№ 153
гр. София , 24.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на петнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Диана Коледжикова
Членове:Камелия Първанова
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20201000503775 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
С решение 8552/13.12.2019 г. по гр.д. 1156/2018 г. СГС, I-13 състав е признал за
установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, че А. К. П.
с ЕГН: ********** има съществуващо парично вземане по отношение на А. В. П. с
ЕГН: ********** в размер на 80 000 /осемдесет хиляди /лева – представляваща вземане
по запис на заповед, издаден на 14.01.2011 г., с падеж – на предявяване, предявен на
издателя й на 17.06.2014 г., за което вземане има издадена заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК и изпълнителен лист от 08.02.2017 г. по ч.гр.д. № 61361/2016 г. по описа на
СРС, ІІ ГО, 120 с-в, ведно със законна лихва от 28.10.2016 г. до изплащане на
вземането. При този изход по делото, П. е осъден да заплати на ищцата съдебно-
деловодните разноски в заповедното и исковото производство по правилата на чл. 78
ГПК в размер от общо 6000 лв.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК първоинстанционното решение е обжалвано от А.
В. П. с доводи за неправилност и необоснованост. Акцентира се върху това, че в
първата инстанция, ищцата въвела наличието на каузално правоотношение при
установяване на вземанията си от записа на заповед, а именно-сключен договор за
заем, за обезпечаването на който бил издаден процесния запис на заповед. Поддържат
се доводите, изложени от П. и в първата инстанция - за липса на доказателства за
реално предаване на сумата по заема, както и за наличието на разлика между двете
задължения – 80 000 лв. по записа на заповед и 50 000 лв. по договора за заем, без тази
разлика да бъде обяснена от ищцата, като липсвал задълбочен анализ на сложилите се
между страните взаимотношения.
1
В заключение се моли САС да отмени обжалваното решение и да постанови
друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени, както и да се присъдят
сторените по делото разноски.
С писмен отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК, А. К. П. намира жалбата за
неоснователна, като твърди, че обжалваното решение е правилно и следвало да се
потвърди. Претендират се разноски за втората инстанция.
Разглежданата въззивна жалба е подадена в установения от закона срок, от
страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на
обжалване валиден и допустим съдебен акт (по смисъла на чл. 269 ГПК), поради
което спорът следва да бъде разгледан по същество от Софийския апелативен съд.
Пред настоящата инстанция не са искани и не са събирани нови доказателства.
От материалите по делото съдът констатира следното:
Производството по делото е образувано по иск с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК във връзка чл. 415, ал.1 ГПК във връзка с чл. 535 ТЗ за установяване
съществуването на парично вземане, предявен от А. К. П. с ЕГН: ********** против А.
В. П. с ЕГН: ********** за сумата от 80 000 лв. главница, дължима по запис на
заповед, издаден на 14.01.2011 г. с падеж – на предявяване, предявен на издателя й на
17.06.2014 г., за което вземане има издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист от 08.02.2017 г. по ч.гр.д. № 61361/2016 г. по описа на СРС, 120 с-в
в полза на кредитора ведно със законна лихва, считано от 28.10.2016 г. до изплащане
на вземането, както и за направените разноски в заповедното производство в размер на
3000 лв., от които 1600 лв. – държавна такса и 1400 лв. – адвокатско възнаграждение.
В исковата молба се излага, че процесното вземане се основава на запис на
заповед, издаден на 14.02.2011 г. от А.П. за сумата 80 000 лв. и въз основа на казуално
правоотношение - договор за заем, сключен между ищцата А.П. и ответника А.П. за
сумата 50 000 лв.
Твърди се, че съгласно чл. 3 от договора е било уговорено, заеманата сума и
договореното възнаграждение да бъдат върнати в следните срокове: до 14.06.2014 г.
сума в размер на 10 000 лв. - представляваща половината от договореното
възнаграждение между страните, а до 14.06.2015 г. сумата в размер на 60 000 лв., от
които 10 000 лева остатъкът от възнаграждението за целия срок на договора и 50 000
лева - заемна сума.
На следващо място се излага, че в чл. 13, ал. 1 от договора, страните са
договорили, че при неиздължаване в срок от страна на заемателя на кое да е плащане
по чл. 3 от договора и/или при неизпълнение на кое да е от задълженията на Заемателя
по чл. 11 и/или чл. 12, същият дължи на заемодателя неустойка в размер на 10 000 лв.
2
Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора за обезпечаване на задълженията по договора е било
уговорено, че Заемателят се задължава в срок до 14.06.2014г. да учреди в полза на
заемодателя първа по ред договорна ипотека, а в чл. 12 е било предвидено, че
заемателят се задължава в срок до 14.06.2014 г. да издаде запис на заповед, без протест
и на предявяване в полза на заемодателя за сума, равна на заемната, заедно с
договореното възнаграждение за целия срок на договора, а също така и неустойката по
чл. 13, ал. 1 от договора.
В исковата молба се излага, че ответникът не е учредил договорна ипотека в
полза на ищцата, но на 14.02.2011 г. е издал запис на заповед съгласно чл. 12 от
договора за паричен заем.
Твърди се, че в договорените срокове, ответникът не е върнал на ищцата
главницата и договореното възнаграждение по договора за заем, поради което на
28.10.2016 г., същата е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по. 417
ГПК срещу ответника А. П., по повод на което е издадена заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК и изпълнителен лист от 08.02.2017 г. по ч.гр.д. № 61361/2016 г. на СРС, 120 с-
в и е било образувано изп. дело № 20178490400637 при ЧСИ А. П. с peг. № 849 (район
на действие-СГС).
Твърди се, че издаденият запис на заповед е валиден, тъй като има всички
необходими реквизити съгласно изискванията на чл. 535 ал. 1 ТЗ, същият е предявен
на издателя му на 14.06.2014 г., поради което ищцата сочи, че е налице годно за
изпълнение притезателно право, удостоверено с приложения към заявлението и
цитиран по-горе запис на заповед.
Във връзка с изложеното, ищцата моли съда да постанови съдебно решение, с
което да установи съществуването на вземането по издадената в заповедното
производство заповед за изпълнение за посочените по-горе суми и претендира
разноски по делото.
Ответникът е оспорил иска в срок с писмен отговор по реда на чл. 131 ГПК, а
решението на градския съд е постановено след събиране на писмени доказателства и
приемане на графологическа експертиза
Предвид правомощията на въззивния съд, установени в чл. 269 ГПК и предвид
валидността и допустимостта на обжалваното решение, САС следва да отговори на
въпроса дали същото е правилно.
Съобразно т. 17 от ТР 4/18.06.2014 г. по ТД 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС при
редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на
вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя
3
задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по
каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод
или във връзка с което е издаден записът на заповед.
С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за
наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден
редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за
плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в
производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение
доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица
погасяване на вземането по записа на заповед. В конкретния случай, ищцата с исковата
си молба е въвела именно наличие на каузално правоотношение във връзка с
издадения запис на заповед, а именно, че същият обезпечавал сключен между нея и
ответника договор за предоставяне на паричен заем от 14.01.2011 г. Ето защо и
съобразно постановките на посоченото тълкувателно решение, на изследване подлежи
и въведеното от ищцата каузално правоотношение – договор за заем по реда на чл. 240
и 241 ЗЗД.
Трайната съдебна практика на ВКС (напр. Решение 142/27.04.2015 г. по
гр.д.5917/2014 г. на IV г.о., ГК и др.) е категорична, че договорът за заем по ЗЗД е
реален договор, т.е. освен постигнато съгласие между страните следва да има и реално
предаване на сумата, предмет на договора, като предаването на заетата сума е в
доказателствена тежест на страната, която се позовава на сключения договор за заем и
основава претенциите си на този договор, в случая на А.П., още повече, че ответника
отрича получаване било на 50 000 лв., било на 80 000 лв. като паричен заем.
В този контекст трябва да се направи тълкуване на чл. 1 от приложения по
първоинстанционното дело договор за заем (на л. 7) съобразно който „Заемодателят се
задължава да предаде в собственост на заемателя паричен заем от 50 000 (петдесет
хиляди) лева, наричана по-долу за краткост Заемната сума, а заемателят се задължава
за върне заемната сума и уговореното възнаграждение по реда и съгласно условията на
настоящия договор.” По-нататък, в ал. 2 на чл. 1 е записано, че „Предаването на
заемната сума от заемодателя на заемателя се извършва с подписването на този
договор, за което заемателят издава разписка”.
Тълкуването на тези клаузи, извършено съобразно чл. 20 ЗЗД сочи, че реалното
предаване на сумата по заема следва да се удостовери не само с подписването на
договора, когато той би имал значението и на разписка за дълга, а освен това
подписване на договора, заемателят следва да издаде и разписка, с която да удостовери
реалното получаване на предоставената сума.
Разписка по делото не е представена, а и не се твърди от никой да съществува
4
такава.
Този извод – за липсата на реално предоставяне на уговорения паричен заем - се
потвърждава не само от липсата на разписка, но и от употребените в договора думи в
чл. 1, ал. 1 от документа за сделката – „Заемодателят се задължава да предаде в
собственост.....”, т.е. А.П. е поела задължение, обещала е да даде сумата, а не е
записано, че същата вече е предоставила 50 000 лв. в заем на А.П.. При наличие на
обещание за предаване, но липса на разписка за получаването на сумата съобразно
текста на чл. 1, ал. 2 от договора за заем, то настоящият състав на САС приема, че
въззиваемата П. не е доказала реалното предаване на сумата от 50 000 лв. в заем на А.
П., а тежестта за това е нейна.
На следващо място следва да се анализира и соченото от ищцата основание за
издаването на процесния запис на заповед, а именно за възможността записът на
заповед, издаден за обезпечаване на вземане към издателя по сключен с поемателя
договор за заем, да послужи като доказателство за предаване на заемната сума на
заемателя /издател на менителничния ефект/, ако няма други доказателства за реалното
предаване на сумата.
На първо място следва да се отбележи, че разминаването на сумите по
процесната ценна книга и по договора за заем (съответно за 50 000 лв. и за 80 000 лв.)
прави крайно неубедителна тезата на ищцата, че менителничния ефект обезпечавал
предоставения паричен заем, въпреки, че подобна уговорка в договора има (чл. 12 от
същия, вж. на л. 9 от делото). Дори и да се допусне, че сумата от 80 000 лв. по записа
на заповед, се включвала освен главницата по договора за заем също и някакво
възнаграждение и дължима неустойка, то ищцата не е доказала по никакъв начин,
размера на вземанията си за възнаградителна лихва и неустойка, т.е., че те общо са
30 000 лв., за да се обоснове логически и докаже на какво се дължи констатираното
разминаване в двете суми. По правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта на доказване на
тези факти е отново върху А.П., но същата не е провела такова доказване.
САС споделя изцяло формираната трайна практика на ВКС (напр., Решение
88/27.05.2013 г. по т.д.374/2012 г. на II т.о., TК и др.) съобразно която записът на
заповед е абстрактна правна сделка, с която издателят обещава безусловно да плати на
поемателя или на негова заповед определена сума пари /чл.535, т.2 ТЗ/. Основанието за
задължаване не е елемент от фактическия състав на абстрактните сделки и поради това
причината за обещаното плащане не е сред задължителните реквизити по чл.535 ТЗ,
които формират съдържанието на записа на заповед. Изискванията на чл.535 ТЗ към
формата и съдържанието на записа на заповед изключват възможността той да служи
като доказателство за предхождащи или съпътстващи издаването му каузални
5
правоотношения между издателя и поемателя. Редовният от външна страна запис на
заповед не може да изпълни и ролята на разписка по чл.77, ал.1 ЗЗД, удостоверяваща
предаване на отразената в текста му парична сума, тъй като по дефиниция от чл.535,
т.2 ТЗ той материализира само безусловното обещание на издателя за плащане, не и
негово удостоверително изявление, че е получил пари от поемателя. Доказването на
каузално правоотношение или на предаване на парични средства посредством записа
на заповед е мислимо и възможно единствено в хипотезата, когато освен реквизитите
по чл.535 ТЗ, менителничният ефект съдържа и други вписвания, отнасящи се до
каузални правоотношения между издателя и поемателя и/или до извършена помежду
им размяна на пари. От гледна точка на формалната редовност на записа на заповед
тези вписвания следва да се считат за неписани, но от процесуална гледна точка те
могат да придадат на записа на заповед значението на пряко писмено доказателство за
паралелно каузално правоотношение между страните по абстрактната сделка, от което
зависи възникването и съществуването на менителнично вземане. А освен това, в
конкретния случай, върху записа на заповед няма и подобни допълнителни вписвания
и добавки, сочещи за връзката му с процесния договор за заем като кауза за поемане на
задължение за плащане по менителничния ефект.
Съобразявайки изложеното, настоящият състав на САС се присъединява към
формираната постоянна практика на ВКС в решение № 78/17.07.2009 г. по т. д. №
29/2009 г. на І т. о., ТК и решение № 21/15.03.2012 г. по т. д. № 1144/2010 г. на І т. о.,
ТК, с която е даден отрицателен отговор на поставения правен въпрос - дали при липса
на други доказателства за сключен договор за заем, обезпечен със запис на заповед,
записът на заповед може да послужи като доказателство за сключването на договора и
за предаване в заем на отразената в текста му парична сума от поемателя /заемодател/
на издателя /заемател/. В цитираните решения е изразено категорично становище, че
редовният запис на заповед не изпълнява функциите на доказателство за сключен заем,
нито на разписка за предаване на парични средства по договор за заем; При доказана в
процеса връзка между записа на заповед и договор за заем сключването на договора, в
т. ч. и предаването на заема като елемент от неговия фактически състав, следва да се
извърши с други доказателства, извън самия запис на заповед.
Първоинстанционният съд се е произнесъл по иска с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК в отклонение от посочената трайна практика на ВКС и е направил
необосновани и незаконосъобразни изводи за съществуване на спорното вземане.
По изложените съображения въззивната жалба се явява основателна, а
атакуваното с нея решение изцяло неправилно. Не се налага, в тази връзка,
обсъждането на останалите доводи във въззивната жалба. Поради това, решението на
6
СГС следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявените от
А.П. искове да се отхвърлят изцяло.
При този изход на делото право на разноски има само лицето-въззивник. То е
доказало направата на разходи в размер на общо 1900 лв., от които адвокатско
възнаграждение от 1000 лв. за първата инстанция, 500 лв. адвокатско възнаграждение
за втората инстанция и 400 лв. депозит за вещо лице в СГС. Тези разходи следва да се
възложат в тежест на въззиваемата П..
Воден от изложеното, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение 8552/13.12.2019 г. по гр.д. 1156/2018 г. на СГС, I-13
състав и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска с правно основание чл. 422 ГПК във
връзка с чл. 415 ГПК, предявен от А. К. П. с ЕГН: ********** против А. В. П. с ЕГН:
**********, за установяване на това, че А. К. П. има съществуващо парично вземане
по отношение на А. В. П., възлизащо на сумата от 80 000 /осемдесет хиляди /лева и
представляваща вземане по запис на заповед, издаден на 14.01.2011 г., с падеж – на
предявяване, предявен на издателя й на 17.06.2014 г., за което вземане има издадена
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 08.02.2017 г. по ч.гр.д.
№ 61361/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 120 с-в, ведно със законна лихва от 28.10.2016
г. до изплащане на всички задължения.
ОСЪЖДА А. К. П. с ЕГН: ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати
на А. В. П. с ЕГН: ********** сумата от 1900 (хиляда и деветстотин) лева съдебно-
деловодни разноски за две инстанции.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7
8