№ 2208
гр. Варна, 19.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 49 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Димитър Димитров
при участието на секретаря Милена Д. Узунова
като разгледа докладваното от Димитър Димитров Гражданско дело №
20223110112597 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по предявени от Ж. Я. И.
искове, както следва:
1./ главен искпротив „****” АД, ЕИК: ****, гр. ****, с правно осн.чл.
26, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. с чл.11 ал.1 т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК
за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № **** от
20.07.2021г., а в условие на евентуалност, на осн. чл. 146 вр.чл. 143 ЗПК и
евентуален за прогласяване нищожността на разпоредбатана клаузата на чл.4
отДоговор за паричен заем № **** от дата 20.07.2021г. сключен с ответното
дружество „**** “ АД.
2./ иск против "****" ЕООД, ЕИК: ****, гр. **** с правно осн. чл. 26,
ал.1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за поръчителство
от 25.11.2019г., евентуално на осн. чл. 146 вр.чл. 143 ЗПК.
В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по Договор за паричен
заем № **** от 20.07.2021г., сключен с ответниковото дружество „ **** "
АД. Твърди се, че съгласно Договор за паричен заем № **** от 20.07.2021г.,
ищцата е получила заемната сума от 1500 лева, и общо дължима сума с лихва
1721 лева, при срок на кредита 20 вноски, при ГПР: 41.71 % и ГЛП: 35.00%.
Твърди се, че в изпълнение на чл.4 от Договор за паричен заем №**** от
1
20.07.2021г., ищцата сключва с "****" ЕООД, Договор за предоставяне на
поръчителство №****, с който да бъде обезпечен сключеният Договор за
заем. Твърди се, че възнаграждението което следва да заплати, за поръчител е
в общ размер на 1059 лева или 52.95 лева за всяка вноска.
Приема, че Договор за паричен заем № **** сключен с ответниковото
дружество „****” АД, е нищожен на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр.с чл.11,
ал.1, т.10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. с чл.22 от ЗПК, а в условията на
евентуалност, че клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем № ****
сключен с ответниковото дружество „****” АД, е нищожна на основание чл.
26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, чл.143 ал.1 от ЗЗП и чл.146 от ЗЗП. Приема, че и
сключения Договор за предоставяне на поръчителство № **** е нищожен на
основание чл.26 ал.1 пр.З от ЗЗД, както и на основание чл.26 ал.1 пр.2 вр.с
чл.19 ал.4, от ЗПК и чл.143 от ЗЗП. Твърди, че Договор за паричен заем №
****сключен с ответниковото дружество „****” АД е нищожен на основание
чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр.с чл.11, ал.1, т.10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. с чл.22 от
ЗПК, тъй като в договора не се съдържат регламентирани по ясен и
недвусмислен начин допустимите компоненти на ГПР, а процентът му
надхвърля пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България.Евентуално, се поддържа нищожност на договора, на
осн. чл.146 вр. чл.143 ЗПК, тъй като действително приложения ГПР,
включващ и разходите за поръчителство, съставлява заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68 д, ал.1 и ал.2 ЗЗП.
Въз основа на изложеното се настоява за уважаване на установителните
искове.
В случай, че Договор за паричен заем № **** сключен с ответниковото
дружество „****” АД е действителен, то се настоява за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 4 от него, според която потребителят поема
задължение,че за да бъде отпуснат кредит, ищцата е необходимо да сключи
договор за поръчителство и то с избрано от заемодателя, дружество. Приема
се, че тази клауза е и неравноправнапо смисъла на чл.143 от ЗЗП.На следващо
място приема, че клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем е нищожна на
основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, доколкото неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
2
Приема, че и Договор за предоставяне на поръчителство № ****е
нищожен на основание чл.26 ал. 1 пр.З от ЗЗД, както и на основание чл.26
ал.1 пр.2 вр.с чл.19 ал.4, от ЗПК и чл.143 от ЗЗП. Изтъква, че е налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, като по
този начин се нарушава принципът на добросъвестност при участие в
облигационните отношения. Изтъква, че подобна нееквивалентност между
престациите е налице, тъй като сумата която се претендира чрез него е в
размер на 1059 лева и съставлява допълнителна сума, която е в размер на над
70% от сумата на отпуснатия кредит от 1500.00 лева. Изтъква се, че сумата от
1059 лева се заплаща без ищцата да получава нищо насреща, напротив
принудена е да сключи Договор за предоставяне на поръчителство и то с
предварително избрано от заемателя дружество - „****” ЕООД, за да му бъде
отпуснат заем. Приема, че чрез Договор за предоставяне на поръчителство се
стига единствено и само до увеличаване на дължимата сума с над 70%, без
каквато и да е насрещна престация.На следващо място приема, че Договора за
предоставяне на поръчителство № **** сключен с „****” ЕООД е нищожен
поради това, че се стига до нарушаване на нормативно предвидения размер на
ГПР и заобикаляне на закона на основание чл.26 ал.1 пр.2 от ЗЗД, вр. чл.19
ал.4 от ЗПК. Приема, че в възнаграждението което следва да се заплати по
Договор за предоставяне на поръчителство в размер на 1059 лв, е следвало да
бъде отразен в определение ГПР, т.к. съглано чл. 19,ал.1 от ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.Приема, че така уговореното възнаграждение
по Договор за предоставяне на поръчителство по своята същност
представлява разход по кредита, който е бил известен и е следвало да бъде
включен в ГПР.
Приема, че Договор за предоставяне на поръчителство № **** сключен
с „****” ЕООД е недействителен на основание чл.143 ал.1 и ал.2 т.19 от ЗЗП,
т.к. съшия е във вреда на потребителя и не отговаря на изискванията за
добросъвестност и справедлИ.ст и води до неравновесие в правата на
страните, като по този начин е в ущърб на ищцата като потребител / чл.143
ал.1 ЗЗП /. Изтъква, че Договора за поръчителство не е разбираем и не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора - чл.143 ал.2 т.19 ЗЗП.
3
Въз основа на изложеното се настоява за уважаване на установителните
искове.
Всрока по чл. 131 ГПК, ответникът - дружество „****“ АД е депозирал
писмен отговор, в който оспорва предявените искове като недопустими и
неоснователни. Не се оспорва факта на сключване на договора за кредит.
Оспорва се твърдението за наличие на неравноправни клаузи.Твърди се, че
договорът за потребителски кредит отговаря на императивните разпоредби на
ЗПК. Настоява се за отхвърляне на предявените искове поради
действителност на договора, както и на клаузата по чл.4 от него.
В срока по чл.131 ГПК, ответникът „****" ЕООД е депозирал писмен
отговор, в който оспорва предявените срещу него искове като недопустими и
неоснователни. Не се оспорва сключването на Договор за предоставяне на
поръчителство. Оспорва се твърдението, че договорът е сключен в
протИ.речие с добрите нрави. Изтъква се, че твърденията за нищожност са
голословни и неподкрепени от доказателства.
В открито съдебно заседание ищецът не се явява лично и не се
представлява. Процесуалният му представител депозира писмена молба, с
която поддържа исковата молба и представя списък на разноски по чл. 80
ГПК.
Ответниците не изпращат представители в съдебно заседание.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
Предмет на разглеждане са пасивно субективно и обективно съединени
отрицателни установителни искове за прогласяване нищожността на сключен
между ищеца и ответника „****“ АД договор за паричен заем, евентуално
съединен с иск за прогласяване нищожността на отделна клауза по същия
договор, както и отрицателни установителни искове за прогласяване
нищожността на сключен между ищеца и втория ответник „****“ ЕООД
договор за поръчителство на заявени евентуални основания.
Исковете са допустими, доколкото са налице нормативно установените
положителни предпоставки за възникване и надлежно упражняване на
правото на иск и липсват процесуални пречки за това. Неоснователни за
възраженията на ответника „****“ АД за недопустимост на предявените
4
срещу него установителни искове, поради липса на правен интерес, предвид
възможността за предявяване на осъдителен иск за връщане на недължимо
платени суми. По арг. от чл. 6, ал. 2 ГПК ищецът има право сам да избере
вида на търсената защита на засегнатите негови права, като същият има
правен интерес да предяви иск за нищожност на договор, по който е страна,
за да бъде разрешен въпросът за валидността на сделката със сила на
пресъдено нещо, респ. да се освободи от договорната връзка още преди
имущественото разместване на блага по нея. Основателността на исковете е
обусловена от наличието на твърдените пороци на договорите/клаузите,
водещи до тяхната нищожност.
Не е спорно, а се установява и от приложения двустранно подписан
договор, че между ищцата Ж. Я. И. и ответника „****“ АД е сключен Договор
за паричен заем № **** от 20.07.2021г. По силата на договора ответникът, в
качеството му на заемодател, се е задължил да предостави на ищцата, като
заемател, сумата от 1500 лв. срещу насрещното задължение на последната да
върне сума в общ размер на 1721,00 лв., включваща предоставената му
главница и възнаградителна лихва при фиксиран ГЛП от 35% и ГПР от
41,71%. Посочената обща сума е платима на 20 двуседмични погасителни
вноски, всяка от които в размер на 86,05 лв. и падеж, посочен в договора.
Според чл. 4 заемателят се задължава в срок до 4 три дни от подписване
на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения, а
именно: поръчителство на две физически лица, които да отговарят на
определени изисквания за трудова ангажираност, получавани доходи и
кредитна история, банкова гаранция за дължимата сума по кредита със срок
на валидност 30 дни след крайния срок на договора или поръчителство на
одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни
сделки. В изпълнение на цитираната клауза на чл. 4 от заемния договор
ищцата е сключила с втория ответник „****“ ЕООД договор за предоставяне
на гаранция №№ ****/20.07.2021 г., с който ответникът – гранат се е
задължил да издаде гаранция за плащане (изпълнение на парични
задължения) в полза на „****“ АД с цел гарантиране изпълнението на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем,
както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на
потребителя по него, за сума, покриваща главницата от 800 лв.,
възнаградителната лихва, законната лихва за забава, разходите за събиране и
5
съдебните разноски. В чл.3 от договора е уговорено възнаграждение на
гаранта в размер на 1059,00 лв., платимо разсрочено на вноски с падежи,
съответстващи на падежите на погасителните вноски по заемния договор.
Приобщен по делото е и погасителен план по договора за заем, изготвен от
„****“ АД, в който са индивидуализирани погасителните вноски по кредита с
посочване на падеж и размер, включващ главница, лихва и възнаграждение за
предоставяне на гаранция, последното в общ размер на 1059 лв. – 20 вноски
по 52,95 лв. всяка. В погасителния план се съдържа и забележка, че това
възнаграждение се дължи само ако потребителят не предостави обезпечение
под формата на поръчителство на физически лица или банкова гаранция, а е
избрал да предостави гаранция от юридическо лице.
По иска за нищожност на договора за заем: Договорът за заем има
характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.
1 от Закона за потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила
от 12.05.2010 г.), поради което правата и задълженията на страните се
регулират от разпоредбите на посочения специален закон в редакцията му,
изм. и доп. ДВ. бр.104 от 8 Декември 2020 г., действаща към момента на
сключване на сделката. Според чл. 11 ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и има задължително съдържание,
посочено в разпоредбата, вкл. годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК). Съгласно чл.
22 ЗПК когато не са спазени тези изисквания, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения 5 кредит. Според чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни – чл. 19,
6
ал. 5 ЗПК. В случая потребителският договор съдържа конкретно посочване
на ГПР от 41,71 %, като в тези разходи не е включено възнаграждението по
договора за гаранция.
Спорните въпроси се свеждат до това дали въпросното възнаграждение
в полза на гаранта следва да се включи при изчисленията на ГПР, респ. дали
договорът за кредит протИ.речи на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Настоящият съдебен състав намира, че следва да се даде положителен
отговор на тези въпроси, като аргументите за това са следните: Според
легалната дефиниция, регламентираната в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „общ разход
по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Договорът за гаранция е сключен
в изпълнение на задължението на потребителя по чл. 4 от договора за кредит
за предоставяне на обезпечение в полза на кредитора, поради което
дължимото от потребителя възнаграждение по гаранционната сделка е пряко
свързано с потребителския кредит и следва да бъде включено в общите
разходи при изчисляване на ГПР. Обстоятелството, че това възнаграждение
се дължи на трето лице, а не на кредитора, е ирелевантно, като подобна
хипотеза е изрично допусната от законодателя при примерното изброяване на
разходите, включени в общия такъв, цитирани по-горе (напр. възнаграждение
за кредитни посредници, застрахователни премии). Освен това дължимостта
на възнаграждението по договора за гаранция и конкретния негов размер явно
са били известни на обезпечения кредитор „****“ АД, тъй като са включени в
предварително изготвения от него погасителен план – приложение към
договора за кредит. Неоснователни са възраженията на ответника, че
възнаграждението не следва да бъде включвано в ГПР, тъй като е дължимо
при неизпълнение на задълженията на потребителя и попада в изключението
на чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗПК. Видно от клаузата на чл. 3 от договора за
гаранция, възнаграждението на гаранта е дължимо за поетото от него
7
задължение да обезпечи (гарантира) изпълнението на потребителя по
договора за кредит, а не при изпълнение на това негово задължение, респ. при
неизправност на потребителя. Неоснователни са и възраженията, че при
сключването на заемния договор ответникът не е бил наясно кое обезпечение
сред изброените в чл. 4 ще избере потребителят. Формалната възможност на
потребителя да избере друго обезпечение на практика е неосъществима,
предвид множеството условия, на които следва да отговарят поръчителите,
респ. банковата гаранция и краткия (тридневен) срок, в който следва да бъдат
осигурени те. Подобни изисквания са явно непосилни за
средностатистическите потребителите на този тип краткосрочни кредити,
особено като се има предвид търсената при получаване заема бързина (така –
решение № 1016/26.07.2022 г. по възз.т.д. № 990/2022 г. на ВОС). Този извод
се потвърждава и от погасителния план към договора за кредит и
включването в него на възнаграждението по договора за гаранция. От
гореизложеното следва, посоченият в чл. 8 от договора за кредит годишен
процент на разходите от 41,71 % е различен от действителния такъв и не е
изчислен при съобразяване на всички релевантни разходи по определения в
приложение № 1 начин. От заключението на вещото лице по изготвената в
хода на производството съдебно – счетоводна експертиза се установява, че
реалният ГПР при включване и на разходите за възнаграждение по договора
за поръчителство е в размер от 176,67%. Налице е допуснато нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което договорът за
кредит е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
Предвид извода за основателност на главния иск, съдът не дължи
произнасяне по предявените евентуално съединени искове за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 4 от същия договор.
По исковете за нищожност на договора за предоставяне на гаранция:
Предявени са три иска в условията на евентуалност, като съдът не е обвързан
от заявената в исковата молба последователност на основанията за
нищожност, а е длъжен да разгледа същите според естеството на
поддържания порок, като държи сметка, че съществуването на някой от
пороците – основания за нищожност на сделката съгласно чл. 26 ЗЗД,
изключва или поглъща останалите (в този смисъл – решение № 97 от
08.02.2013 г. по т.д. № 196/2011 г. на ВКС, I т.о., определение №
494/05.08.2011 г. по ч.гр.д. № 267/11 г. на ВКС, ІV г.о. и др.).
8
Съобразявайки тези условия, настоящият съдебен състав намира, че
следва да разгледа предявените искове в докладваната последователност, а
именно: поради заобикаляне на закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл.
второ от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, евентуално - поради накърняване на
добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, предл.трето от ЗЗД, евентуално -
поради неравноправност, на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Според съдебната практика сделката е сключена при заобикаляне на закона,
когато забранена от закона цел се постига с позволени средства; когато макар
и от външна страна правната форма да е спазена, целта е чрез нея да се
постигне един непозволен или забранен от закона резултат. Сключената при
заобикаляне на закона сделка е поначало позволена, недопустима е нейната
по-далечна цел (така – решение № 475/14.07.2010 г. по гр.д. № 261/2009 г. на
ВКС, Четвърто ГО).
При преценка за действителността на договора следва да се съобразят
както отделните негови клаузи, така и съдържанието му в цялост – арг. от чл.
20 ЗЗД. В случая договорът за гаранция е сключен за обезпечаване
изпълнението на потребителя по договора за потребителски кредит, респ.
гарантира удовлетворяването на кредитора – заемодател „****“ АД.
Дружеството-гарант „****“ ЕООД е одобрено от заемодателя лице,
съобразно условията на чл. 4, т. 3 от договора за кредит, като освен това е и
свързано с него лице („****“ АД е едноличен собственик на капитала му). По
силата на гаранционната сделка потребителят се е задължил да заплати на
гаранта възнаграждение в размер на 1059 лв., което е платимо разсрочено,
наред с вноските по погасителния план на договора за кредит. От друга
страна, обезпеченият договор за кредит е сключен за сумата от 1500 лв. с
уговорен срок за връщане от 40 седмици и годишен процент на разходите от
41,71 %, близък до максималния размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. За да получи
тази заемна сума, потребителят на практика е бил принуден да сключи
договора за гаранция с избрано от кредитора търговско дружество, явяващо
се свързано с него лице, и е лишен от право на избор на контрагент и
възможност за индивидуално договаряне на клаузите по гаранционната
сделка. Предвид посочените параметри на заема и при направения по-горе
извод, според който възнаграждението по договора за гаранция следва да
бъде включено при изчисляване на общите разходи по договора за кредит,
9
ГПР /реално в размер от 176,67%/ би надвишил многократно нормативно
установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК праг от петкратния размер на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС (50 %
към датата на сключване на договора през 2021 г.). Според чл. 19, ал. 5 ЗПК
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Съобразявайки този забранен от закона резултат, свързаността между
кредитора и гаранта, размера на възнаграждението на последния, което се
равнява на почти половината от заетата сума, и уговорения начин за плащане
на това възнаграждение заедно с погасителните вноски по кредита, в полза на
кредитора „****“ АД, както и практическата невъзможност на потребителя да
избегне сключването на гаранционната сделка, съдът намира, че договорът за
гаранция е нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД, поради
заобикаляне на закона. Следователно и този главен иск е основателен и
следва да бъде уважен, като се прогласи нищожността на договора за
гаранция на посоченото основание, без да се разглеждат евентуално заявените
пороци на сделката.
По разноските: С оглед изхода на делото, направеното искане и
представения списък по чл. 80 ГПК, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищцата следва да бъдат присъдени сторените по делото разноски за заплатена
държавна такса в размер на 119 лв., както и сумата от 200лв.-депозит за ССЕ,
която да бъде възложена в тежест на всеки от ответниците. На основание чл.
38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата в полза на процесуалния
представител на ищцата адв. Д. В. М., вписан в ****, със съдебен адрес: гр.
****, бул. „****“ № 81, ет. 3, ап. Б, следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ и съдействие на
ищцата в размер на по 566 лв. за първия иск и суматао от 482лв. за втория иск
всеки иск, определени от съда по реда на чл. 36, ал. 2 от ЗА вр. чл. 2, ал. 5 и
чл. 7, ал. 2, т. 1 и 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения. Възнагражденията следва да бъдат
възложени в тежест на всеки ответник по арг. от чл. 78, ал. 1 от ГПК и 8 чл.
38, ал. 2 от ЗА.
Предвид изхода на делото, разноски на ответниците не се следват.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
10
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на Договор за паричен заем
№ **** от 20.07.2021г., сключен между заемателя Ж. Я. И., ЕГН:**********,
с адрес: с.****, обл.Варна, ул. „****“ № 47 и заемодателя „****“ АД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление: гр. ****, р-н ****, ж.к. „**** 7“,
бул. „****“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано заедно и поотделно от
изпълнителните директори **** и ****, на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК. ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на договор за договор за
предоставяне на гаранция №**** от 20.07.2022г., сключен между потребителя
Ж. Я. И., ЕГН:**********, с адрес: с.****, обл.Варна, ул. „****“ № 47 и
гаранта „****“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.
****, р-н ****, ж.к. „**** 7“, бул. „****“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от управителя ****, поради заобикаляне на закона, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. второ от ЗЗД.
ОСЪЖДА „****“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр. ****, р-н ****, ж.к. „**** 7“, бул. „****“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано заедно и поотделно от изпълнителните директори **** и
****, да заплати на Ж. Я. И., ЕГН:**********, с адрес: с.****, обл.Варна, ул.
„****“ № 47, сумата от 169 лв. (сто шестдесет и девет лева) за разноски по
делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „****“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. ****, р-н ****, ж.к. „**** 7“, бул. „****“ № 28, ет. 2, ап. 40-
46, представлявано от управителя ****, да заплати на **** (с предишно
фамилно име Н.), ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ж.к. „****“ № 58, вх. 1,
ет. 4, ап. 10, сумата от 150 лв. (сто и петдесет лева) за разноски по делото, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „****“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр. ****, р-н ****, ж.к. „**** 7“, бул. „****“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано заедно и поотделно от изпълнителните директори **** и
****, да заплати на адв. **** В. М., вписан в ****, със съдебен адрес: гр.
****, бул. „****“ № 81, ет. 3, ап. Б, сумата от 566 лв. (петстотин шестдесет и
шест лева) за адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна
адвокатска помощ и съдействие на ищцата, на основание чл. 38, ал. 2 във вр.
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
11
ОСЪЖДА „****“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. ****, р-н ****, ж.к. „**** 7“, бул. „****“ № 28, ет. 2, ап. 40-
46, представлявано от управителя ****, да заплати на адв. **** В. М., вписан
в ****, със съдебен адрес: гр. ****, бул. „****“ № 81, ет. 3, ап. Б, сумата от
482 лв. (четиристотин осемдесет и два лева) за адвокатско възнаграждение за
предоставената безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата, на
основание чл. 38, ал. 2 във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал. 2
ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
12