№ 2489
гр. София, 14.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело №
20241110138920 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл.124 ГПК. Предявени са насрещни
искове с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, вр.чл.79, ал.1, вр.чл.9, ал.1
ЗПК, а в условията на евентуалност иск с правно основание чл.55 ЗЗД.
Производството е образувано по предявен от *** срещу „***“ ООД иск за
признаване за установено, че в сключеният между страните договор за потребителски
кредит № 100С6571 от 05.09.2023 г. е недействителен.
В производството са приети за съвместно разглеждане наред с първоначално
предявения иск, предявени от „***“ ООД против ***, осъдителни искове, както следва:
1/ за сумата от 800,00 лева, представлява главница по договор №
OL00083964/05.09.2023 г. и 2/ за сумата от 170,00 лева, представляваща такса за
експресно разглеждане, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата
на предявяване на насрещния иск до окончателното изплащане. В условията на
евентуалност е предявен осъдителен иск за сумата от 800,00 лева, получена по
недействителен договор за заем, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на насрешния иск.
В исковата молба ищецът твърди, че на 05.09.2023 г. сключил договор за
потребителски кредит с ответното дружество, по силата на който ми била предоставена
в заем сумата от 800,00 лева. Поддържа, че договорът е сключен в нарушение на
разпоредбите на ЗПК, поради което е недействителен. В тази насока излага доводи, че
в договора за кредит не е представен реалния размер на ГПК, не е посочено кои
разходи са включени при изчисляването му, както и не са взети предвид всички
1
разходи по кредита. С оглед предходното, според ищеца посочения размер на ГПР го е
поставил в заблуждение и го е подтикнал да вземе решение за сключване на сделка,
които в противен случай не би взел. По изложените в исковата молба доводи и
съображения, ищецът обуславя правния си интерес от предявения иск.
В подадения в срока по чл.131 ГПК отговор не се оспорва наличието на
облигационно правоотношение между страните в резултат на сключения договор,
описан в исковата молба. Оспорват се изложените в исковата молба твърдения относно
нищожност на процесния договор с доводи, че основните данни на ГПР са посочени в
договора, ясни са и не се нуждаят от пояснение. По отношение на таксата за бързо
разглеждане на кредита се сочи, че тя не е част от разходите на получателя, защото не
е свързана с усвояването и управлението на кредита, а с бързината на отпускането му.
По изложените в отговора доводи и съображение, се иска отхвърляне на предявения
иск.
В срока по чл.131 ГПК по делото са предявени насрещни искове, за които се
излагат доводи, че на падежа на задължението – 05.10.2023 г., М. не е погасил никаква
част от кредита, нито таксата за експресно разглеждане на документи. С оглед
предходното, дружеството обосновава правен интерес от предявените искове за
главница, такса за експресно разглеждане и лихва за забава по процесния договор. В
условията на евентуалност, в случай, че съдът намери договора за недействителен,
обуславя интерес от иск за неоснователно обогатяване на ответника по този иск за
сумата, представляваща главница, получена по недействителен договор за
потребителски кредит.
В отговора на насрещната искова молба се излагат доводи за допустимост и
основателност по отношение на сумата за главница. Ответникът по този иск не
оспорва дължимостта на сумата, то счита, че не е дал повод за завеждането на дело за
същата. По отношение на втория насрещен иск изразява становище, че се припокрива
с предявения с първоначалната искова молба.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
С доклада по делото, обявен за окончателен в първото по делото открито
съдебно заседание без възражения от страните съдът е обявил за ненуждаещо се от
доказване наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за
потребителски кредит №OL00083964/05.09.2023 г., по силата на който *** ООД е
предоставило на *** кредит в размер на 800,00 лева.
От приложения по делото индивидуален договор за потребителски кредит №
OL00083964 от 05.09.2023 г. се установява още, че същият е бил сключен при лихвен
процент по кредита – 0,00 %; годишен процент на разходите – 0,00 %; при такса
експресно разглеждане в размер на 170,00 лева; брой погасителни вноски – една, при
2
обща стойност на плащанията – 970,00 лв., с падеж – 05.10.2023 г.
Съгласно чл.12, ал.1 от договора, ***получателят има право да поиска
допълнителна услуга от ***ра, изразяваща се в експресно разглеждане на искането
муза кредит. В случай, че ***получателят поиска такава услуга, искането му се
разглежда до 20 (двадесет) минути от изпращането на коректно попълнена
апликационна форма в профила на ***получателя. Съгласно ал.2 за закупуване на
допълнителната услуга по предходната алинея ***рът събира такса, посочена в
условията и параметрите на договора. Съгласно ал.3 таксата за експресно разглеждане
е включена в погасителния план и се дължи на равни погасителни вноски, ведно с
останалите компоненти на задължението.
По делото е представен погасителен план – Приложение № 1 към договора, в
който са посочени броят, падежът, общият размер на погасителната вноска, както и
компонентите й.
Други относими и допустими доказателства не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Сключеният между страните договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние, попада в обхвата на чл.9, ал.1 ЗПК и има характеристика на потребителски
договор, тъй като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1
ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143
и чл. 146 ЗЗП.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от
т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
3
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
В конкретния случай клаузата на чл.12, ал.2 от процесния договор, предвиждаща
заплащане на такса за допълнителна услуга по чл.12, ал.1 противоречи на чл. 10а, ал.
2 ЗПК, забраняващ заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита. В случая нормата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, допускаща събиране
от потребителя на такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит е неприложима, тъй като процесната такса е начислена след
като кредитът е вече отпуснат и е свързана с основното задължение на ***ра -
предоставяне на заем, а допълнителните услуги не трябва да са свързани с него.
Налага се извод, че тази такса е всъщност печалба за ***ра, надбавка към главницата,
която се плаща периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР, като в
случая това законово изискване не е спазено.
Следва да се отбележи, че с Решение от 21.03.2024 г. по дело С714/22 на СЕС е
прието, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на
месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“, а оттам и на понятието „годишен процент
на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити, когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, а
когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане
от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Предвид гореизложеното клаузата, предвиждаща такса за експресно
разглеждане в процесния договор за кредит, противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради
което е нищожна.
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит
не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува
буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а
нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както
подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде
4
потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в
заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта
за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на
чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща чистата стойност на кредита,
без да дължи лихва или други разходи по кредита.
По изложените съображения, съдът намира предявеният установителен иск за
нищожност на договора за потребителски кредит за основателен.
Предвид уважаването на главния иск, следва да бъде разгледан предявения
насрещен иск с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, вр.чл.79, ал.1, вр.чл.9, ал.1
ЗПК.
По въпроса допустимо ли е предявен на договорно основание иск да бъде
уважен на основание чл.23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, при
положение че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла
на чл.22 ЗПК, е формирана константна практика на ВКС - решение № 50174/26.10.2022
г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. №
1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и др., според които договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който ***рът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
При недействителност на договора съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по
предявен на договорно основание иск, съдът следва да установи с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на
чл.23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се
5
извърши в отделно производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би
се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта
на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за
потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна
давност, което би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно
обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в
специалния ЗПК. В конкретния случай, както бе посочено и по-горе, между страните
не се спори, че ответникът по насрещните искове е усвоил по процесния договор
сумата от 800 лв., както и че във връзка с процесния договор не е заплатила същата.
Предвид изводите за недействителност на сключения договор, то ответникът дължи
заплащане само на чистата стойност на кредита, а именно – сумата от 800,00 лева.
С оглед предходното, предявеният насрещен иск за сумата от 800,00 лева следва
да бъде уважен като основателен, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на насрещната искова молба в съда – 12.08.2024 г. до окончателното
изплащане. Предявеният насрещен иск за сумата от 170,00 лева е неоснователен
поради изложените по предявения главен иск мотиви, поради което следва да бъде
отхвърлен.
Поради уважаване на предявените главни насрещни искове, не са налице
вътрешно-процесуалните предпоставки за разглеждане на предявения в условията на
евентуалност насрещен иск.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК на първоначалния ищец
следва да бъдат присъдени разноски в размер на 50,00 лева – платена държавна такса.
Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие е, че ищецът и
процесуалния му представител са договорили безплатна процесуална защита и
съдействие по производството на основание чл.38, ал.1, т.3 ЗА. Следва да се има
предвид, че съдът не е обвързан от посочения в списъка по чл.80 ГПК размер на
адвокатското възнаграждение, тъй като съгласно чл.38, ал.2 ЗА определяне размера му
е изцяло в правомощията на съда.
Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от
24.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101,
§1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
6
обвързан от размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно
правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния
представител действия.
На последно място следва да се отбележи, че целта на разпоредбата на чл.38 ЗА
е определени категории лица да имат възможност да получат безплатна правна помощ,
но не води автоматично до извод, че адвокатът ще реализира икономическа облага
чрез поемането на процесуално представителство, респ. предоставянето на правни
съвети. Следва да се отбележи още, че когато се поемат т.нар. „pro bono“ случаи,
адвокатът носи икономическият риск. Отделно от предходното, нито е в съответствие
със закона, нито с добрите нрави, чрез договор за правна защита и съдействие, при
условията на чл.38 ЗА, да се търси икономическа облага.
В случая повдигнатият спор не се отличава с правна или фактическа сложност,
която да е обусловена от събирани в производството доказателства и доказателствени
средства, като производството е приключило с провеждането на едно открито съдебно
заседание, в което процесуалният представител на ищеца не се е явил. Ето защо, като
взе предвид горепосочените критерии, съдът намира, че в полза на адв. К. следва да
бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.
Сторените от ответника разноски по главните искове следва да останат за негова
сметка.
С оглед изхода от спора по насрещните искове на ищеца по същите се дължат
разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК. Видно от доказателствата по делото е, че
ответното дружество е направило разноски в общ размер на 450,00 лева, от които 50,00
лева – платена държавна такса по предявените насрещни искове и сумата от 400,00
лева – платено в брой адвокатско възнаграждение. Съразмерно на уважената част от
предявените искове на ищеца по насрещните искове следва да бъде присъдена сумата
от 371,13 лева.
Съдът намира обективираното в отговора на насрещния иск становище относно
приложимостта на чл.78, ал.2 ГПК за неоснователно. Това е така, тъй като с подаване
на исковата молба в съда е дал повод за предявяване на насрещните искове за
неплатените от него суми по процесния договор за кредит. Следва да се има предвид,
че една от предпоставките за предявяване на насрещен иск е именно „връзката с
първоначалния иск“.
На основание чл.78, ал.3, вр.чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.3 ЗА съдът определя на
процесуалния представител на ответника по насрещните искове възнаграждение в
размер на 100,00 лева. Това е така, тъй като както бе посочено и по-горе, делото не е
от фактическа и правна сложност, процесуалния представител не се е явил на
проведеното открито съдебно заседание, а единственото процесуално действие е
7
изготвяне и подаване на отговор на предявени насрещни искове, в който е
обективирано частично признание. Съразмерно на отхвърлената част от насрещните
искове, ищцовото дружество следва да заплати на процесуалния представител на
ответника по насрещните искове адвокатско възнаграждение в размер на 17,53 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от ***, ЕГН ********** срещу
„***“ ООД, ЕИК: ***, седалище и адрес на управление: гр. ***, ап. офис 32 иск с
правно основание чл.124, ал.1 ГПК - че сключеният между страните индивидуален
договор за потребителски кредит № OL00083964 от 05.09.2023 г. е недействителен.
ОСЪЖДА ***, ЕГН ********** да заплати на „***“ ООД, ЕИК: ***, седалище
и адрес на управление: гр. ***, ап. офис 32, на основание чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД,
вр.чл.79, ал.1, вр.чл.9, ал.1 ЗПК, сумата от 800,00 лева, представлява просрочена
главница по индивидуален договор за потребителски кредит № OL00083964/05.09.2023
г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на насрещната искова
молба в съда – 12.08.2024 г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск за сумата от 170,00 лева, представляваща такса за експресно
разглеждане по индивидуален договор за потребителски кредит №
OL00083964/05.09.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване
на насрещния иск до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „***“ ООД, ЕИК: ***, седалище и
адрес на управление: гр. ***, ап. офис 32 да заплати на ***, ЕГН ********** сумата
от 50,00 лева, представляваща направени разноски в производството пред
първоинстанционния съд.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК ***, ЕГН ********** да заплати на
„***“ ООД, ЕИК: ***, седалище и адрес на управление: гр. ***, ап. офис 32 сумата от
371,13 лева, представляваща направени разноски в производството пред
първоинстанционния съд, съразмерно на уважената част от предявените насрещни
искове.
ОСЪЖДА „***“ ООД, ЕИК: ***, седалище и адрес на управление: гр. ***, ап.
офис 32 да заплати на адвокат ***, вписан при Адвокатска колегия – Хасково с личен
№ **********, със служебен адрес: гр.***, на основание чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.3 ЗА,
сумата в размер на 300,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по
производството пред първоинстанционния съд за оказана безплатно адвокатска помощ
и съдействие на ищеца по предявения с първоначалната исковата молба иск и сумата
от 17,53 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по производството пред
първоинстанционния съд за оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на
8
ответника по предявените насрещни искове, съразмерно на отхвърлената част от
същите.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9