№ 328
гр. гр. Лом, 03.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛОМ, ШЕСТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Лилия Й. Любенова Димитрова
при участието на секретаря Моника Ц. Василева
като разгледа докладваното от Лилия Й. Любенова Димитрова Гражданско
дело № 20241620102482 по описа за 2024 година
Делото е образувано по предявени от Е. Ц. П. с ЕГН: ********** с
посочен адрес: ********* и установен по делото постоянен и настоящ адрес:
********* срещу „*********“ АД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление: *********. „*********“, ********* (заемодател) и „*********“
ЕООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление: *********.
„*********“, ********* (заемодател) обективно и субективно съединени
искове за обявяване на недействителност на договор за потребителски кредит
поради неспазване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, както и
обявяване на недействителност (нищожност) на договор за предоставяне на
поръчителство поради заобикаляне на закона, противоречие с добрите нрави и
липса на основание - правна квалификация по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл.
22 ЗПК.
Иска се да бъде постановено съдебно решение, с което да бъде прогласен
за нищожен Договор за заем № *********/*****г., сключен между ищцата Е.
Ц. П. с ЕГН ********** и ответника „*********“ АД, ЕИК: *********,
поради неспазване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, както и да
бъде прогласен за нищожен сключеният между ищцата Е. Ц. П. с ЕГН
********** и ответник „*********“ ЕООД Договор за предоставяне на
гаранция № *********/*****г. поради липса на основание, поради
заобикаляне на закона и поради противоречие с добрите нрави.
В исковата молба се твърди, че на *****г. ищцата е сключила Договор за
заем № ********* с „*********“ АД, по силата на който й била предадена
главница в размер на 3000 лв. Заемът бил сключен при 40% ГЛП, при 48,57 %
ГПР, за срок от 18 месеца, разсрочен на 18 месечни вноски. Общата сума за
плащане била 4037,76 лв.
1
Съгласно клаузите на договора ищцата била задължена в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя
едно от подробно изброените в исковата молба обезпечения. В изпълнение на
това си задължение на същата дата ищцата сключила Договор за предоставяне
на поръчителство № ********* с ответника „*********“ ЕООД. Въз основа на
него ищцата дължала допълнителна сума, представляваща възнаграждение на
дружеството-поръчител за това, че същото ще отговаря солидарно за
задълженията й по Договора за заем.
В исковата молба са изложени твърдения, че горепосочените два договора
са нищожни. Развити са подробни съображения в тази насока, като е
извършено и позоваване на съдебна практика, вкл. на СЕС. Изложени са
твърдения за нищожност на осн. чл. 22 ЗПК поради нарушение на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. Сочи се, че посоченият в договора
фиксиран лихвен процент в размер на 40% не отговаря на действително
приложения лихвен процент, тъй като уговореното възнаграждение за
дружеството-поръчител по своята същност представлява добавък към
договорната лихва. Ищцата счита, че същото представлява скрита печалба, с
която кредиторът допълнително се обогатява. Твърди се, че за да заобиколят
материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
фирмите за бързи кредити са въвели практика да поставят на
кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да
отговорят, като например посоченото задължение за предоставяне на
обезпечение след сключване на договора за заем. Твърди се, че това са
предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставяне на
изисквания към потребителите, които не могат да удовлетворят. В договорите
са включени санкции - заплащане на неустойки или заплащане на такси за
осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат
задълженията на потребителите. Чрез предвиждане на неустойки за
неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване
на фирми-гаранти, небанковите институции си осигуряват допълнителна
печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като
същевременно така се преодолява законовото изискване за таван на лихвените
нива и другите разходи по предоставената в заем сума. В исковата молба се
твърди, че предвид това, че е наясно с невъзможността на потребителя да
изпълни посочените в договора задължения, дружеството-поръчител
предварително е разсрочило предвиденото възнаграждение като част от
анюитетните вноски и е овластило „*********“ АД да приеме изпълнение по
Договора за предоставяне на поръчителство. Предвиденото възнаграждение в
договора за предоставяне на поръчителство представлява конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по кредита. Ищцата сочи,
че поради невключването на възнаграждението за дружеството-поръчител в
посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не
съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение, което води до нищожност на кредитната сделка. Сочи се, че
процесният Договор, сключен с „*********“ ЕООД, е нищожен поради липса
на основание, поради заобикаляне на закона и поради противоречие с добрите
2
нрави. Сключен е само и единствено по повод договора за заем, който, твърди
ищцата, също е нищожен. Договорът, сключен с „*********“ ЕООД, е
акцесорен по отношение на Договора за заем, поради което липсва основание
за сключването му. Освен това ищцата сочи, че същият е сключен само и
единствено, за да бъде заобиколена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като по
този начин се цели оскъпяване на кредита за заемателя и генериране на
допълнителна печалба. Ищцата сочи, че Договорът за поръчителство е
нищожен и поради противоречие с добрите нрави, т.к. не е получила никаква
престация срещу предвиденото заплащане на определеното в същия
възнаграждение. Сочи се, че независимо дали тя ще изпълни задълженията си
по договора за заем или дружеството-поръчител ще заплати сумата, след което
ще претендира същата от заемателя, последният дължи възнаграждение и в
двата случая, като по този начин се обременява финансово потребителя и се
увеличава рискът същия да не изпълни задълженията си по договора за заем.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор от ответниците не са
постъпили.
В откритото съдебно ищцата не се явява и не се представлява.
Депозирани са писмени становища.
Ответниците в съдебно заседание – редовно призовани, не се
представляват. Всеки от тях е депозирал писмено становище като оспорва
исковата молба.
Доказателствата по делото са писмени, изготвена и приета е съдебно-
счетоводна експертиза.
Съдът като анализира и прецени доказателствата по делото
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предявеният иск за прогласяване нищожността на сключения договор,
респективно на съдържащи се в него клаузи е допустим. Всяка страна, която
твърди нищожност на сключен с нея договор има правен интерес да иска
прогласяване на нищожността му по съдебен ред чрез предявяване
на установителен иск. Следва да се посочи, че правният интерес от воденето
на иск за нищожност на сделка е винаги налице тогава, когато сделката
смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом законът дава
възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по-голямо
основание следва да се признае правен интерес от иска на която и да е от
страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която не
поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред
/Определение № 362 от 7.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 1046/2017 г., I т. о., ТК/,
като наличието на правен интерес се определя от твърденията в исковата
молба /в т. см. Решение № 1410 от 18.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 6191/2007
г., V г. о., ГК/.
С установителния иск се цели да се установи съществуването или
несъществуването на едно право или правоотношение, заплашено от
нарушаване. Правният интерес в случая произтича от самото качество на
3
ищеца на страна по договор, при основателни съмнения за действителността
на който, правното му положение е смутено. Следователно всякога, когато
ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице като
установи, с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не
съществува определена правна връзка, предявеният установителен иск, в
двата му варианта – положителен и отрицателен, е допустим процесуален
способ за предявяване нищожност на договора и релевиране на последиците
на този вид начална недействителност. За наличие на такава неяснота,
създаваща несигурност в правното му положение, отстранима със съдебното
решение по установителния иск, е достатъчно титулярят на същото да е
направил „разумна субективна преценка”.
Предметът и обемът на дължимата защита и съдействие се определя от
ищеца. Правен интерес от предявяване на установителен иск е налице и
когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за
същото право. Ето защо съдът счита за неоснователно възражението на
ответника ********* АД за недопустимост на иска.
В случая правният интерес на ищцата произтича от възможността при
установяване със сила на пресъдено нещо на несъществуващата облигационна
връзка между страните да поиска връщане по реда на неоснователното
обогатяване на платени от нея суми.
Следователно за ищцата винаги съществува интерес от установяване със
сила на присъдено нещо на действителността на правоотношенията, в които е
встъпила /така определение 1356/06.06.2023г. по в.ч.гр.д. 20235300501247 по
описа за 2023г. на ОС Пловдив/.
С доклада по делото, приет за окончателен без възражения, съдът е
указал, че всяка от страните е длъжна да установи фактите, на които основава
своите твърдения и възражения, като депозира доказателства за това. В тежест
на ищеца е да докаже фактите, пораждащи право му - при пълно и главно
доказване следва да установи възникване на облигационните правоотношения
в посочения от него смисъл, както и обстоятелствата, съставляващи
съответното основание за нищожност на договорите по смисъла на ЗЗД и ЗПК.
В тежест на ответниците е да докажат възраженията си /правоунищожаващи,
правоизключващи или правопогасяващи/, ако навеждат такива, вкл. да
докажат, че при сключване на договорите са спазени изискванията на ЗПК,
както и че договорите отговарят на изискванията на ЗЗД за валидност.
Въз основа на представения договор за паричен заем № ********* от
*****г. се установи, че между Е. П. като заемател и „*********” АД като
заемодател бил сключен посочения договор, по силата на който на заемателя
била предоставена сума в размер на 3000лв., която следвало да бъде върната
на 18 месечни вноски на посочените в договора падежни дати, първата от
които – 30.03.2022г., а последната – 22.08.2023г. Размерът на месечната
погасителна вноска бил 224,32 лв.
В чл. 3 е посочено, че с подписването на договора заемателят
удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, като
договорът има силата на разписка за предадената, съответно получена заемна
4
сума. По този въпрос между страните не се спори.
В чл. 2, т. 6 от договора е посочено, че същият е сключен при фиксиран
годишен лихвен процент от 40.00 %, приложим на годишна основа към сумата
на усвоения кредит. Размерът в лева на договорната лихва се равнява на
разликата между общо дължима сума, посочена в т. 7 (4037,76лв.) и заемната
сума.
В т. 8 на чл. 2 от договор за паричен заем № ********* от *****г. е
посочен годишен процент на разходите на заема в размер на 49.03 %. В
клаузата е посочено, че при изчисление на ГПР са взети предвид следните
допускания: „договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от
страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да
бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за
неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор, както и други
разходи, освен посочените в настоящия договор“.
Съгласно чл. 10 от договора заемодателят има право по всяко време да
прехвърли правата си по същия на трето лице, в т.ч. на ..*********“ ООД,
ЕИК ********* или на друго юридическо лице по преценка на заемодателя,
включително да заложи вземането в полза на трето лице, съгласно Закона за
особените залози.
Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на настоящия договор, да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1.Две физически лица -
Поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение;
нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да
работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „*********“ АД; да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови
и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; Поръчителят
подписва договор за поръчителство; 2.банкова гаранция с бенефициер -
Заемодателя, за сумата по чл.2, т. 7, със срок на валидност - 30 дни след
крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор.; 3.Одобрено
от заемодателя Дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки.
По делото е приложен и договор за предоставяне на гаранция №
********* от *****г., сключен между Е. П. (потребител) и „*********“ ЕООД
(гарант). Видно от текста на същия „*********“ ЕООД е финансова
институция, вписана в регистъра на БНБ за финансовите институции, с
основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки.
Потребителят (ищец по делото) е одобрен за получаването на паричен заем и
съответно е сключил Договор за паричен заем № ********* с „*********“
АД, ЕИК *********, и е отправил искане към гаранта да предостави гаранция
за изпълнение на задълженията на потребителя към „*********“ АД по
посочения Договор за паричен заем. Съгласно чл. 1 от договора за гаранция
потребителят е възложил, а гарантът се е задължил да издаде гаранция за
5
плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на „*********“ АД,
ЕИК *********, (наричано бенефициер), с наредител - потребителят, с цел
гарантиране за изпълнението на всички задължения на последния, възникнали
съгласно процесния договор за паричен заем, както и за всички последици от
неизпълнението на задълженията на потребителя по същия, за сума,
покриваща задължение за връщане на заемната сума в размер на 3 000 лева;
задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за плащане на
законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране
на вземането, съдебни разноски адвокатски хонорари.
В чл. 2 е посочено, че договорът за гаранция влиза в сила, в случай че
потребителят не изпълни задължението си по чл. 4. т. 1 или чл. 4, т. 2 от
Договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение -
поръчителство от две физически лица или банкова гаранция.
Съгласно чл. 3, ал.1 и 2 е договорено за поемане на задължението по чл. 1
потребителят да заплати възнаграждение на гаранта в размер на 804,24лв.,
платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 44.68 лева, първата
вноска е с падеж - 30.03.2022г., а последната - 22.08.2023г. Уговорено е
потребителят да заплаща възнаграждението по начините, установени в
Договора за паричен заем.
Съгласно чл. 12 от договора за гаранция гарантът има право по всяко
време да прехвърли правата си по същия на трето лице, в т.ч. на „*********“
ООД. ЕИК ********* или на друго юридическо лице по преценка на гаранта,
включително да заложи вземането в полза на трето лице, съгласно Закона за
особените залози.
От изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установи, че
в процесния договор за заем ГПР включва следните разходи: главница и
договорна /възнаградителна/ лихва. Изчисленият ГПР от експертизата на
основание параметрите по Договора е 48,21%, като общо сумата за плащане е
4037,76лв. С включена сумата за поръчителство в размер на 858,24 лв.
годишен процент на разходите (ГПР) възлиза на 92,50 %, като общо сумата за
плащане в този случай според заключението е 4842лв.
Експертизата е приета без възражения от страните.
Следва да се посочи, че въпреки техническата в експертизата грешка
(посочена е сума в размер на 858,24лв. по договора за гаранция, а не 804,24лв.
както е съгласно чл. 3 от същия), крайният извод не е по-различен и при
всички положения ГПР възлиза над 90 % при включване в същия на
възнаграждението по гаранционната сделка.
Въз основа на горното по делото се установиха следните правоотношения
- договор за потребителски кредит, сключен между ищцата и ответника
„*********“ АД, и договор за гаранция, сключен между ищцата и ответника
„*********“ ЕООД. Изхождайки от предмета на договорите и страните –
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на
своята професионална компетентност, и финансови институции по смисъла на
чл. 3, ал. 1 ЗКИ, съдът приема, че са налице правоотношения с потребител, а
6
процесният договор за заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят поставя строги изисквания за формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит, уредени в глава трета от посочения закон.
С оглед горното процесният договор се подчинява на правилата на ЗПК и
на чл.143 – 148 ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи.
Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като от страна на
ищеца са изложени и доводи в тази насока.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В чл. 19, ал. 4 от ЗПК (редакцията, действаща към момента на сключване
на договора за заем) се сочи, че годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
В чл. 11, ал. 1 ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа лихвеният процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства
се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за
всички приложими лихвени проценти (т.9) и годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин (т.10). Неспазването на всяко едно от
посочените изисквания законът санкционира с недействителност на договора
- чл.22 от ЗПК.
От установеното по делото и въз основа на клаузите на двата посочени
договора се установи, че същите са свързани и съответно пораждащите се с
тях правоотношения също следва да бъдат разглеждани заедно. Горното се
налага като извод от следните обстоятелства:
Договорите са сключени на една и съща дата. Както се посочи, съгласно
разпоредбата на чл.4 от Договора за заем усвояването на сумата, предмет на
кредита, е обусловено от предоставяне на едно от трите изрично посочени
обезпечения, като в случая е избрано третото такова - одобрено от заемодателя
дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. В следствие на това
изискване между ищцата и ответника „*********“ ЕООД е сключен договор
за предоставяне на гаранция срещу уговорено възнаграждение.
7
При служебно извършена справка в ТРРЮЛНЦ по партида на кредитора
и гаранта се установява, че същите са свързани лица - едноличен собственик
на капитала на „*********“ЕООД е именно „*********“ АД, което е индиция
за знание у кредитора за наличието на допълнителни разходи по договора под
формата на уговорено възмездно предоставяне на гаранция още към момента
на сключването му. Още повече, че в договора за заем е предвидено, че в
случай на обезпечение на заема чрез дружество-гарант, то следва да бъде
одобрено от кредитора, т.е. кредиторът едностранно определя кое дружество
да бъде гарант по кредита. Освен това, както бе посочено съгласно клаузите на
договора за гаранция възнаграждението на гаранта е разсрочено на
погасителни вноски, чиито падежни дати съвпадат изцяло с падежите на
погасителните вноски по договора за потребителски кредит. Отделно от това е
предвидено възнаграждението за поръчителството да се плаща в полза на
кредитора-заемодател, а не в полза на гаранта, заедно с погасителните вноски
по кредита и съобразно посочения в него начин. Още повече, че печалбата на
„*********“ ЕООД при извършваната от него търговска дейност като гарант
реално следва да се разпределя в полза на едноличния собственик на капитала
„*********“ АД.
Освен това и в двата процесни договора са налични клаузи, съгласно
които вземанията по договорите могат да бъдат прехвърлени по всяко време
/включително суброгационните права срещу потребителя по договора за
гаранция/ на всяко трето лице по преценка на ответниците, включително на
изрично указаното дружество „*********“ АД, което дружество е посочено
изрично като бъдещ цесионер.
Налага се извод, че гарантът нито носи риска от неизпълнение, нито
реално получава уговореното възнаграждение, нито упражнява
суброгационните си права при плащане, като при тези правоотношения се
достига до краен резултат, при който в полза на „*********“ АД се генерира
допълнителен финансов приход, представляващ престацията на потребителя
по гаранционната сделка.
От анализа на доказателствата и клаузите на сключените между страните
договори се налага изводът, че потребителят не е имал право на избор на
гарант и възможност за индивидуално договаряне, особено като се има в
предвид, че едноличен собственик на капитала на дружеството-заявител е
кредиторът на длъжника по договора за заем, поради което юридическото
лице-гарант /което е предварително одобрено от кредитора/ се явява и
свързано с него лице. Това води до значително неравновесие на правата на
потребителя и търговеца и не отговаря на изискването за добросъвестност,
като лишава длъжника от право на избор и от възможност за индивидуално
договаряне.
На практика със сключване на договора за предоставяне на гаранция се
цели да се заобиколи разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като в договора за
гаранция се уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде
разпределено като печалба на заемодателя „*********“ АД. С договора за
предоставяне на гаранция не се цели реално обезпечаване на договора за заем,
8
а едно допълнително оскъпяване на заемния контракт, допълнително
възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение
единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Очевидно е в случая, че договорът за гаранция само формално
представлява отделна гаранционна сделка, но на практика се явява част от
кредитното правоотношение, като целта на сделката е да се уговори
допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски
кредит с цел заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция представлява част от общия разход по кредита за потребителя по
смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включено при
изчисляване на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
Доколкото в тези хипотези се цели постигане на забранен от закона
правен резултат чрез използване на законни средства /а именно заобикаляне
на закона/, то договорът за гаранция се явява нищожен на основание чл. 26, ал.
1, пр. 2 ЗЗД, като обстоятелството, че той формално е сключен с различен
правен субект от кредитора не може да доведе до неговото саниране.
Ето защо съдът намира, че компонентът „възнаграждение за предоставяне
на гаранция“ в погасителния план е следвало да се включи към ГПР по заема,
тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в пар.1, т.1 от ДР от ЗПК
за общ разход. Доколкото в чл. 19, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, то със сключването на договора за
предоставяне на гаранция, кредиторът е предвидил възнаграждение за
предоставянето на гаранцията, което по своята същност представлява разход,
пряко свързан с договора за паричен заем и невключването на това
възнаграждение в общите разходи по заема представлява заобикаляне на
забраната на чл. 19 от ЗПК.
При включването на този допълнителен разход в общия размер на
разходите, ГПР по сключения договор за паричен заем, който в договора е
определен на 49,03%, значително ще надхвърли и при това многократно
законово определения максимален размер на ГПР, който е пет пъти размера на
законната лихва за просрочени задължения в лева и би бил в размер над 90 %.
В този смисъл обстоятелствата относно включените в ГПР компоненти
следва да бъдат ясно посочени при сключване на договора, за да може
потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при така
определените условия за връщането на заетата сума.
Тези действия на заемодателя създават невъзможност за потребителя да
прецени какви са реално предложените му условия, предвид което не е ясно
дали същият ако е запознат с реалните условия би сключил договора или не.
Това впрочем влече и неравноправност на клаузата на осн. разпоредбата на чл.
143, ал. 2 т. 19 ЗЗП.
Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
9
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на
действително уговорените такива. Налице е неяснота при определяне на ГПР,
което само по себе си води до недействителност на договора /чл.22 ЗПК/.
Освен това в практиката на СЕС подобни практики, при които ГПР е
посочен в по-нисък размер в договора, отколкото е в действителност, се
разглеждат като „заблуждаваща практика“. В Решение на СЕС по дело
C‑453/10 например се сочи, че „търговска практика като разглежданата по
делото в главното производство, състояща се в посочването в договор за
кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва
да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005г.
относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители
на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета,
Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета
(„Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което
в противен случай не би взел. Националният съд трябва да провери дали това
е така по делото в главното производство. Установяването на нелоялния
характер на такава търговска практика представлява един от елементите, на
които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд
може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните
клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит.“.
Отделно от това, уговорката за заплащането на договорна
(възнаградителна) лихва е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като
противоречаща на добрите нрави. Към момента на сключване на процесния
договор в действащото законодателство не е предвидена горна граница на
размера на възнаградителната лихва по договорите за заем. При уговарянето
на същата страните са ограничени единствено от принципа, залегнал в чл. 9
ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които се цели
постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната
страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки
икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския
и търговския оборот. При договорите за заем уговорената възнаградителна
лихва представлява насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение
за заемодателя за това, че последният е предоставил ползването на парична
сума. Възнаградителната лихва представлява граждански плод и уговореният
лихвен процент следва да бъде такъв, че да компенсира заемодателя за това, че
се е лишил временно от съответната парична сума, предоставяйки я на трето
лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на
насрещната страна по договора за заем. Преценката дали дадена клауза е
10
нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на
сключване на договора и като се съобразят всички обстоятелства, относими
към нея. В съдебната практиката (Решение 906/ 2004 г. по гр.д. 1106/ 2003 г. на
ВКС, II ГО, Решение 378/ 2006 г. по гр.д. 315/ 2005 г. на ВКС, II ГО,
Определение 901/ 2015 г. по ч.гр.д. 6295/ 2014 г. на ВКС, IV ГО) е прието, че
противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение –
надвишаваща двукратния размер на законната лихва.
Настоящият състав намира, че това правило следва да бъде взето предвид
като ориентир за преценка дали клаузата, регламентираща размера на
възнаградителната лихва, противоречи на добрите нрави, като бъдат
съобразени и всички други обстоятелства, свързани със заема. Договорената
възнаградителна лихва, възложена в тежест на кредитополучателя, е 40% на
годишна база, което е повече от половината от размера на кредита.
Следователно уговорената лихва като възнаграждение за отпуснатия кредит
надвишава допустимия размер (трикратния размер на законната лихва – 30
%). Още повече, че в случая е договорено и обезпечение на кредита, поради
което двукратния размер е меродавен, а той е 20 %. Сумата по кредита, от
която заемодателят се е лишил, предоставяйки я на ищцата, не е голяма от
гледна точка на самата финансова институция (3000 лева) и е дадена за срок
от 18 месеца.
Като съобрази тези обстоятелства, както и че дружеството е
икономически по-силна страна, която извършва дейността по предоставяне на
потребителски кредити по занятие, настоящият състав намира, че уговореното
задължение за заплащане на възнаградителна лихва излиза извън присъщата
функция на възнаградителната лихва, а именно да служи като възнаграждение
за кредитора за това, че е предоставил паричен заем. По този начин се стига до
неоснователно обогатяване на последния за сметка на заемополучателя. С
оглед това се налага извод, че клаузите от договора за заем, предвиждащи
задължение за заплащане на възнаградителна лихва при годишния лихвен
процент от 40 % са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като накърняващи
добрите нрави, по-конкретно общоприетите принципи за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и
еквивалентност на насрещните престации. В настоящия случай, задълженията
по договора за кредит са обезпечени, а договорената лихва надхвърля
двукратния, дори трикратния размер на законната лихва за процесния период,
което прави клаузата, уговаряща размера й, нищожна.
Действително съгласно разпоредбата на чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността
на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи,
че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е
налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния
договор за паричен заем относно определянето на ГПР и възнаградителната
лихва не може да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона,
нито може да се приеме, че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в
11
него не е включена клаузата, определяща ГПР и възнаградителната лихва, тъй
като те са въведен като изрично изискване от съдържанието на договора за
потребителски кредит съгласно чл. 11, ал.1, т. 9 и т.10 от ЗПК. Поради това, в
настоящия случай не е приложима нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД и
нищожността на посочената по-горе клауза от договора обуславя
недействителността на целия договор за паричен заем при наличието на
специална по отношение на ЗЗД разпоредба – а именно чл. 22 ЗПК.
От горното следва, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК
и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК (а не тази на чл. 19, ал.
5 ЗПК). С оглед гореизложеното съдът намира, че процесният договор за
кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, като съгласно чл. 26, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат на закона (на
посочените разпоредби от ЗПК).
Процесният договор за предоставяне на гаранция, както се посочи, също
е нищожен поради заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД
по изложените по-горе съображения.
Предвид това настоящият състав намира, че предявените установителни
искове са основателни и следва да бъдат уважени.
За пълнота следва да се посочи, че при предявени искове за обявяване на
нищожност на правна сделка на няколко основания, съдът не е обвързан с
въведения от ищеца начин на съединяване на исковете. Петитумът на всеки
един от исковете е обявяването на нищожност на сделката, като тази
нищожност е абсолютна. С уважаването на иска за обявяване на нищожност
на едно от тези основания, съдът не дължи произнасяне по исковете,
предявени на други въведени в процеса основания /в т. см. е решение 97/
08.02.2013г. по т.д.№ 196 по описа за 2011г. на ТК, първо отделение на ВКС/.
От значение е и обстоятелството, че според практиката на ВКС съдът е
длъжен да разгледа основанията на нищожност според тежестта на сочения от
ищеца порок в поредност от най-тежкия (противоречие със закона или
заобикалянето му) през по-леките – каквито са липсата на основание, липса на
съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или
липсата на форма (в т.см. Решение № 199 от 12.07.2016 г. на ВКС по гр. д. №
583/2016 г., IV г. о., ГК – докладчик съдията Св. Цачева; Решение № 106 от
01.03.2011 г. по гр. д. № 1460/2009 г. на IV г. о. ВКС; Решение № 97 от
08.02.2013 г. по гр. д. № 196/2011 г. I г. о. ВКС; Решение № 198 от 10.08.2015 г.
по гр. д. № 5252/2014 г. IV г. о. ВКС и др.).
Така не следва да бъдат разглеждани предявените останали основания за
нищожност на договора за гаранция – липса на основание и накърняване на
добрите нрави.
По разноските:
Ищецът е освободен от заплащане на държавна такса с определение от
831/29.09.2024г. на РС Велинград по образуваното първоначално пред този
съд производство по гр.д. 1047/2024г. – преди изпращането му на РС Лом
съобразно правилата за местна подсъдност.
12
Предвид чл. 78, ал. 6 от ГПК, съгласно която разпоредба когато делото е
решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по
производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се
такси и разноски, то следва сумата за държавна такса и разноски да се
присъди в тежест на ответниците и в полза на съдебната власт.
По исковата претенция срещу ********* АД материалният интерес
възлиза на 4037,76 лв. (чл. 7 от договора за заем), като дължимата държавната
такса е в размер на 161,51лв., която следва да бъде присъдена в тежест на този
ответник и в полза бюджета на съдебната власт.
По исковата претенция срещу ********* ЕООД материалният интерес
възлиза на 804,25 лв. за втория (чл.3, ал. 1 от договора за гаранция), като
дължимата държавната такса е в размер на 50 лв., която следва да бъде
присъдена в тежест на този ответник и в полза бюджета на съдебната власт.
По делото е назначена и изготвена ССчЕ, като на вещото лице е
изплатено възнаграждение в размер на 300лв. от бюджена на РС Лом, предвид
освобождаването на ищеца от разноски. С изхода на делото и задачите, на
които е отговорено със заключението, следва тази сума да бъде възложена по
равно в тежест на двамата ответници (всеки по 150лв.), която сума следва да
бъде заплатена по бюджета на съдебната власт.
По делото е наведено възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА. По същото съдът намира
следното:
При съобразяване на тълкуването на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, дадено с
решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, постановено по повод на
преюдициално запитване по чл. 267 ДФЕС, следва да се приеме, че съдът не е
обвързан от Наредба № 1 от 09.01.2004г. на ВАС за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Правилата на Наредбата обаче могат да служат
за общ ориентир относно стойността на адвокатските услуги.
Адвокатът на ищцата е посочил, че претендира присъждане на
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА по претенцията срещу *********
АД – 844,54лв. с ДДС, а по тази срещу ********* ЕООД – 480 лв. с ДДС,
което реално отговаря на минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 2, т.1 и т.
1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл.
изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.) – с вкл. ДДС.
С оглед горното, вземайки разпоредбите на Наредбата за ориентир и
предвид действащата към момента на сключване на договора за правна помощ
между ищцата и нейния адвокат норма на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, съдът
намира, че определеното съобразно разпоредбите на този нормативен акт
адвокатско възнаграждение не е прекомерно предвид фактическата и правна
сложност на делото, представените от процесуалния представител на ищцата
писмени становища, обстоятелството, че делото е решено след провеждането
на три ОСЗ, при които адвокатът на ищцата не е присъствал, но е депозирал
молби преди всяко от тях.
Съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004г. на нерегистрираните по
13
Закона за данъка върху добавената стойност адвокати размерът на
възнагражденията по тази наредба е без включен в тях данък върху добавената
стойност, а за регистрираните дължимият данък върху добавената стойност се
начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна
част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи
съобразно разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност.
По делото е представено доказателство, че адв.Р.Р. е регистриран по
ЗДДС.
Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски,
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна
защита, има право на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда,
което се присъжда на адвоката. За да упражни адвокатът това свое право, е
достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и
съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно
на основание чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗА, като не се проверява и не се нуждае от
доказване обстоятелството, че клиентът е близък на адвоката и изобщо
обстоятелството, на което е уговорена безплатна правна помощ. /определение
№515/02.10.2015г. по ч.гр.д. №2340/2015г. на ВКС, І т.о., определение № 365
от 17.07.2017 г. по ч.т.д. № 894/2017 г. на ВКС, І т.о., определение № 163 от
13.06.2016 г. по ч.гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, І г.о.; определение № 731 от
09.10.2014 г. по ч.гр.д. № 5256/2014 г. на ІІІ г.о. и др./.
В определение № 699/18.12.2018г. по ч. т. дело № 2908 по описа за 2018г.
на ТК, второ отделение, ВКС, е посочено, че в съгласно разпоредбата на § 2а
от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за регистрираните по ДДС адвокати дължимият ДДС се
начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна
част от дължимото възнаграждение. Предвид посочената правна норма, върху
минимално дължимото според Наредба № 1/09.07.2004 г. възнаграждение
следва да се прибавят и 20 % ДДС, които да се присъдят в полза на адвоката,
съответно адвокатското дружество, включително и в случаите, когато е
оказана безплатна услуга, при които адвокатското възнаграждение се
присъжда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.
Предвид горното на адв. Р.Р. се следват разноски за адвокатски хонорар в
общ размер на 1324,54лв. - по претенцията срещу ********* АД – 844,54лв. с
ДДС, а по тази срещу ********* ЕООД – 480 лв. с ДДС – дължими от
посочените ответници.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл.11, ал.1, т.9
и т.10 от ЗПК ЗА НИЩОЖЕН Договор за паричен заем №
*********/*****г., сключен между ищцата Е. Ц. П. с ЕГН ********** с
посочен адрес: ********* и установен по делото постоянен и настоящ адрес:
********* (заемател) и ответника „*********“ АД, ЕИК: ********* със
14
седалище и адрес на управление: *********. „*********“, *********
(заемодател).
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД ЗА НИЩОЖЕН
Договор за предоставяне на гаранция № *********/*****г., сключен
между ищцата Е. Ц. П. с ЕГН ********** с посочен адрес: ********* и
установен по делото постоянен и настоящ адрес: ********* (потребител) и
„*********“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
*********. „*********“, ********* (гарант).
ОСЪЖДА „*********“ АД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление: *********. „*********“, ********* ДА ЗАПЛАТИ НА на адв.
Р. Н. Р., вписан в АК - Пловдив, личен № *****, адвокатско възнаграждение в
размер на 844,54лв. /осемстотин четиридесет и четири лева и петдесет и
четири ст./ с ДДС.
ОСЪЖДА „*********“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: *********. „*********“, ********* ДА ЗАПЛАТИ НА на адв.
Р. Н. Р., вписан в АК - Пловдив, личен № *****, адвокатско възнаграждение в
размер на 480лв. /четиристотин и осемдесет лева/ с ДДС.
ОСЪЖДА „*********“ АД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление: г*********, „*********“, *********, ДА ЗАПЛАТИ в полза
бюджета на съдебната власт по сметка на РС Лом общо сумата от 311,51
лв. /триста и единадесет лв. и петдесет и една ст./ дължима държавна такса и
разноски за изготвената експертиза.
ОСЪЖДА „*********“ ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление: г*********, „*********“, *********, ДА ЗАПЛАТИ в полза
бюджета на съдебната власт по сметка на РС Лом 200 лв. /двеста лева/ за
дължима държавна такса и разноски за изготвената експертиза.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Монтана в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Лом: _______________________
15