РЕШЕНИЕ
гр.
София, 02.06.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-25 състав,
в публично заседание на двадесет и шести март две хиляди и деветнадесета година
в състав:
СЪДИЯ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
при секретаря Р. Манолова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 16739 по описа за 2017 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД.
Ищцата Д.Е. твърди, че на 31.10.2006 г. е сключила
с ответника „Б.П.Б.“ АД договор за банков кредит. Твърди, че според договора
годишната лихва по кредита за първите 6 месеца е в размер на 2%, а за остатъка
на срока на договора се формира от сбора на 3-месечния SOFIBOR (чиято стойност
обаче не може да бъде по-ниска от 4,3% за целите на определяне на лихвата по
кредита) и надбавка от 5,2%, като така първоначално определената лихва възлиза
на 9,5%. Ищцата посочва, че въпреки намаляването на размера на 3-месечния
SOFIBOR ответникът е увеличавал размера на лихвата по кредита. Твърди още, че
клаузите на чл. 5, ал. 2 и ал. 3 от договора за кредит, които определят
неснижаемия минимален размер на лихвата и възможността на банката едностранно
да я изменя, са нищожни като неравноправни клаузи в потребителски договор, тъй
като не дават възможност лихвата да се намалява при намаляване на размера на
3-месечния SOFIBOR, а освен това промяната в лихвата не става автоматично, а
зависи от изявлението на ответника. Поради посочените причини, въпреки че ищцата
е погасила кредита предсрочно чрез рефинансиране от друга банка, тя счита, че е
заплатила по-голяма от дължимата сума, тъй като ответникът неправилно е
определил размера на дължимата лихва. Общият размер на заплатената вповече сума
възлиза на 40 360 лв., като ищцата твърди, че сумата е заплатена изцяло от
нея (от нейно име и за нейна сметка), тъй като тя е кредитополучател по
договора за кредит. Поради това ищцата иска ответникът да ѝ заплати посочената
сума, заедно със законната лихва върху нея от 22.12.2017 г. до окончателното ѝ
изплащане. Претендира разноски по делото.
Ответникът „Б.П.Б.“ АД оспорва иска. Не оспорва,
че между страните е сключен процесният договор за кредит. Счита обаче, че
посочените от ищцата клаузи на договора не са неравноправни, включително
доколкото ищцата не може да се ползва от защитата на ЗЗП, тъй като договорът не
попада в обхвата на ЗПК, като ответникът посочва и че клаузите по същество не
са неравноправни (не дават право на ответника да изменя едностранно договора,
изменението е свързано с изцяло пазарни фактори, като посочва и че са налице
изключенията от наличието на неравноправни клаузи във връзка с финансовите
услуги). Същевременно ответникът твърди и че страните са уговорили фиксирана
лихва за целия период на договора в размер от 9,5%. При евентуалност прави
възражение за погасяване на вземането на ищцата за връщане на дадените суми по
давност. В допълнение ответникът (с молба от 27.12.2018 г.) прави и
възражение за прихващане със сумата 4 322,31 лв., представляваща
незаплатени от ищцата суми, дължими съгласно погасителния план по договора за
кредит за периода 13.07.2007 г. – 13.09.2009 г. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по
делото, намира следното:
По делото е безспорно, което е
видно и от представения договор за кредит, че на 31.10.2006 г. между ищцата Д.Е.
като кредитополучател и ответника „Б.П.Б.“ АД като кредитор е сключен договор
за банков кредит. Кредитът е предоставен за срок от 20 години (според чл. 6,
ал. 3 от договора), като се издължава на месечни анюитетни вноски съгласно
погасителен план (чл. 6, ал. 1 от договора). Не е спорно и това, че кредитът е
предсрочно погасен. Видно и от заключението на счетоводната експертиза по
делото това е станало на 19.12.2017 г. Спорният по делото въпрос е дали общата
заплатена сума по кредита в периода от 11 години преди погасяването му и при
предсрочното му погасяване надвишава размерa на действително дължимата сума
съгласно уговореното в договора за кредит и приложимите законови правила.
Според чл. 5, ал. 1, б. „а“ от
договора за първите 6 месеца кредитът се олихвява с фиксирана лихва от 2%
годишно. За този период между страните няма спор относно прилагането на лихвата
в посочения размер, което е видно и от заключението на счетоводната експертиза.
След шестия месец дължимата възнаградителна лихва е в размер на 9,5% годишно
според чл. 5, ал. 1, б. „б“ от договора. Съгласно чл. 5, ал. 2 от договора
дължимата лихва по б. „б“ (очевидно на предходната алинея) е в размер на сбора
от 3-месечния SOFIBOR и
надбавка от 5,2%. Страните също така са уговорили, че SOFIBOR ще се счита за не по-малко от
4,3%, при което лихвата не би могла да бъде по-малка от 9,5% (размерът ѝ
към момента на сключване на договора).
При посочените уговорки не може
да се приеме наведеното от ответника съображение за това, че сраните са
уговорили фиксирана лихва за целия срок на договора в размер на 9,5%. Според
чл. 20 ЗЗД отделните уговорки в договора трябва да се тълкуват във връзка една
с друга, като се търси действителната обща воля на страните. При това положение
трябва да се съобрази на първо място, че в чл. 5, ал. 2 от договора страните са
уговорили, че лихвата, която ще се дължи до края на съществуването на договора
по чл. 5, ал. 1, б. „б“ и която към момента на сключването му е 9,5%
според посочената клауза, ще включва в себе си променлива пазарна величина – индексът
SOFIBOR и надбавка към нея. Същият начин
на определяне на лихвата е посочен и в учредената за обезпечаване на кредита
ипотека, видно от представения нот. акт № 39 от
06.11.2006 г. Пояснението, че лихвата включва в себе си променлива компонента,
каквато представлява индексът SOFIBOR, би било безсмислено, ако намерението на страните не е
лихвата да се изменя съобразно изменението на този индекс.
От друга страна следва да се има
предвид и клаузата на чл. 5, ал. 3 от договора, в която е уреден начинът, по
който ще се изменя лихвата – едностранно от банката, когато 3-месечният SOFIBOR се увеличи с повече от 0,25% за
един месец спрямо уговорения минимум (от 4,3%). В допълнение следва да се
съобрази и поведението на страните през време на изпълнението на договора. Видно
от счетоводната експертиза, когато индексът SOFIBOR се е увеличил в началния период
от изпълнението на договора, банката е увеличавала размера на лихвата, който е
достигнал до 10,75% след м. 10.2008 г., а съответно са увеличавани и размерите
на месечните погасителни вноски. Определянето на начин, по който ще се променя
лихвата по договора, и фактическото ѝ изменение от страна на банката при
увеличаването на стойностите на пазарния индекс, представляващ неин компонент,
водят до извода, че уговаряйки, че лихвата по кредита ще включва тази пазарна
величина, действителната воля на страните е била лихвата да бъде променлива при
прилагане на пазарния индекс SOFIBOR като нейна основа.
В чл. 5, ал. 2 от договора е
посочено, че 3-месечният SOFIBOR не може да бъде в размер по-малък от 4,3%. Поради
изтъкнатите от ищцата съображения се налага да се разясни, че несъмнено с тази
уговорка страните не са имали предвид да фиксират минимален размер на определян
от пазара индекс. Смисълът на клаузата е, че за целите на определянето на
лихвата по кредита, в случай че стойностите на 3-месечния SOFIBOR спаднат под 4,3%, лихвата ще се
определя от сбора от 4,3% и 5,2%, т.е. ще бъде в размер на 9,5%, колкото е и
първоначалният ѝ размер. По този начин страните са уговорили неснижаем
размер на лихвата, който не може да бъде по-малък от 9,5%. Именно и поради това
в чл. 5, ал. 3 от договора е посочено, че лихвата ще бъде променяна при
увеличаване на стойностите на 3-месечния SOFIBOR, доколкото според уговореното
нейният размер на може да бъде намален под 9,5% (което не означава обаче, че е
фиксиран, както се посочи по-горе).
В случая спорният въпрос по
делото е дали уговарянето на неснижаем размер на лихвения процент представлява
неравноправна клауза в потребителски договор по смисъла на чл. 143 ЗЗП. В тази
връзка следва да се посочи, че действително процесният договор е сключен през
2006 г., поради което към него не се прилагат правилата на ЗПК, който е приет
през 2010 г. ЗЗП обаче е в сила от м. 06.2006 г., поради което правилата му се
прилагат към процесния договор. Според §13, т. 1 ЗЗП потребител е всяко
физическо лице, което ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност. В случая кредитът, който представлява
финансова услуга, е предоставен на ищцата като кредитополучател, която е
физическо лице, като липсва информация, съдържаща се в договора или извън него,
от която да може да се приеме, че той е във връзка с осъществяване на търговска
или професионална дейност. Следователно договорът е потребителски и ищцата се
ползва от защитата на потребителя, която предоставя ЗЗП, включително и по
отношение на неравноправни клаузи, съдържащи се в договора.
Уговарянето на неснижаем размер
на лихвата е нормална пазарна практика на банките, която се прилага при
определянето на променливи лихвени проценти от вида, уговорен и в настоящия
договор. Ако пазарният индекс, представляващ променливата компонента на
лихвата, придобие отрицателна стойност (каквато и в момента е стойността на
3-месечния EURIBOR напр.)
е възможно, при по-ниска надбавка, общият размер на възнаградителната лихва по
кредита да придобие отрицателна стойност, което би означавало, че банката
трябва да заплаща лихва на кредитополучателя за предоставения му кредит. Това
положение очевидно не може да бъде прието за нормално в отношенията по
кредитиране, поради което се налага да се ограничава договорно минималният
размер, до който може да се приеме снижаване на лихвата, за да не се превърне
предоставения кредит в загуба за банката.
При това положение следва да се
има предвид, че лихвата, която включва в себе си пазарен индекс като променлив
компонент и фиксирана надбавка към него, от гледна точка на банката изразява
два елемента на риска, присъщ за нея при кредитирането. От една страна
пазарният индекс представлява своеобразен базов риск, изразяващ осреднените
пазарни условия, свързани с дейността на банката, включително и пазарната
стойността на финансовия ресурс за банката. От друга страна надбавката изразява
оценката на специфични рискове, свързани с конкретния кредитополучател
(доколкото има такива), както и необходимостта банката да посрещне своите разходи,
свързани с плащания по депозитите, свързани с дейността ѝ и т.н., а също
така включва и очакваната от банката печалба. Поради това не е възможно от
пазарна гледна точка надбавката над пазарния индекс при формирането на лихвата
да бъде нулева, нито е възможно общият размер на лихвения процент да бъде нулев
или отрицателен, тъй като банката няма да има възможност да покрие разходите
си, и съответно индивидуалния риск по конкретния кредит, освен че няма да може
да реализира печалба. По същата причина не е оправдано за банката общият размер
на лихвения процент да бъде по-нисък от уговорената надбавка (което може да се
получи при отрицателни стойности на пазарния индекс), тъй като това положение също
ще влезе в противоречие с калкулирания от банката индивидуален риск, свързан с
кредита и може да доведе до загуби за банката от предоставения кредит, което
противоречи на идеята и целта на кредитирането от гледна точка на банката.
Никой търговец не може да се очаква при нормални пазарни условия да осъществява
дейността си на загуба. Това налага при нулеви или отрицателни стойности на
пазарния индекс лихвата по кредита да се запази в размера на уговорената
надбавка, която изразява индивидуалните рискове за банката, свързани с
дейността ѝ и с конкретния кредит, както и печалбата ѝ от кредита. От
тук следва и посоченото вече използвано в практиката условие по договорите за
кредит при определяне на лихвата, което не допуска пазарният индекс като
компонент на лихвата да има отрицателни стойности – ако стойностите му са отрицателни,
за целите на определянето на размера на лихвата се приема, че те са нулеви.
Когато обаче в условията на
договора е уговорено, че за целите на определяне на размера на лихвата стойността на пазарния
индекс ще се счита, че не може да е по-малка от конкретна величина, която е
различна от нула, това променя целения резултат от определянето на неснижаем
размер на лихвата, посочен по-горе. Ако надбавката (в случая 5,2%) изразява
специфичния риск за банката от конкретния кредит и печалбата за нея, а пазарният
индекс (в случая SOFIBOR)
изразява пазарните условия, при които оперира банката, включително и цената на
финансовия ресурс, който тя използва за предоставения кредит (в случая лева),
определянето на положителна неснижаема стойност на пазарния индекс при
формирането на лихвата означава, че при понижаване на стойността на този индекс
под определения в договора размер банката ще реализира допълнителна печалба от
конкретния кредит. Това е така, тъй като при достигане на определения по
договора минимум на индекса, който е различен от нулева стойност, пазарният
индекс като компонент на лихвата престава да отразява обективните пазарни
условия и престава да покрива риска за банката, съответно разходите, свързани с
тези условия. Обективното понижаване на индекса може да се приеме като
намаляване на този риск и разходи за банката, което означава, че разликата
между пазарната стойност на индекса и неснижаемата му стойност, посочена в
договора, представлява допълнително възнаграждение за банката, което не е определено
от риска, свързан с конкретния кредит, който е в основата на определянето на
лихвата.
Отново трябва да се посочи, че не
се очаква банката да осъществява дейността си без печалба, а още по-малко на
загуба (последното може да доведе дори и до значителни вреди за обществото).
Печалбата и другите специфични разходи по кредита за банката обаче се определят
от нея в рамките на надбавката върху пазарния индекс, доколко последния
представлява базовия разход и риск за банката. Поради това, ако лихвата по кредита
се запази като общ размер в размера на надбавката, това е достатъчно, за да
обезпечи както разходите на банката, свързани с кредита, така и печалбата
ѝ.
Иначе казано, ако в договора е
уговорено, че при стойности на SOFIBOR под 4,3% този компонент на лихвата по кредита ще се
счита за фиксиран на 4,3%, когато стойностите на индекса SOFIBOR спаднат под 4,3%, разликата
между нивото на индекса и фиксираната му стойност при определяне на лихвата по
кредита се превръща в допълнително възнаграждение за банката, което не е
обусловено от рискове по кредита и разходите за банката, които определят
лихвата. Това е своеобразно обзалагане на банката, при което тя извлича
допълнителна печалба от конкретния кредит, която е толкова по-голяма, колкото
повече под фиксираното ниво спадне индексът SOFIBOR. Това допълнително
възнаграждение или печалба се поема от потребителя на кредита –
кредитополучателят. Същевременно липсата на уговорен максимален размер, до
който може да се покачва SOFIBOR за целите на определянето на лихвата по кредита,
означава, че върху кредитополучателя се прехвърля и целият риск от повишаването
на стойностите на този индекс, независимо от стойностите, до които достигне.
Подобна уговорка, която прехвърля
изцяло риска от повишаване на пазарния индекс, представляващ компонент на
лихвата по кредита, върху кредитополучателя, а същевременно осигурява
допълнително възнаграждение (печалба) за банката при понижаването на индекса
под определена стойност, създава значително неравновесие между правата и
задълженията на банката и на потребителя по договора. Тази уговорка води и до
увреждане на потребителя, когато пазарният индекс спадне под неснижаемия
размер, уговорен в договора, както е и в настоящия случай, видно от
заключението на счетоводната експертиза – това е станало след м. 03.2010 г. и е
продължило до предсрочното погасяване на кредита през м. 12.2017 г. Поради това
трябва да се приеме, че тази уговорка не отговаря и на изискването за
добросъвестност при сключване на договорите с потребители, особено като се има
предвид, че излиза извън целите, които преследват определянето на минимални
размери (които са нулеви) на пазарните индекси при формирането на лихвите,
както бяха посочени по-горе.
Следователно частта от клаузата
на чл. 5, ал. 2 от процесния договор, която предвижда, че за целите на
определянето на лихвата по кредита стойностите на 3-месечния SOFIBOR не могат да бъдат по-ниски от
4,3%, представлява неравноправна клауза в потребителски договор съгласно чл.
143, ал. 1 ЗЗП. Следва да се посочи и че не е налице някое от позволените
изключение съгласно чл. 144 ЗЗП по отношение на определянето на цените по
договори за предоставяне на финансови услуги (в частност на лихвите по договор
за кредит), тъй като в случая в процесния договор е уговорен начин за изменение
на лихвата, който е основан на обективен пазарен индекс, но е въведено
допълнително ограничение, което засяга отрицателно потребителя и което
неоправдано ограничава свободното изменение на лихвата на чисто пазарна основа.
Като се има предвид обичайната пазарна
практика, при която банките предлагат на потребителите предварително изготвени
договори, които не подлежат на промяна при искане от потребителя, трябва да се
приеме, че и в настоящия случай ищцата не е участвала непосредствено при
формулирането на съдържанието на разглежданата клауза. Обстоятелството, че
ищцата не твърди и не доказва да е изразила несъгласие с клаузата не може да
означава, че тя е индивидуално уговорена. Противното разбиране би означавало
практически да се премахне защитата на потребителя срещу неравноправни клаузи,
тъй като би трябвало да се приеме, че щом той е подписал договора, се е
съгласил индивидуално с всяка негова клауза. Освен това така би се нарушило и
правилото за разпределяне на доказателствената тежест относно индивидуалното
уговаряне на клаузите в договора, която е върху търговеца – потребителят не
трябва да доказва, че клаузата не е индивидуално уговорена. Поради това
съгласно чл. 146, ал. 2 ЗЗП, както и доколкото ответникът не е ангажирал
доказателства съгласно изискването на чл. 146, ал. 4 ЗЗП за това, че ищцата е
участвала при изготвянето на клаузата от договора (липсват и подобни твърдения
от ответника), следва да се приеме, че клаузата в посочената ѝ част е
неравноправна, не и индивидуално уговорена и поради това е нищожна според чл.
146, ал. 1 ЗЗП.
По същите съображения за нищожна
следва да се приеме и уговорката на чл. 5, ал. 3 от договора за това, че
лихвеният процент подлежи на изменение само при увеличаване на стойността на
индекса SOFIBOR, като възможността да промени
лихвата е предоставена на банката. След като страните са уговорили лихвеният процент като променлив, а
променливата компонента в него е посоченият индекс, и като се съобрази, че
уговорката за това, че индексът няма да спада под определена стойност за целите
на определяне на лихвата, е нищожна, трябва да се приеме, че уговорената по
чл. 5, ал. 1, б. „б“ от договора лихва съгласно чл. 5, ал. 2 и
ал. 3 от договора се формира от 3-месечния SOFIBOR и надбавка от 5,2%, като лихвата
се увеличава или намалява, ако стойността на SOFIBOR се промени, независимо от
стойността на индекса и независимо от преценката на банката. Подобно тълкуване
на уговорките в договора, при съобразяване на посочените нищожни неравноправни
клаузи, в най-пълна степен отразява волята на страните да уговорят променлива
лихва въз основа на обективни пазарни условия, като освен това възприетото
тълкуване е по-благоприятно за интересите на потребителя (с оглед изискването
на чл. 147, ал. 2 ЗЗП) от това да се приеме, че лихвата е фиксирана в
размер на 9,5%, като се съобрази понижаването на стойностите на индекса SOFIBOR през по-голямата част от
съществуването на договора (отразено от експертизата).
Според заключението на
счетоводната експертиза при първоначалното покачване на стойностите на индекса SOFIBOR след сключването на процесния
договор банката е повишила размера на лихвата по кредита, което е увеличило и
размера на заплащаните месечните вноски по кредита, както и размера на общата
сума, която е заплатена за цялостното погасяване на кредита. При това, видно от
експертизата, това увеличение не е стриктно свързано с увеличението на стойността
на индекса SOFIBOR. Същевременно,
при понижаване на стойностите на индекса банката не е намалила съответно
размера на лихвата и на заплащаните по кредита месечни вноски. Всъщност банката
не само не е намалила размера на лихвата до първоначалния размер от 9,5%, а
изобщо не я е намалила, след като тя е достигнала до нива от 10,75% около 2
години след сключването на договора (след 17.10.2008 г.), като лихвата е
останала на това ниво до окончателното погасяване на кредита 9 години по-късно
(на 19.12.2017 г.). По този начин по кредита са заплатени суми за лихва, които
са в по-голям размер от тези, които би следвало да се дължат ако лихвата е
определена по по-посочения по-горе начин, т.е. ако тя е намалена съобразно
намаляването на стойностите на индекса SOFIBOR. Тези суми, заплатени вповече, са
заплатени без основание и поради това съгласно чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД следва
да бъдат върнати от ответника.
При определяне на размера на
сумата, която е заплатена вповече от дължимата по договора, следва да се
разгледа и още едно условие по него, имащо отношение към промяната на лихвата.
Според чл. 5, ал. 3 от процесния договор промяната на лихвата се извършва при увеличаване
на стойността на 3-месечния SOFIBOR с повече от 0,25% в рамките на един месец спрямо приетия
по договора минимум на индекса. В клаузата е посочено, че промяната е само чрез
увеличаване поради въведения неснижаем размер на индекса SOFIBOR за целите на определянето на
лихвата. Тази уговорка следва да се тълкува стриктно, т.е. в смисъл, че
предвижда буфер от 0,25 процентни пункта спрямо фиксирания в договора размер от
4,3% на индекса SOFIBOR, като
при промени в стойността на индекса в рамките на този буфер, лихвата няма да
претърпи промяна. Както е видно обаче от първоначалното заключение на вещото
лице, прагът от 0,25 процентни пункта е преминат на втория месец след
първоначалния 6-месечен срок на фиксиране на лихвата. Следователно от този момент,
почти непосредствено след периода с фиксирана лихва от 2%, е изпълнено
условието, което позволява изменението на лихвата.
Не може да се приеме, че смисълът
на посоченото условие е изменението на лихвата да настъпва само, когато
промяната в стойността на индекса SOFIBOR надхвърля 0,25% спрямо стойността му от предходния
месец. Ако се приеме подобно тълкуване на уговорката, това би означавало, че
при плавни промени в стойността на индекса, когато месечната му стойност не се
различава с повече от 0,25 процентни пункта спрямо стойността му през
предходния месец, лихвата практически няма да се променя. Подобно разбиране би
противоречало на уговорената променлива лихва по кредита, както беше разяснено
по-горе. Освен това при плавно намаляване на стойността на пазарния индекс това
тълкуване би било неблагоприятно за кредитополучателя, тъй като лихвата няма да
бъде намалена, въпреки намаляването на стойността на променливата ѝ
компонента. Това е видно и от заключението на експертизата по поставената от
съда задача (таблицата към отговора на втори въпрос по второто допълнително
заключение и приложение № 1 към него), според което при промяна на лихвата по
кредита само, когато стойността на SOFIBOR се промени с повече от 0,25% спрямо предходния месец,
лихвата се променя твърде рядко, запазвайки по-високи нива, отколкото при
ежемесечна промяна съобразно стойността на индекса. Така например при
последните вноски преди предсрочното погасяване на кредита, когато стойностите
на SOFIBOR са вече близки до нулеви
(0,025%) размерът на лихвата остава почти 7% (6,976%). Ако лихвата се променя
свободно всеки месец при промяна на индекса SOFIBOR, размерът на лихвата в посочения
момент е близък до надбавката от 5,2% (5,225% - видно от приложение № 2 към
второто допълнително заключение). Следователно разглежданото условие за
изменение на лихвата по чл. 5, ал. 3 от договора в съответствие с изискването
на чл. 147, ал. 2 ЗЗП трябва да се тълкува по благоприятен за потребителя
начин, т.е. в смисъл, че след като веднъж индексът SOFIBOR е изменен с повече от 0,25
процентни пункта спрямо първоначално възприетото ниво от 4,3% при формиране на
началната лихва от 9,5%, размерът на лихвата следва да се изменя всеки месец
при промяна в стойностите на индекса, независимо от размера на тази промяна.
За да се определи размерът на
сумата, която следва да бъде възстановена на ищцата, трябва да се определи и периодът,
през който тя е заплащана и за който подлежи на възстановяване. Това налага да
се разгледа направеното от ответника възражение за погасяване на вземането на
ищцата по давност.
Погасителната давност за
вземанията за връщане на дадено без основание (вземане по чл. 55, ал. 1, предл.
1 ЗЗД) тече от момента, в който е получена престацията, която в случая е сумата
за лихва по кредита, без основание за това (така т. 7 на ППВС № 1/1979
г.). От получаването на съответната сума вповече от дължимото възниква и
задължението на банката да я върне (така посочената т. 7 на ППВС № 1/1979 г. и
ТР № 5/2019 г. на ОСТК на ВКС).
Вземането на ищцата да получи
обратно недължимо платената сума за лихва възниква на извъндоговорно основание,
без страните да са уговаряли това (както е разяснено и в посоченото
тълкувателно решение). То възниква от самия факт на получаването на сума при
липса на основание за това, което означава, че за банката възниква отделно
задължение за връщане при всяко получаване на недължима сума по договора за
кредит. Самият договор за кредит между страните не е правопораждащият факт на
вземането на ищцата по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – такъв факт са отделните
плащания, извършени без основание в договора. Поради това не е възможно
вземанията за връщане на даденото без основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
да се определят като периодични вземания, дори и през определен период от време
регулярно да са възниквали такива вземания, свързани с определен договор, както
е в случая. Липсата на единен правопораждащ вземанията факт, доколкото всяко
вземане възниква от отделното плащане, означава, че вземанията на ищцата не са
периодични (така ТР № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Следователно за тях е
приложима общата 5-годишна погасителна давност (в този смисъл е и обобщението,
дадено в мотивите към т. 7 на ППВС № 1/1979 г., където е посочено, че по
този въпрос няма противоречие в съдебната практика).
Следователно в случая по давност
са погасени вземанията за връщане на недължимо платени суми за лихва по
кредита, които суми са заплатени преди 22.12.2012 г. Поради това следва да
се разгледа основателността на претенцията на ищцата за възстановяване на
сумите, заплатени вповече от дължимото за периода 22.12.2012 г. – 19.12.2017 г.
Изменението на лихвата по кредита
и съответно на размера на вноските по погасителния план при свободно изменение
на лихвата съобразно стойността на индекса SOFIBOR след първоначалния 6-месечен
период на фиксирана лихва е представено в приложението към първоначалното
заключение на счетоводната експертиза, както и в приложение № 2 към второто
допълнително заключение. Видно от приложенията и съгласно посоченото в отговора
на третия въпрос по първоначалното заключение на експертизата за разглеждания
период 22.12.2012 г. – 19.12.2017 г. разликата между заплатените по кредита
суми и дължимите, при прилагане на посочения по-горе променлив лихвен процент,
възлиза общо на 34 794,60 лв. Следователно тази сума е заплатена вповече
от дължимата по договора за кредит, т.е. тя е платена без основание за
посочения период, за който вземанията на ищцата за връщане на заплатените от
нея суми не са погасени по давност. Цялата заплатена вповече от дължимата сума
за целия период на договора е в размер на 37 424 лв.
По отношение на повдигнатия от
страните въпрос за това дали заплатените вповече суми са заплатени за главницата
на дълга или за лихвите, следва да се има предвид следното. Вземането по
процесния договор за кредит за главница на дълга представлява едно единно
вземане в размер на 168 550 лв. (чл. 1 от договора), чието погасяване е
разсрочено на месечни вноски (в този смисъл решение № 261/2011 г. по гр. д.
№ 795/2010 г., ІV г. о. на ВКС, решение № 28/2012 г. по гр. д. № 523/2011 г.,
ІІІ г. о. на ВКС и мотивите към т. 2 на ТР № 4/2019 г. на
ОСГТК на ВКС). При това положение, независимо от размера на заплатената от кредитополучателя
сума за срока на договора, ако кредитът е изцяло погасен, това означава, че е
погасена главницата на дълга. Не е възможно да е заплатено вповече от дължимото
по главницата, тъй като в момента, в който е заплатена цялата сума по
главницата, е погасен и дългът. Това посочва и вещото лице в заключението си и
при разпита си. Според приложенията към първоначалното и второто допълнително
заключение на експертизата общият размер на вноските по главницата на дълга,
определени по прилагания от банката погасителен план (т.е. при по-висока от
дължимата лихва по кредита), заедно с последното плащане при предсрочното
погасяване се равнява на предоставената от банката сума от
168 550 лв. Следователно не е заплатена сума по главницата на дълга
повече от дължимата.
Разсроченото плащане на процесния
кредит е въз основа на погасителен план с анюитетни вноски, при който всяка
вноска съдържа различна част от дължимата към съответния момент лихва и различна
част от главницата, но отделните вноски като общ размер са равни. Техният общ
размер се променя, когато се промени приложимата лихва. Променливо е и
съотношението между частта от вноската, която е за лихва, и тази, която е за
главница на дълга (отново поради начина на изчисляване на вноските и според
размера на приложимата лихва). Това се дължи на обстоятелството, че за да се
получат еднакви по размер месечни вноски при анюитетните вноски, най-общо
казано се изчислява лихвата за целия период на кредита и се разделя на броя
месеци, като по този начин се формират и вноските, съответно определят се
частите от главницата в тях. В началото на развитието на кредитното
правоотношение частта от главницата във вноската е по-малка, а към края
представлява основната част от вноската, съответно изравняването на частите на главницата
и лихвата по вноските настъпва около средата на периода на целия кредит. Това е
разяснено и от вещото лице при разпита му и е видно от приложенията към
заключенията на експертизата. Обратно, при плащането при намаляващи вноски по
кредита (какъвто не е настоящият случай) лихвата се изчислява само върху
реалния остатък от кредита месец за месец, при което всяка месечната вноска
включва една и съща част от главницата (затова този метод и познат и под
наименованието плащане на равни вноски по главницата) и различна лихва според
момента в развитието на кредитното правоотношение (лихвата е значителна по
размер в началото и много ниска към края).
Именно поради погасяването на
кредита на анюитетни вноски при различни лихвени нива, приложими към един и същи
кредит (като главница и период), месечните погасителни вноски за един и същи
месец от кредита ще са не само в различен общ размер, но и с различно
съотношение между главницата и лихвата, включена в тях, съответно с различни
абсолютни размери на частта от главницата. Това е видно и от приложенията към
заключението на експертизата. В края на изплащането на кредита обаче винаги ще
бъде заплатена цялата главница, която е усвоена в началото на кредитно правоотношение,
а разликата между общите изплатени суми при различни начини на определяне на
лихвата се състои само в заплатената лихва. Това обстоятелство е разяснено от
вещото лице при разпита му, а също така е отразено в края на приложение № 2 към
второто допълнително заключение, където от реда „общо“ на таблицата, колони 13
и 14 е видно, че общата заплатена вповече сума по вноските по кредита е равна
на общата заплатена вповече сума по лихвата, а не е заплатена сума вповече по
главницата.
Следователно при процесния
кредит, изплащан на анюитетни вноски, следва да се разглеждат общите размери на
заплатените суми за вноски по кредита, а не отделните компоненти на тези вноски
– главница и лихва. Освен това, предвид спецификата при изчисляването на
лихвата при анюитетните вноски, която влияе и върху определянето на частта от
главницата по вноската, за да се определи правилно дали са заплатени суми
вповече от дължимите, е необходимо да се съобрази цялостното плащане на всички
суми по кредита. Именно поради това и вещото лице при разпита си посочва, че
коректният подход при определяне на размера на заплатените вповече от дължимите
суми по кредита е да се сравняват общите размери на заплатените суми по
вноските, а не отделните им части, представляващи лихви или главници. Така са
определени и размерите на заплатените без основание суми в посочените вече
приложения към заключенията на експертизата.
Тук следва да се посочи, че
направеното от ищцата в исковата молба разграничение на заплатените без
основание според нея суми като такива, заплатени за лихви по кредита, и такива,
заплатени за главници, всъщност е безпредметно. Вземането за връщане на дадена
без основание сума не може да се характеризира с вида на сумата (главница или
лихва), тъй като то представлява само вземане за връщане на определена
недължимо платена сума. Ако липсва правно основание, въз основа на което да е
заплатена сумата, тя не би могла да представлява нито лихва, нито главница, тъй
като плащането ѝ е извън регламентацията на договора между страните.
Поради това при претенция за връщане на даденото е достатъчно ищцата да заяви
размера на дадената сума и именно поради това няма значение направеното в
исковата молба разграничение на заплатените суми.
Относно направеното от ответника
възражение за прихващане със суми в общ размер на 4 322,31 лв., които
той твърди, че ищцата не е заплатила като вноски по кредита за периода
13.07.2007 г. – 13.09.2009 г., трябва да се има предвид следното. Това
възражение, макар и направено след срока за отговор на исковата молба, е
допустимо, тъй като то се основава изцяло на събраните по делото доказателства
и в частност на заключението на счетоводната експертиза. Тъй като за
доказването на възражението не се налага събирането на нови доказателства,
съгласно чл. 371 ГПК то може да бъде направено и след срока за отговор на
исковата молба до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, въпреки
че вземането не е безспорно (когато вземането е безспорно – установено със
съдебно решение или станало безспорно съгласно влязла в сила заповед за
изпълнение – възражението може да бъде направено и пред въззивната инстанция
съгласно посочената норма на чл. 371 ГПК).
По същия начин, по който беше
разгледано по-горе вземането на ищцата за връщане на недължимо платени суми,
които в последна сметка са заплатени във връзка с неправилно определените от
банката лихви по кредита, следва да се подходи и при разглеждането на
направеното от ответника възражение за прихващане. Трябва да се съобрази, че
вземането по главницата е едно цялостно вземане, но също така и
възнаграждението на банката за ползването на отпуснатата главница на кредита
също е едно възнаграждение, макар и то да е променливо във времето и да зависи
от периода на ползването на главницата.
Действително според заключението
на счетоводната експертиза (това е отбелязано в приложението към първоначалното
заключението и в приложение № 2 към второто допълнително заключение) през
първоначалния период от около 2 години след периода на фиксиране на лихвата
стойностите на индекса SOFIBOR са нараснали значително. Поради това, при възприетото
разбиране за свободно движение на лихвата по кредита тя е следвало да достигне
нива от над 10%, като най-високият ѝ размер е 13,107%. Въпреки това
банката не е приложила тези лихвени проценти, като най-високият размер на
лихвата достига 10,75%. Поради това за периода 13.06.2007 г. – 13.08.2009 г.
(вероятно ответникът е допуснал грешка с един месец при посочването на периода)
както лихвата, така и общият размер на вноските, заплащани съобразно
погасителния план на банката, е по-малък от размерите, които би следвало да се
дължат съобразно договора. По този начин банката е получила с общо
4 322,31 лв. (колкото сочи и ответникът) по-малко за посочения
период, отколкото би следвало да бъде заплатено по кредита. За периода, посочен
от ответника – от 13.07.2007 г. до 13.09.2009 г. – тази сума възлиза
на 4 284,42 лв.
Същевременно обаче цялата
главница по кредита е изцяло изплатена. Поради това следва да се приеме, че
посочената сума, получена от банката в по-малък от дължимия размер,
представлява лихва. Това следва като се възприемат вземанията по договора като
общи задължения, макар и с отделни падежи на отделните вноски, което е
необходимо особено при изчисляването на анюитетните вноски, както беше
разяснено по-горе. В този смисъл обаче трябва да се съобрази и обстоятелството,
че през последващия период от вноската с падеж 13.09.2009 г. до тази с падеж
13.12.2012 г. според заключението на вещото лице банката е получила вповече от
дължимата по кредита сума в размер общо на 6 951,71 лв. Посоченият период
включва вноските, по които е заплатено вповече от дължимото, но за които
вземането на ищцата за връщане на даденото е погасено по давност. По този начин
сумите, които банката не е получила за периода 13.06.2007 г. – 13.08.2009 г. се
компенсират със сумите, заплатени вповече от кредитополучателя в последващия
период 13.09.2009 г. – 13.12.2012 г., както сочи и вещото лице при разпита си.
В случая трябва да се съобрази,
че сумите, които ответникът претендира, че не е получил от ищцата, произтичат
от същото продължително развиващо се във времето правоотношение между страните.
В развитието на това правоотношение в някои моменти ищцата е заплащала по-малко
от дължимото, но в други – повече. Поради това дължимостта на определена сума
следва да се разгледа именно с оглед на общите размери на сумите, дължими по
това правоотношение. Обратното би означавало да се игнорира обстоятелството, че
дългът е единен и че лихвата (особено при анюитетни вноски) се изчислява върху
целия дълг и за целия срок на договора.
Следователно трябва да се приеме,
че сочените от ответника незаплатени от ищцата суми не съществуват, тъй като те
са погасени чрез последващите заплатени от нея вповече суми. Това следва именно
от разглеждането на вземанията по договора като едно цяло. Ако се подходи по
друг начин, като се разглеждат отделните периоди по договора независимо един от
друг, ще се достигне до извод, че за един период ищцата е заплатила по-малко от
дължимото. В този случай трябва да се признае, че като цяло, т.е. от гледна
точка на целия кредит, банката е получила повече от дължимата сума за лихва по
кредита, която обаче не може да бъде изцяло възстановена на ищцата поради
погасяването на част от вземанията ѝ по давност. В същото време обаче и сумата,
надвзета от банката, която следва да се възстанови на ищцата, трябва да бъде
намалена с вземания на банката за лихва, които всъщност са покрити (погасени)
от последващи суми, заплатени от ищцата вповече от дължимата лихва. Подобно
разбиране ще доведе до това банката да събере допълнително (чрез прихващането)
вземания за лихва, въпреки че всъщност е получила като цяло повече от дължимата
по договора лихва, което е недопустимо. Поради това възражението за прихващане
е неоснователно.
Последното обстоятелство, което
следва да се разгледа в настоящото производство, е свързано с това кое лице е
внасяло суми за погасяването на задълженията по кредита, съответно не кое лице
трябва да се възстановят заплатените вповече суми. Според заключението на
счетоводната експертиза по-голямата част от сумите, заплатени по кредита, са
внасяни от ищцата, а останалата част за внасяни от трето лице – Н.Н.. По делото не са представени доказателства за причината,
поради която това лице е внасяло суми за погасяване на кредита. Вещото лице
посочва (включително при разпита си) обаче, че банковата сметка, чийто титуляр
е Н.Н., е една от двете сметки (другата е на ищцата),
от които е обслужван кредитът, като от нея са превеждани значителни суми.
Следователно изключено е плащанията от третото лице за погасяване на задължения
по кредита да са извършени поради грешка.
Когато задължението на длъжника е
за заместима престация, особено когато то е за
плащане на парична сума, всяко лице може да изпълни това задължение. Кредиторът
е длъжен да приеме плащането, което освобождава длъжника от задължението му.
Изключение от това правило е уредено в хипотезата на чл. 56 ЗЗД, когато третото
лице е изпълнило чуждото задължение поради грешка. Тогава кредиторът трябва да
върне на третото лице полученото от него (при това само доколкото е запазил
доказателствата за дълга и обезпеченията му). Във
всички останали случаи вземането на кредитора се погасява, тъй като третото
лице, което съзнателно погасява чуждо задължение, винаги има определени
отношения с длъжника. Те може да са различни – третото лице може да изпълнява
делегация за плащане по нареждане на длъжника, тъй като дължи на него същата
сума по друго правоотношение и така изпълнява задължението си, или е натоварено
от длъжника да изпълни вместо него като довереник по договор за поръчка, а може
и да иска да надари длъжника, като погаси негово задължение.
Във всички случаи, когато трето
лице погаси задължението на длъжника към кредитора му, ако третото лице е
платило вповече от дължимото (и това не е поради грешка), за кредитора се
поражда задължението по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да възстанови сумата на
длъжника, а не на третото лице. Това е така не само поради това, че
отношенията, които се развиват при кондикциите по чл.
55 ЗЗД поначало са между лица, между които съществува или се очаква да
възникне, или се предполага, че съществува правоотношение, поради което
кредиторът има задължения към длъжника си по чл. 55 ЗЗД във връзка с
това друго правоотношение. Посоченият извод следва и от това, че когато третото
лице изпълнява съзнателно задължението на длъжника вместо него, то също е страна
по правоотношение с длъжника, по което плаща на кредитора посочената от
длъжника сума по силата на възлагането от длъжника (по делегация, договор за
поръчка), в който случай длъжникът следва да му заплати сумата или с нея
третото лице погасява задължение към длъжника. Възможно е със заплатената сума
третото лице да е надарило длъжника, в който случай не може да иска
надплатената разлика от него, тъй като така или иначе е искал да го надари с
тази сума. Поради това, заплатената вповече от дължимата сума на кредитора
(когато не става въпрос за грешка), винаги следва да се върне на длъжника.
В случая, както се посочи, с
оглед на обстоятелствата около извършените плащания не може да се приеме, че Н.Н. е платил поради грешка задълженията на ищцата. Той ги е
платил поради съществуващи отношения между него и ищцата и то в размера,
определен по погасителния план от банката. Поради това, независимо от
конкретните правоотношения между това лице и ищцата, сумите следва да бъдат възстановени
на кредитополучателя.
Действително съгласно процесния
договор ищцата е кредитополучател, а заедно с нея по договора са се задължили и
още две лица, определени като солидарни длъжници. Ищцата и двамата солидарни
длъжници отговарят за заплащането на всички задължения по договора солидарно
съгласно чл. 18 и чл. 19 от договора, т.е. по отношение на кредитора тяхното
положение е идентично. Тези други лица обаче не са поръчители, тъй като от
посочените клаузи на договора е видно, че е възможно по него солидарно с
кредитополучателя да се задължат както други солидарни длъжници, така и
поръчители, т.е. договорът прави разлика между солидарните длъжници и
поръчителите. Тъй като спрямо банката и тримата дължат сумите по договора,
поставя се въпросът за сметка на кое от тези три лица е плащал Н.Н., тъй като на това лице следва да се възстановят и
заплатените от него вповече от дължимите суми.
При липсата на преки
доказателства за отношенията между Н.Н. и длъжниците
по договора, следва да се изследват наличните косвени доказателства,
включително за вътрешните отношения между съдлъжниците. В договора като
кредитополучател е посочена само ищцата. Следователно включително и за банката
е известно, че кредитът се предоставя само на ищцата. Това е видно и от
обстоятелството, че сумата е отпусната по нейна банкова сметка (***то на вещото
лице). Всъщност в чл. 1 и чл. 2 на процесния договор изрично е посочено, че
кредитът се отпуска само на кредитополучателя, т.е. само на ищцата. Другите
двама солидарни длъжници отговарят към банката, но те не получават права по
кредита във връзка с отпуснатата сума. Това представлява и обичайно използвана
при банковите кредити практика, при която се използва институтът на солидарната
отговорност за обезпечаване на вземанията на банката по договора, вместо
института на поръчителството, тъй като поръчителят се ползва с по-голяма защита
от обикновения солидарен длъжник (може да прави всички възражения, които има
длъжникът (чл. 142 ЗЗД), предвиден е кратък преклузивен срок за отговорността
му (чл. 147, ал. 1 ЗЗД), която в някои случаи може и да отпадне (чл. 146, ал. 3 ЗЗД)). Наред с това следва да се съобрази и че по-голямата част от заплатените
по кредита суми са изплатени от банковата сметка на ищцата, а от другите двама
солидарни длъжници не са извършвани плащания.
От всички посочени обстоятелства
и най-вече с оглед на положението на ищцата, уговорено съгласно договора, следва
да се приеме, че единствено ищцата е поела задължение да погасява кредита, а
другите двама солидарни длъжници по договора имат само обезпечителна функция
спрямо банката. Поради това следва да се приеме и че извършените от третото
лице Н.Н. плащания със съзнанието, че погасява чуждо
задължение, са извършени именно за сметка на лицето, което носи задълженията по
договора във вътрешните отношения между съдлъжниците – това е
кредитополучателят, т.е. ищцата.
По изложените съображения следва
да се приеме, че ответникът трябва да върне на ищцата цялата сума, заплатена от
нея или за нейна сметка вповече от дължимото по договора, чийто размер за
периода, за който вземанията на ищцата за възстановяването на надплатените суми
не са погасени по давност, възлиза на 34 794,60 лв. За разликата до сумата
37 424 лв. искът следва да се отхвърли поради погасяването на вземанията
на ищцата по давност, а за останалата част от пълния предявен размер искът е
неоснователен.
По разноските:
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1
и ал. 3 ГПК и на двете страни следва да се присъдят разноски съответно на
уважената и на отхвърлената част от иска. Тъй като и двете страни са направили
възражение за прекомерност на разноските, заплатени от насрещната страна за
адвокатско възнаграждение, следва да се има предвид, че съгласно Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в случая минималният размер
на възнаграждението възлиза на 1 740,80 лв. (без включен ДДС).
Същевременно обаче следва да се съобрази фактическата и в известна степен правна
усложненост на спора поради множеството доводи и възражения на страните, което
е довело и до провеждането на повече съдебни заседание и изслушването на няколко
експертни заключения, поради което не е обосновано да се приеме, че размерът на
разноските за адвокатско възнаграждение, заплатено от страните, в случая следва
да се определя съобразно минималните размери, предвидени в Наредбата. Поради
това съдът намира, че заплатените от ответника разноски за адвокат от
2 640 лв. (с включен ДДС или 2 400 лв. без ДДС) не представляват
прекомерни по размер разноски с оглед на конкретното производство. По отношение
на разноските за адвокатко възнаграждение, претендирани от ищцата, които
възлизат на 4 000 лв., следва да се съобрази, както че те са заплатени към
момента, когато искът е предявен от трима ищци (макар и предметът на делото и
съответно на защитата като цяло да е сходен), така и това, че въпреки
сложността на делото тези разноски надхвърлят повече от два пъти размера по
Наредбата, което в случая не е оправдано. Поради това съдът намира, че
разноските, направени от ищцата за адвокатско възнаграждение, въз основа на
които следва да се определят и разноските, които подлежат на възстановяване от
ответника, следва да се намалят до сумата 2 500 лв. (без включен ДДС,
тъй като от представения договор не е видно такъв да е начислен).
След частичното прекратяване на производството в
първото съдебно заседание на 27.09.2018 г. по отношение на двама от тримата
първоначални ищци поради оттегляне на предявените от тях искове, в срока за
обжалване на определението на съда за частично прекратяване на делото ответникът
е подал молба за допълване на определението, като му бъдат присъдени разноски
съответно на прекратената част от производството. Според чл. 78, ал. 4 ГПК
ответникът поначало има право на разноски в подобен случай. Разноските обаче се
определят в зависимост от материалния интерес по делото, т.е. от цената на
предявения иск – така се разпределя отговорността за разноски между страните
(съответно на уважената или отхвърлена част от иска), така се определя
държавната такса, на тази основа се определят и минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съответно се преценява основателността на
възраженията за прекомерност на разноските за тези възнаграждения. В случая
първоначалната претенция е заявена от трима ищци, като се твърди наличие на
активна солидарност, т.е. предявено е едно вземане и съответно един иск. С
оттеглянето на иска от двама от ищците е запазен първоначалният му размер,
претендиран от ищцата по делото. Следователно материалният интерес по делото не
е променен с прекратяването на производството по отношение на двама от ищците.
Не е променен съществено и предметът на делото, тъй като претенцията е запазен
същата, а само са отпаднали двама от субектите. Поради това съдът намира, че
няма причина да се присъждат отделни разноски, свързани с частичното
прекратяване на производството по отношение на двама от ищците, което не е
променило предявения иск и не е променило съществено предмета на делото. Така
молбата на ответника за допълване на определението на съда следва да се остави
без уважение, а разноските да се разпределят между страните съобразно изхода на
делото по разгледания от съда иск.
Следва да се посочи и че в списъка на разноските
на ищцата е включена допълнително заплатена държавна такса в размер на 797 лв.
По делото са представени доказателства за заплащането на тази сума, но както е
посочено и в молбата, подадена от ищцата на 09.11.2018 г., тази такса е
заплатена във връзка с нейно намерение да увеличи размера на предявения иск, а
подобно изявление не е направено по делото, нито съдът е допускал изменение на
размера на иска. Поради това няма основание да бъде включвана посочената сума в
разноските, направени от ищцата, а сумата следва да ѝ бъде възстановена.
При тези съображения на ищцата, съобразно
уважената част от иска, следва да се присъдят разноските, които възлизат общо
на 4 107,42 лв., а на ответника, съответно на отхвърлената част от иска,
следва да се присъдят разноски в общ размер от 419,20 лв.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Б.П.Б.“ АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление *** да заплати на Д.В.Е., ЕГН **********,*** на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 34 794,60 лв.
(тридесет и четири хиляди седемстотин деветдесет и четири лева и 60 ст.) –
заплатена без основание сума по договор за кредит от 31.10.2006 г., която е заплатена
в периода 22.12.2012 г. – 19.12.2017 г., заедно със законната лихва върху
посочената сума от 22.12.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 34 794,60
лв. до 37 424 лв., представляваща заплатена без основание сума по договора
в периода 13.09.2009 г. – 21.12.2012 г. като
погасен по давност и до пълния предявен размер от 40 360 лв. като
неоснователен.
ОСЪЖДА „Б.П.Б.“ АД, ЕИК********, със седалище и
адрес на управление *** да заплати на Д.В.Е.,
ЕГН **********,*** сумата 4 107,42
лв. (четири хиляди сто и седем лева
и 42 ст.) – разноски по делото.
ОСЪЖДА Д.В.Е., ЕГН **********,*** да заплати на „Б.П.Б.“ АД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление *** сумата
419,20 лв. (четиристотин и деветнадесет лева и 20 ст.) – разноски по
делото.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
молбата на „Б.П.Б.“ АД за допълване на определение от съдебно
заседание на 27.09.2018 г., с което
частично е прекратено производството по делото, в частта за разноските.
Решението може да се обжалва пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: