ОПРЕДЕЛЕНИЕ

 

    №   1762   

 

         05.09.2019 г., гр. Пловдив      

 

 ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, X състав, в закрито заседание на пети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:

                             

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анна Иванова

ЧЛЕНОВЕ:            Иван Анастасов

                                Христо Иванов

                                                                          

като разгледа докладваното от мл. съдия Иванов в. ч. гр. д. №2026/2019 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 274 ал 1 от ГПК.

           С частна жалба подадена от адв.А., пълномощник на „Лайт Кредит Консулт” ООД, ЕИК *********  е обжалвано определение от 21.06.2019 г. по гр.д. № 4649/2019 г. Районен съд Пловдив, 21 гр.с., с което е прекратено производството с аргумент за недопустимост на производството поради липса на идентитет на заявеното основание по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение, и заявеното основание по иска с правна квалификация чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземането.

         В частната жалба се навеждат твърдения, че вземанията, предявени в заповедното производство и в исковото производство, са съответни, защото не били направени нови доводи в исковото производство. Посочва, че не би могъл да уточни подробности относно основанието и размера на вземането, защото ищецът не бил страна по сделката, от която то произтича. Поради изложеното моли определението да бъде отменено, като делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия.

         Съдът, като взе предвид становището на жалбоподателя и доказателствата по делото, въз основа на закона, приема за установено следното.

         Жалбата е редовна и допустима, тъй като е подадена в срок, от легитимирано да обжалва лице и е срещу обжалваем акт.

          Въззивният състав на ПдОС изцяло приема за правилен извода на районния съд, както и споделя изложените от него мотиви. В тази насока, от своя страна въззивният съд след като взе предвид оплакванията в частната жалба, приема следното:

Районният съд е изтъкнал необходимостта от пълен идентитет на вземанията в исковоото и заповедното производство Поради това според първостепенния съд не е налице идентичност на претенциите в двете производства, като делото е прекратено поради недопустимост на иска.

Видно от съдържанието на постъпила на 25.03.2019г. в ПдРС искова молба, ищецът  претендира по реда на чл. 422 от ГПК да бъде установено по отношение на длъжника А.Р.К., ЕГН ********** , че същият дължи 951.24 лв, представляваща сбор от неизплатени суми както следва:671лв по договор за за заем от 25.04.2016г. и договор за гаранция от 25.04.2016г.

От заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК приложено ч.гр.д. № 4649/2019г. по описа на ПдРС, 21 гр.с. се установява, че заповедта е издадена за договор за заем, без да е посочено, че част от претендираната сума произтича от възнаградителна лихва. От исковата молба е видно, че търсената сума по договора за заем е съвкупност от невърната главница и възнаградителна лихва. Вземанията за главница и възнаградителна лихва са различни претенции, с различно основание и размери.

 Процесната възнаградителна лихва от своя страна не е индивидуализирана чрез посочване период на задължението, който е задължителен реквизит на претенцията, предвид периодичния й характер. Дори напротив – изрично е упоменато, че сумата от 671,94 лева представлява само невърната част от предоставена в заем сума. Това по всяка вероятност означава, че в претендираната сума  не е включено възнаграждението на кредитора, каквото представлява вземането за лихва. Посочването от ищеца на друго основание, от което произтича вземането, различно от твърдяното в заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение, съставляваща изпълнително основание по смисъла на чл.404, т.1, пр.4 ГПК, обуславя недопустимостта на установителния иск по чл.415, ал.1 ГПК, съответно по чл.422, ал.1 ГПК. Всяко вземане по всеки  договор трябва да бъде индивидуализирано по основание и размер. Като въвежда нови юридически факти ,които обосновават същото вземане, ищецът кредитор прави недопустима  променя на материалноправната характеристика на вземането, тъй като кредиторът не би могъл да въведе други, различни правопораждащи факти, в сравнение с тези, посочени в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение.

С оглед на гореизложеното следва, че липсва необходимия пълен идентитет между вземанията в настоящото и заповедното производство, което означава, че направените оплаквания в частната жалба се явяват неоснователни.

Поради неоснователност на частната жалба, въззивният съд намира за правилно обжалваното определение, което следва да бъде потвърдено.

Определението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, арг. чл. 274 ал. 4 от ГПК.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 ал. 1 вр. чл. 278 ал. 4 от ГПК, Пловдивският окръжен съд

                                    О П Р Е Д Е Л И:

            ПОТВЪРЖДАВА постановеното в закрито заседание определение от 21.06.2019 г. по гр.д. № 4649/2019 г. Районен съд Пловдив, 21 гр.с., с което е прекратено производството с аргумент за недопустимост на производството поради липса на идентитет на заявеното основание по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение, и заявеното основание по иска с правна квалификация чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземането.

    ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно .

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                  

                  ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                

 

                                         2.