
погасяване на заема парична сума е 20 224,58 лева, от които 1270 лв
заплатена от ответниците и 18 954,58 лв събрана от съдебния изпълнител.
Така
изложените обстоятелства обуславят следните изводи на първоинстанционния съд:
Квалификация и форма на договора.
Договорът
е сключен за временно и възмездно предоставяне от ищеца на ответниците на
парични средства, срещу задължение за връщане на сумата в уговорения срок и с
договорна лихва, определена на 2,95 %. Кредиторът „С.к.к.г.“ АД е финансова
институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции, чийто
предмет на дейност е предоставяне на кредити. В договора е уговорен годишен
процент на разходите от 41,7478 % (НА стр. 2 точка 1.1/, гр. дело № 82202/2017
г. л. 7). Това дава основание на съда да квалифицира сключения между страните
договор като договор за кредит по смисъла на чл. 430 ал. 1 от ТЗ, приложим и за
договори за кредит, сключени от небанкова финансова институция по чл. 3 от ЗКИ.
Договорът
за кредит се сключва в писмена форма, съгласно чл. 430 ал. 3 от ТЗ. В случая,
клаузите на договора за кредит се съдържат в нотариалния акт за договорна
ипотека. На това основание, ответниците са направили възражение за нищожност на
договора за кредит. Съдът намира възражението за неоснователно. Изискването на
писмена форма на договора за кредит не обуславя задължително изготвяне на два
отделни писмени документа, съдържащи договор за кредит и договор за
обезпечаване на кредита. Няма пречка договорът за кредит да бъде част от
съдържанието на нотариалния акт за договорна ипотека. С горното писмената форма
следва да се счита спазена.
Договорната лихва и ГПР.
В
договора за кредит била уговорена възнаградителна лихва върху отпуснатия кредит
от 2,95 % месечно, равностойна на 35,4 % годишна лихва. Годишният процент на
разходите, съгласно договора за кредит, е 41,7478 %. Ответниците правят
възражение за нищожност на клаузите за лихва и ГПР, поради неравноправност. Позовават
се на чл. 146 ал. 1 от Закона за защита на потребителите. Възражението е
неоснователно. В цитирания от представителя на ответниците чл. 143 от ЗЗП са
изброени общо 18 конкретни хипотези на неравноправни клаузи, съответно в точки
1-18. Нито една от тях не обвързва неравноправността на клаузата с размера на
лихвения процент в договора за кредит. Ответниците се позовават на прекомерна
разлика между уговорения лихвен процент и обичайния годишен лихвен процент при
банково кредитиране. Горното действително обременява ответниците в по-висока
степен от условията на договор за кредит, сключен с банка, но те не са
поставени в положение, което не им позволява да преценят икономическите
последици на договора, по смисъла на чл. 143 т. 18 от ЗЗП. Напротив, размерът
на лихвата и на ГПР е изрично посочен в договора, което дава възможност на
кредитополучателите да преценят финансовата си тежест като последица от
договора. Неприложима е и разпоредбата на чл. 143 т. 19 от ЗЗП, защото уговорката
за лихва не е клауза, подобна на някоя от предходните хипотези на същия член.
Възражението за унищожаемост на
договора.
Ответниците
в отговора си правят възражение за унищожаемост на договора поради крайна нужда
и явно неизгодни условия. Позовават се на наличието на предходни парични
задължения, чието погасяване наложило сключването на процесния договор за
кредит. Обосновават явната неизгодност на условията по кредита със
съотношението между размера на главницата и на лихвата. Предходните задължения
на ответниците се установяват и от съдебно-счетоводната експертиза (стр. 9, л.
49 от делото).
Възражението
е неоснователно. Задълженията, на които се позовават ответниците, са породени
от предходни договори за кредит, сключени от тях като кредитополучатели, с
различни финансови институции. Тези задължения са възникнали от действията на
самите ответници, които са сключили договори за кредит, без да преценят своите
възможности да погасяват получените кредити. Това не им дава право да
претендират крайна нужда в ситуация на недостиг на парични средства, в която
сами са се поставили.
Не
са налице и явно неизгодни условия при сключването на договора. Годишният
процент на разходите е в размер на 41,7478 %. За сравнение, в чл. 19 ал. 4 от Закона
за потребителския кредит, който дава по-силна защита на кредитополучателя, отколкото
нормите, относими към процесния договор, максималният размер на ГПР се определя
на петкратния размер на законната лихва, или 50,10 % - с 8,3522 % по-висок от
уговорения ГПР (ОЛП за 01.03.2015 г. 0,01 % + 10 пункта, съгласно чл. Единствен
от ПМС № 426 от 18.12.2014 г.).
Предсрочната изискуемост. С обявяването на вземанията по
кредита за предсрочно изискуеми, кредиторът едностранно прекратява действието
на уговорения в полза на длъжника срок за погасяване на кредита. Предпоставката
за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е уговорена между страните в точка
1.4 от договора, съдържащ се в нотариалния акт. Съгласно тази клауза, забава на
кредитополучателите с повече от 30 дни в изплащането на която и да е вноска от
дължима по заема сума, се приравнява на неплатежоспособност по смисъла на чл.
71 от ЗЗД и поражда правото на кредитора да поиска изцяло и предсрочно
изплащане на целия заем, ведно с дължимите лихви и неустойки. Забавата в
плащането на вземанията по кредита следва да се счита безспорно установена,
предвид липсата на доказателства за своевременно плащане на погасителните
вноски и установения от съдебно-счетоводната експертиза размер на извършените
от ответниците плащания. Наличието на други непогасени задължения, както и
констатирания от вещото лице доход на длъжниците в размер на 1461,89 лева (л.
49) обуславя извод за изпадане на длъжниците в неплатежоспособност по смисъла
на чл. 71 от ЗЗД. С приложеното уведомление ищецът обявил предсрочна
изискуемост на вземанията си по кредита с обратна сила – считано от дата
23.03.2017 г. Съдът намира, че последиците от предсрочната изискуемост
настъпват на дата 03.04.2017 г., която е датата на получаването на
уведомлението от длъжниците по кредита.
Дължимите суми и възражението за
недължимост на лихвата.
С получаването
на уведомлението от 03.04.2017 г. от длъжниците, настъпва изискуемостта на
неплатената част от главницата, и на падежиралата и неплатена част от лихвата
до тази дата. От датата на настъпване на предсрочната изискуемост е дължима
законната лихва върху главницата до окончателното изплащане (ТР 3 от 27.03.2019
г. т.д. 3-2017-ОСГТК). От заключението на съдебно-счетоводната експертиза е
видно, че към датата на настъпване на предсрочната изискуемост ответниците
дължат незаплатена част от лихва за периода от 13.01.2016 г. до 03.04.2017 г. в
размер на 10 296,31 лева, равностойни на 5264,42 евро, и целия размер на
главницата от 25 000 лева, равностойни на 12 782,30 евро. След
обявяване на кредита за предсрочно изискуем, от ЧСИ е постъпила сума, чрез
която са погасени разноски, уговорена неустойка, част от договорна лихва в
размер на 5749,11 лева и част от главница в размер на 1637,61 лева.
Непогасената част от главницата е в размер на 23 362,39 лева, равностойни
на 11 945 евро. Установителният иск с правно основание чл. 430 ал. 1 от ТЗ, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, е основателен в предявения размер.
Възражението
за недължимост на договорната лихва е частично основателно, за периода след
обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Непогасената част от лихвата до
дата 03.04.2017 г. е в размер на 4547,20 лева, равностойни на 2324,95 евро. Установителният
иск с правно основание чл. 430 ал. 2 от ТЗ , предявен по реда на чл. 422 от ГПК, е основателен до този размер. Над сумата от 2324,95 евро до пълния
предявен размер от 15 312,96 евро, искът следва да се отхвърли като
неоснователен.
Мотивиран
от горното, съдът
Р
Е Ш И:
Признава за установено, че М.С.Б.
ЕГН ********** и А.К.Б. ЕГН **********, двамата с адрес: *** дължат на „С.к.к.г.“
АД ***, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:*** сумата от 11 945 (единадесет хиляди деветстотин четиридесет и пет)
евро, непогасена главница по договор за кредит, сключен с нотариален акт за
договорна ипотека № 88 том І рег. № 01886 дело № 80/2015 г. от 27.02.2015 г.,
вписан в СВп с вх. рег. № 10456 от 27.02.2015 г., акт № 91 том V дело №
7302/2015 г.
Признава за установено, че М.С.Б. и А.К.Б.
дължат на „С.к.к.г.“ АД *** сумата от
2324,95 евро (две хиляди триста двадесет и четири евро и деветдесет и пет
цента) неплатена договорна лихва за периода от 13.01.2016 г. до 03.04.2017
г., като отхвърля предявения по реда на чл. 422 от ГПК иск с правно основание
чл. 430 ал. 2 от ТЗ във вр. с чл. 3 ал. 1 т. 3 от ЗКИ над тази сума до пълния
предявен размер от 15 312,96 евро.
Осъжда М.С.Б. и А.К.Б. да заплатят
на „С.к.к.г.“ АД *** разноски по делото в размер на 3371,68 лева, според
уважената част от иска.
Осъжда „С.к.к.г.“ АД *** да заплати
на М.С.Б. и А.К.Б. разноски в размер на 120 лева, а на адвокат Г.Б.И.
възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА в размер на 1022 лева, според отхвърлената
част от иска.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: