Р Е Ш Е Н И Е
№ 260769, 08.06.2021г., Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Окръжен
съд , шести граждански състав
на трети юни две хиляди двадесет и първа година
в публично
заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Надежда Дзивкова
ЧЛЕНОВЕ: Виделина Куршумова
Таня Георгиева
секретар : Ангелина Костадинова,
като разгледа
докладваното от съдия Дзивкова
въззивно гражданско
дело Nо 112 по описа за 2021 година
и за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на
чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от С.А.К. и Н.Л. П. против Решение
№ 1104/09.04.2020г., пост. по гр.д.№ 15089/2019, ПРС, с което С. А. К. е осъден
да заплати на К.А.А. и Х.О.И. сумата от по
99.60 лева за периода от 01.10.2018г. до 25.03.2019г., която представлява обезщетение
за ползата от която ищците са лишени до размера на притежаваната от тях 1/3 ид.част
от правото на собственост върху метална гаражна клетка трайно вградена върху бетонов
фундамент с размер 2.80/5.00м. – 14 кв.м. изградена в югозападната част на поземлен
имот с идентификатор № 56784.523.818 по действащата КК и КР на гр.Пловдив с площ
от 363 кв.м. с административен адрес: гр. Пловдив, ул. ***; и Н.Л.П. е осъдена да заплати на К.А.А. и Х.О.И.
сумата от 99.60 лева за периода от 01.10.2018г. до 25.03.2019г., която представлява
обезщетение за ползата от която ищците са лишени до размера на притежаваната от
тях 1/3 ид.част от правото на собственост върху метална гаражна клетка трайно вградена
върху бетонов фундамент с размер 2.80/5.00м. – 14 кв.м. изградена в югозападната
част на поземлен имот с идентификатор № 56784.523.818 по действащата КК и КР на
гр.Пловдив с площ от 363 кв.м. с административен адрес: гр. Пловдив, ул. ***; като
са присъдени и разноски.
Жалбоподателите
К. и П. поддържат, че постановеното решение е недопустимо, т.к. съдът се е произнесъл
по незаявен размер на исковата претенция. Отделно сочат, че са били готови да заплатят
на ищците претендираната сума, но при преговорите с процесуалния им представител
се е установило, че всъщност те не търсят заплащане на обезщетение за ползване на
процесните гаражни клетки, а целят водене на дела и унизяване на ответниците. Поради
това жалбоподателите считат, че е налице злоупотреба с право и липса на правен интерес
от водене на производството. Молят обжалваното решение да се обезсили като недопустимо.
Претендират разноски .
Въззиваемите
страни Х.И. и К.А. оспорват въззивната жалба, като поддържат същата за просрочена.
По същество я считат за неоснователна.Претендират разноски.
Постъпила е
и въззивна частна жалба от Н.П. и С.К. против
Определение № 260472/31.08.2020г., пост. по същото дело, с което е оставена
без уважение молбата им за изменение на решението в частта за разноските.
Поддържат че същото е неправилно, т.к. са направили признание на иска, което е
довело до процесуална икономия. Твърдят, че при признание на иска от ответника
разноските и платената ДТ остават за сметка на ищеца, като това правило почива
на разума и морала. Отделно от това поддържат, че присъденият адвокатски
хонорар е прекомерен, т.к. по наредбата минималния размер на същия е 100лв. На
следващо място твърдят, че присъждането на разноски в полза на ищците е
неправилно, т.к. по делото не е направено искане в тази насока, нито е
представен списък с разноските. Молят за
отмяна на обжалваното определение . Претендират разноски. Твърдят, че е предоставена
правна помощ по реда на чл.38 от ЗА. В допълнителна молба са претендирали
разноски в размер на по 1000лв., за въззивната жалба и по 600лв. за частната
жалба.
Постъпил е
отговор на частната жалба от К.А. и Х.И., в който същата се оспорва. Поддържа
се, че признанието на иска не освобождава ответниците от задължение за разноски
по делото. Считат, че не са налице предпоставките по чл.78, ал.2 от ГПК, за да
останат разноските в тежест на ищцовата страна. Молят за потвърждаване на
обжалваното определение. Претендират разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл.259
от ГПК, изхожда от легитимирани лица – ответници, останали недоволни от
обжалваното решение, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява
допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства
поотделно и в съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността и допустимостта
в обжалваната част на постановеното решение. Правилността на решението се проверява
с оглед наведените доводи във въззивната жалба.
Жалбоподателите са ответници
в производството пред първоинстанционния съд, сезиран със субективно съединени искове
с пр. осн. чл.31, ал.2 от ЗС – заплащане на обезщетение от съсобственик на друг
съсобственик за ползата, от която го е лишил в резултат на личното ползване или
ползването чрез другиго на по-голяма част от имота от притежаваната квота в съсобствеността.
За да бъде уважен този иск е необходимо да бъде доказана собствеността на страните
върху вещта, правата им в тази съсобственост, фактът, че един от съсобствениците
ползва лично изцяло вещта или част по-голяма от квотата му в съсобствеността или
препятства достъпа на другия съсобственик, наличието на покана за заплащане на обезщетение
и размера на ползата, от която са били лишени останалите съсобственици. Ищецът следва
да проведе пълно и главно доказване на всички кумулативно посочени елементи от фактическия
състав на нормата, като липсата дори на един от тях води до неоснователност на иска.
По отношение на валидността и допустимостта на
постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно
компетентен съд, по иск, който е допустим и му е подсъден, произнесъл се е в законен
състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита.
За да постанови обжалвания
акт, първоинстанционният съд е установил, че ответниците не оспорват по
основание и размер предявения иск и в
ОСЗ на 24.02.2020г. са поискали постановяване на решение при признание
на иска. Спорили са единствено по дължимостта на разноските. Приел е, че от
представените писмени доказателства се установява, че съсобствеността върху
процесните две гаражни клетки е възникнала на осн. чл.92 от ЗС, както и че
ищците са изпратили покана за заплащане на обезщетение през 2018г. Така,
предвид искането за постановяване на решение при признание на иска, е
постановил обжалваното решение, като е присъдил и разноски. Същите са поискани
от ищците, като е представен и списък, от който се установява, че всеки от тях
претендира по 300лв. за платено адвокатско възнаграждение и 25лв. за платена ДТ
или общо претендират 650лв.
В настоящата въззивна жалба
се прави оплакване, че съдът се е произнесъл по незаявен размер на исковите
претенции. В исковата молба двамата ищци са претендирали С.К. да заплати сума в
общ размер от 49,80лв./ по 16,60лв. за периода 01.10.2018-25.03.2019г./,
обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС, а Н.П. – 49,80лв. / по 16,60лв. за периода
01.10.2018-25.03.2019/, обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС. С молба от 15.01.2020г., преди първото съдебно
заседание, ищците са посочили, че откриват аритметична грешка в исковата молба,
като за периода 01.10.2018-25.03.2019г. претендираната сума по 16,60лв. месечно
не прави 49,80лв., а 99,60лв. и искат поправка на петитума в посочения смисъл.
Препис от тази молба е изпратен на ответниците с възможност за становище до
първото съдебно заседание, като съобщението е получено на 23.01.2020г. това
заседание е проведено на 24.02.2020г., като на същото ответниците са заявили,
че признават иска и желаят постановяване на решение при признание на иска. При
това положение и предвид факта, че действително исковата молба е била нередовна
предвид аритметичното несъответствие на претенциите , то правилно и
законосъобразно съдът е приел, че исковите претенции са предявени за сумата от
по 99,60лв. за всеки от ищците. Не е налице произнасяне по незаявен петитум,
респ. не е налице недопустимо решение.
Останалите доводи въз
въззивната жалба не касаят правилността на решението. Както вече бе отбелязано, решението е
постановено в производство по реда на чл.237 от ГПК – признание на иска. След
като се направи това изявление, то не може да се оттегля от страната, която го
е направила. Единствената защита, която тя може да проведе след това изявление
е да докаже липса на воля за признание на иска. В този смисъл, наведените
доводи, че ответниците били готови да платят и прочие, нямат отношение към
проверката на правилността на постановеното решение.
Предвид изложеното, съдът
намира, че постановеното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено.
По частната жалба
Поддържа се, че при признание на иска ответниците не дължат
разноски. Това становище не намира законова опора, т.к. съгл. чл.78, ал.2 от ГПК разноските остават за ищеца само при наличие на две кумулативно изискващи
се предпоставки - ответникът да не е станал причина за завеждане на иска и да
го признае. В случая, тези предпоставки
не са налице. Вярно е, че ответниците
признават иска, но не са платили дължимото обезщетение. Същите са получили
покана и не спорят по този факт. Отделно от това и са осъдени да заплатят
обезщетение на ищците за предходен период по гр.д.№15668/2018, ПдРС. При това
положение не може да се приеме, че те не са станали повод за завеждане на
делото, за да се приложи нормата на чл.78, ал.2 от ГПК. Доводите за приложение
на разума и морала не са относими към сочената норма, поради което и няма да се
обсъждат от съда.
Не отговаря на истината и
твърдението в частната жалба, че разноски не са поискани и не е представен
списък – такъв се намира на л.63 от първоинстанционното дело.
По отношение на
възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, се установява от
Наредба №1/2004 за МРАВ в редакцията към постановяване на решението –
м.04.2020г. – чл.7, ал.2, т.1 : „За процесуално представителство, защита и съдействие
по дела с определен интерес възнагражденията са следните: 1. (изм. - ДВ, бр. 2 от 2009 г., бр. 28 от
2014 г.) при интерес до 1000 лв. – 300 лв.;“. Следователно съдът не може да
намали на осн. чл.78, ал.5 от ГПК поради прекомерност претендираното
възнаграждение под минимално определения нормативен размер. Това оплакване в
частната жалба също се явява неоснователно.
Предвид изложеното , съдът намира,
че следва да потвърди обжалваното определение, постановено по реда на чл.248 от ГПК.
По разноските
Въззиваемите са
претендирали разноски за въззивната инстанция, но по делото няма данни за
сторени такива, както и списък с разноски, поради което и такива няма да се
присъждат.
С оглед на изложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1104/09.04.2020г., пост. по гр.д.№ 15089/2019, ПРС.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 260472/31.08.2020г., пост. по гр.д.№ 15089/2019, ПРС.
Решението е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :