РЕШЕНИЕ
№ 201
гр. Карлово, 11.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Дарина Ил. Попова
при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска
като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело №
20225320101066 по описа за 2022 година
ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание по чл. 55 ал. 1
пр. І от ЗЗД.
Ищецът Х. Д. К. с ЕГН ********** от гр. К., ул. „И.В.“ *** твърди,
че между него, в качеството му на кредитополучател и „С.К.“ ООД, в
качеството на кредитодател, бил подписан договор за паричен заем - К. от
01.11.2019 г. По силата на съглашението, ищецът получил в заем сумата от
600 лева, разпределен на 10 месечни погасителни вноски, като три от тях
били за сумата от 20.03 лева и седем погасителни вноски в размер на 97.53
лева. Съгласно договора, заемната сума се олихвявала с променлив лихвен
процент в размер на 40.05% годишно и фиксиран годишен процент на
разходите по заема от 48.16%. Към договора бил приложен погасителен план,
като общо дължимата сума съгласно чл. 3 ал. 12 от договора била в размер на
742.80 лева.
Страните се споразумели, че договорът за заем ще бъде обезпечен с
банкова гаранция или поръчител съгласно чл. 6 от договора, който следвало
да отговаря на чл. 23 от общите условия по договора за кредит. Договореното
обезпечение следвало да се представи в тридневен срок от сключването на
договора или ищецът дължал неустойка в размер на 657.20 лева по силата на
чл. 6.2 от договора за заем, с начин на разсрочено плащане, подробно описан
в погасителния план към договора за заем, като първите две вноски се
оскъпявали със сумата от 119.97 лева, а следващите седем погасителни
вноски били в размер на 42.47 лева, като общата сума за заплащане била в
размер на 1400 лева.
Договорената неустойка, предвидена в договора, била нищожна, тъй
като била уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна.
1
Сключеният договор за паричен заем К. от 01.11.2019 г. носел
белезите на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ал. 1 от
Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Претендираните суми не се дължали от ищеца по нищожните клаузи
за възнаградителна лихва и неустойка, тъй като били начислени при начална
липса на основание. Тяхната нищожност произтичала както от
обстоятелството, че целият договор е недействителен на основание чл. 22 от
ЗПК, така и от обстоятелството, че двете клаузи са нищожни поради
противоречието им с добрите нрави, материалния закон и поради неговото
заобикаляне.
Договорът бил недействителен на основание по чл. 22 вр. чл. 11, ал.1
т.9 от ЗПК, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения
лихвен процент. Не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как
тя се разпределяла във времето с изплащането на всяка една от месечните
вноски, посочени в погасителния план. От друга страна, договорът бил
недействителен, тъй като възнаградителната лихва била нищожна - клаузата
противоречала на добрите нрави. И тъй като била нищожна, следователно
несъществуващата, то не било изпълнено изискването на коментираната
разпоредба.
Договорът бил недействителен на основание по чл. 22 вр. чл. 11 ал.1
т.10 от ЗПК, тъй като липсвало посочване в договора от какви пера е
съставена общо дължимата сума. Съгласно §2 от ДР на ЗПК, тя се формирала
от аритметичния сбор на общия размер на кредита и общите разходите по
кредита. Последните били нормативно дефинирани в §1 от ДР на ЗПК и
представлявали годишен процент на разходите (ГПР) (чл. 19 ал. 1 от ЗПК).
Това водело до извод, че няма как да се определят компонентите на общата
сума дължима от потребителя.
Договорът бил недействителен на основание по чл. 22 вр. чл. 11,
ал. 1 т. 11 от ЗПК, тъй като не било посочено в погасителен план
разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. В
конкретния случай всяка вноска включвала главница, възнаградителна лихва
и ГПР.
Договорената възнаградителна лихва в договора била нищожна
поради противоречието й с добрите нрави. Противоречаща на добрите нрави
била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, а за
обезпечени - двукратния размер.
Предявява два осъдителни иска - първия по клауза за
възнаградителната лихва и втория по клауза за възнаграждение за неустойка.
Нищожността и на двете клауза произтичала, както от цялата
недействителност на договора, така и поради нищожност на клаузата за ГПР и
поради противоречие на клаузата за възнаградителна лихва с добрите нрави.
Т.к. нито в договора, нито в погасителния план бил ясен размерът на
заплатената сума по договора, то посочва цена на исковете за
възнаградителната лихва в размер на 20 лева и за неустойка посочвам цена на
исковете по 50 лева.
На основание чл.127, ал.4 ГПК посочва банкова сметка за плащане:
„У.Б.“ АД: ************.
МОЛИ съда да постанови решение, с което осъди ответника да му
2
заплати:
- сумата 20 лева, недължимо платена сума по клауза за
възнаградителна лихва по договор за паричен заем К. от 01.11.2019 г., ведно
със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба
в съда до окончателното й изплащане;
- сумата 50 лева, недължимо платена по клауза за неустойка по
договор за паричен заем № К. от 01.11.2019 г. ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда до
окончателното й изплащане.
Претендират се разноските по делото.
Ответникът „С.К.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „С.“ № *** представлявано от Н.П., оспорва исковете
като неоснователни.
Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен договор
за паричен заем К. от 01.11.2019 г., поради което моли това да се отдели за
безспорен факт по делото.
В допълнение към горното следвало да се съобрази и
обстоятелството, че договорът бил сключен от разстояние, като на посочения
в договора имейл на клиента – ***** били изпратени представените с
настоящия отговор стандартен европейски формуляр, договор за паричен
заем К. от 01.11.2019 г. и приложимите общи условия. Сумата била усвоена
от клиента на 01.11.2019 г. на каса на „И.“ АД. Всички действия на
потребителя при сключването на договора за кредит били видни от
представения с настоящия отговор - лог файл. Предвид обстоятелството, че
горепосочените не се оспорвали от ищеца, моли същите да бъдат отделени
като безспорни и ненуждаещи се от доказване.
Независимо от горното, оспорва твърденията за нищожност на
сключения между страните договор за кредит на всички, посочени в исковата
молба, основания.
1. Относно възражението за нищожност на договора за кредит:
Несъстоятелно било твърдението на ищеца, че в договора за кредит
№ 368998 от 01.11.2019 г. не са посочени условията за прилагане на размера
на лихвения процент. Същото било неправилно, доколкото в договора бил
уговорен фиксиран годишен лихвен процент - 40.08%. В подкрепа на горното
- решение № 264126 от 22.06.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 6976/2020 г., в
което било прието следното: ,,Доколкото е бил договорен фиксиран лихвен
процент на годишна основа, не е било необходимо посочването на методика
за изчисляване на референтен лихвен процент.“ В същия смисъл било и
решение № 1285/27.10.2017 г. на ОС П. по в. гр. д. № 1764/2017 г.
Неправилно било твърдението, че в договора не е посочена обща
сума за плащане, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит - чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Следвало да се
вземе предвид, че в чл. 3 (12) на договора за заем била посочена общата сума
дължима от потребителя - 742.80 лева, представляваща сбор от дължимата
главица и лихва за периода на кредита, съгласно приетия погасителен план.
Същевременно в представения по делото погасителен план ясно и точно било
посочено всяко едно задължение - главница и лихва по всяка една от
вноските, както и падежа на посочените.
3
2. Относно твърдението за нищожност на ГПР:
Ищецът извеждал голословно твърдение, че клаузата, определяща
ГПР по кредита е нищожна, като не сочел доводи, нито доказателства в
подкрепа на същото. ГПР по кредита бил в размер на 40.05%, като видно от
съдържанието на представения договор за потребителски кредит, в същия
били посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при
определяне на годишния процент на разходите. Нещо повече, редът за
определяне на годишния процент на разходите бил дефиниран императивно в
чл. 19 ал. 2 от ЗПК и страните по договора не разполагали с правна
възможност за неговото определяне по различен начин. В конкретния случай
ГПР в размер на 48.16% бил изчислен по формула, съгласно приложение № 1,
като видно от съдържанието на процесния договор единственият разход бил
посоченият в договора годишен лихвен процент.
Горепосоченото било застъпено и в практиката на СЕС. Съгласно чл.
4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябвало да се
изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният може да бъде променян. В чл. 1а от тази
директива се определяли условията за изчисляване на ГПР, а в чл. 4, буква
„а“ от нея се уточнявало, че ГПР трябва да се изчисли в момента, в който
кредитният договор е сключен. Така, това информиране на потребителите
относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно
единната математическа формула, имал съществено значение (в този смисъл
определение от 16 ноември 2010 година Pohotovost С-76/10, EU: С:2010:685,
т. 69 и 70). В случая към момента, в който договорът бил сключен,
предвидената в договора неустойка не се дължала, тъй като нейната
изискуемост настъпвала при неизпълнение на посочените в договора
задължения в тридневен срок от сключване на договора.
3. Относно възражението, че клаузата за неустойка е нищожна :
В исковата молба ищецът направил твърдение, че клаузата за
неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Съгласно
разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,
добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без
конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост, са
общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от
тях. Правилата на морала, подобно на императивните норми на закона,
лимитират свободата на договаряне и автономията на волята на страните.
Прекрачването на тези предели се санкционира от закона с нищожност на
съответната уговорка - чл. 26 ал. 1 пр. ІІІ от ЗЗД.
Във всеки случай на предоставяне на потребителски кредит,
финансовата институция следвало да държи сметка за носения риск във
връзка с отпускането на кредита. Рисковият профил на клиента се оценявал
преди момента на сключване на договора за заем, като към този момент се
преценявал и носения от финансовата институция финансов риск. Нивото на
риска, от своя страна, зависело от редица фактори от обективен характер,
като част от тях били изначално известни на кредитора (напр. факторите,
свързани с платежоспособността на потребителя), а друга част зависели от
точното изпълнение на договора от страна на потребителя. Кредиторът
следвало да съобрази и оцени риска не само в контекста на данните, налични
в справката от Централния кредитен регистър или в друга база данни,
използвана в Р.Б. за оценка на кредитоспособността на потребителите, но и с
4
оглед на предвидените механизми за обезпечение на задължението.
Ето защо обезпечението на задължението било съществен елемент
при преценката на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството, че то
му предоставяло възможност да реализира правата си срещу трето лице или
банка-гарант в случаите на неизпълнение на договора от страна на
потребителя. Поради тази причина при вземане на решение за сключване на
договор за заем, като оценил кредитоспособността на клиента, кредиторът
приел да поеме финансовия риск и да сключи договор за заем с клиента при
условие, че същият представи надлежно обезпечение - поръчител или банкова
гаранция. Само при това условие кредиторът би имал интерес да сключи
договор за заем с клиента и да поеме финансовия риск. Неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение от страна на потребителя
водело до непропорционално увеличение на поетия от заемодателя финансов
риск от невъзможност за събиране на необезпеченото вземане в случай на
неизпълнение на договора от страна на потребителя (каквото било налице и в
конкретния случай).
Поради тази причина, за недопускане на неравновесие между
правата и задълженията на заемодателя и потребителя страните се съгласили,
че в случай на неизпълнение на същественото задължение за предоставяне на
обезпечение, вредите от неизпълнението ще бъдат ликвидирани чрез
единствения възможен и нормативно допустим способ за това - чрез
включване на клауза с неустойка в посочения размер. По този начин
съобразно изискванията на чл. 92 от ЗЗД, страните договорили неустойка,
която да обезпечи изпълнението на поетото задължение за предоставяне на
обезпечение в една от двете форми. За яснота на изложението следвало да се
отбележи, че действащото българско законодателство дефинирало
задължението за представяне на обезпечение като съществено за интереса на
кредитора. Така например разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД предоставяла
възможност на кредитора да търси изпълнението на срочно задължение и
преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите
действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал
обещаните обезпечения.
В контекста на горното обаче следвало да се съобрази и
обстоятелството, че предоставянето на обезпечение в една от двете форми
зависи изцяло от волята и действията на потребителя. Нещо повече, чрез
неизпълнение на поетото договорно задължение за представяне на
обезпечение потребителят де факто едностранно и без оглед на волята на
кредитора увеличил носеният от него финансов риск. Това увеличаване на
риска се случвало постфактум - след датата на отпускане на кредита и то по
волята на една от страните - в резултат на неизпълнение на договорно
задължение. Това обстоятелство представлявало едно бъдещо несигурно
събитие, което с оглед презумпцията за добросъвестност при договарянето и
сключването на договори по чл. 12 от ЗЗД, не би могло да бъде презюмирано
изначално от кредитора. Счита, че кредиторът не е могъл и не е бил длъжен
да предвиди при сключването на договора, че въпреки че е информирал
клиента за задължението му за предоставяне на обезпечение (посочено в
стандартния европейски формуляр), ищецът е договарял недобросъвестно с
изначално намерение да не предостави уговореното обезпечение. Обратното
би означавало да се приеме, че съдът бонифицира недобросъвестната страна
по договора в нарушение на чл. 12 от ЗЗД и в нарушение на общоприетия
принцип в правото за черпене на права от собственото недобросъвестно
5
поведение.
В случай, че ищецът изначално бил наясно, че не може да
предостави исканото от кредитора обезпечение, то същият очевидно
договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 от ЗЗД, с
ясното намерение да лиши кредитора от обезпечение по кредита. В случай че
договореният между страните 3-дневен срок бил недостатъчен за осигуряване
на обезпечение, потребителят следвало да информира за това кредитора, като
отправи писмено искане за удължаване на договорения срок, ако същият не е
бил достатъчен, или пък да предложи друго заместващо обезпечение. В
настоящия случай клиентът не сторил нито едно от двете неща.
Съгласно константата съдебна практика преценката за нищожност
на неустойката поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при
използването на критерии като естеството на задълженията, изпълнението на
които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди и други. Неустойката следвало да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции (решение
№ 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 969/2009 г., IV г.о.). В настоящия
случай при сключване на процесния кредит ищецът не представила каквото и
да било обезпечение, което да гарантира дори и в минимална степен интереса
на кредитора от връщането на сумата по договора за заем.
МОЛИ съда да отхвърли договора като неоснователен. Претендира
за разноските по делото.
В ХОДА на делото ищецът е поискал и на основание чл. 214 от ГПК
е допуснато изменение в размера на предявените искове, като същите се
считат предявени както следва:
За сумата от 142.80 лева, платена по клауза за възнаградителна
лихва по договора за потребителски кредит К. от 01.11.2019 г., ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба
в съда до окончателното й изплащане;
за сумата от 107.20 лева, платена по клауза за „Оценка на досие“ по
договора за потребителски кредит К. от 01.11.2019 г., ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба в съда до
окончателното й изплащане.
От събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
С договор за паричен заем К. от 01.11.2019 г. ответникът, в
качеството му на кредитор е предоставил на ищеца – заемател сума в размер
на 600 лева, като страните са се уговорили заемната сума да бъде върната на
10 месечни погасителни вноски, разпределени по два начина – по отношение
на главницата и възнаградителната лихва, три вноски в размер 20.03 лева и
седем погасителни вноски в размер на 97.53 лева, в периода от 02.12.2019 г.
до 01.09.2020 г. В съдържащия се в договора погасителен план е посочено, че
общото задължение за възнаградителна лихва възлиза на 142.80 лева. В чл. 3 е
посочен размер на ГПР – 48.16% и фиксиран ГЛП – 40.05%, както и общата
6
дължима сума по договора – 742.80 лева. В чл. 5 от договора е посочено, че
годишният процент на разходите на заема не включва възможни разходи,
които заемателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на
договорните си задължения, както и таксите съгласно Тарифата за таксите на
заемодателя, публикувана на неговата официална интернет страница. В чл. 7 е
посочено, че съдържанието на договора, представляващо индивидуални
условия и приложените общи условия, представляват договор за заем,
сключен между страните и уреждат и определят техните взаимоотношения, а
ищецът е декларирал, че е получил общите условия, съгласява се с тях и ги
приема като обвързващи. В чл. 6.1 страните са уговорили заемателят да
представи обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на л. 33
ал.1 от общите условия: поръчител или банкова гаранция, а в чл. 6.2. е
уговорено, че при неизпълнение на задължения по чл. 6.1., заемателят дължи
неустойка в размер на 657.20 лева, която се начислява автоматично от
заемодателя и се плаща разсрочено съгласно включените суми в
погасителния план. В погасителния план е посочен размера на сумата за
неустойка, която се плаща към всяка вноска по кредита, като сумите са
запределени както следва: три вноски по 119.97 лева и седем вноски по 42.47
лева. Размерът на всяка от десетте вноски за погасяване на кредита ведно с
начислевата към нея неустойка е в размер на 140 лева, а крайната дължима
сума е изчислена в размер на 1400 лева.
По делото са представени общи условия на ответника за заеми
Кредирект, в сила то 08.03.2019 г., като в чл. 33 са определени видовете
обезпечения, когато е предвидено в индивидуалните договори за заем, както
следва:
1. Поръчителство на едно или две физически лица, които да
отговарят кумулативно на следните условия: да имат осигурителен доход
общо в размер най-малко 7 пъти минималната работна заплата (МРЗ); в
случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход за всеки от
тях да е най-малко 4 пъти МРЗ; да не са поръчители по други договори за
заем, сключени от заемодателя; да не са заематели по сключени и непогасени
договори за заем, сключени със заемодателя; да нямат кредити към банки или
финансови институции с квалификация, различна от „Редовен“, както по
активни така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР
към БНБ; да представат служебна бележка от работодателя или друг
съответстващ документ за размера на получавания от тях доход;
2. Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от
лиценцзирана в БНБ търговска банка, за период, включващ от сключване на
договора за заем до изтичане на 6 месеца след изтичане на падежа на
последната редовна погасителна вноска по погасяване на заема в размер на
два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорена
главница и лихва.
От заключението на неоспорената съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че:
1. Общата платена от ищеца сума по договора за кредит е в размер
на 850 лева, като в експертизата са посочени покритите разходи по пера.
2. Според параметрите на договора за заем, размерът на ГПР е
48.19%, а на ГЛП – 40.05%;
При включване на клаузата за неустойка, размерът на ГРП е
7
735.92%, а ГЛП – 232.28%.
3. При определяне размера на ГРП кредиторът е взел предвид
следните разходи – главница и лихви по кредита.
4. ГПР по посочения договор за кредит не включва всички възможни
разходи, които може да се наложи да плати заемателя при неизпълнение на
договорните си задължения, както и таксите на заемодателя съгласно
Тарифата за таксите, публикувана на официалната интернет страница на
ответника.
Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани.
Страните спор по фактите нямат, спорните въпроси касаят
действителността договора, респективно – размерът на задълженията по него.
За да установи дали в конкретната хипотеза е налице неоснователно
обогатяване на кредитора, съдът следва да разгледа направеното с исковата
молба възражение за нищожност на договора за кредит на посочените
основания.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10
ал.1, чл. 11 ал. 1 т.7-12 и т.20, чл. 12 ал.1 т.7-9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Между страните е бил сключен договор за предоставяне на
потребителски кредит и не се спори, че ответникът е изпълнил задължението
си да предостави сумата, предмет на договора. Ищецът се е задължил да
върне заетата сума по уговорения в договора начин и в уговорените размери.
Не се спори и се установява от неоспореното заключение на вещото лице, че
ищецът е извършил плащания в общ размер на 850.00 лева. Кредитодателят е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор за кредит по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон -
ЗПК.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК вр. с чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК следва да се
съобрази и нормата на §2 от ДР на ЗПК, за въвеждане разпоредбите на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити, като при съмнение в
действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат
тълкувани с оглед постигане целите на посочената директива, изложени в
съображения 19, 24 и 31, установяващи изискванията за предоставяне на
пълна и изчерпателна информация на заемателите, включваща всички техни
задължения, размерът на годишния процент на разходите, приложим за
8
кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността. При
тълкуване на посочените разпоредби, следва да се приеме, че нарушение на
чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от
ЗПК ще е налице не само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и
когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин,
който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да
разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато
формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на
ГПР не съответства на действително прилагания между страните.
ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото в него са
включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е
посочено, че ГПР е 48.16%, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП) -
40.05%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това
кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е
ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е
част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко
точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в
това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание. Следва да се отбележи, че още при
сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 6.2 ще се
заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер
е 657.20 лева, т.е. в размер, по-висок от предоставената сума по кредита – 600
лева, като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се
прибавят допълнително суми за целия срок на договора.
Въведените изисквания в цитираните клаузи от договора и общите
условия към него за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител/и) и
срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В
случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към
погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната
и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика
се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност
съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите
при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс
между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
9
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този
пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият договор е
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1,
предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите
аргументи на ищеца. Оттук - след като целият договор за кредит се явява
нищожен, като на основание чл. 23 от ЗПК сумата заплатена над
предоставената в заем главница се явява получена от ответника без основание
поради което искът за осъждане на ответника да заплати на ищеца общо
сумата от 250 лева се явява основателен и следва да бъде уважен в пълния му
предявен размер, по начита, по който е предявен.
ОТНОСНО разноските:
С оглед изходът от процеса и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК,
следва да се осъди ответника да заплати на ищеца направените по делото
разноски в размер на 50 лева за заплатена държавна такса и 350 лева за
възнаграждение на вещо лице.
Следва да се осъди ответника, на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, да
заплати на адвокат К. К. възнаграждение за процесуално представителство по
делото в размер на 400 лева с ДДС, на основание чл. 7, ал.1 т.1 от Наредба №
1 от 07.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските и възнаграждение
в размер на 400 лева, както е претендирано за разглеждане на делото в повече
от две съдебни заседания. По отношение основното възнаграждение, съдът
намира, че се дължи едно общо възнаграждение според материалния интерес
като сбор от отделните претенции.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, пр. І-о от ЗЗД, „С.К.“ ООД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: град С., улица „С.“ № ***,
представлявано от Н.П. П. да заплати на Х. Д. К. с ЕГН **********, от гр. К.,
ул. „И.В.“ *** сумата от 250.00 (двеста и петдесет) лева, представляваща
сума, платена без основание по договор за паричен заем К. от 01.11.2019 г.,
ВЕДНО със законната лихва, считано от предявяване на иска – 23.08.2022 г.
до окончателното плащане, от която сума: 142.80 лева, платена по клауза за
възнаградителна лихва по договора за потребителски кредит К. от
01.11.2019 г. и 107.20 лева, платена по клауза за „Оценка на досие“ по
договора за потребителски кредит К. от 01.11.2019 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, „С.К.“ ООД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: град С., улица „С.“ № ***,
представлявано от Н.П. П. да заплати на Х. Д. К. с ЕГН **********, от гр. К.,
ул. „И.В.“ *** сторените в производството разноски в размер на 400.00
(четиристотин) лева за внесена държавна такса и възнаграждение на вещо
лице.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, „С.К.“ ООД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: град С., улица „С.“ № ***,
представлявано от Н.П. П. да заплати на адвокат К. Й. К., с личен номер №
*** с адрес на упражняване на дейността: град П., улица „Р.Д.“ № ***,
адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
10
представителство на Х. Д. К. с ЕГН ********** в размер на 800 (осемстотин)
лева.
Банкова сметка, по която могат да бъдат платени присъдените суми:
„У.Б.“ АД: ************
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
11