РЕШЕНИЕ№ 260483
гр. Пловдив, 17.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание на осемнадесети
януари две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Марияна Михайлова, като разгледа
докладваното гр. дело № 8786 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от А.В.А. против Н.К.К. иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК на Решение
№ 1271/26.10.2017 г., постановено по гр.д. № 1638/2017 г. по описа на Окръжен
съд – Пловдив, VII
граждански състав, в частта му, с
която е потвърдено първоинстанционното решение по иска за издръжка, досежно началният
момент, от който А.В.А. е осъден да заплаща издръжка на двете си деца В. А.А.
и Г. А.А.
Ищецът
твърди, че с Решение № 536/22.02.2017 г. по гр.д. № 9442/2014 г. по описа на
Районен съд – Пловдив е осъден да заплати издръжка на двете си деца, а именно
на В. А.А. – сумата в размер от 200 лв., а на Г. А.Г. – сумата от 220 лв.,
считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 18.06.2014 г.
Същевременно в решението на окръжния съд, постановено по въззивна жалба на
ищеца, въззивният съд е приел, че се обжалва решението, с което последният е
осъден да заплаща издръжка, считано от датата на влизане в сила на решението. В
мотивите въззивният съд е счел, че на издръжката следва да се присъди от датата
на влизане в сила на решението, като е приел, че първоинстанционното решение е
правилно в тази му обжалвана част. Тази воля на съда била обективирана и в
диспозитива на въззивното решение, с който било постановено, че
първоинстанционното решение се потвърждава в частта му, с която ищецът е осъден
да заплати издръжка на своите деца, считано от момента на влизане на решението
в сила. Счита, че по този начин се достига до пълна неразбираемост на волята на
съда, тъй като от една странна първоинстанционното решение се потвърждава, а от
друга страна се посочва, че се потвърждава решението, но с друго съдържание
относно началния момент, от който следва да се дължи присъдената издръжка. В
резултат на неправилния прочит на първоинстанционното решение от въззивния съд
относно началната дата на дължимост на издръжката, в мотивната част и в
диспозитива на решението съдът е постановил, че решението се потвърждава с
различна начална дата, от която следва да се счита присъдена издръжката. С
Определение № 893/19.11.2018 г. по гр.д. № 3126/2018 г. на Върховния касационен
съд, въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване по депозирани
касационни жалби и от двете страни. Твърди, че с Решение № 118/29.01.2019 г.
въззивният съд е отхвърлил молбата на ищеца за поправка на очевидна фактическа
грешка в решението, като съдът постанови отхвърлителен диспозитив по отношение
на разликата в периода, от който счита, че следва да бъде присъдена издръжка и
първоинстанционното решение се отмени в посочената му част. Твърди, че с
Решение № 688/28.05.2019 г. въззивнния съд е счел, че не са налице основанията
за тълкуване на постановеното от него решение, тъй като липсва неяснота във
волята на съда по отношение на началния момент на издръжката, поради
обстоятелството, че посоченото в мотивната част на съдебното решение е точно
възпроизведено в диспозитива на последното. По така изложените съображения се
моли за уважаване на предявения иск.
В
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответната страна Н.К.К., е
депозирала отговор на исковата молба. Счита предявеният иск за недопустим, тъй
като е предявен пред районния съд с искане за осъществяване на проверка за
валидност на решение на по-горестоящ съд. Твърди, че изложените от страна на
ищеца доводи за нищожност на постановеното решение вече са разрешение с влезли
в законна сила решения и определения и по тях има произнасяне. Излага доводи за
неоснователност на предявения иск, тъй като атакуваното решение е постановено
от надлежен състав, в изискуемата от закона форма, подписано е от съдебния
състав и не е абсолютно неразбираемо по смисъла на Тълкувателно решение №
1/10.02.2012 г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ВКС. Твърди, че въззивното решение не
е допуснато до касационен контрол от Върховния касационен съд, който служебно следи
за валидност и допустимост на обжалваното решение. По така изложените
съображения се моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на сторените в
производството по делото разноски.
Съдът,
като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран установителен
иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК.
Съдът намира, че е сезиран с допустима искова претенция, в
който смисъл не възприема, поддържаните и в хода на съдебното производство,
възражения на ответната страна, в който смисъл следва да се изложат отново
мотивите на съда, дадени при постановяване на определението за насрочване на
делото, които остават непромени по мнение на настоящия съдебен състав.
Съгласно
константната практика на ВКС, искът по чл. 270, ал. 2 ГПК се подчинява на
общите правила по чл. 103 и чл. 104 ГПК за определяне на родовата подсъдност,
която не се влияе от това кой е съдът постановил решението, прогласяването на
чиято нищожност се иска. Искът е неоценяем, не попада сред изключенията
визирани в чл. 104 ГПК и съгласно общото правило на чл. 103 ГПК е родово
подсъден на съответния районен съд, дори когато решението е поставено от състав
на ВКС. В този смисъл са постановените Решение № 123/04.04.2012 г. по гр. д. №
777/2011 г., I г. о. на ВКС, Определение
№ 293/09.07.2018 г. на ВКС, III -то г. о. по ч. гр. д. № 2132/2018 г.,
определение № 836 от 26.11.2013 г. на ВКС, I т. о. по ч. гр. д. № 4191/2013 г.
и др.).
Обстоятелството,
че атакуваното по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК съдебно решение е преминало през
инстанционен контрол не изключва правния интерес на страната да се позове на
нищожността на постановения съдебен акт чрез предявяване на самостоятелен иск. Това
самостоятелно средство за защита срещу нищожните решения е обосновано от
тежестта на порока, от който те са засегнати и правната нетърпимост към такива
актове. Следователно предявяването на иск за нищожност на съдебно решение е
допустимо и когато атакуваното съдебно решение е преминало през инстанционен
контрол. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд, обективирана в
Решение № 114/13.10.2014 г. по гр.д. № 1954/2014 г., ГК, II г.о. на ВКС.
С Решение № 536/22.02.2017
г., постановено по гр.д. № 9442/2014 г. по описа на Районен съд – Пловдив, III брачен състав, е прекратен сключения между Н.К.К. и А.В.А.
граждански брак, като съдът се е произнесъл по въпросите за вината за прекратяване
на брака, фамилното име на съпругата, ползване на семейното жилище,
родителските права и режима на лични отношения между децата и родителя, на
когото не е предоставено упражняването на родителските права. С така
постановеното решение А.В.А. е осъден да заплаща на своите деца В. А.А. и Г. А.Г.,чрез
тяхната майка и законен представител Н.К.К.,месечна издръжка в размер на 200 лв. месечно за детето В. А. и 180 лв. месечно за детето Г. Г., начиная от депозирането на исковата молба
пред съда – 18.06.2014 г., до навършване на пълнолетие от детето или настъпване
на други обстоятелства, водещи до изменение или прекратяване на това
задължение. Постановено е, че издръжката ще се заплаща от бащата до 15-то число
на текущия месец. Исковата претенция е отхвърлена за разликата над така
определения размер до пълния й претендиран - от 270 лв. за детето В. А. и 250 лв.
за детето Г. Г.. С решението е присъдена и издръжка за минал период – от
25.02.2014 г. до 18.06.2014 г., в размер на 200 лв. за детето В. А. и 180 лв. за детето Г. Г..
По молба на Н.К.
с Разпореждане от 08.03.2017 г. съдът е постановил предварително изпълнение на
постановеното по делото решение, като е издаден Изпълнителен лист №
2685/10.03.2017 г. за присъдената в полза на децата издръжка.
Против
разпореждането за издаване на изпълнителен лист е депозирана частна жалба от
26.05.2017 г. от А.В.А., която е разгледана във въззивното производство по
възз.гр.д. № 1638/2017 по описа на Окръжен съд – Пловдив.
Частната жалба е оттеглена от жалбоподателя с молба от 18.09.2017 г., като
производството по депозираната частна жалба е прекратено с протоколно определение
от 26.09.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 1638/2017 по описа на Окръжен съд
– Пловдив.
По депозирани
против първоинстанционното решение въззивни жалби от двете страни е образувано
възз.гр.д. № 1638/2017 по описа на Окръжен съд – Пловдив, по което е
постановено Решение № 1271/26.10.2017 г.
Досежно
спорния предмет по отношение на исковете за присъждане на издръжка въззивният
съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба от А.А. против първоинстанционното
решение, с което последният е осъден да заплаща издръжка, както от момента
на влизане в сила на решението, така и за минал период от 25.02.2015 г. до
18.06.2014 г. в размер на 200 лева на детето В. А.и 180 лева на детето Г. А.. В
мотивите на въззивното решение, по отношение на издръжката, въззивният съд е
приел, че като последица от предоставяне непосредственото упражняване
родителските права на майката, то следва бащата да бъде осъден да заплаща на
ненавършилите пълнолетие деца ежемесечна парична издръжка. Съдът е приел, че
размерът на издръжката е правилно определен, като последната съобразно
разпоредбата на чл. 146, ал. 1 СК следва да се присъди от датата на влизане
на решението в сила до настъпването на обстоятелства, обуславящи нейното
изменение или прекратяване, ведно със законната лихва за всяка просрочена
месечна вноска. С диспозитива на постановеното съдебно решение е потвърдено
първоинстанционното решение № 536/22.02.2017 г., постановено по гр. д. №
9442/2014 г. по описа на Районен съд - Пловдив, III брачен състав в частта, с
която А.В.А. е осъден да заплаща издръжка на детето В. А.А. в размер на 200
лева месечно и на детето Г. А.Г. в размер на 180 лева месечно, чрез тяхната
майка Н.К.К., считано от датата на влизане в сила на решението до
настъпването на обстоятелства, обуславящи нейното изменение или прекратяване,
ведно със законната лихва за всяка просрочена месечна вноска.
Решение №
1271/26.10.2017 г. по възз.гр.д. № 1638/2017 по описа на Окръжен съд – Пловдив,
е обжалвано от страна на А.А. в частта му досежно присъдената издръжка, като
последното не е допуснато до касационно обжалване в производството по чл. 288 ГПК с Определение № 893/19.11.2018 г. по гр.д. № 3126/2018 г. по описа на
Върховния касационен съд, ГК, IV г.о. на ВКС.
Депозирана е
молба от 21.02.2018 г. за поправка на очевидна фактическа грешка от Н.К.
досежно началният момент на присъждане на издръжката, като в диспозитива на
съдебното решение се впише, че първоинстанционното решение се потвърждава така,
както е постановено, като се присъжда издръжка, считано от датата на депозиране
на исковата молба – 18.06.2014 г., а не от момента на влизане на решението в
сила.
По така
депозираната молба е постановено Решение
№ 315/08.03.2018 г. по възз.гр.д. №
1638/2017 по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което последната е оставена
без уважение. За да достигне до този извод съдът е посочил, че в мотивите на
решението, чиято поправка се иска е записано, че издръжка се дължи от датата на
влизане в сила на решението, което е възпроизведено и в неговия диспозитив. Прието
е, че по така изложените съображения липсва противоречие между изразената воля
на съда в мотивите и диспозитива на решението. Посочено е, че твърденият
недостатък на решението може да обуславя друг порок, но не и наличие на
очевидна фактическа грешка. Така постановеното решение е обжалвано от Н.К.,
като последното не е допуснато до касационно обжалване в производството по чл.
288 ГПК с Определение № 893/19.11.2018 г. по гр.д. № 3126/2018 г. по описа на
Върховния касационен съд, ГК, IV г.о. на ВКС.
С Определение от 25.07.2018 г. по възз.гр.д. № 1638/2017 по описа на
Окръжен съд – Пловдив съдът е оставил без уважение молбата на А.А. за
спирането на изпълнителното производство по ***г. по описа на ****З.Д., като в
мотивите на определението е посочено, че решението за издръжка подлежи на
предварително изпълнение, което не подлежи на спиране.
По искане за
спиране на изпълнението по ***г. по описа на ****З.Д. пред касационната
инстанция е постановено Определение №
389/23.08.2018 г. по ч.гр.д. № 3106/2018 г. по описа на Върховния касационен
съд, с което молбата е оставена без уважение. В мотивите на така
постановеното определение е прието, че липсата на произнасяне в диспозитива на въззивното
решение относно издръжката за периода от подаване на исковата молба до датата
на влизане в сила, не е равнозначна на отмяна на първоинстанционното решение в
тази част.
Депозирана е
и молба вх. № 34 426/23.11.2018 г. от А.В.А., на основание чл. 247, ал. 1 ГПК
за поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 1271/26.10.2017 г.,
постановено по възз. гр. д. № 1638/2017 г., в която твърди, че има разминаване
в мотивите и диспозитива по отношение на началния момент на издръжката, като се
моли в диспозитивната част на решението да бъде записано: отменя Решение №
536/22.02.2017 г. на Районен съд - Пловдив по гр.д.№ 9442/2014 г. в частта за
началния момент на присъдената издръжка – „начиная от депозирането на исковата
молба пред съда – 18.06.2014 г.“, като вместо това постановява: „считано от
датата на влизане в сила на решението до настъпването на обстоятелства,
обуславящи нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва за
всяка просрочена месечна вноска.“ С Решение
№ 118/29.01.2019 г. по възз.гр.д. №
1638/2017 по описа на Окръжен съд – Пловдив молбата по чл. 247, ал. 1 ГПК е
оставена без уважение, като е посочено, че в мотивите на въззивното
решение е записано, че издръжката се дължи от датата на влизане в
сила на решението и този извод на съда точно е възпроизведен в диспозитива на
решението, а в диспозитива на въззивното решение е записано, че се потвърждава
решение № 536 от 22.02.2017 г., постановено по гр. д. № 9442/2014 г. по описа
на Районен съд Пловдив, III бр. състав и в частта, с която А.В.А. е осъден да
заплаща издръжка на децата, считано от датата на влизане в сила на решението,
т.е. въззивният съд изрично се е
произнесъл за частта, в която следва да се зачита първоинстанционното решение
по отношение задължението за издръжка и началният момент за заплащането на
издръжката е посочен в съответствие с изводите на съда в мотивите.
С Определение № 652/02.04.2019 г. по гр.д. №
1638/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, съдът е оставил без
уважение молбата на А.А. по чл. 245, ал. 3 ГПК за издаване на обратен
изпълнителен лист за сумата от 10 136, 76 лв., платена в полза на Н.К.
издръжка. Съдът е приел, че с въззивното решение не е отменено
първоинстанционното решение в частта му за присъдената издръжка, поради което
не са налице предпоставките за издаване на обратен изпълнителен лист в полза на
бащата. Определението е потвърдено с Определение № 3285/04.07.2019 г. по
ч.гр.д. № 343/2019 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. За да постанови
определението, съдът е приел, че не е налице формална отмяна на въззивното
решение досежно началния момент на присъдената издръжка, като е счел, че
изводът му остава непроменен от обстоятелството, че в решението на въззивната
инстанция е посочен различен начален момент, тъй като изпълнителният лист е
издаден на основание първоинстанционното решение, което е потвърдено.
Във
въззивното производство е постановено и Решение
№ 688/28.05.2019 г., с което е оставена без уважение молбата на А.В.А. на
основание чл. 251, ал. 1 ГПК за тълкуване на решение № 1271/26.10.2017 г.,
постановено по възз. гр. д. № 1638/2017 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив в
частта за присъдената издръжка. Съдът е приел, че волята на съда,
материализирана в диспозитива на решението, предмет на настоящата молба за
тълкуване, е ясно изразена и обусловена от приетото в съобразителната част на
акта. Против така постановеното решение е депозирана касационна жалба от страна
на А.А., която е оставена без разглеждане с Определение № 719/22.10.2019 г. по
гр.д. № 3442/2019 г. по описа на Върховния касационен съд, ГК, IV г.о. Така постановеното определение е потвърдено с
Определение № 200/08.06.2020 г. по ч.гр.д. № 1052/2020 г. на Върховния
касационен съд, ГК, III г.о.
Нищожността е най-тежкият порок на съдебното
решение, който не е дефиниран в закона, но в съдебната практика се приема, че е
налице, когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда,
в незаконен състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на
волята на съда, която не може да бъде разкрита по пътя на тълкуването и др.
Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правни
последици, ето защо това е единственият порок, който освен по пътя на обжалването
може да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно - чл. 270, ал. 2 ГПК.
В съдебната
практика е допълнително утвърдено понятието за нищожност на съдебното решение. В
този смисъл е Решение № 391 от 16.06.2009
г. на ВКС по гр. д. № 2525/2008 г., II г. о., ГК, в което се приема, че на
първо място, нищожно е решението, постановено от лице, което няма съдийска
правоспособност или е постановено еднолично, вместо от съдебен състав. Нищожно
е и съдебното решение, ако в съдебния състав е участвало лице, което не е било
избрано от Висшия съдебен съвет. Нищожно е устно постановеното решение или
решението, изготвено в писмена форма, но останало неподписано, когато липсата
на подписи се дължи на отказ на съдиите, образуващи мнозинство от членовете на
съдебния състав да го подпишат. Едно от изискванията за валидност на решението
е то да е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, поради
което нищожно ще е решението, постановено срещу лица, неподчинени на
правораздавателната власт на българските съдилища, извън изключенията по чл. 18 ГПК.
С Решение № 90 от 03.11.2020 г. на ВКС по гр.
д. № 3647/2019 г., II г. о., ГК е разяснено, че нищожността е най-тежкия
порок на съдебните решения и тя е налице когато волята на съда изобщо не е надлежно
формирана или ако е формирана воля, но тя е така изразена, че съдържанието й не
може да бъде установено дори и по пътя на тълкуването. В последния случай решението
е абсолютно неразбираемо.
Мотивите са
неразделна част от решението, обосновават диспозитива му и затова той трябва да
е логически извод от тях. При констатирано несъответствие между диспозитив и
мотиви на решението, следва да се възстанови тяхната съгласуваност и единство.
Мотиви към решението ще липсват когато не са съставени или когато са написани,
но са толкова неясни, че не може да се разбере смисълът и
съдържанието им.
В случая
съдът намира, че волята на въззивния съд е ясно изразена, доколкото съдебното
решение формира сила на пресъдено нещо и е изпълняемо с оглед постановения от
съда диспозитив. В случая в диспозитива на съдебното решение е ясно посочено,
че първоинстанционното решение се потвърждава в частта му досежно присъдената в
полза на децата издръжка. Макар в мотивите на съдебното решение, съдът да е
посочил, че с решението издръжката е присъдена, считано от датата на влизането
му в сила, като в този смисъл са изложени мотиви за правилност на решението на
първоинстанционния съд и последното е изразено и в диспозитива на постановения
съдебен акт, следва да се посочи, че тази неяснота е отстранена посредством
способите на чл. 247, ал. 1 ГПК. Това е така, тъй като с Решение №
118/29.01.2019 г. по възз. гр. д. № 1638/2017 г. по описа на Окръжен съд -
Пловдив е оставена без уважение молба вх. № 34 426/23.11.2018 г., депозирана от
А.В.А., за поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 1271/26.10.2017
г., постановено по възз. гр. д. № 1638/2017 г. по описа на Окръжен съд -
Пловдив, с която се моли в диспозитивната част на решението да бъде записано:
отменя Решение № 536/22.02.2017 г. на ПРС по гр.д. № 9442/2014 г. в частта за
началния момент на присъдената издръжка – „начиная от депозирането на исковата
молба пред съда – 18.06.2014 г.“, като вместо това постановява: „считано от
датата на влизане в сила на решението до настъпването на обстоятелства,
обуславящи нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва за
всяка просрочена месечна вноска.“ .
Нищожността е налице, когато волята на
съда изобщо не е надлежно формирана или ако е формирана воля, но тя е така
изразена, че съдържанието й не може да бъде установено дори и по пътя на
тълкуването. Настоящия случай не е такъв, тъй като макар мотивите на съдебното
решение да са неточни, диспозитива на последното обективира волята на съда за
потвърждаване на съдебното решение изцяло в частта му досежно произнасянето по
предявените искове за издръжка, в който смисъл волята на съда е изяснена с
постановяване на решението, с което е оставена без уважение молбата на ищеца за
допускане на поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение и
изразяване на волята на съда в диспозитива на съдебното решение чрез
постановяване на диспозитив за отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която е присъдена издръжка от датата на
предявяване на иска до датата на влизане в сила на решението и отхвърляне на
иска в посочената му част.
Т.е. порокът
на въззивното решение досежно неяснотата на началния момент, от който следва да
се счита присъдена издръжката, е отстранен. По този начин, с постановяване на
решението по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК, е изяснена допуснатата неяснота, която
не се отразява на волята на съда, обективирана в диспозитива на постановения
акт, с който първоинстанционното решение е потвърдено. В този смисъл съдът не
възприема доводите на ответника, че в случая са постановени две противоречиви
съдебни решения, с оглед даденото различно разрешение по посочения въпрос в
диспозитива на първоинстанционното и въззивното решение.
Съдът намира
за необходимо да посочи, че според настоящия съдебен състав неяснотата във
въззивното решение, е в резултат на допусната грешка от страна на състава на
съда, която е следвало да бъде отстранена по реда на чл. 247 ГПК. Съдът е бил
сезиран с такова искане от страна на ответната страна Н.К., като е приел, че
формално не са налице предпоставките по чл. 247 ГПК, а именно наличие на
противоречие между мотивите на постановеното решение и изразяване на
правосъдната воля на съда в диспозитива на последното. Такава явна фактическа
грешка обаче е обективирана в диспозитива на постановения акт, и се изразява в
наличие на противоречие между волята на съда изразена в постановеното
потвърждаване на първоинстанционния акт досежно присъдената издръжка, и
посочената в диспозитива съдържателна част на първоинстанционното решение, което
се потвърждава, а именно - за момента на присъждане на издръжката, считано от
влизане в сила на решението, в какъвто смисъл акт на първоинстанционния съд не
е постановяван. Последното обаче не е предмет на произнасяне от съда в
настоящия му съдебен състав. Нещо повече – такова решение е постановено от
въззивния съд и е преминало инстанционен контрол, в който смисъл се е
стабилизирало. Така констатираната неяснота във въззивното решение обаче не
води до наличие на най-тежкия порок във волята на съда, която да е равнозначна
на липса на ясни мотиви, доколкото първоинстанционното решение, в частта му за
издръжката е изпълнено, с оглед неговото потвърждаване, и е постигнало правният
ефект, към който е било насочено.
В този смисъл
и при съобразяване на практиката на касационната инстанция, обективирана в
горецитираните съдебни актове, съдът намира, че волята на съда не е напълно
неясна и неразбираема, по начин последната да се счита за липсваща, като
съществуващата неяснота е отстранена чрез способите, предвидени в Гражданския
процесуален кодекс.
По така
изложените правни съображения предявеният иск за прогласяване нищожността на
въззивното решение в посочената му част, следва да бъде отхвърлен.
В полза на
ответната страна и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК се следват разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 400 лв., за заплащане на която
са представени доказателства, а именно Договор за правна защита и съдействие №
28041 от 05.10.2020 г., в който е обективирано изявление за заплащане на уговорения
адвокатски хонорар, в който смисъл договорът представлява разписка,
удостоверяваща заплащане на сумата. За да достигне до този правен извод съдът
съобрази задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение
№ 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Така мотивиран, Пловдивският
районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.В.А., ЕГН **********, с адрес ***, **. К.Ч.,
против Н.К.К., ЕГН **********, със съдебен адрес ***, К.Ч., иск с правно
основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на Решение №
1271/26.10.2017 г., постановено по гр.д. № 1638/2017 г. по описа на Окръжен съд
– Пловдив, VII граждански състав, в частта му, с която е
потвърдено първоинстанционното решение по иска за издръжка, досежно началният
момент, от който А.В.А. е осъден да заплаща издръжка на двете си деца В. А.А.
и Г. А.Г..
ОСЪЖДА А.В.А.
да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Н.К.К. сумата от 400 лв. – съдебно-деловодни
разноски в производството по гр.д. № 8786/2020 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС
от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК