Р Е Ш Е Н И Е
№ IV – 23
26.02.2020 г., гр. Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд – Бургас, II гражданско отделение, IV въззивен граждански състав, в открито
заседание на двадесет и седми януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2.
мл. с. ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
при
секретаря Ваня Димитрова, като разгледа докладваното от младши съдия
Асеникова-Лефтерова въззивно гражданско дело № 1933 по описа за 2019
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Ф.Е.Х., ЕГН **********, и А.И.Х., ЕГН **********, и двамата с
постоянен адрес: ***, със съдебен адрес: гр. Карнобат, ул.
“Георги Димитров“ № 6, чрез адвокат Димитринка Димова
Вълева – с пълномощно от първата инстанция (л. 9), против Решение № 203 от
10.10.2019 г. по гр. д. № 1427/2018 г. на Районен съд – Карнобат, с което е ОТХВЪРЛЕН
предявеният от въззивниците против Е. И.
А.,
ЕГН **********, и Ф.И.А., ЕГН **********,***,
иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено по отношение на ищците, че ответниците не са
собственици на дворно място с площ
от 152, 78 кв. м., заключено между южната регулационна граница на УПИ № I -
188 в кв. № 5 до северната фасада на съществуващите в УПИ № XXV - двуетажна
масивна постройка и сградата на бивш битов комбинат /залепени една за друга по
плана/, по цялото протежение северната фасада на сградите и на изток достигащо
до източната граница на УПИ XXIV в кв. 5, а на запад – граничещо с уличната
регулация.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното
решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие със
събраните по делото доказателства. Навеждат доводи, че първоинстанционният съд
неправилно е разместил доказателствената тежест по предявения отрицателен
установителен иск за собственост, като е приел, че следва да бъде решен
въпросът дали спорните 152. 78
кв. м. са част от имота на
ищците, въпреки че тяхното право на собственост не е предмет на спора. Оспорват
изводите на съда, че не се е установило по безспорен начин дали между двата
имота е съществувала ограда и на какво разстояние от северната фасада на
сградата на ответниците е поставена, като се позовават на протокола от
съдебното заседание, в което е било изслушано вещото лице по СТЕ, както и на
представеното с исковата молба геодезическо заснемане от май 2017 г. Възразяват
срещу извода на съда, че показанията на
свидетелката Р.Г.Н. са противоречиви. Считат, че при
действието на единствения регулационен план на с. Съединение от 1951 година, не
би следвало да има разлика в площта на имотите по издадените от община
Сунгурларе скици, които са извадка от този план. По отношение на доводите на
съда, че праводателите на ищците не са владели процесните 152, 78 кв. м. повече
от 10 години преди влизане
в сила на 3ТСУ от 1973 г., излагат съображения, че показанията на свидетелката Н. изясняват статута
на имота на
нейните родители още
от 1952 година и доказват факта,
че те са владеели
процесните кв. м. още от тогава.
Въззивниците молят съда да
отмени изцяло обжалваното решение и да постанови ново, с
което да уважи предявения иск. Претендират за присъждане на направените по
делото разноски.
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване
съдебен акт, в законовия срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежно упълномощен
представител на легитимирани лица, които имат правен интерес от обжалване, и
съдържа необходимите реквизити по чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 7 ГПК и чл. 261 ГПК, поради което е процесуално допустима.
В законовия срок по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил
писмен отговор на въззивната жалба
от въззиваемите Е. И. А. и Ф.И.А., чрез адвокат Минка Костова – с пълномощно от
първата инстанция (л. 90), която оспорва въззивната жалба като неоснователна и
моли съда да я остави без уважение. Излагат доводи в подкрепа на
първоинстанционното решение. Намират за неоснователни доводите на
жалбоподателите, че районният съд е разместил доказателствената тежест в
процеса. Излагат съображения, че в производството по предявен отрицателен
установителен иск ответникът следва да докаже правото си на собственост, а ищецът
да обори това негово твърдение, като докаже свои
насрещни права. Навеждат доводи, че процесната реална част от
парцел, не е могла да бъде предмет на придобивна давност съгласно чл. 40
ал. 2 от ЗПИНМ и чл. 59 от ЗТСУ. Считат, че дори и да се
приеме, че началният момент на давността е този от
придобиване на имота от дядото на
ищцата през 1952 г., то по чл. 34 от действалия тогава
Закон за давността срокът за придобиване на недвижими имоти е бил 20 години и
във връзка с параграф 4 от ПП на ЗС давността е следвало да изтича към 1958 г.,
но пък ЗПИНМ е в сила от 1950 г., а той изключва възможността за подобно
придобиване по давност, поради което при
всички положения забраната е била
действаща. Намират за неприложима и фикцията
на чл. 181, ал. 3 от ЗТСУ /отм./,
защото тя води до придобиване на идеална
част, а спорната е реална такава.
Посочват, че в чл. 200, ал. 1 от ЗУТ е предвидена възможност за такова
придобиване по давност, но само ако са спазени изискванията за минимални
размери на тези части, което в случая не е налице, доколкото се касае за около 150
кв. м., а и не е приложимо изключението от
това правило, посочено в ал. 2, даващо възможност за придобиване и на такива части,
защото то касае само неурегулирани дотогава
поземлени имоти, които се
присъединяват към съседни, а по делото
е установено съществуването на план за регулация от 1951 г., преди влизане в сила на ЗУТ, с което
статутът на това
място отдавна е бил уреден.
Въззиваемите молят съда да потвърди първоинстанционното решение.
Претендират за присъждане на всички направени разноски.
В съдебно заседание въззивниците поддържат въззивната жалба.
Правят възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
В съдебно заседание въззиваемите поддържат отговора на
въззивната жалба.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, на основание чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Производството пред Районен съд – Карнобат е образувано по
искова молба на Ф.Е.Х. и А.И.Х., с която молят съда да приеме за установено, че
ответниците Е. И.А. и Ф.И.А. не са собственици на дворно място с площ от 152, 78
кв. м., заключено между южната регулационна граница на УПИ № I-188 в кв. № 5 до
северната фасада на съществуващите в УПИ № XXV двуетажна масивна постройка и
сградата на бивш битов комбинат /залепени една за друга/, по цялото протежение
на северната фасада на сградите и на изток достигащо до източната граница на
УПИ № XXIV в кв. 5, а на запад граничещо с уличната регулация, които 152,78 кв.
м. са приобщени към УПИ № I-188 в кв. № 5 съгласно действащия план на с.
Съединение, при граници: изток – УПИ № II-188, запад – улица, север – улица,
юг – УПИ № XXV.
Предявени са субективно съединени отрицателни установителни
искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
В исковата молба са изложени твърдения, че през 2015 г. ищците
са закупили два недвижими имота, находящи се в село Съединение, община
Сунгурларе, област Бургас, с обща площ от 2053 кв. м., а именно: 1) дворно
място с площ 1008 кв. м., образуващо УПИ № I-188 в кв. № 5, заедно с
построената в това дворно място полумасивна двуетажна жилищна сграда; 2) незастроено
дворно място с площ 1045 кв. м., образуващо УПИ № II-188 в кв. № 5. Твърди се още, че
през 2003 г. ответникът Е. И. А. закупил по време на брака си с втората
ответницата дворно място с площ от 590 кв. м., образуващо УПИ № XXV в кв. № 5, с
което имотите на ищците граничат от юг. Поддържа се, че закупените от ищците
имоти били заградени със здрави огради, придържани от циментови колове, които били
поставени там преди повече от 40 години, като при закупуване на имотите
владението било предадено на ищците така, както е съществувало отпреди 1981 г.
и те го продължили по същия начин. Посочено е, че през 2017 г. ответниците
нарушили целостта на южната ограда на имотите на ищците, разрушили я частично,
унищожили дърветата, посадени в собствения на ищците УПИ № I-188, и заявили, че
са собственици на част от дворното място на ищците – 152, 78 кв. м., заключени между
южната регулационна граница на УПИ № I-188 в кв. № 5 до северната фасада на
съществуващите в УПИ № XXV двуетажна
масивна постройка и сградата на бивш битов комбинат /залепени една за друга/,
по цялото протежение на северната фасада на сградите и на изток достигащо до
източната граница на УПИ № XXIV в кв. 5, а на запад граничещо с уличната
регулация. Посочено е, че тези претенции на ответниците обуславят правния
интерес на ищците от предявяването на настоящия отрицателен установителен иск. Твърди
се, че съгласно нотариалния им акт ищците са собственици на два недвижими имота
с обща площ от 2053 кв. м., но реално владеят
площ от 2205, 78 кв. м., т.е. с 152, 78 кв. м. повече, колкото е площта
на ограденото от техните праводатели дворно място, което те продължават да
владеят, откакто са го закупили. Изложени са твърдения, че за имотите на ищците
има две скици – една от 2012 г. и една от 2017 г., и двете издаден въз основа
на плана на с. Съединение от 1951 г., но на втората скица площта на имотите
(1027 кв. м. и 970 кв. м.) не съответства на тази, посочена в нотариалния им
акт (1008 кв. м. и 1045 кв. м.).
В срока по чл. 131 от ГПК по делото е постъпил писмен
отговор, с който ответниците считат предявения иск за допустим, но
неоснователен. Признават, че ищците са собственици на УПИ № I-188 и УПИ № II-188
в кв. № 5 по плана на с. Съединение. Оспорват се твърденията на ищците, че ответниците
са разрушили изградена между двата имота ограда, като се отрича някога да е
имало такава ограда. Оспорват твърденията, че ищците са придобили по давност
процесните 152, 78 кв. м., първо, защото не е налице непрекъснато десетгодишно
владение от страна на ищците и техните праводатели върху процесния терен и, на
второ място, поради законовата забрана за придобиване на реални части от
дворищно регулационни парцели.
Не се спори между страните, а и се установява от
представения по делото нотариален акт, че на 01.09.2015 г. ищците са закупили
правото на собственост върху два недвижими имота, находящи се в село
Съединение, община Сунгурларе, област Бургас: 1) дворно място с площ 1008 кв. м.,
образуващо УПИ № I-188 в кв. № 5, съгласно действащия застроителен и
регулационен план на село Съединение, при граници: изток – УПИ № II-188, запад
– улица, север – улица, юг – УПИ №XXV, заедно с построената в това дворно място
полумасивна двуетажна жилищна сграда; 2) незастроено дворно място с площ 1045 кв.
м., образуващо УПИ № II-188 в кв. № 5, съгласно действащия застроителен и
регулационен план на село Съединение, при граници: изток – УПИ № III-188, запад
– УПИ № I-188, север – улица, юг – УПИ № XXV.
По делото е представен нотариален акт, от който се
установява, че на 17.01.2003 г. ответниците са закупили правото на собственост
върху следния недвижим имот, находящ се в село Съединение, община Сунгурларе,
област Бургас: дворно място с площ 590 кв. м., съставляващо УПИ № XXV „За битов
комбинат“ в кв. № 5, съгласно действащия застроителен и регулационен план на
село Съединение, при граници: изток – УПИ
№ XXIV-159, запад – улица, север – УПИ № I-188, юг – УПИ № XXVI “За обществено обслужване“, заедно с
построената в този имот търговска сграда „Битов комбинат“ и останалите
подобрения в имота, без търговската сграда, построена в западната част на
имота.
По делото е прието заключение на вещото лице по назначената
съдебно-техническа експертиза, което съдът кредитира като обосновано и
компетентно изготвено. От него се установява, че действащият регулационен план
на с. Съединение, одобрен със заповед № 1082/05.03.1951 год., е единственият
одобрен план за населеното място. Посочено е, че не са извършвани промени в
регулационната граница между УПИ I-188 и УПИ XXV, кв. 5 по плана на селото. Отбелязано
е, че към датата на закупуването на УПИ XXV същият е бил урегулиран с
одобряването на плана през 1951 г., като не е налице предаване на части от
съседни имоти към него. Обяснено е, че процесната реална част от 152,78 кв. м.,
заключена между южната регулационна линия на УПИ I-188 в кв. 5 до северната
фасада на съществуващата в УПИ XXV двуетажна масивна постройка и сградата на
бивш битов комбинат по цялото протежение на северната фасада на сградите и на
изток достигащо до източната граница на УПИ XXIV в кв. 5, а на запад граничещо
с уличната регулация, представлява незастроена част от УПИ XXV, кв. 5 и не
отговаря на изискванията на чл. 19 от ЗУТ за образуване на самостоятелен
парцел. Към заключението на вещото лице е приложена скица, на която процесната
реална част от 152,78 кв. м. е защрихована със зелен цвят. В съдебно заседание
вещото лице разяснява, че, през 1991 г. е извършена частична промяна в плана от
1951 г., като УПИ XXVI се
разделя на две – УПИ XXVI и УПИ XXV, който е закупен от ответниците, но
тази промяна не касае регулационната граница между имотите на страните. В
съдебно заседание вещото лице обяснява също, че процесните 152, 78 кв. м. са
получени като разлика между геодезическото заснемане, което ищците са направили
на своите имоти, и плана на селото от 1951 г. Вещото лице посочва също, че при
извършения оглед на място е констатирало, че на границата между имотите на
страните няма нито ограда, нито остатъци от ограда, а спорната реална част от
152, 78 кв. м. представлява затревена площ (полянка) без дървета.
По делото са представени три скици на УПИ № I-188 и УПИ № II-188 (на ищците),
издадени от Община Сунгурларе. Съгласно скица № 315 от 02.07.2012 г. (л. 14)
площта на УПИ № I-188 е 1008 кв. м., а на УПИ № II-188 – 1045 кв. м. Съгласно
скица № 22 от 24.01.2017 г. (л. 13) и скица № 159 от 12.04.2019 г. (л. 100)
площта на УПИ № I-188 е 1027 кв. м., а на УПИ № II-188 – 970 кв. м. Така сборът
е площта на двата имота според първата скица е 2053 кв. м., а според другите
две – 1997 кв. м., като разликата възлиза на 56 кв. м. В съдебно заседание
вещото лице по съдебно-техническата експертиза разяснява, че скиците на УПИ №
I-188 и УПИ № II-188 са издадени въз основа на плана от 1951 г. и не би
трябвало да има разлика в площта на имотите, като предполага, че разликата в
квадратурата се е получила поради грешка на измерващия, тъй като е мерено на
ръка, а не по цифров модел.
По делото са събрани гласни доказателства чрез показанията свидетелите
З.Х. (майка на ищцата), Р.Н. (праводателка на ищците), С.Д. (бивш наемател на част
от имота на ответниците) и Г.Г. (бивш председател на ТПК „Победа“ – праводател
на ответниците).
Свидетелката Х. твърди, че когато ищците са закупили имота,
той е бил ограден от всички страни – първоначално с дървени дъски, които започнали
да се чупят, а след това с мрежа, сложена на същото място, където била
дървената ограда. Оградата започвала от стълбите на магазина, изграден в
северната част на имота на ответниците.
Свидетелката Н. разказва, че някога спорното място е било
площад и тогава я е нямало търговската сграда, съществуваща в северната част на
имота на ответниците – не знае кога е построена, но я помни от 20 – 25 години.
Твърди, че търговската сграда никога не е била зареждана със стоки от страната
на двора на родителите й, а входът й е бил от западната страна. Спомня си, че
спорното място в южната част на двора на родителите й е било оградено с дървена
ограда от дъски, а по-късно баща й сложил и телена мрежа. Заявява, че в периода
2002 г. – 2004 г. ответникът е развалил оградата и спорното място е
останало незаградено. Свидетелката
посочва, че в периода 2007 г. – 2009 г. съпругът й сложил ограда от циментови
колове (10-15 броя), разположени на 1 – 1, 5 метра от сградата, и ги оградил с
мрежа.
Свидетелят Д. заявява,
че в периода от 1996 г. до 2001 г., когато е бил наемател на фурната в сградата,
между имотите на страните е нямало никаква ограда. Разказва, че теренът между
сградата и имота на праводателя на ищците е бил запълнен с пръст. В имота на праводателя
на ищците е имало дървена ограда от дъски, но тя се е намирала в западната
страна на парцела, а не в спорната южна част.
Свидетелят Г. не си спомня между имотите на страните да е
имало ограда. Заявява, че от двете страни на сградата е имало прилежащ терен,
който е бил ползван за разтоварване на стока.
За да отхвърли предявените отрицателни установителни искове,
съдът е приел, че не
е възможно ищците да придобият процесната реална част от имота на ответниците по
силата на давностно владение. Намерил е, че не са налице предпоставките нито на
чл. 181, ал. 3 от ЗТСУ, нито на чл. 59, ал. 2 от ЗТСУ (отм.), нито чл. 200, ал. 2 от ЗУТ. Посочил е още, че ищците
не са доказали, че техните праводатели са владеели процесните 152, 78 кв. м. повече от 10 години преди влизане
в сила на ЗТСУ.
На основание чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в
обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Съдът счита, че обжалваното решение е валидно
и допустимо. С оглед обстоятелството, че ответниците оспорват принадлежността
на заявеното от ищците право на собственост, налице е правен интерес от
търсената с исковата молба защита (Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. №
8/2012 г., ОСГТК на ВКС).
По наведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност съдът намира следното:
Неоснователни са
изложените във въззивната жалба оплаквания, че първоинстанционният съд неправилно е
разместил доказателствената тежест, като е приел, че ищците следва да докажат,
че са придобили спорните 152, 78 кв. м. по давност. При предявен отрицателен
установителен иск за собственост в тежест на ответника е да установи при
условията на пълно и главно доказване, че е носител на спорното право. Съгласно
чл. 99 ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие, а съгласно
чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се
придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. В конкретния
случай ответниците са представили
нотариален акт, обективиращ договор за покупко-продажба на УПИ XXV, част от
който са спорните 152, 78 кв. м. съгласно действащия план на с. Съединение от
1951 г. Освен това с отговора на исковата молба ответниците са изложили твърдения
и са ангажирали доказателства, годни да опровергаят наведените с исковата молба
доводи за придобиване на спорната реална част по давност. Така в изпълнение на
разпределената им доказателствена тежест ответниците са се легитимирали като
собственици на спорното материално право. При това положение ищците са имали възможността
да проведат насрещно доказване на обстоятелството, че ответниците не са станали
собственици на посоченото деривативно основание, като установят положителния
факт, че праводателят на ответниците е изгубил правото си на собственост поради
това, че праводателите на ищците са го придобили с непрекъснато владение в
продължение на 10 години. По тези съображения съдът счита, че не е налице твърдяното
от въззивниците разместване на доказателствената тежест, представляващо
процесуално нарушение.
По наведените с въззивната жалба доказателствени доводи
относно наличието на ограда между имотите на страните съдът намира следното. Представеното
по делото геодезическо заснемане на имотите на ищците, изготвено от инженер
Димитрина Стоянова въз основа на договор за изработка, сключен между ищците
като възложители и „Геоимпакт“ ООД като изпълнител, има характера на „частна“
експертиза, която не следва да бъде ценена като доказателство по делото. При
извършения оглед на място вещото лице е констатирало, че на границата между
имотите на страните няма ограда или остатъци от такава. По отношение на това
обстоятелство между показанията на свидетелките Х. и Н. е налице противоречие,
доколкото първата твърди, че към 2015 г. между имотите на страните е имало
дървена ограда, а втората заявява, че по същото време на същото място е имало
ограда от циментови колове и мрежа. Свидетелят Д. е категоричен, че в периода
от 1996 г. до 2001 г. между имотите на страните е нямало никаква ограда. Свидетелят
Г. не помни дали е имало ограда, но заявява, че от страната на спорното място е
имало прилежащ терен към сградата, който е бил ползван за разтоварване на
стока, което противоречи на показанията на свидетелката Н., която твърди, че
търговската сграда никога не е била зареждана със стоки от тази страна. Като
прецени, че показанията на свидетелите Д. и Г. са напълно незаинтересовани от
изхода на делото, съдът прецени, че следва да ги кредитира като обективни и
добросъвестно изложени. Като взе предвид констатираните противоречия в
показанията на свидетелките Х. и Н., както и обстоятелството, че първата е
заинтересована от изхода на делото, съдът прецени, че не следва да им дава
вяра. По тези съображения съдът намира за недоказани изложените в исковата
молба твърдения, че спорните 152, 78 кв. м., представляващи реална част от УПИ
XXV, са били завладени от праводателите на ищците, които са продължили това
владение след като са придобили УПИ I-188 и УПИ II-188.
Относно изложените във въззивната жалба съображения относно
разликата в площта на имотите на ищците по издадените от община Сунгурларе
скици съдът намира следното. Действително е налице разлика между сбора от
площите на УПИ № I-188 и УПИ № II-188 съобразно скицата от 02.07.2012 г. и
скиците от 24.01.2017 г. и 12.04.2019 г. В съдебно заседание вещото лице
изяснява, че не би трябвало да има такава разлика, тъй като всички тези скици
са издадени въз основа на единствения план от 1951 г., като предполага, че разликата
в квадратурата се е получила поради грешка на измерващия, тъй като е мерено на
ръка, а не по цифров модел. Съдът намира, че тези обстоятелства не се отразяват
върху правилността на обжалваното решение. Имотите на страните по делото са
надлежно индивидуализирани чрез своите граници. Предмет на предявените
отрицателни установителни искове е правото на собственост на ответниците върху
реална част от УПИ XXV, а не правото на собственост на ищците върху УПИ № I-188
и УПИ № II-188.
По повод оплакванията на въззивниците досежно доводите на
съда, че праводателите им не са владели процесните 152, 78 кв. м. повече от 10
години преди влизане в сила на 3ТСУ от 1973 г., съдът
счита следното. При действието на чл. 40, ал. 2 ЗПИНМ (обн., бр. 227
от 1.10.1949 г., отм., бр. 29 от 10.04.1973 г., в сила от 1.06.1973 г.) е
допустимо реална част от парцел да се придобива по давност, ако реалната част и
остатъкът от парцела могат да се обособят в самостоятелни парцели съобразно
действащите разпоредби на § 39-46 ППЗПИНМ (отм.). Отношенията по повод
изтеклата придобивна давност върху реална част от парцел при действието на
ЗПИНМ (отм.) са преуредени с чл. 181, ал. 3 ЗТСУ (обн., ДВ, бр. 29 от
10.04.1973 г., в сила от 1.06.1973 г., отм., бр. 1 от 2.01.2001 г., в сила от
31.03.2001 г.). От анализа на посочената разпоредба може да се направи извод,
че когато до влизането в сила на ЗТСУ (1.06.1973 г.) е изтекла придобивна давност
върху реално определена част от парцел, се приема, че е придобита идеална част,
съответстваща на реално определена част от парцела. В процесния случай обаче по
делото не се установява, че праводателите на ищците са владеели спорната реална
част преди влизане в сила на ЗТСУ (отм.). Съдът не кредитира показанията на
свидетелката Н., на които се позовават въззивниците, за да обосноват
твърденията си, че праводателите им са владеели спорните 152, 78 кв. м. още от
1952 г. Освен това предявените отрицателни установителни искове имат за предмет
правото на собственост на ответниците върху реална част от имот, а не върху
идеална част, каквато праводателите на ищците биха придобили при наличието на
предпоставките по чл. 181, ал. 3 ЗТСУ (отм.).
По изложените
съображения съдът намира, че предявените отрицателни установителни искове са
неоснователни, поради което следва да бъдат отхвърлени, а обжалваното съдебно решение се явява
правилно, поради което следва да бъде потвърдено. Съдът намира, че за
надлежната индивидуализация на процесната площ от 152, 78 кв. м., скицата към
заключението на вещото лице по извършената съдебно-техническа експертиза на л.
172 от делото, на която спорната площ е защрихована със зелен цвят, следва да
бъде обявена за неразделна част от обжалваното решение.
При този изход на делото въззиваемите имат право да им бъдат
присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева съобразно направено искане и представените
доказателства за извършването им. Направеното от въззивниците възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява неоснователно предвид размера на
уговореното адвокатско възнаграждение и действителната фактическа и правна сложност
на делото.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 203 от 10.10.2019 г. по гр. д. № 1427/2018 г. на
Районен съд – Карнобат.
ОБЯВЯВА за неразделна част от Решение № 203
от 10.10.2019 г. по гр. д. № 1427/2018 г. на Районен съд – Карнобат скицата към
заключението на вещото лице по извършената съдебно-техническа експертиза,
находяща се на л. 172 от делото, на която процесната площ от 152, 78 кв. м. е
обозначена със зелен цвят.
ОСЪЖДА Ф.Е.Х., ЕГН **********, и А.И.Х., ЕГН **********,
и двамата с постоянен адрес: ***, да заплатят на Е. И. А., ЕГН **********, и Ф.И.А.,
ЕГН **********,***, сумата от 400 лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДЕСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.