Р Е Ш
Е Н И Е
гр. Пазарджик, 26.05.2021г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О Д А
ПАЗАРДЖИШКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, в публично
заседание на двадесет и девети април, две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Димитър Чардаков
При секретаря Десислава
Буюклиева и в присъствието на прокурора …………………………..., като разгледа докладваното
от съдия Чардаков гр.д. №1526/2020г. по описа на съда и за да се произнесе, взе
предвид следното:
По реда на чл.422 ГПК са предявени
кумулативно съединени установителни искове с материалноправна квалификация по
чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл.342, ал.2, чл.345, ал.2 ТЗ и по чл.92 ЗЗД.
Ищецът „Мого България“ ООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление в гр.София, бул. „Г. М. Димитров“
№16А твърди да е изправна страна по валидно облигационно отношение с ответника С.О.Й.
с ЕГН ********** ***, произтичащо от договор за финансов лизинг № AG0000552 от
27.09.2017г. Поддържа, че в изпълнение на договора е придобил лек автомобил
марка „** – **“ с рег. №Р**** при условия, определени от ответника, и му го е
предоставил за ползване. Срещу това ответникът се задължил да заплати на ищеца
лизингова цена по следния начин: 2800лв. - при сключването на договора и
8728.74лв. - разсрочено на 12 лизингови вноски, от които първата в размер на
724.59лв., а останалите 11 - по 727,65лв., включващи 7200лв. главница и
1528.74лв. възнаграждение под формата на фиксирана лихва от 37.20%. Освен това
се задължил да заплаща и разходите за ползването на вещта, а при забава –
неустойка по 15.1 от приложимите общи условия. В случай на предсрочно
прекратяване на договора поради неговото виновно неизпълнение от ответника,
последният се задължил да върне лизинговата вещ и да заплати неустойка по
чл.15.5 от приложимите общи условия в размер на три лизингови вноски. При
неизпълнение на задължението за връщане на вещта – да заплати на ищеца
разходите за възстановяване на владението върху нея.
Ищецът поддържа, че ответникът е
платил единствено първоначалната вноска от 2800лв. и не е заплатил първата и
втората лизингови вноски от погасителния план, чиито падежи са съответно на
27.10.2017г. и 27.11.2017г. Поради това за него възникнало задължението да
заплати мораторна неустойка по чл.15.1 от общите условия, каквато ищецът
претендира за периода 27.10.2017г. – 14.12.2017г. в общ размер на 27.24лв.
Поддържа още, че поради
неизпълнението договорът е развален с едностранно писмено изявление до
ответника от 25.11.2017г., както и че за връщането на лизинговата вещ ищецът е
ползвал услугите на трето лице – „Фиксед Асистантс“ ЕООД, на което е заплатил
възнаграждение в размер на 540лв., тъй като ответникът не я е върнал
доброволно. Освен това е направил разходи за погасяване на дължими данъци за
вещта в размер на 177.58лв. и разходи за изпращане на уведомления до
лизингополучателя в размер на 48лв.
При тези твърдения, ищецът
претендира от ответника заплащането на следните суми: 1888.83 лв. - лизингови
вноски с падеж 27.10.2017г., 27.11.2017г. и част от вноската с падеж 27.12.2017г.
/за времето до връщане на лизинговия актив на 14.12.2017г./, която сума включва
1346.27лв. – главница и 542.56лв. – договорна лихва; 27.24лв. – мораторна
неустойка върху просрочените лизингови вноски за периода 27.10.2017г. до
15.12.2017г.; 2182.95лв. – неустойка за вреди от прекратяване на договора по
вина на лизингополучателя; 177.58лв. разходи за погасяване на данъчни и
застрахователни задължения свързани с ползването на вещта; 48лв. – разходи за
уведомяване по чл.8.6 от ОУ и 540лв. – разходи за издирване и възстановяване на
владението върху лизинговата вещ, ведно със законната лихва за забава от
подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда на 04.02.2020г. до плащането.
Ищецът твърди още, че се е
снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д.
№355/2020г. на РС – гр.Пазарджик, която е връчена на длъжника при условията на
чл.47, ал.5 ГПК. Затова иска от съда да установи съществуването на вземането в
размера по заповедта за изпълнение. Претендира присъждането на разноски в
исковото и в заповедното производство.
Ответникът не оспорва сключването
на договора и предоставянето на лизинговата вещ от ищеца. Оспорва
прекратяването на договора едностранно от ищеца поради неясното съдържание на
писменото изявление за прекратяване. Твърди, че е върнал лизинговата вещ и е
заплатил лизинговите вноски и разходите за нейното ползване до момента на
връщането, поради което не дължи плащания по договора, вкл. за вредите на ищеца
за издирване и установяване на владението върху лизинговата вещ.
Оспорва действителността на
клаузите по чл.13.5, 17.1, 15.1, 15.5, 8.6, 8.7, 7.4, 14.4 и 8.7.10 от ОУ
поради техния неравноправен характер.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Активно легитимиран да предяви иск по чл.422 ГПК е
кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение,
срещу която е постъпило възражение от длъжника или същата му е връчена при
условията на чл.47, ал.5 ГПК. В случая тези положителни процесуални
предпоставки са налице, а искът е предявен в законоустановения срок, поради
което е допустим.
По исковете с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.342, ал.2 и чл.345, ал.2 ТЗ:
Предявените искове са за реално изпълнение на
задължението на лизингополучателя да заплаща лизингови вноски и разходите,
свързани с ползването на лизинговата вещ.
За основателността на исковете ищецът следва да
установи сключването на договора за лизинг, предаването на лизинговата вещ на
ответника, размерът на дължимите лизингови вноски и на разходите за ползване на
вещта, както и тяхната изискуемост.
При установяване на горното ответникът следва да
установи положителния факт на изпълнението, което твърди в писмения отговор.
Установява се, че по силата на представения по
делото договор за лизинг от 27.09.2017г. ищецът в качеството на лизингодател се
е задължил да придобие по възлагане от ответника лизингова вещ и да му я
предостави за ползване срещу насрещно задължението за заплащане на лизингови
вноски по погасителен план-приложение към договора, както и на всички разходи
за ползването на вещта. Сключването на договора, придобиването от лизингодателя
и предаването на лизинговата вещ на лизингополучателя не се оспорва от ответника
и се установява от представения приемо-предавателен протокол и от договора. При
това положение за ответника е възникнало задължението да заплаща лизинговите
вноски по погасителния план и на разходите за ползване на вещта, за чието
изпълнение длъжникът не е представил доказателства – разпитаният по искане на
ответника свидетел О. Й. твърди да е платил вместо длъжника, но на лице, което
е различно от кредитора и което не е било овластено от него да приеме
плащането. Доколкото липсват доказателства, че това плащане е било прието от
кредитора или че същият се е възползвал от него, то не освобождава длъжника от
изпълнение – чл.75 ЗЗД.
Договорът е развален считано от 28.11.2017г. с
отправено от ищеца изявление по чл.87 ЗЗД и изтичане на определения в него срок
за изпълнение /изявлението е получено в ел. пощенска кутия на лизингополучателя
на 25.11.2017г. и в него е определен 3 - дневен срок за изпълнение/.
Получаването на изявлението за разваляне не се оспорва от ответника. Съдът
счита, че съдържанието на изявлението за разваляне е ясно и не поставя съмнения
за волята на кредитора да развали договора.
Доколкото договорът за лизинг е с периодично
действие, то ефектът на развалянето е занапред /чл.88, ал.1 ЗЗД/. Поради това
всички вземания на лизингодателя, основани на реалното изпълнение на договора,
които са били дължими до момента на развалянето, се запазват.
Към датата на разваляне на договора –
28.11.2017г., лизингополучателят не е погасил задължението за заплащане на
лизинговите вноски с падеж 27.10.2017г. и 27.11.2017г., чийто общ размер
възлиза на 1452.24 лв. Страните са уговорили, че дължимата лизингова вноска има
два компонента - главница и договорна лихва, /понятие, принципно неприложимо
към договора за лизинг, но възможно за уговаряне на основание чл.9 ЗЗД/, които
възлизат съответно на 1024.54 лв. главница и 427.70 лв. договорна лихва. След
датата на разваляне на договора ищецът не може да претендира изпълнение на
вноските по погасителния план с ненастъпил падеж, поради което ответникът не
дължи претендираната от ищеца част от третата погасителна вноска. Следователно
претенцията на ищеца за „главница“ следва да бъде уважена до размера на 1024.54
лв. от претендираните 1346.27, а претенцията за договорна лихва - до размера на
427.70 лв. от претендираните 542.56лв. Или общо искът за неплатено лизингово
възнаграждение следва да бъде уважен до размера на 1452.24 лв. и да се отхвърли
за разликата до предявения размер на 1888.83лв.
Съгласно
чл.8.6 от ОУ към договора за лизинг, лизингополучателят се задължава да заплаща
разходите във връзка с ползването на вещта, в т.ч. данъци, такси, застрахователни
премии и др. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява,
че за времето на ползване лизинговата вещ е застрахована със задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“, по която ищецът е заплатил на 21.06.2018г. застрахователна
премия в размер на 89.23 лв. Освен това, на 01.12.20017г. е заплатил местен
данък върху процесното МПС за 2017г. в размер на 88.35лв. Сборната сума от
177.58лв. съставлява разходи за ползването на вещта, но такива се дължат от
ползвателя само за периода на предоставеното ползване независимо от причината
за прекратяване на правната връзка /разваляне, прекратяване по взаимно съгласие
и т.н./. Следователно лизингополучателят има задължение да плати такава част от
разходите, каквато отговаря на времето на ползване на автомобила, т.е. за периода
от 27.09.2017г. до 14.12.2017г. или за 77 дни. Тази част се равнява на 37.73лв.
Искът за заплащане на разходите следва да бъде уважен до размера на 37.73лв. и
да се отхвърли за разликата до 177.58лв.
Съгласно чл.14.5 вр. чл.14.1 от ОУ към договора за
лизинг, при неизпълнение на задължението за връщане на лизинговата вещ от
лизингополучателя, всички разноски за издирване и транспортиране на вещта до
мястото на предаване са за сметка на лизингополучателя. Следователно
задължението за заплащане на разходите за връщане на вещта произтичат от
договора и претендирането им съставлява претенция за реално изпълнение на
договореното задължение, а не обезщетение за вредите от неизпълнението. Т.е.
лизингополучателят дължи заплащане на разходите за връщане на вещта,
включително когато те са направени от лизингодателя, като част от поетото с
договора задължение да връщане лизинговия актив.
От писменото изявление по чл.87 ЗЗД е видно, че
след развалянето на договора за лизинг ответникът е трябвало да предаде
лизинговия актив на ищеца на адрес в гр.София, ул. „Николай Хайтов“ №12.
Договорът е развален на 28.11.2017г., а предаването на вещта е станало едва на
14.12.2017г. на различно от указаното място (в гр.Пазарджик) и то не на
лизингодателя, а на представител на трето за договора лице „Фиксед асистантс“
ЕООД. При това положение следва да се приеме, че задължението за връщане на
вещта не е изпълнено точно от ответника, което е наложило ищецът да направи
разходи за възстановяване на своята фактическа власт върху лизинговия
актив.
От заключението на ССчЕ и представената фактура се
установява, че ищецът е заплатил на „Фиксед асистантс“ ЕООД сумата от 540лв. за
издирването и връщането на вещта, която сума лизингополучателят дължи да
възстанови на основание чл.14.5 от ОУ към договора. Поради изложеното
претенцията на ищеца за заплащане на направените във връзка с връщане на вещта
разходи следва да бъде уважена в предявения размер от 540лв.
По исковете с правно основание чл.92 ЗЗД:
Страните са постигнали неустоечно съглашение за
обезщетяване на вредите от разваляне на договора /чл.15.5 от ОУ към договора/,
съгласно което при разваляне по вина на лизингополучателя последният дължи
неустойка в размер на три лизингови вноски, изчислена на база последните три
лизингови вноски преди развалянето. В случая размерът на неустойката следва да
се определи въз основа на първите три лизингови вноски от погасителния план,
което не се променя от факта, че към момента на прекратяване на договора
падежът на третата вноска не е бил настъпил. Това е така, тъй като всички
лизингови вноски след първата са с еднакъв размер. Определената по този начин неустойката
за вредите от развалянето на договора възлиза на 2179.89лв. Искът следва да се
уважи частично до размера на 2179.89лв. и да се отхвърли за разликата до
предявения размер на 2182.95лв.
В чл.15.1 от ОУ към договора страните са уговорили
неустойка за забава на плащанията, чийто размер е равен на законната лихва
върху неплатената сума и която се дължи за неограничен във времето период (от
падежа до плащането). Развалянето на договора няма отношение към крайния момент
на дължимостта на неустойката за забава, тъй като договорът е с периодично
действие и развалянето има действие занапред, т.е. за забавата на неплатените
до развалянето вноски длъжникът дължи неустойка за забава до момента на
погасяването на главния дълг. В случая ищецът претендира неустойка за забава
само за периода от 27.10.2017г. до 15.12.2017г., което е допустимо. Във волята
на кредитора е да претендира и по-малка сума от дължимата неустойка. Към
27.10.2017г. ответникът е изпаднал в забава за плащането на първата лизингова
вноска от 724.59лв., а към 27.11.2017г. – в забава за плащането и на втората
лизингова вноска от 727.65лв. При това положение размерът на неустойката за
посочения от ищеца период, определен от съда с помощта на калкулатора за
законна лихва от електронната страница на НАП, възлиза общо по двете вноски на 13.90лв.
Искът следва да се уважи частично до размера на 13.90лв. и да се отхвърли за
разликата до претендираните 27.24лв. мораторна неустойка.
Ищецът претендира и сумата от 48 лв. като разходи
за уведомяване на длъжника. Тези разходи не следва да се присъждат - касае се
за обезщетяване на вредите от забавеното изпълнение и от развалянето на
договора, но за тези вреди страните са уговорили неустойка за забава и
неустойка за прекратяване на договора. Същевременно ищецът не е представел
доказателства, че тези разходи действително са направени и че надхвърлят
размера на уговорените неустойки – чл.92, ал.1, изр. 2 ЗЗД.
Не са налице основания за нищожност на клаузите по
чл.13.5, 17.1, 15.1, 15.5, 8.6, 8.7, 7.4, 14.4 и 8.7.10 от ОУ към договора за
лизинг поради техния неравноправен характер. При извършената проверка съдът не
откри значителното неравновесие между правата и задълженията на страните по
договора, а от своя страна ответникът не е посочил конкретно в какво се
изразява неравенството, за да се изложат отделни мотиви в тази посока.
По разноските:
Ищецът е представил доказателства за направени
разноски, които съгласно представения списък по чл.80 ГПК са в размер на 553.88лв.,
от които 293.88лв. - внесена държавна такса за производството и 260лв. - внесен
депозит за възнаграждение на вещо лице. Освен това ищецът е бил представляван
от юрисконсулт, за което следва да се определи възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.25 НЗПП в размер на 100лв. От тези разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК съразмерно с уважената част от исковете следва да се присъдят 565.87лв.
Ответникът също има право на разноски съразмерно с
отхвърлената част от исковете – чл.78, ал.3 ГПК. Неговите разноски съгласно
представените доказателства са в размер на 600 - заплатено възнаграждение за един адвокат. От
тях следва да се присъдят 80.76лв.
На основание т.12 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК следва да се постанови
осъдителен диспозитив за разноските на ищеца в заповедното производство, които
възлизат на 197.29лв. От тях съразмерно с уважената част от иска по чл.422 ГПК
следва да се присъдят 170.74лв.
Ответникът не е направил разноски в заповедното
производство и не претендира такива.
По изложените
съображения съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ГПК, че
ответникът С.О.Й. с ЕГН ********** *** дължи на ищеца „Мого България“ ООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление в гр.София, бул. „Г. М. Димитров“
№16А, на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.342, ал.2 ТЗ сумата от 1452.24
лв. - лизингови вноски с падеж 27.10.2017г. и 27.11.2017г., дължими по договор
за финансов лизинг №AG0000552 от 27.09.2017г., включващи 1024.54 лв. - главница
и 427.70 лв. – договорна лихва; на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.345, ал.2 ТЗ сумата от
37.73лв. – разходи за ползването на лизинговата вещ /местен данък и
застрахователна премия/, дължими за периода 27.09.2017г. – 14.12.2017г., както
и сумата от 540 лв. – разходи за издирване и възстановяване на владението върху
лизинговата вещ; на основание чл.92 ЗЗД сумата от 2179.89лв. - неустойка за
вреди от развалянето на договора за лизинг по вина на ответника, ведно със законната лихва за
забава от подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда на 04.02.2020г. до
плащането, както и на основание чл.92 ЗЗД сумата от 13.90лв. – неустойка за
забава в плащанията за периода 27.10.2017г. – 15.12.2017г., като ОТХВЪРЛЯ иска
по чл.342, ал.2 ТЗ за разликата до предявения размер от 1888.83лв. лизингови
вноски, включващи 1346.27лв. – главница и 542.56лв. – договорна лихва; иска по чл.345, ал.2 ТЗ за разликата до предявения
размер от 177.58лв. – разходи за ползването на лизинговата вещ; исковете по
чл.92 ЗЗД за разликата до предявения размер от 2182.95лв. – неустойка за вреди
от прекратяването на договора по вина на длъжника и за разликата до предявения
размер от 27.24лв. - неустойка за забава
в плащанията за периода 27.10.2017г. – 15.12.2017г., както и иска за сумата от
48лв. – разходи за уведомяване на длъжника
ОСЪЖДА ответника С.О.Й. с ЕГН ********** *** да
заплати на ищеца „Мого България“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление в гр.София, бул. „Г. М. Димитров“ №16А, на основание чл.78, ал.1 ГПК
съдебни разноски по настоящото дело в размер на 565.87лв. и съдебни разноски в
заповедното производство по ч.гр.д. №355/2020г. на РС – Пазарджик в размер на 170.74лв.
ОСЪЖДА ищеца „Мого България“ ООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление в гр.София, бул. „Г. М. Димитров“ №16А да
заплати ответника С.О.Й. с ЕГН ********** *** на основание чл.78, ал.3 ГПК
съдебни разноски по делото в размер на 80.76лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд -
Пазарджик в 2-седмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: