РЕШЕНИЕ
№
гр.София, ……...............
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на трети
юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Роси Михайлова
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на
прокурора .................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело
N: 1 139 по описа за 2020 година и за да се произ-несе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 130143 от 02.06.2019 г., постановено по гр.д.№ 68 151/2018 г. по
описа на СРС, І ГО, 27 състав е признато за установено по предявени по реда на
чл.422 ГПК искове с пр.основание чл.200 ЗЗД във връзка с чл.150, ал.1 ЗЕ и чл.86,
ал.1 ЗЗД, че И.П.З., ЕГН ********** и М.И.З., ЕГН ********** дължат на ищеца „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********* разделно – по ½ част сумата 2 456,68 лева за доставена от ищеца топлинна енергия през периода
от м.05.2013 г. до м.04.2015 г., сумата 42,60 лева за дялово разпределение през
периода: м.05.2013 г. - м.04.2015 г., ведно със законната лихва върху
главниците, считано от 23.06.2016 г. до изплащане на вземането, обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за доставена топлинна
енергия в размер на сумата 169,43 лева за периода от 30.06.2013 г. до
11.03.2014 г., както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за дялово разпределение в размер на сумата 2,38 лева за периода от
30.06.2013 г. до 11.03.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК та 21.04.2018 г. по ч.гр.д.№ 33 934/2016 г.
по описа на СРС, 27 състав, като искът по чл.86 ЗЗД за обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за доставена топлинна енергия за
разликата над уважената част до пълния предявен размер от 348,88 лева за
периода от 12.03.2014 г. до 09.06.2016 г. и искът по чл.86 ЗЗД за обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение
за разликата над уважената част до пълния предявен размер от 5,68 лева за
периода от 12.03.2014 г. до 09.06.2016 г. като недоказани.
Със същия съдебен
акт И.П.З.
и М.И.З. са осъдени да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК да заплатят „Т.С.“ ЕАД разноски по делото в размер на
179,99 лева – държавна такса, 374,40 лева – депозити за вещи лица и 93,60 лева
за юрисконсултско възнаграждение, както и сумата
53,40 лева – държавна такса и 308,60 лева – юрисконсултско
възнаграждение, представляващи разноски по ч.гр.д.№ 33 934/2016 г. по описа на
СРС, 27 състав, съотв. „Т.С.“ ЕАД е осъдена да
заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на всеки от ответниците
И.П.З.
и М.И.З. разноски по делото в размер на по 48,00 лева – адвокатско
възнаграждение за исковото производство и по 32,00 лева – адвокатско
възнаграждение по ч.гр.д.№ 33 934/2016 г. по описа на СРС, 27 състав.
Решението е
постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „Н.И.” ООД.
Така постановеното
съдебно решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове относно обезщетенията
за забава в размер на законната лихва върху главницата за доставена топлинна
енергия и главницата за дялово разпределение за разликата над признатите размери до пълните предявени
размери е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД, ***. В жалбата се
поддържа, че в тази му част решението е неправилно и постановено в нарушение на
материалния закон.
Изложени са доводи, че с одобрените общи условия от ДКЕВР
по чл.150, ал.1 ЗЕ се регламентират търговските взаимоотношения между
потребителите на топлинна енергия и ищцовото
дружество, правата и задълженията на страните, като ответниците
не са упражнили правата си по чл.150, ал.3 ЗЕ и спрямо тях те са влезли в сила.
Сочи се и че в раздел VІІ от ОУ – „Заплащане на ТЕ“, чл.32, ал.1 е определен
редът и срокът, по който купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат
дължимите се суми по издадените фактури, а именно: в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят и в този смисъл задължението за
заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните
фактури, е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на доставката на ТЕ, като с изтичане
на последния ден от месеца същите са изпаднали в забава за тази сума – чл.86,
ал.1 ЗЗД.
Моли въззивния съд
да отмени решението на СРС в обжалваната част и да уважи исковете му, въведени
като предмет на инстанционен контрол с въззивната жалба. Претендира присъждането на направените
разноски за настоящото производство, както и юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на тази въззивна жалба от насрещните
страни по нея – ответниците И.П.З. и М.И.З.,
в който същата е оспорена с наведени съображения за нейната
неоснователност. Заявява искане да се потвърди решението на СРС в обжалваната
част. Претендира присъждането на направените разноски за настоящото
производство.
Постановеното съдебно решение е обжалвано и от ответниците И.П.З. и М.И.З. в частта, в която са уважени
предявените срещу тях от „Т.С.“ ЕАД искове за стойността на доставена топлинна
енергия и дялово разпределение и за обезщетение за забавено плащане на същите
като неправилно поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените
правила и необоснованост. Поддържа се, че липсват доказателства, че ответниците се намират в имота на законно основание,
предвид това че представеното незаверено копие от нотариален акт, предхожда процесния период; че искът е следвало да бъде заведен срещу
собствениците на имота, вкл. и поради факта, че титуляри на абонатната партида
са именно те,както и че обстоятелството, че ответниците
не са потребители на топлинна енергия се установява и от представения протокол
на ЕС за избор на фирма за дялово разпределение, в който липсват данни за тях.
Сочи се, че неправилно СРС е кредитирал представеното извлечение от сметки, тъй
като то не е годно доказателство; че решението противоречи на чл.13, ал.2 от
Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.04.2006 г. и на
директива 2011/83/ЕС за непоръчаната доставка /чл.27/, както и че националната
правна уредба, регулираща отдадената от сградната
инсталация топлинна енергия, представляват нелоялна търговска практика по
смисъла на Директира 2005/29/ЕО, както и че поради
липсата на фактури, установяващи задължение на ответниците,
неправилно е изчислил срока, за който се прилота
погасителната давност. Отразено е и че първоинстанционното
решение се базира на предположения, а не на доказани факти и обстоятелства; че
съставът на СРС в противоречие със съдопроизводствените
правила не е оспорил нито един от изложените по-горе доводи.
Молят да се отмени решението на СРС в
обжалваната от тях част и да се отхвърлят изцяло исковете на ищеца. Претендират
присъждането на направените разноски за настоящото производство.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на тази въззивна жалба от
насрещната страна по нея – ищецът „Т.С.“ ЕАД.
Третото
лице-помагач на страната на ищеца – „Н.И.” ООД не е взело
становище по
жалбата.
Поради настъпила смърт на
жалбоподателя-ответник М.И.З.
в хода на процеса: на 09.08.2020 г., на основание чл.227 ГПК като страни по
делото на негово място с определение от 10.11.2020 г. са конституирани
наследниците по закон на същия – И.П.З. /съпруга/ и И.М.З. /син/, които
поддържат депозираната от него въззивна жалба.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК,
намира следното:
Въззивните
жалби са допустими – същите са подадени от легитимирани страни в процеса, в
срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело
№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изиск-ванията на приложимите в
случая императивни материалноправни норми, попадащи в
едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционният съд е
сезиран със субективно и обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, чл.200 ЗЗД и чл.150, ал.1 ЗЕ и чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване със сила на присъдено нещо съществуването
на оспорените от длъжниците И.П.З. и М.И.З. главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията
от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и
наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение №
246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на
ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО
на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и мн.др./. В тежест на ищеца е да
установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от
които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и
размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно
право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите/клиентите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани
в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия правила, за да
бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи
условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна
енергия за битови нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала след измененията от
17.07.2012 г., действаща в исковия период от м.05.2013 г. до м.04.2015
г. вкл., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение са „клиенти на топлинна енергия“ и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като клиент на топлинна енергия за битови нужди
съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено, че същото
е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е
присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. От представения
в производството нотариален акт за учредяване на вещно право на ползване и
дарение на недвижим имот – № 137, том I, рег.№ 14024, дело № 136 от на 30.04.2010
г. на нотариус А.Ч.рег.№ 310 на Нот.камара, неоспорен в процеса, се установява,
че Л.П.М. и Г.Ю.В.-М.са учредили в полза на И.П.З., ЕГН ********** и М.И.З., ЕГН **********
пожизнено и безвъзмездно вещно право на ползване върху собствения си недвижим
имот, а именно: апартамент № 72, с идентификатор 68134.4361.67.10.9, находящ се гр.София, ж.к.“*********. Като носители на ограниченото вещно право на ползване върху процесния апартамент при липсата на твърдения и представени
доказателства за настъпили последващи факти, водещи
до прекратяването или погасяването на това право до м.05.2015 г., двамата
първоначални ответници имат качеството на
клиенти на топлинна енергия в исковия период: м.05.2013 г. – м.04.2015 г. вкл.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно
предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топ-лопреносното предприятие и одобрени
от ДКЕВР/КЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази
нормативна уредба между главните страни по спора за процесния
период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца,
одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на
ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01. 2008 г., в сила от 13.02.2008 г.,
приложими за исковия период от м.05.2013 г. до м.01.2014 г. вкл. и Общите
условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ и вестник „19 минути“– броя от 10.02.2014 г.,
в сила от 12.03.2014 г., приложими за периода: м.02.2014 г. – м.04.2015 г. вкл.
Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ
предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в
Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В дадената хипотеза ответниците не
твърдят и не установяват да са упражнили това тяхно право срещу Общите условия
на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014 г., поради което настоящият съдебен състав
намира, че същите са ги приели. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда
съдържанието на договора за продажба на топлинна енергия между страните, който
на основание чл.20а ЗЗД има сила на закон за последните.
Съгласно чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ
Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Договорното правоотношение по
продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топло-преносно
предприятие и клиента, по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо
изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на
Общите условия, в който смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3
184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда
– етажна собственост се осъществява по система за дялово разпределение. Начинът
за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на чл.139 –
чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл.
изм. и доп., отм. с ДВ бр.25/20.03.2020 г., но действаща в исковия период/.
Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост по силата на чл.142,
ал.2 ЗE се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите, а нормата на чл.145, ал.1 от същия закон предвижда, че
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно
чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна собст-веност заплащат консумираната топлинна енергия на
месечни вноски, определени по прогноз-на консумация
за сградата, и една изравнителна вноска, като според чл.155, ал.3 ЗЕ правилата
за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консу-мираното количество топлинна
енергия за всеки отделен клиент се определят с наредбата по чл.125, ал.3 ЗЕ.
От талоните за отчет на уредите за отоплителен сезон: м.05.2013 г. –
м.04.2014 г. и за отоплителен сезон: м.05.2014 г. – м.04.2015 г. и неоспорените
заключения на приетите в производството съдебно-техническата експертиза на
вещото лице инж.М. Т. и съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице Е.М., които
съдът кредитира като обективни, обосновани и компетентно изготвени, по делото е
установено количеството и стойността на действително потребената
топлинна енергия за процесния имот и стойността на
услугата за дялово разпределение за исковия период. Доказаните размери на
дължимите се задължения за главните задължения са съобразени от първоинстанционния съд при постановяване на атакуваното
решение.
По отношение на уважената част на исковете относно обезщетенията за
забавено изпълнение на главниците за топлинна енергия и дялово разпределение въззивната жалба на ответниците е
бланкетна, не съдържа конкретни оплаквания за
неправилност на обжалвано решение, поради което в тази част въззивният
съд дължи проверка само за евентуално допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на императивни материалноправни норми,
каквото в дадения случай е налице.
Неоснователни са наведените в жалбата на ответниците доводи във връзка с нотариалния акт. Същият е годно доказателство
в производството. Издаден е при спазване от формална страна на установените от
нормативната уредба ред и форма за това, представен е в заверен препис, чиято
истинност не е оспорена от ответниците. Задължение за
представяне на оригинала на този документ не е възлагано в тежест на ищеца. От
друга страна, откриването на партида на името на ответниците
не е предпоставка за възникване или съществуването на договорно правоотношение
с „Т.С.“ ЕАД, като откриването на такава партида е обусловено от поведението на
самите потребители. Във връзка с доводите в жалбата на И.З. и М.З. само за
пълнота следва да се посочи и че партидата на имота не са води на настоящия му собственик,
а на името на предходен такъв.
Извод във връзка с липсата на качеството на ответниците на потребители на топлинна енергия не
може да бъде направен от представения протокол от ОС на ЕС, проведено на
18.09.2002 г., тъй като към този момент в полза на И.П.З. и М.И.З.
не е било учредено ограничено вещно право на ползване върху процесния
топлоснаб-ден недвижим имот. Както бе посочено
по-горе в съдебния акт учредяването на такова право е осъществено на 30.04.2010
г.
Не са налице и
твърдените нарушения на общностното право. Съгласно задължи-телните
разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 2/2016 от 25.05.2017 г. по тълк.дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията,
възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна
собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не
противоречат на разпоредбата на чл.62 във връзка с § 1 от Допълнителните
разпоредби на Закона за защита на потребителите. В мотивите на решението е
разяснено, че при доставка на централно отопление в сградите под режим на
етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/, а от мнозинството
етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да
бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата етажна
собственост. Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички
етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки
отделен етажен собственик, независимо от това дали е съгласен с него.
Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
05.04.2006 г. относно ефективността при крайното потребление на енергия и
осъществяването на енергийни услуги няма пряко действие след като е
транспонирана в българското право в указания в нея срок. В случая на
потребителя е предоставена възможност да влияе на съдържанието на договора,
условията на същия са предложени писмено на потребителя, изразени са на ясен и
разбираем език, същите не са причина за неравнопоставеност между договарящите
се страни относно правата и задълженията им по договора, което да е в ущърб на
потребителя /с изкл. на клаузите на
чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014 г./, като не е налице и изключване и
ограничаване на юридическата отговорност на доставчика, респ. на законни права
на потребителя. От друга страна, крайните сметки съответстват на реално потребеното количество топлинна енергия – предвид
изготвянето на изравнителни сметки по отчетите на уредите за измерване и
възможността за доплащане, респ. възстановяване на евентуално надвзети суми.
Съгласно задължителното за националните съдилища
Решение на СЕС, 4 състав от 05.12.2019 г. чл.27 от Директива 2011/83/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2011 г. относно правата на
потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива
1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива
85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 11.05.2005 г. относно нелоялни търговски практика от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета,
Директива 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета,
и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива
за нелоялни търговски практики“), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска
национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в
сграда – етажна собственост, присъединена към система за централно отопление,
са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на
сградата и за сградната инсталация, въпреки че
индивидуално не са поръчвани доставката та отопление и не го използват в своя
апартамент.
В същото решение е прието и че чл.13, § 2 от
Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.04.2006 г.
относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на
енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета и чл.10, § 1 от
Директива 2012/27ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012 г. относно
енергийната ефективност, за изменение на Директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и
за отмяна на Директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл,
че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на
етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградна
инсталация се изготвят за всеки апартамент в сградата пропорционално на
отопляемия обем на апартамента.
Неоснователни са и наведените в жалбата на И.П.З. и М.И.З.
– с конституирани на основание чл.227 ГПК наследниците по закон: И.П.З. и И.М.З.,
доводите във връзка с приложението на
института на погасителната давност.
Съгласно задължителните
разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на
чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества
стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи
единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са
изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв
или различен размер.
По силата на разпоредбата на
чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от
момента, в който вземането е станало изискуемо. Съгласно чл.33, ал.1 от Общите
условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови
нужди в гр.София, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г.,
купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в
30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. От изложеното
следва, че задължението на ответниците за заплащане
на сумата за доставената топлинна енергия за м.05.2013 г. – първият месец от
заявената претен-ция за тази главница, е с падеж:
30.06.2013 г. и от деня, следващ тази дата, е започнала да тече погасителната
давност за това вземане. Настоящият иск на основание чл.422, ал.1 ГПК се счита
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 23.06.2016 г., поради което към този момент в обхвата на изтеклата
тригодишната погасителна давност не попада нито едно от главните задължения.
По въззивната жалба на „Т.С.“
ЕАД:
Когато клиентът
на топлинна енергия не е изпълнил точно във времево отношение
паричната си
престация спрямо ищцовото
дружество, същият изпадна в забава и дължи обезщетение за несвоевременно
изпълнение в размер на законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху всяка месечна вноска
от неиздължената главница. В клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.”
ЕАД на потребители за битови нужди в гр.София, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014
г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., е регламентиран
въпросът относно падежа за изпълнение на задължението за плащане на стойността
на топлинната енергия за задълженията, попадащи под действието на тези общи
условия. Настоящият съдебен състав намира, че клаузите на чл.33, ал.1 и чл.33, ал.2
от общите условия от 2014 г. са нищожни на основание чл.146, ал.1, пр.1 от
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни – противоречащи на
общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП и
водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца-търговец и
тези на потребителя /купувач/ - ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от
тези общи условия е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна
енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 ОУ/ – в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а с тази на чл.33, ал.2 от същите е установен
падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане
след изготвянето на изравнителните сметки – отново в 30-дневен срок след публикуването на интернет страницата на
продавача „Т.С.“ ЕАД. Обвързаното настъпване на падежа на задължението за
плащане с притежаването на специално техническо средство от страна на потребителя
/компютър, таблет или смартфон/,
което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на
потребителя да обезпечи допълнително и самата възможност за достъп до интернет,
го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят
не може да бъде задължен да направи значителни по размер икономически
инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях – да
извърши и допълнителни парични вложения, които да му осигуряват достъп до
интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния
договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. От друга страна, от
клиента-потребител не може да се изисква да извършва постоянни справки в един
неопределен период от време за това кога точно топлопреносното
дружество ще публикува в интернет страницата си дължимите се месечни сметки, за
да може да съобрази едностранно определяните по този начин от „Т.С.” ЕАД падежи
за изпълнение. Предвид изложеното решаващият състав на СГС приема, че клаузите
на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014
г. противоречат на императивната норма на чл.143, ал.1 ЗЗП, за чието приложение съдът следи служебно, съгласно разясненията, дадени в
т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, и на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП – са нищожни. Предвид
това обстоятелство за вземанията на ищцовото
дружество за дължимата се като главница стойност за топлинна енергия за исковия
период, който е в приложното поле на Общите условия от 2014 г., ответниците по иска не са изпаднали в забава, тъй като
липсва договорен срок за изпълнение между главните страни, а по делото не е
представена и покана за изпълнение на това задължение в съответствие с
изискването на нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД. С оглед изложеното в полза на ищеца,
че е възникнало вземане за обезщетение за забава върху стойността на разглежданите
главни задължения, както правилно е приел а първоинстанционният
съд, макар и по различни съображения.
Относно претенциите по чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ГПК, касаещи главницата за стойността на
дялово разпределение в обжалваната от „Т.С.“ ЕАД отхвърлителна
част, решаващият състав на СГС намира, че не са налице предпоставките за
ангажиране на отговорността на ответниците. Съгласно
разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение,
какъвто е и даденият казус относно престирането на
цената на услугата „дялово разпределение”, длъжникът изпада в забава, след като
бъде поканен от кредитора. Поканата за заплащане има значение за определяне на
началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение по
чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху дължимата се като главница
сумата. До приключване на производството пред първоинстанционния
съд ищцовото дружество не е ангажирало доказателства
за връчването на ответниците на такава покана относно
заплащането на услугата за дялово разпределение, съобразно което последните не
са изпаднали в забава и не дължат на „Т.С.” ЕАД обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД
относно това задължение до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК за
периода – предмет на въззивно обжалване от ищеца.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата
съдебна инстанция с тези на решаващия състав на СРС относно изхода от
разглеждането на спора по отношение на исковете –
предмет на инстанционен контрол, макар и по частично
различни мотиви от тези на СРС, първоинстанционното решение
като правилно като краен резултат следва да бъде потвърдено.
При приетия изход на делото на нито
един от въззивниците не се дължат разноски на
основание за настоящото производство по подадените от тях жалби.
За осъществената защита по
отхвърлената жалба на ищеца на пълномощниците на И.З.
и на М.З. – адв.Р. и адв.П.
за оказаната безплатна правна помощ следва да се присъдят на основание чл.38,
ал.2 ЗА във връзка с чл.78, ал.3 ГПК адвокатски възнаграждения в размери от по
100,00 лева на всеки представител.
На основание чл.78, ал.3 във
връзка с ал.8 от ГПК на „Т.С.“ ЕАД не следва да се присъжда юрисконсултско
възнаграждение по отхвърлената жалба на ответни-ците.
По тази жалба дружеството не е реализирало никаква защита по делото.
Воден от горното,
Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 130143 от 02.06.2019
г., постановено по гр.д.№ 68 151/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 27 състав
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:*** да ЗАПЛАТИ на адвокат Н.С.Р. – САК, с
адрес *** на основание чл.38, ал.2 ЗА във връзка с чл.78, ал.3 ГПК сумата 100,00
лева /сто лева/ – адвокатско възнаграждение за въззивното
производството.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление:*** да ЗАПЛАТИ на адвокат Й.В.П.
– САК, с адрес *** на основание чл.38, ал.2 ЗА във връзка с чл.78, ал.3 ГПК
сумата 100,00 лева /сто лева/ – адвокатско възнаграждение за въззивното производството.
Решението
е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца: „Н.И.” ООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.