О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е №…..
ОКРЪЖЕН СЪД ЛОВЕЧ,в закрито
заседание на седми май през две хиляди и деветнайсета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДА ДОЙНОВА,
ЧЛЕНОВЕ: ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА,
ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА
като изслуша
докладваното от член-съдията Ангелова, ч.гр.д.№
249/2019г., за да се произнесе, съобрази:
Производство
по чл.413,ал.2 от ТЗ.
Постъпила
е частна жалба от „*****”ЕООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в
гр.****, бул.”****”№49, бл.53Е, вх.В, чрез пълномощник юрисконсулт Р.И.И.,
против Разпореждане № 231/21.02.2019г., пост.по ч.гр.д.№ 54/2019г.на
РС-Луковит, в частта, в която
заявлението по чл.410 от ГПК е
отхвърлено по отношение на претендираното договорно възнаграждение в размер на
1660.87лв., възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на
2506.82 лв. и такси за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 30лв.
Моли да се отмени като неправилно и незаконосъобразно обжалваното разпореждане.
Сочи,че съгласно TPеш.№ 4/2013г., законовите
разпоредби на ГПК и трайната съдебна практика, претенцията на „*****" ЕООД
е достатъчно индивидуализирана по основание и размер, за да може ответникът по
образуваното ч.гр.д.да вземе мотивирано решение дали да възрази за дължимостта на вземането.
Излага,че
в заповедното производство по чл.410 от ГПК съдът не събира доказателства,
защото целта му не е установяване на самото вземане, а проверка дали е спорно.
Заповедният съд не може да прави изводи за съществуването на вземането, така и
за основанието, на което същото се претендира. Производството е уредено като
строго формално, с него се цели бърза съдебна защита. Затова и преценката на
съда се ограничава единствено до изложените от заявителя факти. Съответствието
на твърдяните факти с действителното правно положение може да се установи само
в евентуалния исков процес, в случай, че длъжникът оспори вземането. Счита,че
като се е произнесъл по валидността на процесиите клаузи и е обсъдил по
същество обстоятелство, което стои извън предмета на заповедното производство,
съдът е превишил правомощията си. Сочи,че производството за издаване на заповед
за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК е предоставено като възможност за
кредитора по облекчен ред да получи съдебно признаване и изпълнителен титул за
свое изискуемо и ликвидно вземане срещу длъжника без да води исков процес при
условие, че вземането не се оспорва от длъжника.Разпоредбата на чл.411, ал.2 от ГПК вр. с чл.410, ал.2 от ГПК, предвижда, че съдът издава заповед за
изпълнение, освен когато: 1. искането не отговаря на изискванията на чл.127,
ал.1 и ал.З и чл.128, т.1 и т.2 от ГПК и заявителят не отстрани допуснатите
нередовности в тридневен срок от съобщението; 2. искането е в противоречие със
закона или с добрите нрави; 3. длъжникът няма постоянен адрес или седалище на
територията на Република ****; 4. длъжникът няма обичайно местопребиваване или
място на дейност на територията на Република ****. С обжалваното разпореждане
заявлението за издаване за заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е отхвърлено
в частта относно сумата 1660.87лв.-представляваща дължимото договорно
възнаграждение по процесния договор, за сумата от 2506.82лв.- представляваща
възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги и за сумата от 30лв.-
представляваща такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения, поради
наличие на отрицателната предпоставка по чл.411,ал.2 от ГПК - противоречие с
чл.10а,ал.2 от ЗПК, чл.19,ал. 4 от ЗПК, представляващо основание за нищожност
на договорните клаузи.
Твърди,че
законосъобразното осъществяване на фактите, на които искането по чл.410 от ГПК
се основава, е извън обхвата на проверката при произнасяне по основателността
на заявлението по чл.410 от ГПК. Такава проверка несъмнено предполага
запознаване с писмените доказателства, в които съответните факти са
обективирани, а такива в производството по чл.410 от ГПК заявителят не е длъжен
да представя. Затова счита,че на този етап от производството съдът няма как да
заключи за нищожността на определена договорна клауза, без да се е запознал
подробно с параметрите, общите условия и самите документи, относими към
сключването на процесния договор.
С
оглед изложеното следва да се приеме, че заповедният съд не разполага с
правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на
сделката, от която заявителят черпи права. Подобно произнасяне би означавало да
се извърши преценка по същество относно съществуването на материалното право
само въз основа на твърдения в заявлението, без запознаване с конкретното
съдържание на клаузите, без възможност за тълкуването им във връзка с останалото
договорно съдържание или за конвертирането или заместването им със
съответстващата им диспозитивна норма. Формирането на
извод за нищожност в условията на едностранно и формално производство, без на
заявителя да бъде дадена възможност да обоснове и докаже индивидуално
договаряне, води до предрешаване на спор, който е възможно и да не съществува
между страните. С оглед целта на заповедното производство да провери единствено
ликвидността на вземането, счита че наличието на евентуален спор относно валидността
на правопораждащия факт следва да бъде разрешен по исков ред, тъй като изисква
провеждане на двустранно състезателно производство.
Сочи,че
нито Директива 2008/48 за договорите за потребителски кредит, нито Директива
2009/22 за исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите
на потребителите, предвиждат процесуални механизми, които да задължават
националните юрисдикции да обявяват служебно нищожността на клаузи като
съдържащата се в процесния договор. В
решение С-618/10 СЕС действително приема,
че в заповедното производство съдът следва да приложи правилата на
директивата и без наличие на възражение, но при определени условия - при
наличие на необходимите фактически и правни данни. Посоченото уточнение следва
да се тълкува в смисъл, че в процедури, в които не се използват доказателства,
съдът не е длъжен да прави подобна проверка. В мотивите на същото решение
изрично е посочено, че при липса на хармонизация на националните механизми за
събиране на безспорни вземания, правилата за провеждането на националните
заповедни производства се уреждат във вътрешното право на държавите членки въз
основа на принципа на процесуалната им автономия, но при условие тези правила
да не са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат подобни вътрешни
положения, нито да правят практически невъзможно или прекомерно трудно
упражняването на правата, предоставени на потребителите от правото на Съюза.
Разяснено е също, че всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална
процесуална разпоредба прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на
правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на
тази разпоредба в цялото производство и за неговото развитие и особености пред
различните национални инстанции.
От
друга страна следва да се има в предвид,че практиката на СЕС поначало съобразява принципа за
състезателност в процеса, като например в Решения на СЕС С-472/11 и СЕС
С-243/08 СЕС,в които се приема, че ако съдът служебно установи основания за
нищожност, следва да даде възможност на страните да вземат становище по нея,
като след като бъде уведомен, потребителят може да се откаже от защитата, в
случай че националното право го допуска. В рамките на заповедното производство,
с оглед целената с него бързина и опростеност на процеса, липсва процесуална
възможност за провеждането на този квази-процес
относно процеса. До издаване на заповедта за изпълнение производството има
едностранен характер. Едва с връчването на заповедта за изпълнение
производството се трансформира в двустранно, като в полза на длъжника
потребител е предвидено улеснено средство за защита чрез подаване на бланкетно възражение по образец, което е пречка за
стабилизиране на заповедта. Посочената правна уредба създава достатъчни
гаранции за правото на защита на длъжника, които са достъпни за всички субекти,
включително и тези без юридическо образование, още повече, че формулярът се
връчва на длъжника едновременно със заповедта и ведно с указания за попълването
му. С оглед изложеното не би могло да се приеме, че националната уредба прави
практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на потребителските
права на длъжника. Напротив предвидена е облекчена процедура по оспорване на
вземанията с подаването на немотивиран формуляр. Следва да бъдат съобразени също
така и настъпилите след Решение С-618/10 на СЕС законодателни промени в ГПК,
създаващи допълнителни гаранции срещу неприсъственото стабилизиране на
заповедта за изпълнение в хипотезите, когато същата е връчена с прилагане на
фикцията на чл.47,ал.5 от ГПК, в които случаи е предвидено служебно пренасяне
на спора в двустранно исково производство, в което длъжникът лично или чрез
служебно назначен от съда особен представител да упражни процесуалните си
права. В тази връзка с постановено и Определение №14/03.01.2019г. по
в.ч.т.д№1917/2018г. на ОС-Варна.
В
условията на евентуалност, ако съдът прецени,че е в правомощията на РС-Луковит
да отхвърли заявлението по отношение на договорното възнаграждение и
възнаграждението за пакет от допълнителни услуги, моли да се съобрази,че в
българското действащо право, в отношенията между правните субекти действа
принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е
свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и
след като сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова
воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието свободно
договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват
кръга на т.н.”волева автономия”, която се предоставя на индивида за свободна
инициатива. С оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя свободна
воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит с годишен лихвен
процент от 41.17% и ГПР в размер на 49.89 %. П.Н.П. се е съгласил с тази цена
на кредита на преддоговорния етап с получаването на
стандартен европейски формуляр за сравняване на различни предложения, така и
към момента на сключването на договора, така и с необективиране
на желанието си да се откаже от сключения договор и с погасяване на месечни
вноски. Сочи,че „добрите нрави” са критерии за норми за поведение, които се
установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. След като
"добрите нрави" не е изрично дефинирано понятие, а преценката се
прави във всеки конкретен случай, то и въвеждането на параметрите на добрите
нрави от ответника не може да бъде изведено по тълкувателен път, като при
твърдение за нарушение на чл. 9 от ЗЗД ответникът е следвало да посочи кои
конкретно добри нрави са нарушени, каквото позоваване в настоящия случай
липсва. Известен факт е, че паричният ресурс на небанковите институции е
многократно по-скъп от този на банките с оглед на факта, че не могат да
осъществяват влогонабиране. Известен е фактът, че лихвите при небанковите
институции са по-високи с оглед риска, който поемат да отпуснат финансов ресурс
на кредитополучатели, които не могат да получат такъв от банките поради
различни съображения, водещи до ниска кредитоспособност. С оглед на тези
обстоятелства меродавна е пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната
лихва, която е ограничена от разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК, определяща
максимален размер на ГПР, в чието изчисляване участват и дължимите от
потребителя лихви.
Излага,че
„добрите нрави” са критерии за норми за поведение, които се установяват в
обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си
убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Не се сочи какви са критериите за
поведение, установени в обществото във връзка с потребителското кредитиране от
небанкови институции, които се считат за накърнени с уговорения лихвен процент
от 41.17% и ГПР в размер на 49.89 %. Приема, че „добрите нрави” в потребителското
кредитиране от небанкови финансови институции са в границите на посочените от
БНБ лихвени проценти, на които останалите небанкови финансови институции
предлагат потребителски кредити. Съгласно критериите за поведение, установени в
обществото по отношение на лихвените проценти по потребителски кредити от
небанкови финансови институции, лихвен процент от 41.17% и ГПР в размер на
49.89 % не противоречат на добрите нрави. При тези съображения счита годишният
процент на разходите за действителен, а твърдението, че поставя страните в
неравностойно положение за неоснователно и голословно.
Сочи,че
годишният процент на разходите по кредита, който изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит /чл.19,ал.1 от ЗПК, Обн., ДВ,
бр.18/05.03.2010г., в сила от 12.05.2010г./ включва лихвите, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора. ГПР
по процесния кредит е в размер на 49.89 %, като годишния лихвен процент е 41.17
%.
Развива,че
принципно за страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва или
неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната
лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на
чл.10,ал.2 от ЗЗД. С ПМС № 72 от 08.04.1994г. е определен само размерът на
законната лихва. Със заключителната разпоредба §1 е отменено ПМС № 1238 от
25.06.1951г. за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да
бъде определен нов максимален размер на договорната лихва. Разпоредбата на
чл.19,ал.4 от ЗПК, съгласно която годишния процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с ПМС, е приета преди датата на сключване на
договора /14.11.2016г./ със ЗИД на ЗПК и е в сила от 23.07.2014 г. Следователно
към датата на сключване на договора за кредит страните са били обвързани от
законовото изискване, третиращо размера на ГПР.
Твърди,че
в случая няма противоречие с добрите нрави, доколкото същите са морални норми,
на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона
/чл.26,ал.1 от ЗЗД/. Понятието "добрите нрави" по смисъла на
чл.26,ал.1,пр.3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни
граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти,
обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени
правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на
обстоятелствата. Развива,че една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея
се договарят необосновано високи цени, неравноправно се третират икономически
слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг, със сделката се цели недобросъвестна
конкуренция, използва се монополно положение, за да
се наложи на другата страна неизгодно условие.
Сочи,че
при преценка дали уговореният размер на договорната лихва противоречи на
добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и справедлив размер на
възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства
за ползване от потребителя, както и адекватния размер на всички останали
разходи, които кредиторът е направил, прави и ще реализира като съпътстващи
предоставянето, обслужването и възстановяването на кредита, но които се
заплащат от кредитополучателя, следва да се отчете характера на договора, целта
му, задължението на кредитодателя да предостави договорената сума в уговорения
срок и възможността потребителя да я върне разсрочено и на вноски, макар и с
лихва. Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични
средства, то насрещната такава за заплащане на възнаградителна лихва следва да
се съизмерява както със стойността на отпуснатия
заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и с
обстоятелството, дали заемът е обезпечен. Излага,че възнаградителната лихва
съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице
явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена,
се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения,
независимо от спецификата на сделката като заемна сделка по ЗЗД или кредитна
услуга, предоставена от търговец на потребител. Законодателят по предвидения от
него ред /ЗПК/ предприема регулация на предоставените от търговците кредитни
услуги, като ограничава размера на възнаградителната лихва по отношение на
договорите за потребителски кредит, при което вече е налице ограничаване на
волята на страните не с добрите нрави, а с императивни правила на закона.
Съгласно чл.19,ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република ****.
Към
момента, предвиден за плащане на вноските, включващи и възнаградителната лихва,
размерът на законната лихва е бил 10 %, а петкратния й размер - 50 %. Така в
конкретния случай ГПР не надхвърля петкратния размер на законната лихва по
просрочени вземания за целия период на кредита, следователно не е налице нарушение
на законовото изискване, както и на добрите нрави. Уговореният размер на
„оскъпяване" на заетите парични средства не противоречи на добрите нрави,
защото не злепоставя интереса на икономически по-слабата страна в
облигационното отношение.
Сочи,че
длъжникът е приел по свое усмотрение сключването на Споразумение за
предоставяне на допълнителен пакет от услуги. Сключването му е предоставено на
личната преценка на кредитополучателя, доколкото за него е налице интерес от
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит, възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на датата на падеж,
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Допълнителният пакет от услуги е изрично договорен от страните,като от момента
на сключване на договора те са изразили съгласието си, като кредитополучателят
може да влияе на определени фактори от кредитния договор.Позовава се на съдебна
практика на районни съдилища (Реш.№ 943/11.12.2018г.
по гр.д.№659/2018г. на PC-Враца,Реш.№408/17.12.2018г.по
гр.д.№15/2018г. на PC-Козлодуй, Реш.№ 14/07.02.2019г.
по гр.д.№1133 на PC-Шумен). Сочи,че на длъжника е дадена възможност, по силата
на чл. 7.1 от Общите условия към процесния договор, да се откаже от него, без
да дължи неустойка, което П.Н.П. не е направил.
Счита,
че клаузите, определящи задължението за заплащане на закупения пакет от
допълнителни услуги не са недействителни и не противоречат на добрите нрави. На
първо място в процесния случай сключването на споразумение за предоставяне на
допълнителни услуги не е задължително за отпускането на кредита. Сключването на
споразумение за предоставяне на допълнителни услуги е опционално, по избор на
потребителя и зависи единствено от неговата воля дали желае искането му за
кредит да бъде разгледано в най-кратки срокове, както и дали желае да има
възможност да отлага плащане на вноски, да намалява размера на месечни вноски,
да променя датата на падеж и да получава бързо и лесно допълнителни парични
средства. Всяка една и всички тези услуги потребителят може да използва, ако
пожелае да закупи и ако закупи такъв пакет. В процесния случай ответникът е
пожелал да закупи пакет от допълнителни услуги, като е декларирал това в
искането си за отпускане на кредит. Пакетът от допълнителни услуги предоставя
на ответника право да получи услуги, които не са свързани с дейността на
кредитора по кредитиране, а са свързани с необходимостта на потребителя и
неговото конкретно житейско положение. Със закупуването на пакет от
допълнителни услуги, ответникът си е гарантирал приоритетното разглеждане и
отпускане на поискания кредит. Гарантирал си е, че при настъпване на
неблагоприятни за него събития, той няма да изпадне в забава, а кредитът му да
бъде обявен за предсрочно изискуем, а ще може да отложи плащането на определен
брой вноски, така че да може да се фокусира върху стабилизирането на своята
платежоспособност, а не върху утежняване на финансовото си състояние с
невъзможността да плаща кредит и лихвите за забава по него. Гарантирал си е, че
ако доходът му намалее, ще може да си намали размера на определен брой вноски -
длъжникът може да поиска от кредитора да му намали с до 75% размера на
определен брой погасителни вноски. Гарантирал си е, че при смяна на датата на
заплащане на месечното му възнаграждение, ще може да промени и падежната дата
по кредита си, така че да е удобна за него. Гарантирал си е, че ако има
необходимост от допълнителни парични средства, ще може да ги получи бързо и
лесно, без да е необходимо да попълва и представя ред документи. Твърди,че
всички тези възможности, които длъжникът е получил, съответно всички тези
услуги, които кредиторът се задължава да му предостави със закупуването на
пакета от допълнителни услуги, не могат да се определят като задължителни и
като част от общите разходи по кредита. Приема,че тези допълнителни услуги
гарантират спокойствието на длъжника и възможността му да се справи с всяка
неблагоприятна ситуация. Това, че пакетът от допълнителни услуги се закупува по
избор на потребителя е видно, освен от заявеното от длъжника в искането за
отпускане на потребителски кредит и от това, че кредиторът предлага и реално
отпуска кредити и без закупен такъв пакет. Възнаграждението не е цената на услугите,
а е дължимо за наличието им, за възможността (опцията) длъжникът да поиска
промяна в договора му за кредит във всеки един момент от живота на договора.
Предлаганите допълнителни услуги не са пряко свързани с договора за кредит, а
са по повод на същия. С оглед на изложеното, заключава,че споразумението за
предоставяне на допълнителни услуги не е пряко свързано с договора за кредит,
тъй като такъв може да съществува в правния мир и без договорените допълнителни
услуги, сключването на споразумението е в резултат на свободната воля и
индивидуално желание на длъжника и не е задължително условие за отпускане на
кредит. Затова законодателят е извадил разходите за такива допълнителни услуги
от общите разходи по кредита.
Съгласно
т.14 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП услуга е „всяка материална или
интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за
друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ". От това
правило извежда извод, че споразумението за предоставяне на допълнителни услуги
действително представлява услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по
повод на договора за кредит в полза на друго лице - кредитополучателя. Съгласно
съдебната практика с договора за предоставяне на услуга изпълнителят поема
задължение да извърши конкретни действия, срещу дължимо от възложителя
възнаграждение, като тези действия обикновено са фактически, а не правни.
Доколкото втората част от определението за договор за потребителски кредит по
чл.9,ал.1 от ЗПК предоставя известна свобода за кредитора да предоставя
допълнителни услуги, които са извадени от договора за потребителски кредит, то
счита,че законодателно е допустимо уговарянето на такива.
Факт
е, че „*****" ЕООД, в качеството си на кредитор, не създава задължение за
потребителя при сключване на договор за потребителски кредит, да сключи и
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Това е възможност
за клиента. Предоставянето на допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, е легално уредено в разпоредбата на чл.10а,ал. 1 ЗПК,
като ал.4 на същата предвижда, че видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 10а,ал.2 и ал.3 от ЗПК
изрично постановяват, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита и не
може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие.
В обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при
формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите,
когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за
сключването на договора за кредит. В процесния договор за потребителски кредит
обаче изрично е посочено, че изборът и закупуването на пакет от допълнителни
услуги не е задължително условие за получаване на потребителски кредит или за
получаването му при предлаганите условия. Предвид това следва, че разходите на
потребителя за въпросните допълнителни услуги не представляват част от общите
разходи по кредита, съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР.
Твърди,че дължимото по процесиите допълнителни услуги възнаграждение се дължи
от кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит,
респективно не следва да се включва при изчисляването на ГПР и не противоречи
на чл.19,ал. 4 от ЗПК. Позовава се на Реш.№309126 от
09.01.2018г, на СРС и Реш.№6308 от 01.11.2018г. по адм.д.№5771/2018г. на АС-****.
Излага,че
в българското действащо право, в отношенията между правните субекти, действа
принципът на свободно договаряне (чл.9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е
свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и
след като сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова
воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието свободно
договаряне, следва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват
кръга на т.н.”волева автономия”, която се предоставя на индивида за свободна
инициатива. С оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя свободна
воля страните са се съгласили да сключат Договор за потребителски кредит
№********** и подписаното към него Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги. Длъжникът се е съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния етап с получаването на стандартен европейски
формуляр за сравняване на различни предложения, така и към момента на сключването
на договора, така и с необективиране на желанието си
да се откаже от сключения договор и с погасяване на месечни вноски. „Добрите
нрави” са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото,
поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги
приемат и се съобразяват с тях. Известен факт е, че паричният ресурс на
небанковите институции е многократно по-скъп от този на банките с оглед на
факта, че не могат да осъществяват влогонабиране. Известен е фактът, че лихвите
при небанковите институции са по-високи с оглед риска,
който поемат да отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат
да получат такъв от банките поради различни съображения, водещи до ниска
кредитоспособност.
По
изложените съображения моли да се отмени Разпореждане № 231 от 21.02.2019 г. по
ч.гр.д.№ 54/2019г., по описа на РС-Луковит, в атакуваната му част, като
незаконосъобразно и неоснователно, като се постанови издаване на заповед за
изпълнение за отхвърлените вземания на „*****" ЕООД.
По допустимостта.
Жалбоподателят
е уведомен за атакуваното разпореждане на 12.03.2019г., а жалбата е подадена на
19.03.2019г.-т..е. с пазен е предвиденият срок. Подадена е от легитимирано да
обжалва лице, срещу обжалваем акт, при които
предпоставки, съдът приема,че жалбата е допустима и следва да се разгледа по
същество.
По същество.
Съобразявайки
представените по ч.гр.д.№ 54/2019г.по описа на РС-Луковит писмени доказателства
и становището на жалбоподателя, съдът намира,че жалбата е неоснователна.
На
25.01.2019г. пред РС-Луковит е подадено заявление, по което е образувано
ч.гр.д.№ 54/2019г. по описа на съда. Заявителят „****”ООД е предявило вземане
срещу П.Н.П. с ЕГН **********,***, в общ размер от 7185.08лв.,от който -
главница от 2950.19лв., договорно възнаграждение в размер на 1660.87лв.,
възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги в размер на 2506.82лв., такса по Тарифа за извънсъдебно
събиране на вземането в размер на 30лв., начислена за периода от
21.04.2017г.(дата на изпадане в забава) до 03.07.2018г.(дата на предсрочна
изискуемост) и неустойка в размер на 0 лева, законова лихва за забава м размер
на 37.2лв.за периода от 21.04.2017г.(дата на изпадане в забава) до
03.07.2018г.(дата на предсрочна изискуемост) и законната лихва от подаване на
заявлението до изплащане на вземането. Като основание е посочен Договор за
потребителски кредит с № ********** от 17.03.2017г., сключен между П.Н.П. и „****”ООД.
Посочено е,че преди да сключи кредита П.П. е подал искане за отпускане и е
получил разяснения,въз основа на които е имал възможност да прецени доколко предлаганите продукти
съответстват на възможностите и финансовото му състояние. След одобрение, на
17.03.2017г. е сключен Договор за потребителски кредит с № **********,подписан
при Общи условия,които са неразделна част от него.При сключване на договора клиентът е декларирал с
подписа си,че е запознат със съдържанието им,приема ги,няма забележки и се
задължава да ги спазва. По силата на Договора „****”ООД се задължава да
изпълнява точно и в срок задължението си
като превежда по посочения от длъжника начин заемната сума.От своя страна
длъжникът поема задължението да върне договорената като общо задължение
сума,посочена в т.VІ от Договора за срок
от 38 месеца,с месечна вноска по погасителен план от 263.65лв. и падежна дата
на 20 число от месеца. Съгласно Общите условия длъжникът дължи договорно
възнаграждение за изтегления кредит,предварително определено в
договора.Задължението възниква към деня на отпускане на кредита, разсрочва се
във времето и се погасява в рамките на погасителния план.Неизплатеното договорно възнаграждение е в размер на
1660.87лв.
Посочено
е,че страните са сключили и Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги,за което длъжникът дължи възнаграждение,което става
изискуемо с подписването му. Съгласяват се възнаграждението да бъде разсрочено
за срока на договора на равни месечни вноски.Неизплатеното възнаграждение за
допълнителния пакет е в размер на 2506.82лв.
Твърди
се,че П.Н.П. не е изпълнил задължението си и след като е направил 11 вноски е
изпаднал в забава. Посочено,че кредиторът е направил разходи за извънсъдебно
събиране на вземането,определение с Тарифа за таксите на „****”ООД. Поради това
от 21.04.2017г.(дата на изпадане в забава) до 03.07.2018г.(дата на обявяване на
предсрочната изискуемост) са начислени суми за извънсъдебно събиране на
вземането в размер на 30лв.
За
периода на изпадане на длъжника в
забава- 21.04.2017г. до обявяване на кредита за предсрочно изискуем на
03.07.2018, се дължи мораторна лихва в размер на 37.2лв.
Предвид
неизпълнението от длъжника на задължението да извършва плащания съгласно погасителния
план,след изпадането му в забава и съгласно уговореното и прието от страните в
Общите условия, на 03.07.2018г.кредитът е обявен за предсрочно изискуем от страна на „****”ООД. Предсрочната
изискуемост е настъпила преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,за което длъжникът е бил
уведомен съгласно Общите условия. Съгласно последните при обявяване на
предсрочна изискуемост поради неизпълнение на поетите задължения,се начислява
еднократна неустойка за обезщетение на вреди поради настъпилото разваляне на
договора,изискуема в пълен размер. Размерът й се определя на базата на
неизплатената част от задължението към датата на разваляне на договора,като
процент,посочен в Общите условия.Остава в сила и задължението на клиента да
заплати всички дължими суми по договора.Дължимата неустойка е в размер на 0
лева.
Така
общият размер на задължението по
процесния договор,е в размер на 7185.08лв.
Отправено
е искане за присъждане и на разноски-143.7лв.-държавна такса и 150лв.-разходи
за юрисконсултско възнаграждение.
С
Разпореждане №96/28.01.2019г. Рс-Луковит,на осн.чл.411,ал.2
от ГПК,е оставил заявлението без движение,до уточняване размера на отпуснатия
кредит, съдържанието на „допълнителен пакет услуги”, какви конкретни допълнителни
услуги са предоставяни на длъжника (кога,как и срещу какво възнаграждение),
какъв е размерът на „договорното възнаграждение”по кредита в процентно
изражение и за какъв период е начислено.
С
Молба в срок заявителят е уточнил,че главницата на отпуснатия кредит е в размер
на 3500лв., по която остават неплатени
още 2950.19лв. Неизплатеното договорно възнаграждение в размер на 1660.87лв. е
за периода от 20.03.2018г. (изпадане в забава на длъжника) до края на погасителния
план-20.05.2020г. Дължимото за предоставения пакет Допълнителни услуги
възнаграждение ,е в размер на 3343.32лв., от което остават да бъдат погасени 2506.82лв. Пояснява,че
сключването на споразумение за
допълнителни услуги не е задължително за отпускане на кредита,а е възможност на
потребителя.Единствено от неговата воля зависи дали ще се възползва,което
включва правото да иска искането му за кредит да се разгледа в най-кратки
срокове,да има възможност да отлага плащане на вноски,да намалява размера им,да
променя датата на падеж и получава бързо и лесно допълнителни парични средства.
Твърди,че тези допълнителни услуги не са част от дейността на кредитора по кредитиране,а са
свързани с необходимостта на потребителя и неговото конкретно житейско положение.Развива,че
със закупуване на пакет от допълнителни услуги длъжникът си е гарантирал
приоритетно разглеждане и отпускане на
кредит. Гарантирал си е,че с настъпване на неблагоприятни за него събития,няма да изпадне забава,а кредитът му да се обяви за
предсрочно изискуем,а ще може да отложи плащането на определен брой
вноски,така,че да се фокусира върху
стабилизирането на платежоспособността си,а не да утежнява финансовото си
състояние.Гарантирал си е,че ако доходът му намалее,ще може да си намали размера
на определен брой вноски-длъжникът може да поиска от кредитора да му намали с
до 75% размера на определен брой вноски.Също си е гарантирал,че ако променят
датата на заплащане на месечното му възнаграждение,ще може да промени и
падежната си дата по кредита,така че да е удобна на него.В случай на нужда от
допълнителни парични средства може да си ги осигури,без да е необходимо да попълва и представя документи.Всички тези
възможности не са задължителни и затова счита,че не могат да се определят като
част от общите разходи по кредита.Те гарантират спокойствието на длъжника и
възможността да се справи с всяка
неблагоприятна ситуация.Заключава,че пакетът се закупува по избор на
потребителя,като кредитът се предлага и без него.Твърди,че възнаграждението не
е цената на тези услуги,а е дължимо за наличието му,за възможността да се
ползват при промяна във всеки един момент от живота му. Предлаганите услуги не
са пряко свързани с договора за кредит,а са по повод на същия,аргумент в
подкрепа на което е фактът,че кредитът се предоставя и без тях.Споразумението е
в резултат на свободната воля и индивидуално желание на длъжника и сключването
му не е условие за отпускане на кредита. Уточнява,че съгласно чл.17.4 от Общите
условия се дължат и такси за извършените разноски,свързани с извънсъдебно
събиране на просрочения дълг,като тук са не само разноските за телефонни
обаждания и/или писма за напомняне на просрочените задължения,посещения на
место,смс-си и др.,съгласно действащата Тарифа.Тук са
дължими в размер на 30лв.
С атакуваното Разпореждане № 231/21.02.2019г. РС-Луковит
е уважил заявлението в частта за претендираната главница, лихва за забава и
законна лихва от подаване на заявлението.Отхвърлено е искането за договорно
възнаграждение в размер на 1660.87лв., възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 2506.82 в. и такси за извънсъдебно събиране на
вземането в размер на 30лв. В мотивите съдът е приел,че в нормата на
чл.411,ал.2,т.2 от ГПК е въведено задължение на съда служебно да следи за
спазване и в заповедното производство на императивните изисквания на
материалния закон,което е в съответствие с Директива 93/13/ЕИО,дело С-618/10
СЕС,който текст е транспониран във вътрешното законодателство чрез нормите на
ЗЗП и ЗПК. Изложил е, че клаузите за
възнаграждение за допълнителен пакет услуги и такси за извънсъдебно
събиране на задължението противоречат на нормата на чл.10а,ал.2 от ЗПК,с която
е въведена забрана за заплащане на такси и комисионни за действия,свързани с
усвояване и управление на кредита. Не е уважено заявлението и в частта по отношение
на възнаградителната лихва с аргумент,че след обявяване на кредита за
предсрочно изискуем,такова не се дължи,а кредиторът има право единствено на
законна лихва за забава,каквато и претендира тук.Обратното би довело до
нарушаване на принципа за забрана на неоснователното обогатяване.
Въззивният
състав, като се запозна с писмените доказателства и становището на
жалбоподателя, намира жалбата за неоснователна.
При произнасянето си съдът съобразява,че по отношение
критериите за редовност на заявлението разпоредбата на чл.410,ал.2 от ГПК
изрично препраща към тази на чл.127,ал.1 и ал.3 от ГПК. С оглед спецификите на
едностранното и формално заповедно производство, редовното заявление следва да
представя конкретно и ясно изложение на индивидуализиращите вземането елементи-
основание, от какво произтича, фактическите обстоятелства по възникването,
съществуването и изискуемостта му. Съгласно чл.411,ал.2,т.2 от ГПК заповедният
съд следва служебно да извърши проверка и дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. Именно в рамките на този контрол съдът проверява и може
да констатира наличие на неравноправни клаузи,поради противоречие с императивни
норми на закона.Касае се за законово регламентирано задължение на съда, което
не е игнорирано в заповедното производство,въпреки специфичните му
характеристики и в този смисъл въззивният състав се съгласява с обхвата на
извършената от РС-Луковит проверка. Възражението на жалбоподателя за
недопустимост на такава проверка е неоснователно, тъй като не съответства на разпоредбата
на чл.411,ал.2,т.2 от ГПК. Не може да се приеме за състоятелно асоциирането на
проверката за съответствие със Закона с ограничаване на свободната инициатива,
на договорната свобода или с формулираната от жалбоподателя т.н.”волева
автономия”. Описаните особености на паричният ресурс на небанковите институции
също не са основание за прилагане спрямо клиентите им на неравноправни клаузи.
В съответствие с изложеното съставът намира,че с
настоящето заявление, след направените уточнения, са изпълнени изискванията за
индивидуализиране на претенцията по отношение на главницата и търсените лихви и
такси. Посочено е основанието на вземането, срока на договора, падежът и
първата просрочена вноска, ясно е от какво е формирана претенцията за главница.
Уточнени са и начинът и периодът на вземанията за лихви и как са формирани.
Пояснено е вложеното като възможност в т.н.”Допълнителен пакет от услуги”. В
този смисъл следва да се приеме, че по отношение на тези претенции е налице
формална редовност на заявлението.
В проверката по отношение противоречие със закона и
добрите нрави,за която както се посочи съдът е служебно задължен съгласно
чл.411,ал.2,т.2 от ГПК, съставът констатира, че претенциите за възнаграждение
за закупен ”Допълнителен пакет от услуги” и разходи за извънсъдебно събиране на
задължението, не отговарят на въведените законови критерии.
При анализа на правоотношението става ясно,че приложимите
норми са тези на Закона за защита на потребителите,с оглед характеристиката на
длъжника на „потребител”, нормите на Закон за потребителския кредит-при
установените елементи на заемното правоотношение, съответно на ЗЗД,като общи и субсидярно приложими норми. Защитата на потребителя е
изградена на принципа за създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит и насърчаване на
отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на такива (чл.2 от ЗПК). Водещо е разбирането да
не се допусне прекомерно обременяване на потребителя, така че да дължи
неоправдано висока цена за ползваната финансова услуга.
При съобразяване на горните критерии съставът намира,че
клаузата за дължима такса за допълнителен пакет услуги е нищожна. От описаните
възможности, за които се предоставят услуги, става ясно, че са предвидени изцяло за дейност свързана с
усвояване и управление на кредита,а съгласно чл.10а,ал.2 от ЗПК кредиторът не
може да въвежда и изисква заплащане на подобни такси. Нещо повече-касае се за
възможности,които представляват типични и характерни договорни права–да се
измени падежната дата, да се реорганизира правоотношението,да се адаптира към
променените условия и т.н.,които по съществото си произтичат от наличието на
договорно правоотношение между равноправни субекти,каквито в случая следва да
са предоставилият кредит и получилият такъв. Тези „възможности” произтичат и са
пряко свързани с договорните правоотношения. В този смисъл е несъстоятелен
опитът на жалбоподателят терминологично да ги разграничава, определяйки ги като
„несвързани пряко”, а „по повод на договора уговорени”. Ясно е,че допълнителната
услуга е предоставена във връзка и единствено и само заради сключения договор,
предвидена е по повод усвояването и управлението на кредита и не попада в
категорията на такси и комисионни,съгл.чл.10а,ал.1 от ЗПК. Съобразени общо като
стойност с останалите договорни ангажименти, категорично надхвърлят лимита,
въведен с чл.19,ал.4 от ЗПК,което е допълнителен аргумент за определяне на тази
клауза за неравноправна. Отделно таксата е и несъразмерно висока спрямо
отпуснатия кредит- видно е,че се търси в размер близък до главницата-
2506.82лв.(при главница от 2950.19лв.), което води до съществено и неоправдано
обременяване на потребителя.
Идентични са мотивите и по отношение на таксата за
извънсъдебно събиране на задължението в
размер на 30лв. В случая разходите са
посочени общо и не е ясно за какво са и дали реално такива са правени. За да се търси
възстановяване на разход следва да е обосновано реалното му извършване.
Твърдения в този смисъл заявителят не е изложил. При тази неопределеност на
задължението за възстановяване на разходи се налага извода,че не е ясно и
претендирането му в този вид отново противоречи на посочените по-горе принципи
на добросъвестност и равнопоставеност на страните в договорното правоотношение.
Налице е противоречие и с правилото на чл.10а,ал.4
от ЗПК,съгласно което видът, размерът и действието, за което ще се събират
таксите следва да бъдат точно и ясно определени в договора.
Правилно
РС-Луковит е отказал за издаде заповед за изпълнение и по отношение на
договорната лихва. След направеното от заявителя уточнение става ясно, че тя се
търси за периода до края на уговорения срок на договора-20.05.2020г. Известно
е, че договорната лихва представлява възнаграждението на кредитора за
предоставения и ползван за срока на договора паричен ресурс. При съобразяване
на основанието,на което настоящият кредитор търси вземането си,а именно
настъпила и обявена преди подаване на заявлението предсрочна изискуемост, то е
ясно,че твърди прекратяване на договора. Последицата е отпадане занапред на
действието му, вкл.и предвиденото в погасителния план разсрочено плащане. По
отношение на длъжника това означава трансформиране на задължението му от срочно
в безсрочно,а за кредитора възможност да търси ”предсрочно връщане на сумата по
кредита”-съгласно чл.432,ал.1 от ТЗ и на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД
обезщетение в размер на законната лихва. С оглед на тези последици,то и не са
налице основание да се твърди,че все още съществува договорното задължение на
длъжника да заплаща възнаграждение на кредитора за факта на предоставяне на
паричния ресурс. Обявяването на предсрочна изискуемост на кредита изключва
заплащането на уговорената за срока на договора възнаградителна лихва.
Вземането следва да се определи само в размера на непогасения остатък от
кредита и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост
до окончателното плащане. В този смисъл е постановено и ТРеш.№3/2017г.
от 27.03.2019г.,пост.по т.д.№3/2017г.на ОСГТК на ВКС-т.2,с което съдът е
задължен да се съобрази.
По изложените съображения съставът изцяло се съгласява с
извода на първоинстанционния съд за отхвърляне на заявлението в частта по
отношение претендираните договорно възнаграждение в размер на 1660.87лв.,за
периода от 20.03.2018г. до 20.05.2020г., възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 2506.82 лв. и такси за извънсъдебно събиране на
вземането в размер на 30лв.,начислена за периода от 21.04.2017г.(дата на
изпадане в забава) до 03.07.2018г.(дата на предсрочна изискуемост). Затова
Разпореждане № 231/21.02.2019г. на РС-Луковит, пост.по ч.гр.д.№ 54/2019г.,
следва да се потвърди в обжалваната му част.
По изложените съображения ОС-Ловеч
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №
231/21.02.2019г., пост. по ч.гр.д.№ 54/2019г. по описа на РС–Луковит, в частта, с която е
отхвърлено подаденото от „*****”ЕООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление в гр.****, бул.”****”№49, бл.53Е, вх.В, чрез пълномощник юрисконсулт
К.К.А., заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, срещу П.Н.П.
с ЕГН **********,***, за вземане за– договорно възнаграждение в размер на
1660.87лв., за периода от 20.03.2018г. до 20.05.2020г., възнаграждение за закупен
допълнителен пакет от услуги в размер на
2506.82лв., такса по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в
размер на 30лв., начислена за периода от 21.04.2017г.(дата на изпадане в
забава) до 03.07.2018г.(дата на предсрочна изискуемост),като правилно и
законосъобразно.
Определението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.