Р E Ш
Е Н И Е
№
............... /23.01.2023 г.,
гр.
П.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд – П.,
в проведеното на тринадесети януари две хиляди двадесет и трета
година публично съдебно заседание, в състав:
Районен
съдия: Магдалена Татарева
при участието на секретаря Мария Терзийска разгледа докладваното от съдията
гр.д. № 543/2020 г. по описа на съда
Производството
е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация
чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД предявени от „Агенция за контрол
на просрочени вземания” ЕООД, ЕИК ********* срещу С.Х.М., за приемане на
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
800 лева, ведно със законната лихва от 30.06.2020 г. до окончателното изплащане
на сумата, представляваща дължима главница по договора за кредит № ***/22.06.2018
г. – „Бяла карта“, сключен между „Аксес Файнанс” ООД и С.М., както и 156,00 лв.
договорна лихва за периода от 25.06.3018 г. до 06.12.2018 г., 113,02 лв.- обезщетение
за забава от 07.12.2018г. до 23.06.2020
г., които вземания са прехвърлени на ищеца въз основа на рамков договор за
прехвърляне на парични задължения от 11.11.2016 и приложение 1/26.06.2019 г.
към него, за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК
по ч.гр.д. № 343/2020 г. по описа на Районен съд - П..
Ищецът основава исковата си претенция на
следните фактически твърдения: Между ответникът и „Аксес
Файнанс” ООД е сключен договора за кредит № ***/22.06.2018 г. –
„Бяла карта“.
Съгласно сключения договор „Аксес
Файнанс” ООД се е задължил да предостави на С.М. револвиращ кредит в максимален размер на 800,00 лв., под формата на разрешен кредитен лимит, който
се усвоява чрез международна кредитна карта Access Finance/iCardCard/Visa, а Кредитополучателят се задължил да го ползва
и върне съгласно условията на сключения договор, който кредитен лимит изцяло бил усвоен от ответника. Заедно с подписване на договора за кредит,
ищецът предоставил на ответника платежен инструмент - кредитна карта издадена
от „Интеркарт Файнанс“ АД /Картоиздател/ ведно със запечатан плик, съдържащ ПИН
кода за ползване на картата. Било уговорено между страните дневен
процент върху усвоената лихва, което представлявал договорна лихва, която за периода
от 25.06.2018
г. - дата на първата транзакция по кредита до 06.12.2018 г-
настъпване на предсрочната изискуемост е в размер на
156,00 лева. Разпоредбите на договора за кредит
предвиждали, че в случай, че Кредитополучателят не погаси текущото си задължение
на посочения в договора падеж, същия е длъжен да предостави на Кредитодателя
както обезпечение чрез поръчителство, така и да заплати сума в размер на 15% от
максималния кредитен лимит, която да послужи за частично погасяване на задължението
му в три дневния срок от предоставяне на обезпечението. Твърди се, че поради
трайната забава от страна на длъжника е настъпила автоматично предсрочна
изискуемост на 6.12.2020 г.,
като считано от тази дата Кредитополучателят дължи заплащането на законна лихва
за забава за всеки ден забава върху общия размер на задължението си. На
основание чл. 86 ЗЗД ответникът дължи заплащане на лихва за забава в размер
на 113,02 лв. за периода от 07.06.2018 г. /датата, на която вземането е станало
автоматично предсрочно изискуемо/ до 23.06.2020 г. - датата на подаване на исковата молба. В
исковата молба се излага, че на 26.06.2019 г. е подписано Приложение № 1 от 26.06.2019 г. към Рамков договор прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 11.11.2016 г на основание чл. 99 от ЗЗД между „Аксес
Файнанс" ООД и „Агенция за контрол на просрочени вземания“, по силата на
който вземането, произтичащо от Договор за кредит сключен между „Аксес Файнанс“
ООД и С.М. е прехвърлено в полза н. „А.з.к.н.п.з. ” ЕООД.
Излага, че длъжникът следва да се счита уведомен с връчване на исковата молба
за отговор. Предвид всичко изложено се моли за уважаване на исковите претенции, като на основание чл. 127, ал.4 ГПК посочва и начин на заплащане на сумите, а
именно чрез банков превод по посочена банкова сметка. ***.
Ответникът,
получил препис от исковата молба не е
подал отговор на исковата молба. Такъв е подаден след
изтичане на срока по чл. 131 ГПК, поради което следва да се приеме, че с него е
изразено единствено становище по иска. Посочено е, че исковата претенция се
явява неоснователна, доколкото не е налице валидно възникнала облигационна
връзка между страните, както и че ответникът не е получавал претендираната сума
от 800 лева, като е оспорен подписа на ответника на договора за кредит. Направено
е искане за отхвърляне на исковите претенции. Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК,
намира за установено следното:
Районен съд-П. е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с
правно основание чл. 422 ГПК във вр, с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл.
9 ЗПК, както и чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД.
Предявените искове са процесуално допустими, тъй като същите са предявени в
законоустановения едномесечен срок по чл. 422, ал. 1 ГПК, доколкото видно от
данните по делото указанията по чл. 415 ГПК са връчени на заявителя – ищец на 20.08.2020
г., а исковата молба е подадена на 18.09.2020 г.
От приложен по делото договор за паричен за кредит „бяла карта“ от 22.06.2018 г. сключен между „Аксес Файнанс“
ООД и С.М. се установява, че между страните е сключен договор по силата, на който
„Аксес Файнанс“ ООД е предоставил на ответника револвиращ кредит с лимит 800
лв.. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент в размер на 43,2 % годишен
лихвен процент на разходите 45,9%.
По делото е приложен Рамков договор за продажна и прехвърляне на вземания
(цесия) от 11.11.2016 г. сключен между „Аксес Файнанс“ ООД – цедент и „Агенция
за контрол на просрочените задължения“ ООД цесионер, по силата, на който
продавачът е прехвърлил на купувача- ищец вземанията си посочени в Приложение 1
към договора.
От приложено по делото Приложение № 1 от 26.06.2019 г. към договор за продажба
на вземания (цесия) между „Аксес Файнанс“ ООД– цедент и „Агенция за събиране на
вземанията“ ООД от 11.11.2016 г. се установява, че на цесионера е прехвърлено и
процесното вземане, в общ размер на 1358,16 лв. Представено е и потвърждение по
реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за станалата цесия.
По делото е допусната и изготвена съдебно-счетоводна експертиза от заключението
на, която се установява, че за периода на 26.06.2018г. от ответника е усвоена сума
в размер на 400 лева, като такава сума е усвоена и на 28.06.2018г., чрез
международна кредитна карта „бяла карта“. В заключението е посочено, че
ответникът е направил плащания по процесия договор в общ размер на 360 лв., с
които са погасени задължения по договора за заплащане на неустойка и такси за
извънсъдебно събиране на вземането. В заключението е посочено, че размерът на договорната
лихва превишават повече от три пъти размера на законната лихва за периода, за който
е начислена договорната лихва, като същата е в размер на 4,32 пъти. Ценено
съобразно правилата на чл. 202 ГПК съдът дава вяра на заключението на вещото
лице, доколкото същото е обективно, компетентно изготвено и с него са дадени
обосновани и пълни отговори на всички задачи поставени по делото.
При така установено от фактическа страна, съдът от правна страна намира
следното:
При
така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от
осъществяването на следните материални и процесуални предпоставки (юридически
факти), които следва да бъдат установени от ищеца, като е негова
доказателствената тежест да установи в условията на пълно и главно доказване,
следните правнорелевантни факти, от които се ползва- договор за потребителски
кредит № ***, сключен на 22.06.2018
г., по който „Аксес Файненс“ ООД е предоставил на ответника сума пари и
нейния размер; настъпила изискуемост на задължението и размер на дължимата
главница; че по силата на договора ответникът
е поел задължение за заплащане на сумата от 156,00 лв. договорна
лихва, изпълнение на задълженията на кредитора,
произтичащи от императивните правила за защита на потребителите относно
предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по
кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се
изменят; индивидуалното договаряне на условията по договора, както и да
обосноват договарянето на размера на лихвите в
съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба, наличие на валидно сключен договор за цесия, по силата на който
процесните вземанията по отношение на ответника са прехвърлени на ищеца, както и уведомяване на
длъжника- ответник за станалата цесия по см. на чл.99, ал. 4 ЗЗД.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
От данните по делото се установява, че между „Аксес Файнанс“ ЕАД и С.М. е
сключен договор за кредит бяла карта от 22.06.2018 г., по силата, на който
търговското дружество е предоставило на ответника револвиращ кредит с лимит от 800
лв. Уговорен е между страните фиксиран годишен лихвен процент и неустойки.
Предвид изложеното, съдът приема, че между ответника и „Аксес Файнанс“ ЕАД са
възникнали правоотношения по чл. 9 и сл. ЗПК.
На първо място следва да се посочи, че от
събраните по делото доказателствата– рамков договор за покупко-продажба на
вземания от 11.11.2016 г. и приложение № 1 от 26.06.2019 г. сключен между „Акесес Файнанс“ ООД и „Агенция
за контрол на просрочени вземания“ ООД се установява, че между страните по
договора е прехвърлено вземането на цедента към ответника по делото, валидно
съществуващо в общ размер на 1358,16 лв., за което прехвърляне длъжникът е надлежно уведомен с връчване на
исковата молба за отговор, доколкото към нея е приложено уведомлението по см.
на чл. 99 ЗЗД.
По отношение на иска за заплащане на договорна лихва в размер на 113,02 за
периода от 07.12.2018 г. до 23.06.2020 г. съдът намира следното:
Съгласно чл. 11 от ЗПК задължителен реквизит от всеки договор за
потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на 45,9%,
а ГЛП е в размер на 43,2 % .
Разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД предвижда, че страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, ако то не противоречи на
добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е посочена в разпоредбата на чл. 26, ал.1 от ЗЗД, според който са нищожни
договорите, които накърняват добрите нрави. Накърняването на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава
правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби. В този смисъл е практиката на ВКС /Решение № 4/2009
г. по т.д. № 395/2008 г., Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г.,
определение № 877 по т.д. № 662/2012 г. и др./. Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Съгласно
трайно установената практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от
посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай,
за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
В случая по
процесния договор за потребителски кредит на ответника е предоставена в заем
сума от 800 лв., при уговорен ГЛП в размер на 43,2%, като в своето заключение
вещото лице е посочило, че размерът на законната лихва за периода, за който е
начислена договорната лихва е 36,10лв., като размерът на уговорената договорна
лихва е 156 лева, като вещото лице изрично е посочило, че този размер на
договорната лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва и е 4,32 пъти
по -голям. Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената
парична сума. Към датата на сключване на процесния договор са били приети
разпоредбите на ал. 4 и ал. 5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., според
които годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения, а клаузите в договори, надвишаващи този размер, се считат
нищожни. Договорения ГПР между страните в размер на 45,9%, не надхвърля
петкратно размера на законния такъв за времето на сключване на договора от
10,00%, при определения от БНБ основен лихвен процент /0%/ и 10 пункта
надбавка. Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни
разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При
положение обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната страна
е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и
ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било
възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало
икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно,
като недостигът на материални средства за един субект се използва за
облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема,
че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер
на законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на
законната лихва/. В тази насока са и Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2
г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.
Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите
нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер
на възнаградителна лихва и законната лихва, което съотношение в настоящият
случай е над три пъти, съгласно заключението на вещото лице по допуснатата ССчЕ.
С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави
/критерии за норми на поведение, установени в обществото/ и се явява нищожна.
Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да
се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова
задължение не е възникнало за ищеца. Ето защо неоснователен се явява и иска за
заплащане на сума в размер на 113,02 за периода от 07.12.2018 г. до 23.06.2020 г.
От допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че с плащанията направени от ответника са погасени задължения за
заплащане на неустойка и такси за извънсъдебно събиране на вземането, поради
което съдът следва да извърши преценка на тези клаузи с оглед разпоредбата на
чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Съдът намира за недействителна клаузата задължаваща кредитополучателя
да заплати неустойка за неизпълнение на договорно задължение, тъй като, разпоредбата на чл. 16 от ЗПК
предвижда императивно задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави
кредит на последния. Същевременно видно от
договора за неустойка, произтича от клауза, съгласно
която неустойка се дължи, в случай, че заемателят (т.е. потребителят) не
предостави в тридневен срок от
падежа на задължение по договора, което не е изпълнил в срок - обезпечение на задълженията си посредством поръчителство на
физическо лице, което отговаря на параметри посочени в договора
– да е над 21 години, да притежава минимален осигурителн доход 1500 лв. и т.н.. Съдът намира, че такава клауза де факто прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция (цедент на процесното
вземане) за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, вменени
ѝ с нормата на чл. 16 от ЗПК, върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. Т.е. клаузата за предоставяне на
обезпечение след сключване на договора, цели да заобиколи цитираната норма,
респективно по силата на чл. 21, ал.1 от ЗПК същата е нищожна. Поради това
нищожна се явява и уговорената неустойка за неизпълнение на това договорно
задължение.
Недействителни се явяват и клаузите от договора
предвиждащи заплащане от кредитополучателя на разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение, тъй като задължението им за плащане
възниква под условие за
настъпил падеж на главното задължение. Същевременно съобразно императивното правило на чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за
такса разходи. Така с уговарянето на таксата, на практика се постига
заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и се въвежда допълнително
плащане, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с
хипотеза на забава на длъжника. С оглед изложеното съдът приема, че подобна
клауза противоречи на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследва забранена от закона цел
да се присъди още едно обезщетение за забава. Освен това твърдените разходи на
кредитодателя – разходи за дейност на служител, което осъществява и
администрира дейността по извънсъдебното съдиране на кредита по естеството си
са такива по управление на кредита. Поради това заплащането им от потребителя,
съответно претендирането им със заявлението, противоречи и на забраната на чл.
10а, ал. 2 от ЗПК, съобразно която кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
По отношение на иска за заплащане на главница
в размер на 800 лв., съдът намира следното:
От допуснатата и приета
по делото ССчЕ се установява, че кредитодателят е предоставил на ответника сума
пари, както и че ответникът е направил плащания по кредита в размер на 360 лв.,
с които кредитодателят е приел, че са погасени задължения за заплащане на
договорна лихва, неустойки и такси за извънсъдебно събиране на вземането, които
вземания са начислени на основание клаузи от сключения между страните договор
за потребителски кредит, приети настоящият съдебен състав за недействителни по
съображения подробно изложени по-горе. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК предвижда,
че при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни,
надвзетите средства се удържат при последващи плащания по кредита. Ето защо следва да се приеме, че
с плащанията направени от ответника в общ размер на 360 лв. е погасена част от
претендираната главница. Видно от заключението на вещото лице размерът на дължимата
главница е 800 лв., като след приспадане на сумата от 360 лв. следва да се
приеме, че искът за заплащане на главница е основателен до сумата от 440 лв. и
следва да се уважи до този размер, като до пълно претендирания размер от 800
лв. следва да се отхвърли.
По отношение на иска
с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на лихва за забава в размер на 113,02 лв. за периода
от 07.12.2018 г. до 23.06.2020 г. искът следва да се уважи частично, съобразно
основателността на главният иск. Ето защо основателен се явява акцесорния иска
с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 69,06 лв. – лихва за забава върху
сумата от 440 лв. за периода от 07.12.2018 г. до 23.06.2020 г., като до размера
от 113,02 лв. следва да се отхвърли.
За пълнота на решението следва да се посочи, че съгласно
дадени задължителни за съдилищата указания с т. 13 от Тълкувателно решение № 4
от 18.06.2014г., постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС при
отхвърляне на установителния иск по чл.422 ГПК заповедта за изпълнение и
изпълнителният лист не подлежат на обезсилване, това е така тъй като в
разпоредбата на чл.422, ал.3 ГПК е посочена последицата при отхвърляне на иска
за установяване съществуването на вземането – изпълнението се прекратява. При
издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК тази последица не
настъпва, тъй като изпълнение не се провежда до влизане в сила на заповедта на
изпълнение. Отхвърлянето на иска за установяване на съществуването на част от
вземането препятства влизането в сила на заповедта за изпълнение съгласно чл.
416 ГПК. Ако не е образувано изпълнително производство, решението за отхвърляне
на установителния иск е пречка за образуването му. Ако изпълнително
производство е образувано, то същото подлежи на прекратяване на основание чл.
422, ал. 3 ГПК. Ето защо в настоящият случай, макар предявените искове да се
явяват частично неоснователени и като такива следва да се отхвърлят, то
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 428 от 19.09.2019
г. по ч.гр.д. № 343/2020 г. по описа на Районен съд – П. не следва да се
обезсилва.
По отношение на разноските:
При този изход на делото и на основание т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. постановено по тълкувателно дело №
4/2013 г. на ОСГТК, ВКС настоящата съдебна инстанция е длъжна да се произнесе
по искането за присъждане на разноски в заповедното производство. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 Закона за правната
помощ и съобразно предвиденото в чл. 26 Наредбата за заплащане на правната
помощ възнаграждението следва да бъде определено в размер на 50 лв., като
съобразно уважената част от исковете на ищеца (в размер на 509,06 лева от
предявени в размер на 1069,02 лв.) следа да бъдат присъдени разноски в
заповедното производство в размер на 23,80 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Относно разноските пред настоящата инстанция и
предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 Закона за правната помощ и съобразно предвиденото в чл. 25,
ал. 1 Наредбата за заплащане на правната помощ възнаграждението следва да бъде
определено в размер на 100 лв., като съобразно уважената част от исковете (в
размер на 509,06 лева от предявени в размер на 1069,02 лв.) в полза на ищеца
следва да се присъдят разноски в размер на 47,61 лв. В полза на ищеца следва да
се присъдят разноски за първоинстанционното производство в размер на 142,85 лв.
възнаграждение за вещо лице и 57,82 лв., държавна такса или разноските в
настоящото производство са в общ размер на 248,28 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на
ответника следва да бъдат присъдени сторените по делото разноски, съобразно отхвърлената
част от исковите претенции. В случая своевременно е направено искане за
заплащане на адвокатско възнаграждение, като са представени доказателства за
сторени разноски в размер на 200 лева – л. 57 от делото. Ето защо в полза на
ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 104,76 лева направени
в исковото производство.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО, по исковете с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по
отношение на С.Х.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, че „Агенция за контрол на просрочени вземания” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:*** е
носител на парично вземане в размер на сумата от 440 лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от 30.06.2019
г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 69,06 лв. – обезщетение за забава, считано от 07.12.2018 г. до
датата на подаване на заявлението в съда – 23.06.2020 г., вземания по договор
за паричен кредит „бяла карта“ от 01.11.2017 г. сключен между „Аксес Файнанс“ ООД
и С.Х.М., прехвърлено на „Агенция за контрол на просрочени вземания” ЕООД с Рамков договор за цесия от 11.11.2016 г.
и Приложение № 01/26.06.2019 г. към него, за които вземания е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 343/2020 г. по
описа на Районен съд – П., като ОТХВЪРЛЯ иска за заплащане на главница
над уважения размер от 440 лв. до претендирания размер от 800 лв., както и иска
за лихва за забава над размера от 69,06 лв. до претендирания размер от 113,02
лв., както и иска за заплащане на договорна лихва в размер на 156 лева дължима
за периода от 25.06.2018г.до 06.12.2018г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1, във вр.
с чл. 78, ал. 8 ГПК, С.Х.М., с ЕГН: ********** и адрес: *** да заплати
на „Агенция за контрол на просрочени вземания” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***
сумата в размер на 23,80 лв.
– представляваща разноски направени в заповедното производство, както и сумата
в размер на 248,28
лв. разноски направени пред настоящата инстанция.
УКАЗВА на С.Х.М., с ЕГН: **********, че посочените суми
може да заплати по следната банкова сметка: ***: BPBI BG SF, Банка“ Юробанк България“ АД.
ОСЪЖДА, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, „Агенция за контрол на просрочени вземания” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:*** да заплати
на С.Х.М., с ЕГН: ********** с
адрес: *** сумата в размер на 104,76 лв.
разноски направени пред настоящата инстанция.
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните пред Окръжен съд – Пазарджик.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: