Номер 31823.09.2020 г.Град
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – СливенПърви въззивен граждански състав
На 23.09.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Ц. Сандулов
Юлиана И. Толева
Секретар:Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20202200500519 по описа за 2020 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение №
625/06.07.2020г. по гр.д. № 199/2019 г. на СлРС, с което е признато за
установено на основание чл. 23 ал. 1 от СК по отношение на А. С. А. , че
следният недвижим имот – самостоятелен обект в сграда с идент. №
67338.525.112.4.7 по КК на Сливен от 2006г., с адрес на ПИ гр. Сливен, кв.
„Българка“ 31, вх. Г, ет. 3 ап. 7, в сграда с идент. № 67338.525.112.4,
разположена в ПИ с идент. № 67338.525.112, с предназначение на
самостоятелния обект: жилище, апартамент н аедно ниво, с площ 59, 25
кв.м., състоящ се от две стаи, кухня и сервизно помещение, ведно с избено
помещение № 7 с площ 2, 62 кв.зм. и 2, 06% ид.ч. от общите части на
сградата е индивидуална собственост на Кина Георгиева Иванова и
ответникът е осъден да заплати разноските на ищцата и държавна такса
по сметка на съда.
Решението е обжалвано изцяло от ответника в първоинстанционното
производство.
Въззивникът се оплаква от постановения акт, като го счита за
необоснован, неправилен и незаконосъобразен. Твърди, че при формирането
1
на фактическите и правните си изводи съдът не е извършил пълен, цялостен
и подробен анализ на събраните гласни доказателствени средства, което е
довело до погрешно крайно решение. Въззивникът излага своята
интерпретация на свидетелските показания, твърдейки и, че част от тях
са противоречиви, като извежда заключение, че паричните средства от
родителите на ищцата са дадени общо на двамата съпрузи. Така
презумпцията за дарение само на ищцата била успешно оборена в хода на
производството.
Поради изложеното моли въззивния съд да отмени атакуваното
решение като неправилно и да постанови ново, с което отхвърли предявения
иск. Претендира разноски за двете инстанции.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната страна е подала писмен
отговор, в който се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба.
Въззиваемата намира постановеното решение за правилно, обосновано и
законосъобразно. Излага подробни контра аргументи на съображенията,
изложени във въззивната жалба. Прави анализ на събраните гласни
доказателства чрез разпит на свидетели и заявява, че те категорично
установяват твърдението й, че процесното жилище е закупено изцяло със
средства, дарени й лично от нейните родители. Счита, че няма
противоречие в показанията на ангажираните от нея свидетели и излага
доводи в тази насока.
С оглед изложеното въззиваемата моли съда да потвърди обжалваното
решение.
Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция
разноски.
В отговора не са направени нови доказателствени или други
процесуални искания.
В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
2
В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично и не се
представлява, за не го се явява процесуален представител по пълномощие по
чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я
уважи, оспорва отговора. Развива подробни съображения в защита по
същество. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна.
В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично, за нея се
явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,
който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа отговора,
няма доказателствени или други процесуални искания. Моли въззивния съд да
потвърди атакуваното решение, като го счита за правилно и
законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и
следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението,
е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед
разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Предявеният иск намира правното си основание в чл. 21 ал. 1 от
СК/85г. /отм./, доколкото приложение намира материалноправната норма,
3
действала към момента на възникване на правопораждащия факт.
В случая се твърди, че закупеният през 1991г. по време на брака между
страните недвижим имот – апартамент, е станал лично имущество само
на съпругата поради пълна трансформация на лично имущество. Доколкото
нормата на чл. 19 ал. 1 от СК/отм./ е прогласявала, че дефинитивно този
имот има характер на съпружеска имуществена общност, тъй като е
придобит през време на брака при презумиран съвместен принос, за да се
отрече този му характер поради наличие на специфично обстоятелство,
което го извежда от режима на СИО – преобразуване на лично имущество,
то в тежест на ищцата е да докаже наличието на елементите на
фактическия състав на чл. 21 ал. 1 от СК. Съгласно тази разпоредба “лични
са вещите, правата върху вещи и паричните влогове, придобити през време
на брака изцяло с лично имущество по чл. 20, ал. 1 или с друго лично
имущество, придобито преди брака“.
Няма спор относно това, че продажната цена за закупуване на
жилището – 12 787 лв., е била заплатена със сума, предоставена от
родителите на ищцата, както е приел първостепенният съд и по отношение
на този извод няма оплакване във въззивната жалба.
Ключовият отменителен довод на въззивника-ответник се състои в
твърдението, че необосновано и неправилно съдът е счел, че сумата е дарена
само на ищцата, а не общо на двамата съпрузи. Аргументира се с
доказателства, извлечени от свидетелските показания.
Настоящият въззивеннн състав намира, че посредством гласните
доказателствени средства, събрани в условията на чл. 164 ал. 1 т. 3 пр. посл.
от ГПК, е категорично доказано предаването в брой на сума от 20 000 лв.
от страна на бащата на ищцата лично на нея, което е извършено след
1989г. /когато е сключен прекратеният вече брак между страните/.
По тези въпроси съдът намира за максимално достоверни, обективни и
последователни показанията на свид. Тонка Георгиева и на свид. Елена
Колева, които единствени са очевидци на събитията. Техните възприятия
са непосредствени и ясни, те възпроизвеждат по аналогичен начин фактите
и обстоятелството, че и двете са в роднинска връзка с ищцата не е
4
достатъчно, за да ги дискредитира. Закономерно и логично е в изключително
личните и имуществени отношения, участие да вземат само най-близките
роднини и именно те да имят най-точна и вярна представа за тях. Ето защо
останалите свидетели съдът счита за ненадеждни касателно тези въпроси,
тъй като те възпроизвеждат опосредена информация, а не собствено
знание за фактите. Изказват свои предположения и виждания, които имат
спекулативен характер, тъй като не произтичат от обективна преценка на
лично възприемане на събитията.
Така от горната осъществена фактология се открояват елементите
на договор за дарание на движими вещи – пари – сключен между бащата на
ищцата и ищцата. По правната си същност договорът за дарание, макар
едностранен, е безвъзмездна двустранна сделка, за сключването му е
необходимо съгласието на двете страни, формата за валидност е различна
според предмета му и когато предмет е парична сума в брой, той се счита
сключен с предаването й. Съгласието и на двете страни е необходим
съществен елемент на договора – както дарственото намерение на
дарителя, така и желанието на надарения, и липсата на изразен анимус
препятства сключването му. Ето защо не може да се приеме, че след като
на връчването на сумата е присъствала само ищцата, то дарението е
извършено на нея и ответника – няма данни тя да е действала като негов
пълномощник, или поне да е направила изявление, че я приема „от името“ на
двамата. Липсата на изразено в някаква форма съгласие от страна на
ответника, както и самото му физическо отсъствие при сключването на
сделката и обратното – приемането на купюрите лично от страна на
ищцата, както и ясно изразеното намерение за надаряване на своята
дъщеря от страна на бащата на ищцата, водят до заключението, че
сумата е дарена само на нея, поради което тя е станала нейна лична
собственост по смисъла на чл. 20 ал. 1 от СК/85 /отм./, съгласно който
„……….. вещите, правата върху вещи и паричните влогове, придобити през
време на брака по наследство и по дарение, принадлежат на съпруга, който
ги е придобил“.
Следва да се отбележе още, че изявленията на бащата /родителите/ на
ищцата по повод даването на сума, за които има фразеологично разноречие
в свидетелските показания –„да си купиш апартамент“ или „да си купите
5
апартамент“ - не могат да променят горния извод. Няма индиции, че
договорът е сключен под условие или под тежест, а доколкото надареният
става собственик на сумата – за какво той ще я използва, е изцяло негова
лична преценка. Изявлението на родителя може да се тълкува като
пожелание, но закупуването на друго имущество не би направило дарението
недействително. А изрично изявление от дарителя, /което би обозначило
намерение, анимус/, че "дава" парите на двамата, никой от свидетелите-
очевидци не заявява, че е направено.
Следователно щом ищцата е дала част от тази сума, за да бъде изцяло
заплатена продажната цена на апартамента, то е налице пълна
трансформация на лично имущество – личната й парична сума се е
преобразувала в недвижим имот-апартамент, който също има личен
характер по смисъла на СК.
Ето защо предявеният установителен иск е изцяло доказан и
основателен и следва да бъде уважен.
Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната
жалба е неоснователна и не следва да бъде уважавана. Атакуваното
решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази
инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе
своите както са направени и заплати тези на въззиваемата в размер на 650
лв. Съдът счита възражението за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, направено от въззивната страна, за неоснователно.
Размерът му е съобразен с вида дело, характера на спора, неговата
фактическа и правна сложност, както и със защитавания материален
интерес, поради което няма причина зе неговото намаляване.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
6
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 625/06.07.2020г. по
гр.д. № 199/2019 г. на СлРС.
ОСЪЖДА А. С. А. да заплати на Кина Георгиева Иванова направените
разноски по делото за въззивното производство в размер на 650 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7