Р Е
Ш Е Н
И Е № 431
гр.Пловдив,
03.04.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
окръжен съд, въззивно отделение – V с.,
в закритото заседание на двадесети януари през две хиляди и двадесета
година, в състав:
Председател: Светлана Изева
Членове : Радостина
Стефанова
Зорница
Тухчиева
Секретар
Петя Цонкова
като разгледа Докладваното от
съдия Радостина Стефанова
възз.гр.д. № 2622/2019г.
И за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във вр. с чл.26 ал.1 пр.1 и чл.55 ал.1 пр.1
от ЗЗД във вр. с чл.22 във вр. с чл.5 и
чл.11 от ЗПК.
Постъпила
е въззивна жалба от
„Терра кредит” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление- гр.
София, район „Триадица”, бул.”Арсеналски” № 11, ет.8, ап.12, чрез адв.Б.П., САК,
против Решение № 3360/12.08.2019г.
на ПдРС – XXI гр.с. по гр.д.№ 10667/2018г.,
с което признато за установено по отношение на В.М.К., ЕГН – **********,
и дружеството, че сключеният помежду им Договор за потребителски кредит №
1051338/01.12.2016 г. е недействителен,
на осн. чл. 22 от ЗПК; както и е осъдено да му заплати сумата от 176,18 лв. - получена без
основание сума, във връзка с недействителен Договор за потребителски кредит №
1051338/01.12.2016 г., ведно със
законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда – 27.06.2018 г.
до окончателното погасяване, както и общо 300
лв. - разноски по делото; както и е осъдено на основание чл. 38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от ЗАдвокатурата,
да заплати на адвокат Д.Г.Б., ПАК, сумата от 300 лв.- адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
на ищеца В.М.К. в производството по настоящото гр.д. № 10667/2018 г. на ПдРС.
Моли да бъде отменено изцяло като незаконосъобразно и вместо това да се
постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове.
Въззиваемата
страна В.М.К., чрез адв. Д.Б., депозира писмен отговор, че жалбата е неоснователна изцяло.
Пловдивският окръжен съд – V възз.
гр. с., констатира,
че въззивната жалба е допустима, подадена е от надлежна страна по делото в законния срок по чл.
259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и прие за установено следното:
Пред Районен съд - Пловдив от В.М.К. против „Терра кредит” ООД е
заведена искова молба, с която посочва, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение по Договор за потребителски кредит № 1051338/01.12.2016 г.,
което било недействително на основание чл. 22 от ЗПК. Липсвало посочване на
обща дължима сума; не били упоменати размерите на възнаградителната лихва и
ГПР. В нарушение на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК не били посочени условията за
прилагане на договорения лихвен процент от 41 %. В погасителния план не било
конкретизирано разпределението на вноските между дължимите суми. Стойността на
договора била общо 766 лв., от която, поради недействителността му, се дължало
връщане само на предоставения заем от 500 лв.. Тъй като ищецът бил платил
повече, се иска връщане на 176,18 лева / изменение на иска на осн. чл. 214, ал.
1 от ГПК – о.с.з. от 20.05.2019 г./. Направил е искане за уважаване на исковете
и признаване за установено в отношенията между страните, че договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, поради липса на посочена обща
сума, дължима от потребителя; липса на размер на възнаградителна лихва и
непосочване в погасителния план на последователността при разпределение на
вноските по договора между различните суми; както и осъждане на ответника да
плати сумата от 176,18 лв., получена без основание, поради недействителност на
договора, ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в
съда – 27.06.2018 г. до окончателното погасяване; претендирал е разноски по
делото.
Ответникът „Терра
кредит” ООД не е депозирал Писмен отговор по чл.131 от ГПК, но за първото
съдебно заседание е взел становище, че искът е изцяло неоснователен.
В хода на производството са допуснати Основна и Допълнителна ССЕ, изпълнени
от в.л. В. Ш..
Районен съд –Пловдив, за да
постанови атакуваното решение, излага основни съображения, че „Терра
Кредит” ООД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 от ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава,
че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла
на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между
страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици
следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната
за периода редакция. В тази връзка на първо място, е наложил правен извод, че е
налице нарушение на нормата на чл. 11, ал.
1, т. 9 във вр. с чл.22 от ЗПК. Аргументира, че в случая в договора
е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 40,00 %. Липсвала обаче
разпоредба за условията за прилагането му, както и конкретно уточнение за
базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на
кредита или върху остатъчната главница. Не ставало ясно как е разпределян
лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата дължи има
главница или съобразно поетапното й намаляване. Не става ясно как е формирана възнаградителната
лихва и на какъв размер възлиза. Без
значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за
кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не
е изпълнено, защото в договора е посочен единствено размерът на лихвения
процент.
На следващо място, Районният съд мотивира, че не е
спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, съгласно която - договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. В тази връзка, е наложен
правен извод, че не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи
на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и
общо дължимата сума по договора. Кредиторът е посочил само като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент
на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира
същият от 49,17 %/. Първоинстанционният съд се позовава на нормите на ЗПК - че годишният процент на разходите изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Затова, в посочената величина
/бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем
за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които
са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит
яснота досежно тези обстоятелства липсва. Следва да се има предвид, че ГПР е
величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика,
налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо /в материалноправен смисъл/. Тези съставни елементи обаче, както бе
посочено и по- горе, остават неизвестни, при което се създават предпоставки
кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно какво
се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е
предвидена дължимост и такси и застраховка. От изложеното не може да се направи
еднозначен извод, че тези разходи са включени при формиране на ГПР, нито че
същите са изключени. Не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го
оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е
включено в тях.
Също така, Районният съд констатира, че съгл. чл. 11, ал.1,
т.11 ЗПК - договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми. Процесният погасителен план съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, но в същия не е
посочена последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми – главница, лихва и
такси. Самата информация е най - обща, не отговаря на изискването да е
разбираема и недвусмислена и с нея не се конкретизира какво точно се включва в
размера на месечната вноска като части от отделни вземания. Сумата посочена в
договора като обща стойност на плащанията, на практика се различава от тази по
погасителния план, в който са включени и други задължения.
Районният
съд е приел, че не са спазени нормите на
чл. 11, ал.1, т. 9, 10 и 11 от ЗПК, поради което договорът за кредит е
недействителен, като за нищожността съдът следи и служебно. Предвид последиците
й, съгласно чл. 23 от ЗПК, потребителят дължи връщане само на чистата стойност
по кредита, но не и лихви или други разходи.
Съобразно допълнителното заключение на ССЕ и
представените писмени доказателства се е установило, че по кредита са платени
/вкл. чрез рефинансиране с последващ договор/ общо 676,18 лв., поради което и
предвид размера му от 500 лв., се дължи връщане на претендираната разлика от 176,18
лв., тъй като сумата е получена без основание.
С
въззивната жалба на
„Терра кредит” ООД се
възразява срещу направените правни изводи с атакуваното решение и затова счита
същото за неправилно.
ПдОС
– V гр.с., въззивна инстанция, на
осн. чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Първото
основно възражение на жалбоподателя се отнася до това, че неправилно Районния
съд е определил подлежащата на връщане сума като основание. По-конкретно, поддържа,
че платените застрахователни премии не подлежат на връщане. Съобразно наличния по
делото Седмичен погасителен план кредитополучателят следва да заплаща застрахователна
премия в размер на 11,23 лв., като общият размер на застрахователни премии
възлиза на 224,60 лв. Застъпва, че е налице различен правен режим на лихва и
застраховка, платени по Договора, поради което недействителността на договора
не влече автоматично недействителност на сключения договор за застраховка, тъй
като става въпрос за две самостоятелни договорни правоотношения. Позовава се на
чл.25 ал.5 и чл.11 ал.1 т.19 от ЗПК. Изтъква, че в конкретния случай е била
сключена групова застраховка „Злополука и заболяване“ на кредитополучателите на
„Терра Лизинг“ /с предишно наименование „Терра кредит“ ООД/, която е отделна и
самостоятелна от Договора за потребителски кредит. Застрахователната премия се
дължи и заплаща отделно от месечната погасителна вноска по кредита. Предметът
на Договора за застраховка е различен от предмета на Договора за кредит. Затова,
поддържа, че заплатената застрахователна премия е дължима и не подлежи на
връщане в случай на обявяване на договора за потребителски кредит за
недействителен или дори и когато той бъде изпълнен.
Въззивната
инстанция намира, че възражението следва да се остави без уважение. Това е
така, защото по делото не са ангажирани доказателства за горните твърдения, а
именно да е бил сключен друг, отделен договор за застраховка, независим от
договора за кредит, въз основа на който да са дължими описаните суми в Седмичния погасителен план в
размер на 11,23 лв. месечно за застраховка. От прочита на съдържанието на
Договора за кредит № 1051338/01.12.2016г. не се извлича информация длъжникът да
е подписвал подобен договор и да се е задължил да заплаща суми, съставляващи
застрахователна премия. Съгласно чл.25 ал.5 от ЗПК – когато кредиторът поставя като условие за
предоставяне на кредита сключването на договор за предоставяне на допълнителна
услуга, например застраховка, следва да се посочи по ясен и разбираем начин,
който е лесен за отличаване, необходимостта от сключването на договор за
предоставяне на тази допълнителна услуга и годишния размер на разходите по
кредита. Съгласно чл.11 ал.1 от ЗПК – договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа: т.19
– изискуемите застраховки, ако има такива.
В конкретния случай, очевидно тези изисквания на закона не са спазени. В
тази връзка, налага се и следващият извод, че аргументите на Районния съд, затова, че не е ясен начина на формиране на ГПР
и общо дължимата сума на кредита, са правилни. След като е била известна
тази сума „Застраховка“, дължима по застрахователното
правоотношение, е трябвало да бъде включена в общо дължимата сума.
Следващото
възражение на жалбоподателя касае достигнатите правни изводи на Районния съд
досежно неспазеното изискване на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК. Поддържа се, че още в
преамбюла на процесния договор била определена дължимата по кредита лихва в
размер на 40 %. Така определеният процент от 40 % давал възможност, разделяйки годишния лихвен
процент на 365 да се установи какъв е размерът на лихвения процент на ден,
тоест 40 : 365 = 0,109589 %.
Въззивната
инстанция намира, че възражението е неоснователно. Съгл. чл.11 ал.1 от ЗПК
Договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа: т.9 –
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако
при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими
лихвени проценти. Действително ЗПК не въвежда легална дефиниция какво се
разбира под „условията за прилагане“ на лихвения процент по кредита. От
граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на
правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи
изисквания по чл.10 ал.1, чл.11, ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, които,
ако не са спазени договорът за потребителски кредит е недействителен, се налага
изводът, че под „условия за прилагане“ трябва да се има предвид предварително
разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за
прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява
този, казано с други обяснителни думи - процент за възнаградителна лихва: дали
върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на
извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг
свободно избран от страните начин. Нормата на т.4 от § 1 от ДР на ЗПК дефинира
единствено какво означава по смисъла на ЗПК „лихвен процент по кредита“, но не
и условията за неговото прилагане, защото тези условия несъмнено могат да бъдат
различни според волята на страните, съгл. чл.9 от ЗЗД. В конкретния случай по
договора, не е достатъчно записването на лихвен процент в размер на 40 % с допълнително уточнение, че той е фиксиран и
годишен. Налице е неяснота върху каква стойност се изчисляват тези 40 %, което
е необходимо, за да може както потребителят, така и съдът /при възникнал спор
между страните по договора при изпълнението му/ да извършат самостоятелна
преценка за правилността на този указан размер. При това констатирано
положение, правилен е изводът на Районния съд, че неспазването на императивната
норма на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК води до недействителност на процесния договор,
на осн. чл.22 от ЗПК във вр. с чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД – поради противоречие на
закона. Вследствие на обявяването на договора за недействителен, на осн. чл.23
от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита. Нормите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 и 2 и
чл. 22 от ЗПК са
императивни и за
приложението им съдът следи
служебно /ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
Жалбоподателят формулира и оплакване, че не е правилно определена сумата,
която подлежи на връщане като размер. Въззивният съд намира, че това не е така,
защото Районният съд е възприел изчисленията на Допълнителната ССЕ на в.л.Ш.,
чието заключение при приемането в съдебно заседание на 20.05.2019г. не е било оспорено. Съгласно експертизата общо
платените суми от длъжника са в размер на 676,18 лв. При тези данни, като се
отчете, че размерът на кредита е 500 лв., дължи се връщане на сумата 176,18 лв.,
която съставлява чистата стойност / без лихви или други разходи/, предвид и нормата
на чл.23 от ЗПК.
Обжалваното
решение се явява законосъобразно и подлежи на потвърждаване.
Разноски.
Съобразно
правния резултат жалбоподателят ще бъде осъден да заплати на адвокат Д.Г.Б. сумата 360 лв.
/с вкл. ДДС/ на осн. чл.38 ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.
Обжалваемост.
Решението
не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на осн.чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
По мотивите, Пловдивският окръжен
съд – V възз. гр.с.
Р Е
Ш И:
Потвърждава Решение
№ 3360/12.08.2019г. на ПдРС – XXI гр.с. по гр.д.№ 10667/2018г.
Осъжда „Терра
кредит” ООД, ЕИК - *********, със седалище и адрес на управление- гр. София, район
„Триадица”, бул.”Арсеналски” № 11, ет.8, ап.12, със съдебен адрес ***, адв.Б.П.,
САК, да заплати на адвокат
Д.Г.Б., ПАК, със служебен адрес-***, сумата от 360 лв. - адвокатско възнаграждение /с вкл.ДДС/ за процесуално
представителство на В.М.К., ЕГН – **********, по възз.гр.д.№ 2622/2019г. на ПдОС – V гр.с., на
осн. чл.38 ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.
Решението е
окончателно.
Председател :
Членове :