Р Е Ш Е Н И Е
№ ІІ-81 17.10.2019г. гр. Бургас
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Бургаският окръжен съд гражданска колегия, втори въззивен състав
На седемнадесети септември 2019 година
В публичното заседание в следния състав:
Председател: Росица Темелкова
Членове: Таня Русева-Маркова
Елеонора Кралева
Секретар: Стойка Вълкова
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдия Русева-Маркова
гражданско дело номер 879 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид
следното:
С Решение № 588
от 15.03.2019г., постановено по гр. дело № 6058/2018г. по описа на Районен съд
– Бургас са отхвърлени предявените от „Профи кредит България” ЕООД със седалище
гр. София искове против С.С.С. за установяване съществуването на вземане за
следните суми – сума в размер от 1 385, 54 лева, представляваща главница
по Договор за потребителски кредит № ***10/11.08.2014г. и сума в размер от 247,
72 лева, представляваща неустойка за неточно изпълнение на задължение, като
неоснователни. С цитираното решение е обезсилена Заповед за изпълнение на
парично задължение № **/10.05.2018г., постановена по чл. 410 от ГПК,
постановена по частно гр. дело № 3340/2018г. по описа на Районен съд – Бургас в
частта й относно сумата от 13, 95 лева, представляваща обезщетение за забава за
периода от 16.09.2014г. до 23.02.2016г. поради непредявяване на иск за горното
вземане.
Против
постановеното решение е депозирана въззивна жалба от „Профи кредит България”
ЕООД, с която претендира да бъде отменено като неправилно атакуваното първоинстанционно
решение и вместо него да бъде постановено ново решение по съществото на спора,
с което бъде прието за установено съществуването на вземане в полза на ищцовото
дружество против длъжника С.С.С., възникнало на основание неизпълнение на
Договор за потребителски кредит № ***10 в общ размер от 1 633, 26 лева, от
които номинал в размер на 1 385, 54 лева и неустойка в размер на 247, 72
лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението. В жалбата
се посочва, че съдът неоснователно и неправилно е приел за установено, че
претендираните в исковете суми са недължими от ответника, поради това, че
настъпилата предсрочна изискуемост не е надлежно обявена на длъжника. Посочва
се, че неправилно са приложени изискванията на банковите институции към
небанкови такива, една от които е и дружеството-жалбоподател. Посочва се, че
съдът неоснователно е заключил, че клаузата, касаеща закупения от длъжника по
договора пакет от допълнителни услуги е нищожна, поради потиворечащо на добрите
нрави, тъй като тези предоставени допълнителни услуги гарантират спокойствието
на длъжника и възможността му да се справи с всяка неблагоприятна ситуация. Посочва
се и обстоятелството, че са неоснователни изводите на първоинстанционния съд
относно твърдението на ответника, че уговорената неустойка е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, тъй като тя обезпечава изпълнение на задължението
и е средство за косвено въздействие, като най-важната от функциите й е да
насърчава потребителя да спазва задълженията си по договора.
Не се отправят искания за събиране на нови
доказателства пред настоящата инстанция.
В съдебно заседание – въззивното дружество не
изпраща представител, депозира писмена молба, в която изразява становище по
основателността на жалбата и счита, че същата следва да бъде уважена.
Ответната
страна по въззивната жалба – С.С.С. чрез назначения му особен представител –
адвокат Албена Недева депозира по делото писмен отговор, в който посочва, че е
неоснователно изложеното в жалбата, че цитираното тълкувателно решение не
намира приложение при договорите за потребителски кредит, отпускани от
финансови институции, а в случая ищеца не е уведомил ответника за предсрочната
изискуемост на кредита, поради което същата не е настъпила, няма и основание за
начисляване на претендираната неустойка. Посочва се, че са неоснователни и
изложените съображения относно споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, което правилно е прието от районния съд за нищожно, тъй
като заплащането на това възнаграждение от потребителя е предварително, то е
дължимо само за възможността за предоставянето на допълнителни услуги и то при
наличието на определена за това отделна процедура и след съответно ново
одобрение от кредитора. Посочва се в отговора, че принципът на добросъвестност
и справедливост при договарянето изисква потребителят да заплати такса за
реално ползване на услуга, а не за хипотетично ползване на такава и правилно е
прието, че тази клауза е нищожна. В депозирания пред съда отговор се посочва,
че е неоснователно и направеното при условията на евентуалност искане да се
приеме, че е налице неизпълнение на падежирали вноски по договора за кредит към
момента на издаване на заповедта за изпълнение, тъй като от представените по
делото погасителен план и извлечение от сметка се установява, че с плащанията
си длъжникът е погасил сума в размер на 2 339, 98 лева, представляващи 15
погасителни вноски от по 155, 23 лева и една непълна погасителна вноска в
размер на 11, 53 лева, при дължими от негова страна главница и лихви в размер
на 2 225, 52 лева.
В съдебно заседание
ответната страна по въззивната жалба – С.С.С. чрез назначения му в
първоинстанционното производство особен представител изразява становище, че
жалбата е неоснователна и не следва да бъде уважена.
Не се отправят
искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.
Бургаският окръжен съд като взе предвид разпоредбите на закона, исканията и твърденията на страните и събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са няколко обективно съединени иска от „Профи Кредит България” ЕООД със седалище гр. София против С.С.С., с които се претендира да бъде прието за установено по отношение на ответната страна, че в полза на ищцовата страна съществува вземане за сума в размер от 1 633, 26 лева, от които номинал в размер на 1 385, 54 лева и неустойка в размер на 247, 72 лева, представляващо неизплатено задължение по Договор за потребителски кредит № ***10, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението.
Исковото производство е образувано по реда на чл. 422 от ГПК след проведено заповедно производство, образувано в частно гр. дело № 3340/2018г. по описа на Районен съд – Бургас, по което е постановена Заповед за изпълнение на парично задължение № **/10.05.2018г. по чл. 410 от ГПК.
Ответната страна по предявените искове – С.С.С. чрез назначения му особен представител оспорва предявените искове.
С оглед
твърденията на ищцовото дружество, представения по делото погасителен план и
представеното по делото извлечение от сметките на ищцовото дружество, съдът
намира, че с ищцовото дружество е приело, че с извършеното плащане на сума в
общ размер от 2 383, 80 лева, дружеството е приело, че е погасена главница
в размер на 792, 24 лева (от общ размер на 1 500 лева) и остава непогасена
част от главницата в размер на 707, 76 лева. От претендираната възнаградителна
лихва в общ размер от 725, 52 лева са изплатени от страна на длъжника 598, 71
лева и остават дължими 126, 81 лева. От претендираната от ищцовото дружество
сума в размер на 1 500 лева, представляваща стойността на предоставени
допълнителни услуги са изплатени 937, 50 лева и остават неплатени 562, 50 лева.
Тоест – общата претендирана сума от страна на ищцовото дружество в размер на
1 385, 54 лева (обозначена като главница в исковата молба) се формира от
сбора на трите претендирани като неизплатени пера – сума в размер на 707, 76
лева – остатък от предоставения кредит, сума в размер на 126, 81 лева,
представляваща неизплатен остатък от възнаградителната лихва и сума в размер на
562, 50 лева, представляваща неизплатен остатък от претендираната цена за
предоставени допълнителни услуги (707, 76 + 126, 81 + 562, 50 = 1 385,
54).
По
делото е представен Договор за потребителски кредит № ***10 от 11.08.2014г., от
който е видно, че С.С.С. в качеството си на кредитополучател и „Профи Кредит
България“ ЕООД в качеството му на кредитодател са сключили договор, по силата
на който дружеството е предоставило потребителски кредит на кредитополучателя в
размер на 1 500 лева за срок от 24 месеца и с годишен лихвен процент от 41,
17%, като кредитополучателят се е задължил да върне предоставената му сума в
рамките на 24 месеца, като изплаща вноска по кредита на 15-то число от месеца в
размер на 92, 73 лева – тоест – общо задължение в размер на 2 225, 52 лева
(92, 73 лева х 24 месеца = 2 225, 52 лева). Видно от представения Договор
за потребителски кредит № ***10 от 11.08.2014г., дружеството-кредитодател е
предоставило на кредитополучателя и избран и закупен пакет от допълнителни
услуги (изчерпателно посочен в представеното по делото Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги – лист 9 от първоинстанционното
производство) срещу заплащане на цена в размер от 1 500 лева, която сума С.С.С.
се е задължил да върне също на 24 равни месечни вноски – всяка една от по 62,
50 лева, платима на 15-то число от месеца (62, 50 лева х 24 месеца = 1 500
лева). Видно от представените по делото Общи условия на „Профи кредит България“
ЕООД към Договор за потребителски кредит на основание чл. 12.3 страните са се
съгласили в случай, че се просрочи една месечна вноска с повече от 30
календарни дни да настъпи автоматично прекратяване на договора и да се обяви
неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредитодателят да изпраща
уведомление, покана, предизвестие или други. На основание чл. 12.4 от
представените по делото Общи условия кредитополучателят се е задължил при
прекратяване на Договора за потребителски кредит на основание чл. 12.3 от
Общите условия да заплати и неустойка в размер на 35% върху остатъчния размер
на главницата по погасителния план. Към сключения между страните Договор за
потребителски кредит № ***10 от 11.08.2014г. е представен и погасителен план, в
който изключително подробно са описани падежите на дължимите вноски, сумите по
вноските и размерът на възнаградителната лихва за всяка една от дължимите
вноски.
По делото не се спори, а и от представено Извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит № ***10 от 11.08.2014г. се установява, че С.С.С. от момента на сключването на договора е заплатил сума в размер от 2 339, 98 лева, с която сума дружеството е приело, че са погасени петнадесет вноски и от шестнадесетата вноска е заплатена сума в размер на 11, 53 лева. По делото не се спори, а и от представените доказателства се установява, че договорът е сключен на 11.08.2014г., сключен е за срок от 24 месеца, поради което и следва да се приеме, че срокът му е изтекъл на 11.08.2016г., тоест – към момента на предявяване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 09.05.2018г., срокът на сключения между страните договор вече е изтекъл.
По делото няма данни С.С.С. да е уведомен за твърдяна настъпила предсрочна изискуемост на предоставения му кредит от страна на ищцовото дружество, което твърди, че такава предсрочна изискуемост е настъпила автоматично на 23.02.2016г.
По
отношение на претенцията за заплащане на сума в размер на 707, 76 лева,
представляваща неизплатена главница от предоставения заем (главница) и сума в
размер от 126, 81 лева, представляваща неизплатена възнаградителна лихва по
сключения между страните Договор за потребителски кредит № ***10, съдът намира
следното:
За
да отхвърли претенцията на ищцовото дружество първоинстанционният съд е приел, че по
делото не е настъпила твърдяната
предсрочна изискуемост на вземанията по процесния договор, тъй като ищецът не е
ангажирал доказателства да е уведомил надлежно длъжника за това, че е упражнил
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Съдът е приел, че
приложението на разрешенията на т. 18 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г.
по тълк. д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС и необходимостта за уведомяване на
длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост намират проявление и по
отношение на небанковите финансови институции, поради което и доколкото в
случая не се твърди, нито са налице доказателства кредиторът да е изпълнил
задължението си за уведомяване на кредитополучателя за настъпване на
предсрочната изискуемост преди депозиране на заявлението за издаване заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, то договорът не е прекратен на основанията в т. 12,
т. 3 от ОУ, т.е. договорът не е прекратен на претендираното основание, при
което вземанията по него не са изискуеми.
В жалбата – въззивното дружество твърди, че разрешенията, дадени в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС касаят само банките като кредитни институции, които имат право да искат издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 от ГПК въз основа на извлечение от своите счетоводни книги. Безспорно е и обстоятелството, че ищшцовото дружество – „Профи Кредит България“ ЕООД със седалище гр. София е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ и по отношение на него е неприложима разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ.
Настоящата инстанция намира, че изводите на Районен съд - Бургас по въпросите относно обявяването на предсрочната изискуемост на вземанията по кредита са правилни. Съобразно разясненията дадени в ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК и като съобрази актуалната съдебна практика, изразена в Решение № 200 от 18.01.2019г., постановено по търговско дело № 665/2018г. по описа на ВКС на РБ, І отд. намира, че обявяването на предсрочната изискуемост съобразно разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на заявлението за издаване на заповед не са били изискуеми, като има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Изводите на Районен съд - Бургас по този въпрос са съобразени със съдебната практика, която приема, че надлежното обявяване е елемент от фактическия състав за настъпване на предсрочната изискуемост, както в случаите, когато се иска издаване на заповед за изпълнение по реда на заповедното производство, така и в случаите, когато кредитният дълг се претендира по общия исков ред.
Действително, ищцовото дружество не е банка, а финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, но даденото разрешение в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно и следва да намери приложение по аналогия и за небанковите институции по чл. 3, ал. 1 ЗКИ. Изискването за уведомяване на длъжника следва да се прилага не само за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения по договор за банков кредит, но и по отношение настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични задължения по договори за заем с небанкови институции – както изрично се приема в цитираното по-горе Решение № 200 от 18.01.2019г., постановено по търговско дело № 665/2018г. по описа на ВКС на РБ, І отд.
Мотивиран от изложеното, настоящият съдебен състав счита, както правилно е приел и районния съд, че и при договор за кредит, сключен с небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, предсрочната изискуемост на вземанията не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението кредиторът да е уведомил длъжника, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, и това волеизявление да е достигнало до длъжника. Тук следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, съгласно която предсрочна изискуемост на едно срочно задължение може да настъпи само в три конкретно посочени хипотези – когато длъжникът е станал неплатежоспособен; когато със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения или когато не му е дал обещаните обезпечения. А съгласно чл. 20а от ЗЗД, договорите могат да бъдат изменени, прекратени, развалени или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. В случая, предвидената в т. 12.3 от ОУ възможност за кредитора да иска незабавното изпълнение на задължението, без за това да бъде уведомяван длъжника, представлява изменение на договора, което е възможно само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона, какъвто не е настоящият случай. Следователно, независимо дали в договора има уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем, това не поражда действие, освен ако кредиторът изрично е заявил, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и това волеизявление е достигнало до длъжника. В този смисъл и тъй като в случая липсват данни са подобно уведомяване на ответника, а не са налице и не се твърди настъпването на някое от обстоятелствата по чл. 71 от ЗЗД, въззивният съд приема, че предсрочна изискуемост на вземанията по процесния кредит не е настъпила.
В тази връзка, настоящата инстанция намира, че предвид уговореното в чл. 12.4 от ОУ не може да бъде ангажирана и отговорността на ответната страна да заплати неустойка в размер от 35% от остатъчния размер на главницата по погасителния план, тъй като заплащането на тази неустойка е предвидено между страните само в случай, че настъпи автоматично прекратяване на Договора за потребителски кредит и обявяване на неговата предсрочна изискуемост – обстоятелство, което, както бе отбелязано по-горе не е настъпило. Мотивиран от изложеното, настоящата инстанция намира, че не са налице предпоставките, за да бъде ангажирана отговорността на ответната страна да заплати и претендираната неустойка в размер на 247, 72 лева.
С оглед приетото в Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г., постановено по тълкувателно дело № 8/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС на РБ допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. ВКС на РБ приема, че разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. В цитираното тълкувателно решение, съдът приема, че в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК съдът е обвързан от посочения в петитума на исковата молба размер и период на претенциите за главница, възнаградителна лихва, мораторно обезщетение. Поради това, присъждайки вноските с настъпил падеж в хода на производството, съдът следва да съобразява дали възнаградителната лихва, съставляваща компонент от тези вноски, е включена в общия заявен размер и период на исковите претенции. Ако кредиторът претендира присъждане на цялата главница като предсрочно изискуема, ведно с обезщетение за забава, но възнаградителната лихва е поискана само за периода до твърдяното от кредитора настъпване на предсрочна изискуемост, съдът не може да присъди възнаградителната лихва, чиято изискуемост ще настъпи в хода на производството по иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Поради това от вноските с настъпил падеж в хода на производството ще следва да се присъди само частта, съставляваща главница съгласно погасителния план.
По делото е безспорно, че предоставената като заем сума в полза на С.С.С. е следвало да бъде върната на 24 равни месечни вноски, като последната дата, на която е следвало да бъде изплатена и последната вноска е 15.08.2016., поради което и съдът намира, че всички вноски по кредита са станали дължими предвид настъпилия падеж още при предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, поради което и настоящата инстанция намира, че претенцията за заплащане на сума в размер на 1 500 лева, представляваща предоставен, но невърнат заем е основателна поради настъпването на падежа й. Видно от представения Договор за потребителски кредит от 11.08.2014г. – общата сума на предоставения кредит и възнаградителната лихва възлиза на сума в размер от 2 225, 52 лева.
По
отношение на претенцията за заплащане на сума в размер на 562, 50 лева (като
част от претендираната главница в общ размер от 1 385, 54 лева),
представляваща възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги по сключения
между страните Договор за потребителски кредит № ***10, съдът намира следното:
Както бе отбелязано по-горе – не е спорно, че споразумението между страните за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е подписано от длъжника.
Видно от обстоятелствената част на исковата молба, ищецът твърди, че между страните е постигната уговорка по сключения договор за потребителски кредит, която предоставя възможност на длъжника да се ползва от допълнителен пакет услуги по договора за заем срещу дължима цена за тази предоставена услуга в размер на 1 500 лева.
Дори и да се възприеме тезата на ищцовото дружество, че предоставените допълнителни услуги и уговореното възнаграждение не представлява цената на услугите, а е дължимо за наличието им, за възможността длъжника да поиска промяна в договора му за кредит във всеки един момент, за да възникне задължение за заплащане на цената на тези услуги, те следва да бъдат предоставени реално на потребителя. Няма доказателства по делото длъжникът да се е възползвал от някоя от посочените услуги, включително и приоритетно разглеждане на неговото искане за отпускане на кредит и поради това, че услугата не е предоставена, не се дължи и нейното заплащане. Наличната възможност за предоставяне на тези услуги не е равностойна на реалното им предоставяне.
Отделно, за да
се възползва длъжникът от всички допълнителни услуги по сключеното споразумение
се изисква одобрение от кредитора, което, освен всичко останало, означава, че
той следва да плати предварително за възможност, която обаче изцяло зависи от
волята на кредитора. Също така не са ангажирани никакви доказателства, че
подписването на допълнителния пакет услуги не е условие за предоставяне на
кредита - това са само твърдения на ищцовото дружество, които не са подкрепени
с писмени доказателства. Отделно от изложеното, в случай, че се касае за
предоставяне на допълнителни услуги, то те следва да бъдат включени в годишния
процент на разходите, тъй като това са възнаграждения по самия договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителските
кредити, но в случая това не е сторено и по този начин – заобикаляйки закона се
достига до годишен процент на разходите по-голям от трикратния размер на
законната лихва, което прави клаузата за уговарянето на тези възнаграждения нищожна.
Мотивиран
от изложеното, настоящата инстанция намира, че предявеният иск за заплащане на
сума в размер от 562, 50 лева, представляваща възнаграждение по допълнителен
пакет услуги е неоснователен и следва да се отхвърли. В тази му част
атакуваното решение следва да бъде потвърдено, предвид обстоятелството, че
настоящата инстанция достига до направените от страна на първоинстанционния съд
фактически и правни изводи по отношение на тази претенция.
Следва да се отбележи обстоятелството, че по делото не се спори, че ответната страна С.С. е заплатил част от дължимите суми по договора - общо в размер на 2 383, 80 лева, като ищцовото дружество е приело, че с тази сума е погасена част както от предоставения заем и възнаградителна лихва, така и част от претендираното възнаграждение за пакет допълнителни услуги по сключения между страните Договор за потребителски кредит № ***10. Както бе отбелязано по-горе, настоящата инстанция намира, че претендиранато възнаграждение за пакет допълнителни услуги е неоснователно и не следва да бъде дължимо от страна на длъжницата, поради което и настоящата инстанция намира, че заплатената сума от 2 383, 80 лева следва да бъде отнесена единствено към дължимата сума от 2 225, 52 лева, представляваща предоставен, но невърнат заем, както и към дължимата възнаградителна лихва. При това положение, съдът намира, че със заплатената сума, ответната страна С.С.С. е изплатил изцяло дължимите суми – предоставен заем и възнаградителна лихва и дължимото спрямо ищцовото дружество е изцяло погасено, а предявеният иск е неоснователен и следва изцяло да бъде отхвърлен.
Мотивиран от изложеното и като взе предвид, че направените от страна на настоящата инстанция фактически и правни изводи не съвпадат с тези, изложени от настоящата инстанция, но поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции относно основателността на предявените искове, то БОС намира, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
На
основание чл. 47, ал. 6 от ГПК във връзка с чл. 36, ал. 2 от ЗА, както и на
основани чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на
назначения особен представител на ответника – С.С.С. – адвокат Недева следва да
бъде определено възнаграждение в размер на 250 лева за настоящата инстанция,
платимо от внесения депозит от въззивното дружество с Молба с вх. № 11715/22.07.2019г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, предвид цената на предявените искове.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 588 от 15.03.2019г., постановено по
гр. дело № 6058/2018г. по описа на Районен съд – Бургас.
ОПРЕДЕЛЯ на адвокат Албена Недева –
назначена в качеството й на особен представител на ответната страна в
първоинстанционното производство – С.С.С. възнаграждение в размер на 250 лева
за въззивната инстанция, което следва да се изплати на назначения особен
представител на ответника по делото С.С.С. – адвокат Албена Недева от внесения
от страна на въззивното дружество депозит, представен по делото с Молба с вх. №
11715/22.07.2019г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Препис от постановеното решение да се изпрати на страните за запознаване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.