Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ………….
гр. София, 31.05.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV – Б състав, в публичното заседание на десети декември две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.с.ЛОРА
ДИМОВА
при секретаря К. Лозева, като
разгледа докладваното от младши съдия Димова въззивно гр. дело № 7410 по описа за 2020 г. на СГС, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С Решение № 4300 от
08.01.2020 г. на Софийски районен съд, 120 с-в е отхвърлен предявеният
от В.И.В. против М.М.М. осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 във
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от
3000 лв., представляваща главница по договор за заем, ведно със законната лихва
за забава, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане
на сумата.
Срещу
първоинстанционното решение постъпила въззивна жалба с вх. № 5061857/28.05.2020
г. на ищеца В.И.В., в която се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното решение. Според
въззивника първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод относно
наличието на валидно облигационно отношение по сключен договор за заем между
страните. Счита обаче, че съдът е извършил неправилна преценка на събраните
доказателства относно получаването на поканата за връщането на заетата сума. От
една страна това обстоятелство се установявало от проследяващия номер на
писмото, изпратено по Български пощи, а от друга страна не се оспорва от страна
на ответника. Поддържа и че доколкото в процесния договор не е уговорен срок за
изпълнение на задължението за връщане на заетата сума, съгласно чл. 69, ал.1 ЗЗД то ставало изискуемо веднага, а исковата молба служи като покана. Отделно
акцентира, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като е
зачел твърденията и възраженията на ответника, наведени в отговора на исковата
молба, който е подаден след изтичане на преклузивния срок по чл. 131 ГПК. иска
се отмяна на атскуваното решение и уважаване на предявения иск. Претендират се
разноски, вкл. и адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не
е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна М.М.М..
В проведеното на 10.12.2020 г.
открито съдебно заседание въззивникът В.
Иванова В. се представлява от адв. Маринкас с пълномощно по делото, която
поддържа жалбата и претендира разноски пред двете инстанции. Въззиваемата
страна не се явява не изпраща представител.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е
сезиран с искова молба вх. № 21022/13.02.2018 г. на В.И.В., подададена чрез
адв. В.Н., против М.М.М., с която е предявен осъдителен иск за връщане на
дадена в заем сума. Ищецът твърди, че между страните бил сключен неформален
договор за заем, по силата на който предоставил в заем на ответницата сумата от
3000 лв., изплатена ѝ по банкова сметка ***.02.2015 г. с посоченото
основание. Уговорено била сумата да бъде върната от заемателката в срок една
година от сключването на договора. Въпреки отправените лично и по телефона
покани ответницата не върнала заетата сума, поради което и на 18.01.2018 г.
ищецът ѝ изпратил писмена покана по пощата. От номера за проследване на
„Български пощи“ ЕАД се установявало, че писмото било получено от заемателката
на 20.01.2018 г., но изпълнение не постъпило, поради което за В.И.В. възникнал
правен интерес да претендира връщане на заетата сума от М.М.М. по съдебен ред,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателно изплащане
на вземането.
В подадения отговор на исковата
молба с вх. № 5139673/14.09.2018 г. от М.М.М. е направено бланкетно възражение
за неоснователност на предявения иск. Пред първоинстанционния съд ответницата М.М.М.
е представила и писмена защита от 15.03.2019 г./подадена в хода на процеса/, в
която е заявила, че между нея и ищеца са съществували облигационни отношения по
сключени договори за поръчка и на това основание той ѝ е превел сумата от
3000 лв. Приложила е извлечения от електронна кореспонденция между страните.
По делото е прието като писмено
доказателство преводно нареждане от 16.02.2015 г., от което е видно, че на
посочената дата В.И.В. е превел по банкова сметка *** М.М.М. сумата от 3000
лв., като основание за плащане е посочено „заем“.
Прието е писмо до М.М.М. от В.И.В.,
с което получателката е поканена в 7-дневен срок от получаване на поканата да
върне заетата от подателя сума, като я преведе по посочена от него банкова
сметка *** „Уникредит Булбанк“ АД, която съвпада с банковата сметка на
наредителя, отразена в платежното нареждане от 16.02.2015 г. Към писмото е
приложена разписка № 000366/PS150400E66R8 за получаване на пратка от подател В. до
получател М.. Приложено е извлечение от електронната система на „Български
пощи“ ЕАД, в което за пратка под този номер е посочено, че приета на 20.01.2018
г.
С оглед на така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В конкретния случай
постановеното по делото решение е валидно и допустимо.
По правилността и доколкото настоящият
казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, следва да се
обсъдят релевираните във въззивната жалба доводи за неправилност на решението в
обжалваната част.
Предявен е осъдителен иск с
правно основание чл. 240, ал. 1 вр. ал. 4 ЗЗД, с който ищецът В.И.В. е поискал
осъждането на ответницата М.М.М. да му върне дадената в заем сума от 3000 лв.
Уважването на исковата претенция е обусловено от установяването на следните
материалноправни предпоставки: наличие на валидно облигационно правоотношение
по договор за заем, сключен между страните, по силата на който ответницата е
получила от ищеца сумата от 3000 лв., като се е задължила да я върне, както и
че е настъпил падежът на задължението за връщане на сума, респективно отправена
е покана за връщането ѝ.
Съгласно разпоредбата на чл.
240, ал. 1 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на
заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне
заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем за
потребление, какъвто е паричният заeм, е неформален, реален, едностранен,
възмезден или безвъзмезден, и комутативен – правните последици настъпват при
предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка, а именно уговорената
парична сума, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от
заемателя връщане на дадената сума.
В случая от приложеното по
делото платежно нареждане се доказа, че на 16.02.2015 г. В.И.В. е превел по
банкова сметка *** М.М.М. сумата от 3000 лв. с основание „заем“. В отговора на
исковата молба ответницата не е релевирала възражения срещу основанието за
превод, нито е представила доказателства, удостоверяващи различно от посоченото
основание, а наведените едва с „писмената защита“ доводи и за други отношения
между страните са преклудирани и правилно първоинстанционният съд не ги е зачел
при постановяване на решението си. Освен това същите отново са лишени от
конкретика и не сочат наличие на друго отношение, по силата на което ответницата
да е получила посочената сума. При това положение, като съобрази процесуалното
поведение на страните и представеното от ищеца платежно нареждане, настоящият
състав намира, че страните са били обвързани от валидно правоотношение по
сключен неформален договор за заем, възникнало на 16.02.2015 г., по силата на
което В.И.В. предал в собственост на М.М.М. сумата от 3000 лв.
От събраните по делото
доказателства не се установява наличие на уговорка за връщане на заетата сума в
едногодишен срок от предаването ѝ, за каквато твърди ищецът. Ето защо приложение
намира разпоредбата на чл. 240, ал. 4 ЗЗД, според която ако не е уговорено
друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец
от поканата. Тази норма кореспондира на предвиденото в чл. 69, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 84, ал. 2 ЗЗД общо правило, според което ако задължението е без срок,
кредиторът може да иска изпълнението му веднага и когато няма определен срок за
изпълнение длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. За
да отхвърли предявения иск първоинстанционният съд е приел, че по делото не се
установява приложеното писмо от заемодателя да е достигнало до знанието на
заемателката, тъй като извлечението от електронната система на „Български пощи“
ЕАД не представлява доказателство по ГПК. Въззивният съд намира, че е безпредметно
да разсъждава по този въпрос, тъй като в случая исковата молба, връчена редовно
до длъжника, служи като покана за изпълнение на задължението му за връщане на
заетата сума, в този смисъл е и трайната и последователна съдебна практика.
Евентуалното връчване на предхождаща исковата молба покана би имало значение
единствено за изпадането в забава на длъжника, респективно за възникване на
вземане за мораторна лихва, а не и за изискуемостта на главното задължение.
Видно от петитума на исковата молба, предмет на делото е единство претенция за
връщане на заетата сума и не е предявен иск за присъждане на обезщетение за забава,
поради което и връчването на покана по чл. 240, ал. 4 ЗЗД не се отразява на
основателността на иска.
По изложените съображения
настоящият състав намира, че предявеният иск е основателен и доказан, а
първоинстанционното решение е неправилно и като такова следва да бъде отменено.
При този изход на спора и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът има право на разноски. Пред
първоинстанционният съд е приложен списък по чл. 80 ГПК, в който е поискано
присъждане на сумата от 120 лв. - държавна такса. Пред въззивна инстанция е
внесена държавна такса в размер на 60 лв., поискано е и присъждане на
адвокатско възнаграждение, но не е представен договор, сключен с някой от упълномощените
от В.И.В. адвокати, от който да е виден размер на уговорения адвокатски
хонорар, нито доказателства, че е реално е заплатен такъв, поради което и разноски
за адвокатско възнаграждение не се дължат,
Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 4300 от
08.01.2020 г. на Софийски районен съд, 120с-в, с което е отхвърлен предявеният от В.И.В. против
М.М.М. осъдителен иск по чл. 240, ал. 1 във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане
на ответницата да заплати на ищеца сумата от 3000 лв., представляваща главница
по договор за заем, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателно изплащане на сумата, КАТО ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М.М.М. с ЕГН **********, с адрес *** на основание по чл. 240, ал. 1
вр. ал. 4 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД да заплати на В.И.В. с ЕГН **********, с
адрес *** сумата от 3000 лв., представляваща невърната заета парична
сума по договор за заем от 16.02.2015 г., ведно със законната лихва от подаване
на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА М.М.М. с ЕГН **********, с адрес *** да заплати на В.И.В. с ЕГН **********,
с адрес *** на основание по чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 120 лв. – разноски в
първоинстанционното производство и 60 лв. – разноски във въззивното
производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване по арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.