Р Е Ш Е Н И Е
№ V - 234
27.11.2020г.
В И
М Е Т О НА Н А Р О Д А
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав, в
публично съдебно заседание, на двадесет и шести октомври две хиляди и двадесета
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра
Камбурова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Галя
Белева
2.Мл.с.Александър Муртев
при секретаря Таня Михова, разгледа докладваното от младши съдия Александър
Муртев в. гр. д. № 1853 по описа за 2020г. на Бургаски окръжен съд, II-ро
Гражданско отделение, пети въззивен състав и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. и е образувано по въззивна жалба от “Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, с ЕИК: *********, с която се обжалва Решение
№ 58 от 20.03.2020 г. по гр. д. № 736 по описа на Районен съд – Карнобат за
2019 г. в частта, с която са отхвърлени предявените от ищеца срещу И.П.М.
положителни установителни искове за сумата от 826, 34 лв. представляваща
договорна лихва за периода от 5.2.2018 г. до 5.7.2020 г. и сумата от
225,46 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 21.03.2018г. до
05.03.2019г. – датата на подаване на заявлението за издаване на съответната
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК в РС – Карнобат, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК № 214 от 7.03.2019 г. по ч. гр. д. № 300 / 2019
година по описа на Районен съд Карнобат, както и предявените при
условията на евентуалност осъдителни искове за заплащане на сумата от 826, 34
лв. представляваща договорна лихва за периода от 5.2.2018 г. до
5.7.2020 г. и сумата от 275,33 лв., представляваща мораторна лихва за периода
от 21.03.2018г. до 20.06.2019г. – датата на подаване на исковата молба в РС –
Карнобат, които вземания по рамков договор за прехвърляне на
парични задължения – цесия от дата 27.07.2017 г. сключен между БНП Париба
Пърсънъл Файненс ЕАД гр. София и Агенция за събиране на вземания
ЕАД гр. София са цедирани в полза на Агенция за събиране на
вземания гр. София.
Обжалваното решение се атакува и в частта, в която е обявена
недействителността на договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта CREX – 1*******,
оторизационен код а 4***** от 21.12.2017 г.
В частта, в която РС – Карнобат е отхвърлил предявения по чл.422, вр. с
чл.415, ал.1 от ГПК иск за приемане на установено по отношение на И.П.М., че
същият му дължи сумата от 1957,96 лв. представляваща главница за периода
05.02.2018г. до 05.07.2020г. по договор за потребителски кредит, отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта CREX – 1******* от 21.12.2017г., както и законната лихва
върху тази главница, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение в РС – Карнобат – 05.03.2019г. до окончателното й
изплащане за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК № 214 от 07.03.2019г. по ч.гр.д. № 300/2019г. по описа на РС – Карнобат, както и в частта, в която е бил уважен предявения
от АСВ срещу И.П.М. при условията на евентуалност осъдителен иск за заплащане
на сумата от 1957,96 лв., представляваща главница по сключен между И.П.М. и БНП
Париба Пърсънъл Файненс ЕАД гр. София, договор за потребителски кредит,
отпускане на револвиращ кредит, издаване и ползване на кредитна карта CREX – 1******* оторизационен код а 4***** от 21.12.2017г.,
което вземане по рамков договор за прехвърляне на парични задължения – цесия от
дата 27.07.2017г. сключен между БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД гр. София и АСВ
гр. София, е цедирано в полза на АСВ, ведно със законната лихва върху същата
сума, начиная от датата на подаването на исковата молба в РС – Карнобат –
20.06.2019г. до окончателното й изплащане, решението не е обжалвано и е влязло
в законна сила.
Иска се отмяна и постановяване на
ново решение по съществото на спора, по силата на което да бъдат уважени така
предявените установителни, а при условията на евентуалност и осъдителни искове.
В депозираната жалба
се сочи, че решението е неправилно и незаконосъобразно.
Излагат се подробни съображения,
че неправилно районния съд е приел, че ответникът не е уведомен за цесията на
задълженията му по договор за кредит № CREX-1******* от дата 21.12.2017г., преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в
съда, както и че процесния договор е недействителен. В тази връзка се сочи, че
е налице упълномощаване за извършване на самото действие, а по делото е
представено пълномощно от законния представител на цедента – кредитор, с което
цесионерът-ищец е надлежно упълномощен да уведоми длъжника от името на цедента
за извършеното прехвърляне на вземането.
Сочи, че съобщаването не е лично непрехвърлимо право, като няма законова пречка
извършването на това действие да бъде възложено на цесионера. В подкрепа на
правото на цесионера да уведоми длъжника за предсрочната изискуемост цитира
съдебна практика. Твърди, че на ответника са изпратени 3 бр. уведомления за
цесия по реда на чл.99 от ЗЗД от името на “БНП
Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, в различен
период от време на посочения в процесния договор адрес на ответника, в които на
ответника е било съобщено, че вземанията по процесния договор са изцяло
изискуеми. По отношение на правото на кредитора да уведоми длъжника за
предсрочната изискуемост цитира съдебна практика. С оглед изложеното и съгласно
чл.9 от Условията по договора за кредит, счита, че уведомлението за цесията и
за предсрочната изискуемост е получено от ответника на 30.10.2018г. преди
входиране на заявлението по чл.410 от ГПК в съда. В допълнение сочи, че
заверени копия от изпращаните уведомления са били представени с исковата молба
и връчени на особения представител на ответника на осн. чл.47, ал.5 ГПК, поради
което по силата на законоустановената фикция същият е вече уведомен за цедиране
на вземането и предсрочната изискуемост на задълженията му и с исковата молба.
В подкрепа на извода, че особения представител е процесуален представител на
ответника и редовно може да получи копие от исковата молба и да направи всички
възражения срещу нея, в т.ч. и да получава уведомления цитира съдебна практика.
Твърди, че фактът кога и на кого е връчено уведомлението за прехвърленото
вземане не е от значение за основателността на иска, след като по делото
безспорно се установява, че претендираното с исковата молба задължение не е
погасено. В тази връзка сочи, че действието на съобщението до длъжника се явява
правнорелевантно само до това, че изпълнение с погасяващ ефект може да се
направи единствено на цесионера. В конкретния случай ответникът не бил
представил по делото доказателство да е извършил престация на некредитор, т.е.
целта на закона била постигната. В допълнение сочи, че следва да бъде взето
предвид, че ищецът е положил дължимата грижа и е направил всичко зависещо от
него относно уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на
задълженията му и за обявяването им за предсрочно изискуеми, поради което е
несправедливо и неморално да търпи неблагоприятните последици от неполучаване
на уведомителните писма за цесия и за предсрочната изискуемост на процесния
договор, въпреки добросъвестното си поведение. В тази насока цитира съдебна
практика.
На следващо място се
застъпва становище, че районния съд неправилно е обявил процесния договор за
кредит за недействителен, тъй като шрифтът му бил по-малък от 12, без по делото
да е допускана и назначавана съдебно-техническа експертиза на оригинала на
документа. Изтъква, че между приложеното по делото сканирано копие на договора
за кредит и приложения оригинал има разлика в големината на шрифта, именно
поради сканирането на документи. Във връзка с това излага подробни съображения
относно съществуващите видове шрифтове и техните граници. Излага подробни
доводи и цитира практика на СЕС, че въведеното в чл.10, ал.1 от ЗПК изискване
текстът на договора за потребителски кредит да бъде изписан с шрифт не по-малък
от 12 пункта противоречи на приетото в Директива 2008/48/ЕО, поради което не следва да бъде прилагано.
Прави искане съдът, в
съответствие с разпоредбата на чл.154 от ГПК да разпредели доказателствената
тежест по отношение размера на шрифта на процесния договор и в случай, че
разпореди, че негова тежест да докаже размера на шрифта на осн. чл.195 от ГПК
прави доказателствено искане да бъде допусната съдебно-графична експертиза, по
която вещото лице да отговори на въпроса “Какъв
е размерът на шрифта на процесния Договор”.
Претендират се
разноски. Прави се възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение, като се моли същото да бъде съобразено с чл.47, ал.6 от ГПК.
В случай, че не се
яви негов представител на първото по делото заседание, изразява съгласие на делото да бъде даден ход
в негово отсъствие.
В срока по чл.263
ал.1 от ГПК е постъпил отговор от особения представител на въззиваемия – адв. Чокелиев, който намира обжалваното
решение за правилно и законосъобразно и моли за неговото потвърждаване. Излага
подробни съображения за правилност на заключението на районния съд относно
ненадлежното обявяване на сключения договор за цесия на задълженията на
ответника преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК. В тази връзка твърди,
че нито към датата на иницииране на заповедното производство , нито към датата
на издаване на заповедта за изпълнение, нито към датата на завеждането на
исковата молба, процесния Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 27.07.2017г., заедно с Приложение № 1/12.07.2018г.
е породил правно действие по отношение на въззиваемия, тъй като последния не е
бил, а и все още продължава да не бъде надлежно уведомен за така извършената
цесия, нито от цедента “БНП Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД, нито упълномощения от него цесионер “АСВ” ЕАД. Навежда доводи,
че независимо, дали се касае до уведомяване за извършена цесия и прехвърляне на
вземания или за уведомяване за настъпила предсрочна изискуемост, както и
независимо от това, дали тези уведомления изхождат от първоначалния кредитор
или цесионера законът и съдебната практика ясно и недвусмислено посочват, че за
да произведе своето действие, всяко едно от тези уведомления следва да е
достигнало до знанието на длъжника. Оспорва изложеното във въззивната жалба
твърдение, че при липсата на предвиден законов механизъм, ответникът следва да
бъде принуден да получи изпратените до него книжа. В тази връзка сочи, че не
съществува законов механизъм, който да задължи дадени лице непрекъснато да бъде
на адреси си, очаквайки получаването на уведомление за извършена цесия, за
настъпила предсрочна изискуемост или за получаването на каквато и да е друга
кореспонденция от което е да е лице. На следващо място твърди, че обстоятелството,
че са изпратени уведомителни писма до ответника и същите не са му връчени
категорично няма за правна последица автоматично настъпване на целените от
цедента-подател правни последици, а именно, че е налице редовно връчване на
писмата, респ. надлежно уведомяване за извършената цесия и настъпила предсрочна
изискуемост. Счита, че установената от законодателя в чл.47, ал.5 от ГПК фикция
категорично не следва да бъде приравняване на осъществен фактически състав по
смисъла на чл.99, ал.3 и 4 ЗЗД, като излага съображения, че смисъла и същността
на правилото по чл.47, ал.5 ГПК е да се обезпечи развитието на образувания
граждански процес при невъзможност ответника да бъде намерен на посочения
адрес, а не да се осъществи служебно неосъществения от страна на ищеца по
материалното правоотношение фактически състав по чл.99, ал.3 и 4 ЗЗД за
уведомяването на ответника за извършената цесия и предсрочната изискуемост на
вземанията. В допълнение сочи, че чрез разпоредбата на чл.47, ал.6 от ГПК и
назначаването на особен представител на ответника, законодателя е гарантирал
охраняване интересите на последния, но в хода на вече образувания граждански
процес, в който представителната власт на особения представител се изчерпва с
осъществяване на процесуалното представителство по конкретното гражданско дело,
по което същия е назначен и не обхваща получаването на материалноправни
изявления, адресирани до представлявания отсъстващ ответник. От друга страна
твърди, че дори да се приеме, че особения представител е надлежен адресат на
уведомлението за извършената цесия и настъпилата предсрочна изискуемост, то от
съществено значение се явява началния момент, от което се пораждат свързаните с
факта на връчването правни последици, а този момент може да бъде само един –
датата на получаването на исковата молба. В тази връзка се застъпва становище,
че независимо от обстоятелството, че въззивника не е банка, а финансова
институция, то даденото в ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС по
т.д. № 4/2013г. разрешение за необходимостта преди подаването
на заявлението по чл.410 от ГПК да се съобщи на длъжника изявлението на
кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем е принципно и следва да
намери приложение по аналогия. В тази връзка излага съображения, че
предсрочната изискуемост на вземанията по този договор не настъпва автоматично,
а е необходимо преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК кредиторът да е
уведомил длъжника, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем и това волеизявление да е достигнало до длъжника.
На следващо място
твърди, че е в тежест на въззивника да докаже по безспорен и категоричен начин,
че договора за потребителски кредит е валиден и отговаря на всички формални
изисквания за действителност, вкл. и на тези по чл.10, ал.1 от ЗПК. Твърди, че
дори хипотетично да се приеме, че е възможна разлика в шрифта, поради сканиране
на документа, счита, че ищцовото дружество е следвало да предвиди това
обстоятелство и да приложи заверено
копие от договора за кредит в размер на документа, идентичен с този на оригинала.
Релевира доводи, че тъй като процесния договор е основанието, от което
произтича претендираното вземане, то именно ищцовото дружество има
доказателствената тежест да установи по категоричен и безспорен начин
валидността и действителността на същия. Твърди, че подробното изложение на
въззивника относно различните шрифтове, лабиринтите от знаци, цифри и букви,
преплитащи се в колекция от символи, специфичното оформление на шрифтовете и
всички други задълбочени разсъждение в областта на стилистиката при различните
шрифтове по никакъв начин не доказва действителността на процесния договор.
Застъпва становище, че никъде в съдържанието на цитираната от въззивника
Директива 2008/48/00 не се сочи какъв следва да е размера
на шрифта на договорите за потребителски кредит, а с нормата на чл.10, ал.1 от ЗПК законодателят има за цел да попълни тази празнина и да защити
потребителите, гарантирайки им прозрачност при сключването на договорите за
потребителски кредити. Намира направеното от въззивника искане за назначаване
на СТЕ намира за неоснователно, като счита, че районния съд правилно е
преценил, че не се нуждае от специални знания, за да установи на основание
чл.22, във вр. с чл.10, ал.1 от ЗПК, вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД
недействителността на процесния договор.
С Определение №
260336 от 09.09.2020г., БОС се е произнесъл по предварителните въпроси и
направеното от жалбоподателя искане за допускане на съдебно-графически
експертиза, като е оставил същото без уважение като преклудирано.
В с.з. за въззивника,
редовно уведомен, не се явява представител. Постъпила е молба, чрез проц. му
представител – юрк. Станчева, с която се изразява становище по същество.
В с.з. за
въззиваемата страна, редовно и своевременно уведомена не се явява и не изпраща
представител. Постъпила е молба от назначения особен представител – адв. Чокелиев, който заявява, че
поради обективна невъзможност не може да присъства в с.з., изразява становище
по същество и по доказателствата.
Въззивната жалба е
допустима, подадена от процесуално легитимирано лице против подлежащ на
обжалване акт.
След преценка на събраните по делото доказателства и като
обсъди съображенията на страните, Бургаският окръжен съд прие за установено
следното:
Предявен е бил иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, като в условията на
евентуалност са предявени и осъдителни искове по чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД за същите суми.
Установява, се че на
основание подадено от "Агенция за събиране на вземания" заявление по чл. 410 от ГПК пред Карнобаткси
районен съд е образувано ч. гр. д. № 300/2019 г., по което съдът е издал в
полза на заявителя заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника И.П.М.
за следните суми, дължими въз основа на сключен между длъжника и "БНБ
Париба Пърсънал Файненс" ЕАД, договор за кредит за покупка на стоки или
услуги № CREX-1*******, вземанията по който били прехвърлени на заявителя въз
основа на Рамков договор за продажба на вземания /цесия/ от 27.07.2017 г., а
именно: 1957, 96 лв. – главница; 826, 34 лв. – договорна лихва за периода от
05.02.2018 г. /падеж на първа погасителна вноска/ до 05.07.2020 г. /падеж на последната погасителна
вноска/; 225, 46 лева – обезщетение за забава за периода от 21.03.2018 г. до
датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението в съда, както и разноските в заповедното
производство.
Препис от заповедта е
бил връчен на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК,
което наложило предявяване на настоящия установителен иск, който е подаден в
законния срок.
Не е спорно между
страните, че между ответника И.П.М. и "БНП Париба Пърсънал Файненс"
ЕАД е бил сключен договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта с № CREX-1*******
от дата 21.12.2017 г., по силата на който на същия е отпуснат кредит в размер
на 1599,00 лева за закупуване на стоки /телевизор “Самсунг” на стойност 1599,00 лева/, както и е финансирана
застрахователна услуга "сигурност на плащанията", застрахователната
премия, по която е в размер на 378. 96 лева. С оглед на това, в договора е
посочено, че общия размер на кредита е в размер на 1957,96 лева, платим на 30 месечни вноски, всяка една
от които в размер на 92,81 лева, при годишен лихвен процент – 28. 31 % и годишен
процент на разходите – 32. 30 %. В договора е инкорпориран и погасителен план,
съдържащ падежните дати на 24- те месечни погасителни вноски.
По делото е приложен
касов бон, издаден от "Технополис България" АД, от която е видно, че
на 21.12.2017 г. ответникът е закупил стока на стойност 1599,00 лева, а именно
телевизор, марка “Самсунг”. С
уведомително писмо от същата дата, издадено, за да послужи пред Технополис
България ЕАД, кредиторът "БНБ Париба Пърсънъл файненс" ЕАД е
удостоверил, че на длъжника И.П.М. е отпуснат кредит по договор с номер CREX -1*******,
в размер на 1599,00 лева.
По делото са представени
и два броя сертификати, удостоверяващи съгласието на застрахователя Cardif
Assurances Vie Sa, France, действащ чрез клона си "Кардиф
Животозастраховане, Клон България" да застрахова ответника И.П.М.,
съответно срещу заплащане на застрахователна премия, по два вида застраховки:
застраховка "защита на плащанията плюс" и застраховка "защита на
плащанията по кредитни карти". Представени са и Общите условия, приложими
към посочените два вида застраховки, както и попълнен от длъжника кратък
медицински въпросник за приемане за застраховане. Всички документи са с дата 21.12.2017
г., от която дата е и самия договор за кредит и са подписани от
кредитополучателя.
По делото е приет
като доказателство и сключения между "БНБ Париба Пърсънъл Файненс"
ЕАД и "Агенция за събиране на вземания" ЕАД рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания, сключен на 27.07.2017 г. и приложение № 1
към него от 12.07.2018 г., по силата на който кредиторът – цедент по договора
за цесия е прехвърлил на ищцовото дружество – цесионер, вземането си по
процесния договор за кредит. С подписването на договора за цесия, продавачът
"БНБ Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД е упълномощил купувачът
"Агенция за събиране на вземания" ЕАД да уведоми длъжника за
извършената цесия на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД,
като наред с това е оформено и изрично писмено пълномощно. По делото са
представени невръчени уведомителни писма относно извършената цесия, адресирани
до ответника. В тази връзка ищецът е посочил, че ответникът следва да се счита
за уведомен за извършената цесия с получаването на препис от исковата молба,
като се е позовал на съдебна практика.
По делото е прието
заключение на съдебно – счетоводна експертиза, което установява, че на
основание сключения договор за потребителски кредит "БНБ Париба Пърсънъл
Файненс" ЕАД е отпуснала на кредитополучателя И.П.М. стоков кредит в
размер на 1957, 96 лева, като датата на предоставяне на кредита съвпада с датата
на закупуване на стоките – 21.12.2017 г. Кредитополучателят не е извършвал
плащане по кредита, като размерът на неплатената главница е общия размер на
главницата по кредита в размер на 1957, 96 лв., а размерът на неплатената
редовна лихва по кредита се равнява на цялата договорна лихва в размер на
826,34. Съгласно заключението, за периода от 05.02.2018г. (падежа на първата неплатена погасителна вноска) до 05.02. 2019г. (датата
на последната падежирала вноска към момента на подаване на Заявлението за издаване
на Заповед за изпълнение) размерът на
непогасената част от главницата е 670, 55 лв., а размерът на непогасената част
от договорната лихва – 535,98 лв. В заключението са инкорпорирани таблици,
сочещи обезщетението за забава, начислено върху главницата и договорната лихва,
за периода от 21.03.2018г. до датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, така и до датата на подаване на исковата молба в съда.
Въз основа на
събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е приел, че претендираните
вземания са надлежно възникнали и са били надлежно цедирани на ищеца. Преди да
разгледа наведените от особения представител възражения за недължимост на
претендираните вземания, предвид неуведомяването на длъжника за настъпилата цесия,
съдът е обсъдил възражението за недействителност на договора като е приел
същото за основателно. Поради това за дължима е признал уговорената по договора
главница в размер на 1957, 96 лева. Отхвърлени са били както установителните,
така и осъдителните претенции относно договорната лихва в размер на 667, 58
лева и обезщетението за забава в размер на 209, 55 лева.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК БОС намери атакуваното решение за
валидно и допустимо.
БОС след като прецени становищата на
страните, събраните по делото доказателства и след преценка на обжалвания
съдебен акт, приема че въззивната жалба е основателна. Съображенията за това са
следните:
По отношение на шрифта:
Първоинстанционният
съд е направил преценка относно съответствието на договора за кредит с
императивните разпоредби на Закона за потребителския кредит, като е приел, че
същият е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК - поради неспазване
изискването, предвидено в чл. 10, ал. 1 от ЗПК
относно минималния размер на шрифта на договора. Съдът е приел, че и без
нуждата от специални знания, се установявало, че шрифтът на договора за кредит
и приложенията към него са с шрифт по – малък от 12.
След анализ и оценка
на събраните по делото доказателства, и в частност след запознаване със
съдържанието на договора за кредит и приложенията към него, въззивният съд
намира, че изводът на районния съд за недействителност на договора на основание
чл. 22 от ЗПК е неправилен.
По делото не е
спорно, че ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла
на § 13, т. 1 от ДР
на ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Чл. 10, пар. 1
от Директива 2008/48, предвижда, че договорите за кредит
се изготвят на хартиен или друг траен носител, а пар. 2 предвижда кои са
данните, които следва да бъдат посочени по ясен и кратък начин. За да се даде
възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит,
този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък
начин (съображение 31
от Директивата 2008/48). Видно от член 10,
параграф 2 от Директива 2008/48, тълкуван във връзка със съображение 31
от тази директива, изискването в договора за кредит, изготвен на хартиен
или друг траен носител, да се посочат ясно и кратко данните, изброени в тази
разпоредба, е нужно, за да може потребителят да се запознае с правата и
задълженията си (пар. 31 от Решението).
Член 22,
параграф 1 от Директивата, озаглавен "Хармонизация и императивен характер на
настоящата директива", предвижда, че "доколкото настоящата директива
съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки [не] могат да [... ] запазят
или въвеждат разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива"
(пар. 8 от Решението). В този смисъл е и съображение 9 от
Директивата: "Пълната хармонизация е необходима, за да се осигури на всички
потребители в Общността високо и равностойно ниво на защита на техните интереси
и за да се създаде реален вътрешен пазар. Ето защо на държавите членки не
следва да се позволява да запазят или въвеждат национални разпоредби, различни
от предвидените в настоящата директива. Това ограничение обаче следва да се
прилага само тогава, когато са налице разпоредби, хармонизирани чрез настоящата
директива. Когато не съществуват такива хармонизирани разпоредби, държавите
членки следва да са свободни да запазят или въвеждат национално
законодателство".
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК
договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или
друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Видно от съпоставката
между европейското и националното право, българският законодател е предвидил
допълнително изискване към договора за потребителски кредит – всички елементи
на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не
по-малък от 12, като по този начин е въвел изискване, различно от предвиденото
в Директива
2008/48/ЕО, която съдържа хармонизирани разпоредби в тази област. Ето защо
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК
в частта й относно изискването всички елементи на договора да се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък от 12, не следва да бъде
прилагана от националния съд, доколкото не е в съответствие с Директива
2008/48/ЕО. Изхождайки от принципа на примата на правото на ЕС, още през 1978 г. в
решението по делото Simmenthal Съдът приема, че с оглед гарантирането на
пълното действие на нормите на съюзното право, националните юрисдикции,
натоварени с тяхното прилагане в рамките на държавите-членки, при необходимост
трябва (и то по собствена инициатива) да оставят неприложена всяка
противоречаща процесуална или материална разпоредба на вътрешното право, без да
е необходимо да изискват или да изчакват отмяната на такава разпоредба по
законодателен или друг конституционен ред (пар. 24 от решението по дело C-106/77).
Следва да се има
предвид и обстоятелството, че българският законодател е предвидил сериозна
санкция за кредитодателя, който не е спазил изискването всички елементи на
договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък
от 12. На основание чл. 23 вр. чл. 22 вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК
в този случай кредитодателят губи правото да получи лихви и разноски по
кредита. Член 23 от
Директивата, озаглавен "Санкции", предвижда: "Държавите членки
установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети
съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано
прилагане на тези санкции. Предвидените санкции следва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи". От съображение 47
от посочената директива следва, че докато изборът на санкции е по усмотрение на
държавите членки, то предвидените санкции следва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи. Съдът вече е приел, че строгостта на санкциите
трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като
се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният
принцип на пропорционалност (пар. 63 от Решението и цитираната там съдебна практика).
Все пак прилагането в съответствие с тази правна уредба на подобна санкция,
имаща сериозни последствия за кредитодателя, не би могло да се смята за
пропорционално, когато липсващите данни по член 10,
параграф 2 от Директива 2008/48 са от такова естество, че не могат да
засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение
(пар. 72 от Решението). В този ред на мисли в Решението по дело C 42/15 Съдът на ЕС приема,
че член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата
членка да предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържа всички
изисквани данни по член 10,
параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се счита за сключен без
лихви и без разноски само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да
попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение.
В контекста на
изложеното настоящата инстанция споделя релевирания с въззивната жалба довод,
че установената от националния законодател санкция за неспазване на изискването
на чл. 10, ал. 1 ЗПК
– всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт, не по-малък от 12, не отговаря на изискванията за
пропорционалност. Неспазването на това изискване не би могло във всички случаи
да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение, доколкото
видът и размерът на шрифта позволяват прочитането на съдържанието на документа,
което да позволи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Поради
това не е налице годно основание за санкциониране на кредитодателя с
най-строгата санкция – загубване на правото на лихви по кредита.
По отношение на цесията:
Съгласно наведените
във въззивната жалба възражения, вторият спорен въпрос поставен за разглеждане
пред настоящия съд е относно установяването на качеството на кредитор на ищеца
спрямо ответника. Ответникът чрез назначения му от съда
процесуален представител е възразил по редовността на връчването на
уведомлението за цесията от цедента, чрез упълномощения от него
цесионер, на длъжника. Действително от представените по делото известия за
доставяне на уведомителното писмо за цесията не се установява, че то
е било връчено лично на ответника. От друга страна настоящият съд взе
предвид приетото с Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г.,
II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова, че цесията следва да
се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от
цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение
към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане. В този смисъл е и Решение № 3 от 16.04.2014
г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Росица
Божилова, в което е посочено, че уведомление, изходящо от цедента, но приложено
към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със
същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да
бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
В случая приложеното
към исковата молба уведомление е връчено на особения
представител на длъжника, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК. Новата съдебна
практика приема, че уведомяването на особения представител
за цесията произвежда действие спрямо ответника, който извод се
споделя и от настоящата инстанция. Правото на защита на ответника в
процеса при условията на чл. 47, ал. 6 от ГПК се осъществява
от назначения от съда особен представител в пълен обем. Особеният представител
осъществява защитата на ответника в процеса, както чрез възможността
да упражнява процесуалните му права, така и чрез възможността да прави
възражения срещу претендираното от ищеца материално право. Ето защо, както не
могат да бъдат ограничени възможностите на особения представител
на ответника да прави всякакви правопогасяващи възражения на
претендираното от ищеца материално право, така не могат да бъдат ограничени и
възможностите на ищеца да прави релевантни изявления относно спорното
материално право по отношение на особения представител. В противен случай би се
нарушил създадения от законодателя баланс по отношение на правото на защита на
страните, като едната страна би била поставена в по-благоприятно положение от
другата, което е в противоречие с принципа на равнопоставеност на страните в
процеса.
В този смисъл следва
да се посочи, че по аналогичен случай на изявление на ищец относно спорното
материалното право, отправено спрямо ответник с назначен особен
представител, в Решение № 198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I
т. о., ТК, е прието, че длъжникът е надлежно уведомен за изявлението
на кредитора, че упражнява правото си да направи кредита предсрочно изискуемо,
с връчване на исковата молба на особения представител на
длъжника. Ето защо настоящият съд намира, че връчването на приложените
към исковата молба уведомления за цесията на особения
представител на длъжника, при наличието на пълномощно дадено от цедента на
цесионера за уведомяването на длъжника, следва да бъде прието за надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ето защо съдът
намира за установено по делото качеството на ищеца на кредитор
на ответника.
По отношение на предсрочната изискуемост:
Съгласно договора за
кредит и представения към него погасителен план падежът на последната вноска
настъпва на 05.07.2020 г. В исковата молба се съдържат твърдения, че към 20.03.2018
г. процесният кредит е станал предсрочно изискуем в пълен размер на основание
чл. 5 от договора поради просрочването на две месечни погасителни вноски от
длъжника. В тази връзка, във въззивната жалба се навеждат твърдения, че
волеизявление за настъпилата предсрочна изискуемост е обективирано в
приложените по делото и изпратени до длъжника уведомления, в които е записано
че вземанията по процесния договор са изцяло изискуеми. Жалбоподателят твърди,
че този факт следва да бъде съобразен от настоящата инстанция, предвид
връчването на преписи от горепосочените документи на особения представител на
ответника, като в тази връзка се позовава на съдебна практика.
Няма съмнение, че въззивното дружество не е
банка и за него не важат разпоредбите на ЗКИ. Но общите положения на
облигационното право, уреждащи предсрочната изискуемост намират
приложение както при договорите за банков кредит по ЗКИ, така и за
потребителските кредит по ЗПК, а така също и за договорите за заем, при които
задължението за връщане на дълга е разсрочено във времето. Без значение е дали
кредиторът е банка или небанкова финансова институция.
Тези принципни
положения са разяснени в мотивите на т. 1. 1 от ТР № 8/2017 от 2.04.2019 г. по
тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС: предсрочната изискуемост е
подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка
претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е
възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението. Такива принципни
положения се съдържат и в т. 18 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС- второ предложение. Според разрешението на
последното, вземането на кредитора става изискуемо, ако е упражнил правото си
да обяви предсрочна изискуемост и е уведомил длъжника за
обявяването на предсрочната изискуемост. Това е така,
защото предсрочната изискуемост е преобразуващо право на
кредитора едностранно да измени договора /в отклонение на общия принцип
на чл. 20а ЗЗД/ и по-конкретно
уговорения срок за изпълнение на
задължението. Предсрочната изискуемост има действие от момента
на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора /респективно- след
изтичането на определен срок, ако такъв е бил даден от кредитора/, ако към този
момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването. Постигнатата в
договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или
при други обстоятелства кредитът /респективно- заемът/
става предсрочно изискуем и без да се уведомява длъжника, а
кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако кредиторът
изрично не е заявил, че упражнява правото си да обяви кредита
за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до
длъжника.
В тази насока е и
актуалната съдебна практика- виж решение № 200 от 18.01.2019 г. по т. д. №
665/18 г. на ВКС, I т. о. и решение № 3 от 17.04.2019 г. по т. д. № 1831/17 г.
на ВКС, II т. о.
В случая е безспорно,
че въззивникът не е обявил предсрочната изискуемост на
въззиваемата преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Изявление за
обявяване на предсрочната изискуемост /извършено от законния
представител на дружеството- въззивник или надлежно оправомощен да стори това
представител на дружеството/ по делото не се съдържа нито в исковата молба,
нито в доказателствата към нея. Уведомителните писма до въззиваемия за предсрочната изискуемост,
налични като доказателства към исковата молба и връчени на особения
представител на въззиваемия също не могат да се приемат като надлежно извършени
уведомления за обявена предсрочна изискуемост, тъй като не обективират
изявление с подобно съдържание. Нито съдебната практика, нито правната теория,
поставят някакви формални изисквания към съдържанието на волеизявлението за
обявяване на предсрочната изискуемост, но във всички случаи то трябва да е
изрично и недвусмислено. Ето защо, след съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства настоящият съдебен състав намира, че твърдението на
въззивника за настъпила предсрочна изискуемост на процесния
кредит не е доказано.
Видно от
представените доказателства и по-конкретно – от погасителния план към договора,
предоставената на ответника като заем сума е следвало да бъде върната на 30
равни месечни вноски, като последната погасителна вноска е следвало да бъде
изплатена на 05.07.2020г., поради което и съдът намира, че към датата на
произнасяне на настоящото решение (окончателно, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, предл. първо от ГПК предвид
цената на иска) всички вноски по кредита са станали дължими предвид настъпилия
падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо.
По отношение на възнаградителната лихва
С исковата молба се
претендират вземане за възнаградителна лихва в размер на 826,34лв. за периода
от 05.02.2018г. /падеж на първа погасителна вноска/ до 05.07.2020г. /падеж
на последна погасителна вноска/, както и вземане за мораторна
лихва върху главницата в размер на 225,46 лв. за периода от 21.03.2018 г. –
датата на обявяване на предсрочната изискуемост до 05.03.2019г. – датата на
подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение.
Съобразно решение №
139 от 05.11.2014 год. по търг. дело № 57/2012 год. на ВКС, постановено по реда
на чл. 290 ГПК, изискуеми са вземанията, представляващи вноски по кредита,
както и други акцесорни вземания / неустойки, лихви/, които са с настъпил
падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги. За
събиране на вноските с ненастъпил падеж и/или
за остатъка от кредита, обявен за предсрочно изискуем след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, кредиторът разполага с
правото да предяви осъдителен иск, включително съединен с иска по чл.422, ал.1
от ГПК. /какъвто е и разглеждания случай/.
Предвид акцесорния
характер на вземането и извода за
необявена и ненастъпила в случая хипотеза на предсрочна изискуемост, съдът
намира, че искът се явява частично основателен на соченото основание.
В случая искът за
договорна лихва следва да бъде отхвърлен за периода, следващ датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а именно за периода от
05.03.2019г. до 05.07.2020г., като бъде уважен за периода от 05.02.2018г. до
05.03.2019г. Общия размер на дължимата и изискуема договорна лихва по вноските
с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението, съгласно приетото и неоспорено заключение на ССЕ се
равнява на 535, 98 лв., до който
размер вземането следва да бъде признато за установено.
Предвид частичната
основателност на иска за установяване вземането за договорна лихва, по същество
следва да бъде разгледан и предявения при условията на евентуалност осъдителен
иск за реално изпълнение. Тъй като към датата на приключване на съдебното дирене
пред настоящата инстанция са падежирали всички вноски по процесния договор за
кредит, то осъдителната претенция за
заплащане на акцесорното вземане следва да бъде уважена за остатъка до пълния
предявен размер от 826, 34 лв., която според ССЕ се равнява на сумата от 290, 36 лв., представляваща дължима
договорна лихва за вноски с настъпил падеж през периода от 05.03.2019г. до
05.07.2020г.
По отношение на иска за мораторната лихва
Съгласно чл. 3 от процесния ДПК, при забава за
плащане на една или повече месечни погасителни вноски, кредитополучателят дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на
забавата върху всяка забавена погасителна вноска. В случая, мораторната лихва по
установителния иск е начислена върху вноски с настъпил падеж, а именно за
периода от 21.03.2018г. до 05.03.2019 г., който предхожда датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК в съда, поради което
искът се явява основателен. Съгласно заключението по приетата от съда ССЕ,
обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от 21.03.2018г.
до 05.03.2019г. върху вноските с минал падеж до 05.03.2019г. се равнява на 69, 48 лв. Акцесорният иск се явява
доказан до този размер, като за разликата до пълния предявен размер от 225, 46
лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Предвид липсата на пълно
съвпадение на фактическите и правни изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено частично съобразно
изложените по-горе мотиви.
По отношение на разноските:
При този изход на
спора, право на разноски имат и двете страни, но такива не следва да бъдат
присъждани в полза на въззиваемия, който се представлява от особен
представител.
Въззивникът е доказал
извършването на следните разноски: в заповедното
производство –60, 20 лв. за д.т., в
първоинстанционното производство - държавна
такса в размер на 118, 12лв., 440, 68 лв. – депозит за особен представител, 200,
00 лв. – депозит за ССЕ, във въззивното производство – д.т. в размер на 89, 16
лв. и депозит за особен представител в размер на 440, 68 лв.
Съдът, като съобрази,
че настоящото дело не се отлича с фактическа и правна сложност, както и че е
приключило и пред двете съдебни инстанции в рамките на едно с.з., прецени, че в
полза на въззивника следва да бъде и присъдено възнаграждение за юрисконсулт на
основание чл.78, ал.8, вр. чл.25, ал.1 от НЗПП, както следва: За заповедното
производство в размер на 50 лв., а за първата и въззивната инстанции по 100 лв.
С оглед изход на
делото, окончателните суми, които следва да му бъдат присъдени са както следва: сумата от 93, 84 лв. за заповедното производство, сумата от 646, 17 лв. за първоинстанционното и
сумата от 451, 20 лв. за второинстанционното производство. Съразмерно
основателността на въззивната жалба и в допълнение на присъдените с
първоинстанционното решение разноски, в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени и следните суми: 22,21 лв. разноски за
производството по ч.гр.д. № 300/2019г. по описа на КРС, представляващи разликата над присъдените от
първата инстанция в размер на 71, 63 лв. до пълния размер от 93, 84 лв. и
сумата от 87, 95 лв., представляващи разликата над присъдените с
първоинстанционното решение разноски в размер на 558, 22лв. за производството
по гр.д. № 736/2019г. по описа на РС –
Карнобат.
В полза на особения
представител на ответника следва да бъде изплатено възнаграждение в размер на
внесения за въззивното производство депозит от страна на въззивника.
Воден от горното,
Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 58 от 20.03.2020г., постановено по
гр.д. № 736/2019г. по описа на Карнобатски районен
съд, В ЧАСТТА, в която е обявена
недействителността на договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта CREX – 1******* оторизационен код а 4***** от 21.12.2017 г.,
сключен между “БНП Париба Пъръсънъл Файненс” ЕАД гр. София и И.П.М. на основание чл.22, във вр. с
чл.10, ал.1 от Закона за потребителския кредит във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД,
както и В ЧАСТТА, в която са
отхвърлени като неоснователни установителните искове по чл.422, вр. чл.415,
ал.1 от ГПК, вр. чл. 79 и чл.86 от ЗЗД за претендирани лихви, а именно до
размера на сумата от 535,98 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 05.02.2018г. до 05.07.2020г. и
сумата от 69, 48лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 21.03.2018г. до 05.03.2019г. – датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 214 от
07.03.2019г. по ч. гр. д. № 300/2019г. по описа на
Районен съд – Карнобат, както и В ЧАСТТА,
в която е отхвърлен предявения при условията на евентуалност осъдителен иск за
заплащане на договорна лихва до размера на сумата от 290, 36 лв., дължима по вноски с настъпил падеж през периода от
05.03.2019г. до 05.07.2020г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че в полза на “Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. “Петър Дертлиев” № 25, офис сграда,
лабиринт ет.2, съществува вземане против И.П.М., с ЕГН **********от гр. *** и с настоящ и постоянен адрес в село ***, за сумата от 535,98 лв.,
представляваща договорна лихва, дължима по договор за потребителски кредит,
отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна
карта CREX – 1******* оторизационен код а 4***** от 21.12.2017 г.,
сключен между “БНП Париба Пъръсънъл Файненс” ЕАД гр. София и И.П.М., за която сума е издадена заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. д. № 300/2019г. по описа на Карнобатски районен съд, както и за сумата от сумата от 69, 48 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 21.03.2018г. до 05.03.2019г. – датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 214 от
07.03.2019г. по ч. гр. д. № 300/2019г. по описа на
Районен съд – Карнобат.
ОСЪЖДА И.П.М., с ЕГН ********** от гр.
*** и с настоящ и постоянен адрес в село ***, да заплати на “Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. “Петър Дертлиев” № 25, офис сграда, лабиринт ет.2, сумата от 290, 36 лв., представляваща договорна лихва за вноски с
настъпил падеж през периода от 05.03.2019г. до 05.07.2020г. дължима по договор
за потребителски кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване
и ползване на кредитна карта CREX – 1******* оторизационен код а 4*****
от 21.12.2017 г., сключен между “БНП Париба Пъръсънъл
Файненс” ЕАД гр. София и И.П.М..
ОСЪЖДА И.П.М., с ЕГН ********** от гр.
*** и с настоящ и постоянен адрес в село ***, да заплати на “Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. “Петър Дертлиев” № 25, офис сграда, лабиринт ет.2, сумата от 22, 21 лв. за направените от ищеца съдебно-деловодни
разноски за производството по ч.гр.д. № 300/2019г. по описа на РС - Карнобат, сумата
от 87, 95 лв., представляващи направени от ищцовото дружество по гр.д. №
736/2019г. по описа на РС - Карнобат
съдебно-деловодни разноски, както и сумата
от 451, 20 лв., представляваща направените от ищцовото дружество
съдебно-деловодни разноски пред за
въззивната инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 58 от 20.03.2020г., постановено по
гр.д. № 736/2019г. по описа на Карнобатски районен
съд в останалата му обжалвана част.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адв. Симеон Чокелиев – особен представител
на въззиваемия, сумата от 440, 68 лв., представляваща възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство пред настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.