РЕШЕНИЕ
№ 208
гр. Първомай, 07.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20255340100226 по описа за 2025 година
Предявен е иск от М. К. Т. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК за установяване, че Договор за потребителски кредит №
********************* от 04.01.2024 г. е недействителен.
Ищцата М. К. Т., че сключила с ответното дружество „Профи Кредит
България“ ЕООД Договор за потребителски кредит № *********************, по
силата на който й били предоставени в заем средства в размер на 5000 лв., при
годишен лихвен процент от 41 %, годишен процент на разходите – 49,24 % и срок за
погасяване на заема от 36 месеца. Също така към договора било подписано
споразумение за предоставяне на допълнителни услуги, както следва: допълнителна
услуга „Фаст”, съгласно която клиентът получава приоритетно разглеждане на
искането си за отпускане на потребителски кредит, и допълнителна услуга „Флекси”,
съгласно която клиентът получава право да променя погасителния си план при
изпълнение на определени изисквания. Възнаграждението за закупената допълнителна
услуга „Фаст” е в размер на 2250 лв., а възнаграждението за допълнителна услуга
„Флекси” е в размер на 2950 лв. По този начин ищцата следвало да заплати сума в общ
размер на 13936,36 лв., включваща главница, договорна лихва и възнаграждение за
пакет от допълнителни услуги. Счита, че договорът за потребителски кредит е
недействителен поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Твърди, че действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР бил
различен от посочения в договора. В тази връзка изразява становище, че уговореното
възнаграждение за пакета от допълнителни услуги представлявало разход, който
следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите.
Също така твърди, че не бил определен точно и посоченият в договора лихвен
1
процент. По тези съображения моли да бъде уважен предявеният иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, в който се излагат подробни съображения
за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че между страните е сключен
договор за паричен заем с твърдения в исковата молба предмет. Счита, че в случая
били спазени всички императивни изисквания на ЗПК. В процесния договор бил
посочен и ГПР, който бил неизменен и формиран от фиксирано вземане –
възнаградителна лихва, която не се променяла. Посочено е, че в ЗПК не се съдържало
изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР. Поддържа, че
обстоятелството дали ГПР бил определен правилно било относимо към последиците
по чл. 19, ал. 4 ЗПК и не водело до недействителност на целия договор. В настоящия
случай закупуването на допълнителни услуги не било условие за получаване на
кредита, поради което предоставените на ищцата услуги не представлявали общ разход
по кредита и не следвало да се включват в ГПР. По тази причина намира, че липсвало
нарушение, изразяващо се в неточно посочване на годишния процент на разходите. Но
дори и да е налице подобно нарушение, то не било толкова съществено, че да доведе
до недействителност на целия договор. Счита, че договорът за кредит би могъл да
съществува валидно независимо от клаузата за допълнителни услуги. По тези
съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
В случая по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се
установява, че на 04.01.2024 г. между страните е бил сключен договор за
потребителски кредит № *********************, по силата на който ответникът, в
качеството му на кредитор, е предоставил на ищеца кредит в размер на 5000 лв., като е
уговорено сумата да бъде върната разсрочено, на 36 месечни вноски от по 242,67 лв.
всяка, в срок до 05.01.2027 г., или общо 8736,36 лв. Посочен е годишен лихвен % в
размер на 41 % и годишен процент на разходите в размер на 49,24 %. Уговорено е още
ответникът да предостави на ищеца следните допълнителни услуги: допълнителна
услуга „Фаст”, съгласно която клиентът получава право на приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит, и допълнителна услуга „Флекси”, съгласно която
клиентът получава право да променя погасителния си план при изпълнение на
определени изисквания. Възнаграждението за закупената допълнителна услуга „Фаст”
е в размер на 2250 лв., а възнаграждението за допълнителната услуга „Флекси” е в
размер на 2950 лв. Вноската по закупените допълнителни услуги е в размер на 144,44
лв., като била дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
На първо място, съдът намира за необходимо да изясни, че предявеният иск за
прогласяване недействителността на сключения договор за кредит е процесуално
допустим. В тази връзка правният интерес от воденето на иск за нищожност на сделка
е винаги налице тогава, когато сделката смущава правното положение на лицето,
търсещо защита. Щом законът дава възможност на всеки да се позове на тази
нищожност, на още по-голямо основание следва да се признае правен интерес от
завеждане на иска на която и да е от страните по сделката, целяща да се освободи от
облигационна връзка, която не поражда никакви правни последици, като това се
установи по съдебен ред (така Определение № 362 от 09.06.2017 г. на ВКС по т. д.
2
1046/2017 г., I т. о.).
Тъй като ищцата и ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9,
ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за
потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат
изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора
изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е
направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и
когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР
не съответства на действително прилагания между страните.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него
е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така
посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите
от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да заплаща възнаграждения за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“,
дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при
което като краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от
13936,36 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите,
предвиден в договора. Тези възнаграждения за допълнителни услуги представляват
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар.
скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на
справедливостта в гражданските и търговските отношения. С уговарянето на тези
допълнителни възнаграждения в общ размер на 5200 лв. се заобикаля разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на посочените суми по пакета
за допълнителни услуги не представлява плащане за услуга, а фактически
представлява прикрити разходи по кредита, с които се надхвърлят ограниченията на
закона за максимален размер на ГПР. Поради това се налага изводът, че задължението
е уговорено с цел получаване на възнаграждение за отпуснатия кредит над
допустимото по закон, скрито възнаграждение, поради което то следва да се отчете
3
при общия разход по кредита и да се включи при изчисляването на ГПР съобразно
императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По тези
съображения и дори без да се ползват специални знания е видно, че доколкото
предоставената главница по договора е в размер на 5000 лв., при лихва в размер на
3736,36 лв. за целия срок на договора и ГПР, изчислен при включване като разход
единствено на уговорената възнаградителна лихва, то общата дължима от потребителя
сума заедно с възнагражденията за допълнителни услуги не съответства на годишния
процент на разходите от 49,24 %. Предвид горното съдът намира, че при сключването
на процесния договор за потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в договора размер на
годишния процент на разходите е различен от действително уговорения такъв.
Допуснато е и нарушение при посочването на общата дължима сума от потребителя,
която не кореспондира с общия размер на задълженията по договора. В случая липсата
на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е
формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя
за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че
договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до
посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на
сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК
същият следва да се приеме за недействителен. В тази връзка и тъй като никой
договор не може да бъде нищожен на повече от едно основание, не следва да се
пристъпва към разглеждане на другото посочено от ищеца основание.
По тези съображения предявеният иск за приемане за установено в
отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъде уважен.
По разноските:
Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал
безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го
заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба.
В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед
даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
4
минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане
на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и
фактическа сложност на делото. Ето защо, като взе предвид цената на иска, факта, че
делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за
спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че същото е приключило
в едно съдебно заседание, на което адв. И. не е присъствала и в хода на което са
приети единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че
справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител
на ищеца възлиза на сумата от 840 лв. ведно с начисленото ДДС. Това е така, тъй като
при присъждането на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва
ДДС (така Определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т.
о.). По тези съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати на Еднолично
адвокатско дружество „Е. И.“ сумата от 840 лв. за адвокатско възнаграждение. Също
така, предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Първомай, сумата от
557,45 лв., представляваща дължима държавна такса върху иска.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните М. К. Т., ЕГН:
**********, адрес: *********************, и „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК:
*********************, със седалище и адрес на управление:
*********************, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит
№ ********************* от 04.01.2024 г. е недействителен на основание чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********************,
със седалище и адрес на управление: *********************, да заплати на
Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, БУЛСТАТ: *********************, с адрес:
*********************, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 840 лв. за
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********************,
със седалище и адрес на управление: *********************, да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Първомай, сумата от 557,45 лв.,
представляваща дължима държавна такса.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Първомай: ________п_______________
РХ/ЕД
5