РЕШЕНИЕ
№62
гр. Самоков, 27.04.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
САМОКОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в публичното съдебно заседание, проведено
на осми юли през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ
ЯНКО ЧАВЕЕВ
при участието на секретаря Параскева
Георгиева сложи за разглеждане докладваното от съдията гр. д. № 1384 по описа на съда за
„Ю.Б.” АД, гр. С. е предявило срещу К.Х.Р. ***, искове за установяване
съществуването на свои вземания срещу него за сумата 6506,86 лв.,
представляваща дължима и неплатена главница по Договор за потребителски кредит
с № FL 682.../04.04.2013 г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 02.04.2018 г. до окончателното й изплащане;
за сумата в размер 948,03 лв., представляваща възнаградителна лихва по договора
за потребителски кредит за период от 04.02.2017 г. до 09.02.2018 г., както и за
сума в размер 212,99 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода
от 04.02.2017 г. до 22.03.2018 г. Ищецът претендира и присъждане на разноските
в заповедното и исковото производство.
Твърди се в исковата молба, че
страните сключили горепосочения договор за потребителски кредит на 04.04.2013
г., като с него ищецът се задължил да предостави на ответника кредит в размер
10390 лв. за пълно предсрочно погасяване на задълженията по предходно сключен
между същите страни договор за потребителски кредит от
За тези свои вземания ищецът подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу ответника въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК, по което било образувано ч. гр. дело № 311/2018 г.
на РС – Самоков. С влязло в сила разпореждане в заповедното производство съдът
уважил заявлението изцяло, а в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК ответникът
депозирал възражение срещу издадената заповед за изпълнение. Изложените
обстоятелства обосновават твърденията на ищеца за наличие на правен интерес от
предявяване на установителни искове за вземанията.
В срока по чл. 131 от ГПК
ответникът е представил отговор на исковата молба, в който е оспорил исковете и
е заявил становище за тяхната неоснователност.
В отговора на исковата молба са изложени
твърдения, че сумата по процесния договор за потребителски кредит била
предоставена на ответника за погасяване на задължение по договор за
потребителски кредит, сключен между него и банката-ищец на 01.09.2011 г., който
пък от своя страна бил сключен за предоставяне на сума за погасяване на задължения
по договор за потребителски кредит, сключен на 03.12.2007 г. Твърди се в
отговора на исковата молба, че по предходните договори за потребителски кредит
ответникът погасил в повече от дължимото, включително и чрез отпуснатите му
нови кредити. Тези обстоятелства обосновават твърденията на ответника, че не
дължи претендираните суми по процесния договор за потребителски кредит.
Изложени са в отговора на исковата молба и съображения, че начислените лихви по
процесния договор са явно несправедливи и незаконосъобразни.
Пред съда ищецът се представлява
от пълномощника си адв. Пламен Бахчеванов, който заявява, че поддържа исковете.
Ответникът се представлява от
пълномощника си адв. Стойка Карабонева, която
заявява, че оспорва исковете по съображенията, изложени в отговора на исковата
молба. В хода на устните състезания пълномощникът на ответника изразява
становище за неоснователност на исковете и отправя искане за тяхното
отхвърляне.
Съдът, като прецени по свое
убеждение събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал.
1 от ЗЗД.
Исковете са допустими с оглед
установените от приложеното ч. гр. д. № 311/2018 г. на РС – Самоков
обстоятелства, че в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК ответникът – длъжник в
заповедното производство е подал възражение срещу издадената заповед за
изпълнение, поради което на заявителя – настоящ ищец е указана възможността да
предяви установителни искове за вземанията по заповедта за изпълнение в
едномесечен срок от съобщението и този срок е спазен. На съществуващия правен
интерес у ищеца от предявяване на установителни искове за тези вземания
съответства изявлението му на няколко места в исковата молба, че предявява
именно такива искове, въпреки известната юридическа непрецизност при
формулиране на отправеното до съда искане (петитум на
исковата молба).
По съществото на исковете съдът
намира следното:
Между ищеца и ответника валидно е
възникнало облигационно отношение, основано на сключен между тях на 04.04.2013
г. договор за потребителски кредит № FL 682.... По силата на този
договор ищецът е отпуснал на ответника потребителски кредит в размер 10390 лв.
за пълно предсрочно погасяване на задълженията по друг договор за потребителски
кредит (с № FL 604527/01.09.2011
г.), сключен между същите страни, а ответникът се е задължил да върне тази сума
заедно с дължимите лихви при уговорените условия и срокове, с краен срок за
погасяване на кредита 04.04.2020 г.
Основните възражения на ответника
в отговора на исковата молба, доразвити от пълномощника му в съдебно заседание
на 27.05.2019 г., се основават на твърденията, че той сключил този договор във
връзка с преструктуриране на задълженията му по два предходни договора за
кредит, последователно сключени със същия ищец през
Тези твърдения и обоснованите с
тях възражения на ответника са изцяло неотносими към предмета на доказване в
настоящото производство. Съдът е изложил съображения за това в извършения
доклад по делото в открито съдебно заседание на 27.05.2019 г. и не намира
основание да ги ревизира, поради което те не следва да бъдат преповтаряни. Тъй
като обаче те са били изложени най-вече във връзка с разпределянето на
доказателствената тежест в процеса, рефлектирало и върху произнасянето по
доказателствените искания на страните, то с решението по делото следва да се допълни,
че тези твърдения и възражения на ответника не засягат основанието и размера на
процесните вземания.
Тези вземания произтичат от
сключения между страните договор за потребителски кредит, който като юридически
факт е тяхното основание. Безспорно е по делото и е отразено в чл. 1 от
договора обстоятелството, че с този договор страните изрично са се съгласили
потребителският кредит - негов предмет, да бъде предоставен с определена цел, а
именно за погасяване на задълженията на ответника по договор за потребителски
кредит № FL 604527/01.09.2011
г. Също така се установява безспорно от приетото заключение на вещото лице Ж.Д. по първоначалната съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ),
че сумата на кредита по договора от 04.04.2013 г. е изцяло усвоена в деня на
сключването му като с нея е погасен друг потребителски кредит. Уговарянето в
договора, че кредитът се предоставя целево, е допустимо, но целта на
предоставянето му не е основание на договора. Процесният
договор за кредит е двустранен и възмезден, поради което неговото основание по
смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. първо от ЗЗД е насрещното поемане на задължения,
т. е. размяната на престации, всяка от които се
предоставя на насрещната страна, защото и последната е поела насрещни
задължения към първата. Ищецът е поел задължение към ответника да му предостави
паричен кредит, защото ответникът се е задължил да му го върне и да му плати
възнаградителна лихва, а ответникът е поел тези задължения, защото ищецът се е
задължил да му предостави кредит и само в тази взаимна причинност на насрещните
задължения се състои основанието на договора (causa). По тези
съображения, ако с усвояване на кредита ответникът недължимо е платил по предишен
договор за кредит с ищеца, това би могло евентуално да обоснове негов иск по
чл. 55 от ЗЗД, респ. чл. 59 от ЗЗД, основан на плащането по предишния договор
(какъвто не е предявен в настоящото производство), но не лишава процесния
договор от 04.04.2013 г. – по силата на който той е получил средства, за да
плати по предишния договор – от основание или causa по смисъла на чл. 26, ал. 2,
изр. първо от ЗЗД, която липса на основание на договора да доведе до неговата
нищожност. Ето защо дори и да съществува, икономическата връзка между този
договор и предходни такива, сключени между същите страни, не обосновава извод,
че в основанието му в гореизяснения смисъл на това
юридическо понятие, се включва съществуването на задължения по предходни
договори, нито че дължимостта на плащането по тях се
отразява на наличието на такова основание. Извън обсъдената дотук неотносимост
на дължимостта на плащанията от ответника по
предходните договори за кредит с ищеца към наличието на основание на процесния
договор като условие за неговата действителност, твърденията и възраженията на
ответника за недължимост на тези плащания нямат
никаква друга връзка с предмета на делото.
Възражението на ответника за
неравноправност на договорната клауза за възнаградителна лихва е направено от
пълномощника му едва в хода на устните състезания, поради което с оглед
редакцията на чл. 7 от ГПК, действаща към датата на тяхното приключване, съдът
не е бил длъжен служебно да се произнесе по него по аргумент от разпоредбите на
чл. 147, т. 1, вр. чл. 133 от ГПК. Независимо от това съдът намира за
необходимо да посочи, че възражението е по същество неоснователно. С чл. 3 (1)
и (2) от договора страните са се съгласили, че за усвоения кредит ответникът
дължи на ищеца променлива годишна лихва, формирана от сбора на базовия лихвен
процент (БЛП) на ищеца за потребителски кредити в лева за съответния период на
начисляване на лихвата плюс договорна надбавка, определена в различни размери
за първите девет месеца от срока на издължаване на кредита и за остатъка до
края на този срок. Условията и редът за промяна в БЛП са посочени в чл. 3 (6)
от договора. От преценката на тези уговорки в договора в тяхната съвкупност не
се налага извод за наличието на кумулативните предпоставки за неравноправност
на клаузата за възнаградителна лихва съгласно основния текст на чл. 143 от
Закона за защита на потребителите в редакцията му, действаща към датата на
сключване на договора (обн. ДВ, бр. 99/2005 г.) и към
датата на приключване на устните състезания по делото (обн.
ДВ, бр. 57/2015 г.), а именно – тя да е уговорена във вреда на ответника, да не
отговаря на изискването за добросъвестност и да води до значително неравновесие
между правата и задълженията на страните по договора. Това е така, защото едностранната
промяна в размера на договорната възнаградителна лихва е установена като
възможност при изменение на обективни пазарни показатели, релевантни за
определяне на променливия елемент от тази лихва – БЛП, приложим не само в
отношенията между ищеца и конкретния потребител - ответника. В тази връзка,
клаузата за договорна възнаградителна лихва в договора между страните не
съдържа и признаци на неравноправност, визирани в примерното изброяване по чл.
143, т. 1-19 от ЗЗП. Отделно от това, разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от
Закона за потребителския кредит (ЗПК) също не изключва възможността в договор
за потребителски кредит да се уговори възможност за едностранна промяна на
лихвения процент по кредита при определени условия и ред, а такива в процесния договор са уговорени.
Изложените в хода на устните
състезания от пълномощника на ответника доводи, че ищецът едностранно е
променил лихвения процент по кредита, без да уведоми за това ответника,
представляват възражение по фактите, което е направено след изтичане на срока
за отговор на исковата молба, поради което не следва да бъде обсъждано, тъй
като съдът не е имал възможност в доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1
от ГПК да разпредели между страните тежестта за тяхното доказване. Независимо
от това и за пълнота на изложението съдът намира за необходимо да отбележи, че
от таблицата в констативно-съобразителната част към заключението на вещото лице
Ж.Д. по допълнителната ССЕ се установява, че до
04.02.2017 г., докогато са извършвани плащания по кредита и на която дата е
настъпило материално-правното основание по чл. 15 (5) от договора за обявяване
предсрочна изискуемост на вземанията на ищеца, размерите на погасителните
вноски са такива, каквито са уговорени в чл. 6 (1) т. 1 и 2 от договора при
неговото сключване. Тоест ищецът не е упражнил договорната възможност
едностранно да увеличи договорната възнаградителна лихва по кредита, което по
реда на чл. 6 (2) от договора да рефлектира върху размера на погасителните
вноски. Казано иначе, претенцията за договорна възнаградителна лихва се основава
на нейния определен размер съгласно договора (в който величината на БЛП,
валиден при неговото сключване, както и на лихвената надбавка за различните
периоди, са фиксирани), а не на неин размер, който е увеличен впоследствие.
Само при обосноваване на претенцията за договорна възнаградителна лихва с
едностранно изменение на нейния размер след сключване на договора въпросите
дали такава клауза е неравноправна и дали е спазен редът за промяна на този
размер биха били относими към спора, а такъв не е
конкретният случай.
Що се касае до лихвите за забава,
съгласно чл. 8 от договора при просрочие на дължимите погасителни вноски, както
и при предсрочна изискуемост на кредита, ответникът дължи лихва за забава за
времето на забавата в размер на законната лихва за забава, чийто размер се
определя от Министерския съвет. Установява се от приетото заключение по
допълнителната ССЕ, че всяка от погасителните вноски с падежи след 04.02.2014
г. е забавена, поради което общият размер на лихвата за забава върху
погасителните вноски с падежи до 04.02.2017 г. е 100,53 лв. Тази сума не
представлява начисляване на „лихва върху лихва”, както сочи пълномощникът на
ответника в хода на устните състезания, а е обезщетение за забавено изпълнение
на договорните задължения на ответника за плащане на месечни погасителни анюитетни вноски. Освен това, според заключението по
допълнителната ССЕ, от погасителните вноски, плащани в периода от 04.05.2013 г.
до 04.02.2017 г. не са удържани суми за начислените в този период лихви за
забава. Затова е изключен извод, че поради евентуално неправилно начисляване и
удържане на лихви за забава за този период, с извършените плащания е била погасена
по-малка част от главницата или договорната възнаградителна лихва и че поради
това неоснователно се претендират като непогасени по-големи от дължимите техни
размери. Ето защо въпросът за правилното изчисляване на законната лихва за
забава върху просрочените погасителни вноски до 04.02.2017 г. е без правно
значение по делото, още повече, че претенция за заплащане на законна лихва за
забава за този период не е предявена.
Установява се от приетото
заключение по първоначалната ССЕ и от разясненията на вещото лице в с. з. на
27.05.2019 г. при защитата на това заключение, че последното плащане на
погасителна вноска по кредита е извършено на 03.10.2017 г. и е погасило вноска
с падеж 04.01.2017 г., след което, до подаването на 02.04.2018 г. на заявление
за издаване на заповед за изпълнение относно вземанията, не са извършвани
повече плащания на месечни погасителни вноски по кредита. С оглед това
установено по делото обстоятелство ищецът законосъобразно е упражнил правото си
съгласно чл. 15 (5) от договора едностранно да обяви предсрочна изискуемост на
всички свои вземания по този договор – поради непогасяване изцяло или отчасти
на която и да е вноска от главницата или лихвата по кредита. По делото се
установява, че писмото, в което това изявление на ищеца е обективирано, е
достигнало до ответника преди 02.04.2018 г. (датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, по което е образувано ч. гр. д. №
311/2018 г. на РС – Самоков), а именно – на 09.02.2018 г., когато на посочения
в договора адрес на ответника (негов постоянен и настоящ адрес към тази дата,
видно от материалите по заповедното производство), същото е получено от
съпругата му Гергана Б. Ранова
срещу подпис. В отговора на исковата молба не са наведени никакви възражения във
връзка с връчването на уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост на
вземанията на ищеца, поради което, а и с оглед неоспорените писмени
доказателства, съдът намира, че то е редовно връчено на ответника на 09.02.2018
г. по реда на чл. 20 от договора.
Съгласно заключението по
първоначалната ССЕ и предвид устните разяснения на вещото лице в с. з. на
27.05.2019 г. при защитата му, към датата на обявяване на предсрочната
изискуемост на вземанията на ищеца срещу ответника по процесния
договор, предсрочно изискуемата главница е била в размер 6506,86 лв., а
предсрочно изискуемата договорна възнаградителна лихва е била в размер 948,03
лв. В заключението си вещото лице е взело предвид плащания, извършени след
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с които тези
вземания са съразмерно частично погасени и към датата на приемане на
заключението предсрочно изискуемата главница е в размер 6222,58 лв., а
предсрочно изискуемата договорна възнаградителна лихва е в размер 897,78 лв.
Предвид обстоятелството, че предсрочната изискуемост на задълженията за
главница и договорна възнаградителна лихва е възникнала едновременно и че тези
задължения са по-обременителни за ответника в сравнение със задължението му за
лихва за забава за периода, за който тя се претендира (04.02.2017 г. –
22.03.2018 г.), тъй като са лихвоносни, както и предвид неоспорената от
страните съразмерност в погасяването им с плащания след образуване на
заповедното производство, съдът намира, че в съответствие с чл. 76, ал. 1, изр.
второ и трето от ЗЗД тези плащания са погасили посочените от експертизата части
от именно тези задължения. При съблюдаване на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК, за непогасените части от тези вземания – 6222,58 лв. предсрочно изискуема
главница и 897,78 лв. предсрочно изискуема договорна възнаградителна
лихва исковете за установяване на съществуването им са основателни и следва да
бъдат уважени, а за разликата до пълните им предявени размери – отхвърлени като
погасени чрез плащане.
За периода от 04.02.2017 г. до
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение ответникът не е
плащал погасителните вноски по кредита, всяка в уговорен размер 208,63 лв.
Затова от тази дата до обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията на
ищеца по процесния договор на 09.02.2018 г.
ответникът му дължи обезщетение за забавеното им изпълнение в размер на
законната лихва за забава върху всяка от тях за съответния период на забавата.
При използване на автоматизирана система за изчисляване на законна лихва (https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html)
и без на съда да са необходими специални знания в тази насока, се установява,
че общият размер на законната лихва за забава върху погасителните вноски от
този период, дължима за период с начални моменти от 04.02.2017 г. до 04.02.2018
г. и общ краен момент – 09.02.2018 г. е 142,97 лв. За периода от 10.02.2018 г.
до 22.03.2018 г. (краен момент на претенцията за лихва за забава, посочен от
ищеца) ответникът дължи обезщетение за забавено изпълнение на предсрочно
изискуемата главница, което изчислено по същия начин върху нея, за този период
е в размер 74,11 лв. Така общият размер на задължението на ответника за
заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на задълженията му по договора
за кредит за периода от 04.02.2017 г. до 22.03.2018 г. е 217,08 лв. В
съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес и при липса на
изменение на иска същият следва да бъде изцяло уважен в по-малкия му предявен
размер за същия период – 212,99 лв.
По разноските:
В настоящото производство ищецът
е сторил разноски в общ размер 1220,91 лв., от които 194,84 лв. са общ размер
на довнесената държавна такса за исковото производство, 170 лв. са внесен
депозит за възнаграждение на вещо лице по съдебно-счетоводната експертиза и
856,07 лв. са платено адвокатско възнаграждение съгласно представеното преводно
нареждане. Независимо от изхода на делото ответникът дължи да заплати на ищеца
тези разноски в цялост, тъй като е дал повод за завеждане на делото, а и
частичното отхвърляне на исковете се дължи на плащания, за които не се спори,
че са осъществени след образуване на заповедното производство по ч. гр. д. №
311/2018 г. на РС – Самоков, което съгласно чл. 422, ал. 1 от ГПК се счита за
дата на предявяване на иска. По същите съображения ответникът няма право на
разноски независимо от частичното отхвърляне на исковете.
Съдът не дължи изричен диспозитив
за разноските на ищеца в заповедното производство. Постановките на т. 12 от
съобразителната част и диспозитива на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК
на ВКС относно произнасяне с осъдителен диспозитив в настоящото производство и
за разноските на ищеца в заповедното производство са неприложими в конкретния
случай. Въз основа на издадената в заповедното производство заповед за
незабавно изпълнение ищецът се е снабдил с изпълнителен лист за тези разноски,
като включително и за тяхното събиране е образувано изпълнително производство.
Затова ответникът не следва да бъде повторно осъждан да ги заплаща. От друга
страна, установителен диспозитив за разноските в заповедното производство е
недопустим.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, съществуването на вземания на „Ю.Б.” АД, ЕИК
000694..., със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „О.п.”
№ 260, срещу К.Х.Р., ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес ***, за сумата 6222,58
лв., представляваща неплатена част от предсрочно изискуема и дължима на
основание 79, ал. 1 от ЗЗД главница по сключен между страните договор за потребителски
кредит № FL 682.../04.04.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 02.04.2018
г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
ч. гр. д. № 311/2018 г. на РС – Самоков до окончателното й изплащане, за сумата
897,78 лв., представляваща неплатена част от предсрочно изискуема и
дължима на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД договорна възнаградителна лихва по
договора за потребителски кредит за периода от 04.02.2017 г. до 09.02.2018 г.
(датата на настъпване на последиците от обявяване на предсрочната й
изискуемост), както и за сумата 212,99 лв., представляваща обезщетение
за забавено изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит,
дължимо на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на законната лихва върху тях
за периода от 04.02.2017 г. до 22.03.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ предявените от „Ю.Б.” АД
срещу К.Х.Р.: иск с правно основание чл. 422, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на свое вземане
за главница по договор за потребителски кредит № FL 682.../04.04.2013 г. – В ЧАСТТА МУ за разликата
над 6222,58 лв. до пълния предявен размер от 6506,86 лв. и иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на свое вземане за договорна възнаградителна лихва по договора
за потребителски кредит за периода от 04.02.2017 г. до 09.02.2018 г. – В ЧАСТТА
МУ за разликата над 897,78 лв. до пълния предявен размер от 948,03 лв.
ОСЪЖДА К.Х.Р., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, да заплати на „Ю.Б.” АД, ЕИК
000694..., със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „О.п.”
№ 260, сумата 1220,91 лв. за разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
въззивна жалба пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на
препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: