Р E Ш Е Н И Е
град София, 12.07.2022 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение – брачни
състави, II-ви въззивен брачен състав,
в откритото съдебно
заседание на четиринадесети
април,
през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА въззивно гр. дело № 4997 по описа за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по реда на чл. чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 20265732
от 01.12.2020 г., постановено по гр. дело № 65410 по описа за 2018 г.,
Софийският районен съд, III Гражданско
отделение, 158-ми състав, е прекратил, на основание чл. 44,
т. 3, вр. чл. 49, ал. 1 и ал. 3 от Семейния кодекс (СК), с развод брака, сключен на 01.07.2009 г. в
град София, с Акт за граждански брак № 3133 от 01.07.2009 г., издаден от
Столична община, Район “Триадица“, между
Х.Х.С., ЕГН **********, и Д.Л.С.,
ЕГН **********, като дълбоко и
непоправимо разстроен по вина на двамата съпрузи. Постановил е, на основание чл. 53 СК, след прекратяване на брака Д.Л.С.
да носи брачното фамилно име “С.“. Осъдил е, на основание чл. 329, ал. 1,
изр. първо ГПК, Д.С. да заплати по
сметка на Софийския районен съд сумата от 25.00 лева държавна такса при решаване на делото по иска за развод. Осъдил е, на основание чл. 329, ал. 1,
изр. първо ГПК, Х.С. да заплати по
сметка на Софийския районен съд сумата от 25.00 лева държавна такса при решаване на делото по иска за развод.
Ищецът по първоначалната искова молба Х.Х.С. (въззивник
и въззиваема страна
в настоящото производство) е останал недоволен от така постановеното Решение и
го е обжалвал с въззивна жалба, вх.
№ 25188344 от 17.12.2020 г. по описа на СРС, в частта относно приетата негова вина за дълбокото и непоправимо разстройство
на брака, и в частта относно фамилно име.
Поддържа, че изводът на първата инстанция ищецът също да има вина за дълбокото
и непоправимо разстройство на брака, е необоснован. Събраните по делото
доказателства не само, че не установявали С. да е проявявал неуважение към
ответницата, но и опровергавали това. Изтъква оплаквания, че неправилно са
кредитирани гласните доказателства по делото. В жалбата се навеждат и
оплаквания относно неправилното произнасяне на Софийски районен съд по въпроса
за фамилното име на съпругата след прекратяване на брака, като според
жалбоподателя съдът неправилно е тълкувал материалния закон. Съобразно
изложеното моли въззивния съд да отмени Решението в обжалваните части и вместо
него да постанови друго, с което да постанови, че вина за дълбокото и
непоправимо разстройство на брака има съпругата Д.С., както и да отхвърли
искането последната да продължи да носи брачното си фамилно име след
прекратяване на брака. Не претендира разноски за настоящото производство.
Въззивникът поддържа жалбата в съдебно заседание във въззивната инстанция, чрез
пълномощник. Представи писмени бележки.
Ответницата и насрещна ищца Д.Л.С. (въззивница и
въззиваема
страна) е подала отговор на въззивната жалба, с който е оспорила същата по подробно изложени
съображения за неоснователност на жалбата.
Постъпила е в
срока за отговор и насрещна въззивна
жалба, вх. № 25027939 от 17.02.2021
г. по описа на СРС, подадена от първоначалната
ответница и насрещна ищца Д.Л.С. срещу Решението в частта относно приетата
нейна вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Поддържа
необоснованост на извода на първата инстанция, че тя също е допринесла за
разстройване на брачната им връзка поради това, че е напуснала семейното
жилище. Изтъква, че по делото категорично е установено да е била жертва на
домашно насилие и по тази причина е напуснала семейното жилище, което не следва
да й се вменява във вина. Отделно от изложеното изтъква, че не почиват на
данните по делото твърденията във въззивната жалба на ищеца, че са налице
доказателства, сочещи тя да е имала извънбрачна връзка. Поддържа, че такива
факти не са установявани пред първата инстанция, а не може да бъдат установени
и чрез свидетелските показания, дадени от бащата на ищеца. Съобразно изложените
подробни съображения моли въззивния съд да отмени Решението в обжалваната част
и вместо него да постанови друго, с което да постанови изключителна вина на
съпруга Х.С. за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Претендира
разноски за въззивното производство. Въззивницата поддържа насрещната жалба в
съдебно заседание във въззивната инстанция, чрез пълномощник.
Въззивникът и
въззиваема страна Х.Х.С. (въззивник и въззиваема страна в настоящото
производство) е подал отговор на насрещната въззивна жалба, с който е оспорил същата по подробно изложени
съображения за нейната неоснователност.
Въззивната жалба
и насрещната въззивна жалба са допустими. Подадени са в съответния срок; от
страните в първоинстанционното производство, имащи правен интерес от
обжалването, и са насочени срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден и
допустим в обжалваните части съдебен акт.
Решението в
частта, в която е прекратен брака между страните,
като дълбоко и непоправимо разстроен, като необжалвано е влязло в сила.
Софийският
градски съд,
като прецени доказателствената съвкупност и обсъди доводите на страните по реда
на въззивното производство и съотнесени към релевантния закон, и при така
очертания от двете жалби предмет на спора, прие следното:
Софийският
районен съд е сезиран с иск по чл. 49 СК,
предявен от Х.Х.С. против Д.Л.С.. Ищецът заявява искане съдът да постанови
изключителна вина на съпругата му за дълбокото и непоправимо разстройство на
брачната им връзка, както и след прекратяване на брака им ответницата да носи
предбрачното си фамилно име “Костова“.
В срока за
отговор ответницата Д.Л.С. подава насрещна
искова молба, с която заявява искане съдът да постанови изключителна вина
на Х.С. за разстройството на брака, както и иск по чл. 53 СК – след прекратяване на брака да продължи да носи
брачното си фамилно име “С.“. Сочи, че осъществява търговска дейност с това име
и така е известна в обществото.
Между страните
не е било спорно обстоятелството, че са фактически разделени. През м. юли 2017
г. ищецът С. напуска Великобритания с родената от брака им с ответницата малолетна
М. С. и се връща в България. По този повод е образувано производство по
Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца
– гр. дело № 15253/2017 г. по описа на СГС, ГО, IV брачен
състав. Това установяват и свидетелските показания.
В хода на съдебното
дирене пред първата инстанция са събрани гласни доказателства, чрез разпит на
свидетелите, сочени от двете страни. Свидетелят Х. У. С. – баща на
първоначалния ищец е установил, че страните са се разделили окончателно през
2017 г., когато синът му се върнал от Англия в град София. Установил е също, че
влошаването на отношенията между страните започнало през 2013 г. в България.
Съпрузите живели за известно време в апартамента на майката на свидетеля и баба
на ищеца. Според показанията на свидетеля една вечер след като излязъл от
банята неговият син установил, че детето и съпругата му ги няма. По тази
причина сезирали МВР, като се оказало, че майката е отвлякла детето. След това заминали
за Англия. Разпитан по делото пред
първата инстанция е и свидетелят Л.В.К.– баща на ответницата Д.С.. Същият е
установил, че между страните имало спорове във връзка с отглеждането на дъщеря
им М. – кога да се храни, с какво да се храни
и пр. Свидетелствал и за случай през 2017 г. или през 2018 г., когато
пред жилището на бащата в кв.“Дианабад“, ищецът пред детето блъснал Д.С. и тя
паднала на земята. Свидетелят Костов е изложил, че дъщеря му и съпругът й са се
разделили в Бристол. Съдът кредитира показанията на свидетелите, включително и
след преценката им по реда на чл. 172 ГПК, в частите им, в които и двамата
свидетели по безпротиворечив начин са установили, че в отношенията между
страните е имало напрежение, както и липса на разбирателство.
При постановяване на Решението в обжалваните части
първоинстанционният Софийски районен съд е приел въз основа на събраната
доказателствена съвкупност от писмени и гласни доказателства, че бракът между
страните е дълбоко и непоправимо разстроен, а запазването на брачната им връзка
е неоправдано и не е в интерес на съпрузите. За да постанови взаимна тяхна вина
първоинстанционният съд е намерил, че съпрузите са нарушили задълженията им по
чл. 14 СК, като не са проявили необходимото уважение един към друг и
разбирателство. Първоинстанционният съд не е намерил от доказателствата по
делото да се установява който и да е от съпрузите да е направил компромис или
отстъпка, за да бъде възстановена брачната връзка или да е предприел действия
за скрепяване на брака. Според първата инстанция твърденията в исковата молба,
че ответницата е имала извънбрачни връзки не са доказани по делото. Данните за
грубо отношение на първоначалния ищец към съпругата му, отвличането на детето и
напускането на семейното жилище от ответницата, са станали опора на извода
на първостепенния съд, че и двамата
съпрузи имат вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. По
отношение на иска по чл. 53 СК, предявен от съпругата с насрещната искова молба,
съдът е обосновал, че доколкото тя е правоимаща съгласно СК да заяви такова
искане, то искът следва да се уважи и насрещната ищца да запази брачното й
фамилно име и след прекратяване на брака. Съдът е мотивирал, че становището на
другия съпруг е ирелевантно в случая, както и обстоятелствата свързани с
известността и използване на това фамилно име от съпругата.
Въззивният съд
споделя така установената фактическа обстановка от първоинстанционния съд и
направените въз основа на нея обосновани изводи, като не намира
основания за изграждане на различни изводи въз основа на така приетата
доказателствена съвкупност. Освен това първоинстанционният съд е събрал
всички поискани от страните относими и допустими доказателства и е изяснил
изцяло делото от фактическа страна. Въззивният съд препраща към тези
доказателства и изводи, на основание чл. 272 ГПК, правейки ги по този начин част
от своя съдебен акт.
Във въззивната
инстанция не са ангажирани други допустими и относими доказателства.
По въззивната жалба и насрещната въззивна жалба относно вината за дълбокото
и непоправимо разстройство на брака.
Двете жалби са неоснователни.
Брачната вина
съставлява субективното отношение на съпруга към брачните му провинения и
техния резултат - дълбокото и непоправимо разстройство на брачната връзка. Когато
съдът, какъвто е и процесният случай, е сезиран с искане за произнасяне по
въпроса за вината от двамата съпрузи, следва да извърши оценка на фактически
установеното по делото поведение на всеки един от съпрузите и да прецени дали именно
то пряко е довело до опразване на брачната връзка от нейното предписано от
закона и морала съдържание. Бракът създава
определени задължения за всеки от съпрузите и докато той не бъде прекратен, съпрузите не могат да се считат освободени от тях и са длъжни да изпълняват произтичащите от брака задължения
(т. 7 от ППВС № 10/03.11.1971 г. по гр.д. № 5/1971 г.). Нарушението на брачните задължения от единия от
съпрузите не освобождава другия от брачните му задължения. Ако и той ги наруши,
бракът може да бъде прекратен по вина на двамата. Когато
двамата съпрузи са виновни, не е необходимо вината им да е еднаква. И при
различна степен на вината бракът ще бъде дълбоко разстроен по вина на двамата
съпрузи. Конкретиката на случая сочи, че и двамата съпрузи са нарушили
свои основополагащи за благосъстоянието на брачната им връзка задължения,
установени с норми на СК, изискващи от съпрузите да изграждат отношенията им на
основата на взаимно уважение, общи грижи за семейството и разбирателство (чл. 14 СК). От гласните
доказателства по делото по еднопосочен път се установява, че страните са имали
влошени отношения и липса на взаимно уважение, поради противоречия от различен
характер; липса на диалогичност по отношение на грижите за роденото от брака им
дете; нарушили са изискването за съвместен живот, предвидено с чл. 15 СК. Въззивният
съд намира за правилни съображенията на първостепенния съд, че не е доказано по
делото някой от съпрузите да е опитал да скрепи брака, проявявайки изискуемата
отстъпчивост или каквато и да било форма на компромис. Следва изводът, че всяка
от страните със своето поведение е допринесла за дълбокото и непоправимо
разстройство на брака. С оглед на което се явява обоснован изводът на първата
инстанция, че това поведение на страните обуславя прекратяването на брака по
вина и на двамата съпрузи.
Ето
защо първоинстанционното
решение в обжалваната му част относно вината на двамата съпрузи за брачното
разстройство, като правилно,
постановено при спазване на материалния и процесуалния закон, следва да бъде потвърдено.
По въззивната жалба
относно фамилното име.
Съгласно чл. 53 СК
след развода съпругът може да възстанови фамилното си име преди този брак. Доводите на
въззивника и първоначален ищец Х.С. относно процесуални нарушения на първата
инстанция довели до неправилно приложение на материалния закон, обективиран в
нормата на чл. 53 СК, не могат да бъдат споделени като основателни. По
тълкуването на цитирания законов текст е налице трайна съдебна практика,
опредметена например в Решение № 245 от 17.05.2012 г. по гр. дело № 1058/2011 г. на IV ГО на ВКС и др., съгласно която промяна
на фамилното име съдът може да постанови само по искане на съпруга, който е
приел фамилното име на другия съпруг или го е добавил към своето при
сключването на брака, но не и по искане на другия съпруг. Изводът от това тълкуване е, че решаващо
за запазване на брачното фамилно име е желанието на съпруга,
който иска да се ползва от това право. Единствено от волята
на променилия фамилното си име при сключването на брака съпруг зависи дали той
ще запази това променено име. Несъгласието и противопоставянето на другия съпруг са
ирелевантни, защото упражняването на личното право на име не може да се поставя
в зависимост от волята на трети лица. Или, първоначалният ищец – въззивникът Х.С. не е материалноправно легитимиран да иска
постановяване на промяна във фамилното име на съпругата Д.С.. В тази връзка
следва да се посочи, че неправилно въззивникът твърди, че също е предявил иск
по чл. 53 СК, по който съдът дължи произнасяне.
Само когато
съпругът заяви, че желае да носи предбрачното си фамилно име, тогава съдът с
бракоразводното решение възстановява фамилното име
преди брака. В настоящия случай, пред първата инстанция жената изрично е
заявила, че желае след прекратяване на брака да запази брачното си фамилно име “С.“.
Дори и при липсата на волеизявление в този смисъл, районният съд е длъжен да
постанови запазването на брачното фамилно име на съпругата (чл. 326 от ГПК). Софийският районен съд се е произнесъл по
искането на жената относно запазване на брачното й фамилно име с мотиви за
неговата основателност, които въззивният съд споделя.
Запазвайки брачното фамилно име
на въззивницата, първостепенният съд е спазил материалния и процесуалния закон.
Ето защо, първоинстанционното
решение в обжалваната му част относно фамилното име на жената след развода,
като правилно, следва да бъде потвърдено.
По разноските.
При този изход на спора, и на основание чл. 329, ал. 1, изр. първо ГПК,
обжалваният съдебен акт е правилен и в частта за разноските.
Съгласно чл. 329, ал. 1 ГПК
въззивният съд оставя без уважение искането на въззивницата Д.С. за присъждане
на направените разноски по делото – след като вината за брачното разстройство е
обща, разноските по производството, вкл. въззивното, остават в тежест на
страните, както са ги направили.
Въззивният съд констатира, че дължимата за разглеждане на насрещната
въззивна жалба държавна такса е внесена по сметка на Софийския районен съд
(платежно нареждане на л. 71 от въззивното дело). Ето защо въззивницата Д.С.,
на основание чл. 77 ГПК, следва да бъде осъдена да заплати по сметка на Софийския
градски съд държавна такса по насрещната й въззивна жалба в размер на 25.00
лева.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 20265732 от 01.12.2020 г., постановено по
гр. дело № 65410 по описа за 2018 г. на Софийския районен съд, III Гражданско отделение, 158-ми състав, в
обжалваните части относно вината и фамилното име.
ОСЪЖДА Д.Л.С., ЕГН **********,
да заплати по сметка на Софийския градски съд, сумата от 25.00 (двадесет и пет)
лева
– държавна такса по насрещната въззивна жалба.
ОСТАВЯ без
уважение
искането на въззивницата Д.Л.С. за присъждане на разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК, е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.