№ 1186
гр. Варна , 07.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на девети
юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен Ат. Атанасов
при участието на секретаря Албена Ив. Янакиева
като разгледа докладваното от Цвета Павлова Въззивно гражданско дело №
20213100500912 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
С решение № 260602/22.02.2021 год., постановено по гр.д. № 5245/2020 год., ВРС –
43-ти състав е приел за установено в отношенията между страните, че Й. Г. М. дължи на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 589.55 лева – главница по договор за
паричен заем № 166185/23.01.2018 год., сключен между „Сити Кеш“ ООД и Й. Г. М.,
вземането по който е прехвърлено от кредитора в полза на ищеца с договор за цесия от
25.03.2019 год., заедно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението 30.09.2019 год. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 15533/2019 год. на ВРС,
както и е прието за установено дължимостта на сумата от 90.08 лв., представляваща
обезщетение за забава в изплащането на задължението за главница, начислено за периода
14.02.2018-29.09.2019 год., като е отхвърлен иска за сумата над присъдените 589.55 лв. до
пълния претендиран размер от 700 лева главница, сумата от 52.66 лева – договорна
възнаградителна лихва и сумата за разликата над присъдените 90.08 лв. до претендираните
217.94 лв. и за периода 30.01.2018 год. до 13.02.2018 год., както и за дата 29.09.2019 год.,
като ответницата е осъдена съразмерно и на сторените разноски.
Недоволна от горното e останала ответницата по делото, която чрез назначения й
особен представител, обжалва така постановеното решение в установителната му част с
1
доводите за неговата неправилност. Сочи, че извършената между „Сити Кеш“ ООД и ищеца
прехвърляне на вземането не е съобщено на длъжника, поради което и по аргумент от чл.99,
ал.4 ЗЗД, няма действие по отношение на него. Поддържа с, че цесионерът не е имал
валидно придобито и изискуемо вземане към момента на подаване на заявлението по чл.410
ГПК и съобщаването на цесията с връчването на исковата молба не може да се отчете като
новонастъпил факт по чл.235, ал.3 ГПК. След като не е установил надлежно уведомяване за
настъпилата цесия към релевантния момент – датата на подаване на заявлението, искът се
явява неоснователен. Моли за отмяна на постановеното решение и отхвърляне на
предявения иск.
Насрещната страна „АСВ“ ЕАД, в срока по чл.263 ГПК, депозира отговор на
въззивната жалба, с който оспорва същата. Твърди се, че оплакването за неуведомяване на
длъжника за извършената цесия е неоснователно, както и че самото уведомяване на
длъжника не е част от фактическия състав на договора.
В с.з. по същество, въззивницата, чрез особения й представител, поддържа жалбата и
моли за отмяна на решението.
В с.з. по същество, въззиваемата страна, чрез назначения й особен представител,
моли за потвърждаване на решението.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа
реквизитите на чл.236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявеното
искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението
са допустими.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като служебно следи за
нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване /ТР №1/2013 г. на ОСГТК/.
Предмет на образуваното първоинстанционно производство е установяване
дължимостта на вземане в общ размер на 970.60 лева, съставляващо сбор от главница в
2
размер на 700 лв., договорна /възнаградителна/ лихва в размер на 52.66 лв., начислена за
периода 30.01.2018 – 29.05.2018 год. и лихва /обезщетение/ за забава в размер на 217.94 лв.,
начислена за периода 03.01.2018 год. до 30.09.2018 год., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на
задължението, произтичащо от договор за паричен заем № 166185/23.01.2018 год. между
„Сити кеш“ ООД и Й. Г. М., вземането по който е прехвърлено от кредитора в полза на
ищеца с договор за цесия от 25.03.2019 год., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение, като предмет на въззивно производство е решението в
установителната му част за сумата от 589.55 лева – главницата по договор и сумата от 90.08
лв., представляваща обезщетение за забава в изплащането на задължението за главница,
начислено за периода 14.02.2018-29.09.2019 год..
Не е налице спор между страните относно наличието на облигационно
правоотношение между „Сити кеш“ ООД и ответницата /сега въззивница/, като този факт се
установява по несъмнен начин и от представения писмен договор за паричен заем №
0225218/23.01.2018 год., по силата на който ищецът e предоставил на ответницата сума в
общ размер от 700 лева, ведно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен процент от
40.08 % и годишен процент на разходите от 49.84 %. Към договора е представен и подписан
от страните погасителен план, като допълнително страните са се съгласили да се прилагат и
общи условия, в които са били уговорени последиците от пропускане на падежите и
правото на предсрочна изискуемост.
Видно също така от представения рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 25.03.2019 год. и приложението към него, вземането на кредитора към
ответницата е прехвърлено на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
Позовавайки се на потребителския характер на кредитирането, първостепенният съд е
приел за неравноправни клаузи от договора, позовавайки се ЗПК и е приспаднал от
претендираната главница и договорна лихва платената преди подаване на заявлението сума
за неустойка и такси.
Доколкото настоящият състав е сезиран с жалба на длъжника, предмет са приетите за
установени суми за главница и обезщетение за забава, като вън от приложението на
императивни правни норми, въззивният съд е обвързан с оплакванията във въззивната
жалба. По същество, същите се свеждат до неправилна преценка на нормата на чл.99, ал.4
ЗЗД от страна на първостепенния съд, тъй като при недоказаност на редовността на
извършеното уведомяване не може да се приеме, че цесията е предизвикала предвиденото в
горната норма действие.
Прехвърлянето на вземане е договор, с който кредиторът на едно вземане го
прехвърля на трето лице. Тъй като е договор, за сключването му се изисква съгласие на
страните по него – цедент /стар кредитор/ и цесионер /новия кредитор/. С постигането на
3
същото, цесията произвежда своето действие, независимо от това, че за да се консолидира
същата следва да бъде съобщена на цедирания длъжник /така, решение по т. д. № 566/09 г.
на ВКС, I т. о., както и по гр.д. 1046/2004г. на ВКС, ІІ т.о., решение №89/06г. на ВКС, ІІ т.о.,
решение по гр.д. 8461/59г., ВС, ІІІ г.о./. Поради горното, неспазването на установеното в чл.
99, ал.3 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането, няма отражение върху горното. За този си извод, съдът изхожда от целта на
разпоредбата на чл.99, ал.3 ЗЗД, която по аргумент на ал.4 от същата норма има за цел да
защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу
изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Последното се следва и от прочита на
същата, определяща спрямо кого /длъжника и третите лица/ е релевантно уведомяването на
длъжника от стария кредитор. Изхождайки от изложеното и като съобрази, че липсват
наведени твърдения за евентуално извършеното на стария кредитор плащане, въззивният
съд намира оплакването за неоснователно.
И след като не се установи и нарушение на императивна материалноправна
разпоредба, за което съгласно ТР №1/2013 г. на ОСГТК въззивният съд следи дори ако
тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване, се налага извод за
правилност на обжалвания съдебен акт.
Предвид еднаквите правни изводи на двете инстанции атакуваното решение следва
да се потвърди.
Предвид изхода от спора и направеното от въззиваемата страна искане, в тежест на
въззивника следва да се присъди и сумата от 250 лева, съставляваща депозит за особен
представител в размер на 150 лева и юрисконсултско възнаграждение, определено в размер
на 100 лв.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260602/22.02.2021 год., постановено по гр.д. №
5245/2020 год. на ВРС –43-ти състав.
ОСЪЖДА Й. Г. М., ЕГН: ********** от гр.Варна, ул.“*****“ бл.53 ет.2 ап.31 ДА
ЗАПЛАТИ на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* сумата от 250 лева,
представляващи сторени пред настоящата инстанция разноски за адвокатско
възнаграждение.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател: _______________________
4
Членове:
1._______________________
2._______________________
5