№ 810
гр. София, 05.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Цветан Ив. Колев
Членове:Биляна М. Вранчева
Иван Ал. Стоилов
при участието на секретаря Цветанка Б. Делова
в присъствието на прокурора Н. Ив. С.
като разгледа докладваното от Иван Ал. Стоилов Въззивно наказателно дело
от общ характер № 20241100604325 по описа за 2024 година
Производството е по реда на глава XXI НПК.
Атакуваната присъда е от категорията актове, подлежащи на въззивна проверка по
реда на тази глава.
С Присъда № 174 от 26.03.2024 г.,постановена по НОХД № 10772/22 г. по описа на
СРС, НО, 122 състав, първоинстанционният съд е признал подсъдимия П. К. М. за виновен в
извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК, поради което, при условията на чл. 54
от НК, го е осъдил на наказание лишаване от свобода за срок от три години, изпълнението
на което, на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено с изпитателен срок от пет години. В
тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски.
Против присъдата в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК е постъпила жалба от адв. Б. Ш.,
служебен защитник на подс. М., с която се оспорва правилността на съдебния акт като
необоснован и незаконосъобразен. В допълнение към въззивната жалба се твърди за
неправилно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, като се
акцентира на противоречия в показанията на св.И.Д. и неправилна интерпретация от съда на
писмените доказателства, представени от ОББ АД.
С жалбата не се правят доказателствени искания.
Въззивният съд по реда на чл. 327 НПК прецени, че с оглед правилното решаване на
делото не се налага провеждането на въззивно съдебно следствие.
В съдебното заседание пред въззивната инстанция защитникът на подс. М. поддържа
доводите си, развити във въззивната жалба и в допълнението към нея, като уточнява, че
първоинстанционният съд не бил посочил разумна причина защо е игнорирал съществените
1
противоречия в показанията на свидетелите и ги е кредитирал като достоверни. Липсвало
логичност и последователност в мотивите на съда, което водило до неправилност и
необоснованост на съдебния акт. От всички предоставени по делото преки и косвени
доказателства можело да се счита за безспорно установено единствено, че на
инкриминираната дата подсъдимият М. бил упражнил сила като ударил шамар на
пострадалото лице, но това евентуално би могло да ангажира неговата отговорност за
причиняване на лека телесна повреда, чийто състав се преследвал по тъжба на пострадалия.
Прокурорът от СГП счита присъдата на първоинстанционния съд за правилна и
законосъобразна, като моли същата да бъде потвърдена. Същата почивала на задълбочен
анализ на събрания по делото доказателствен материал. Обвинението било доказано по
несъмнен и безспорен начин, а определеното на подсъдимия наказание било справедливо и с
него можело да бъдат постигнати целите на наказанието визирани в разпоредбата на чл. 36
от НК.
В правото си на лична защита подс. М. отрича да е виновен по обвинението, като
уточнява, че единствено един шамар бил ударил на пострадалото лице, защото бил
прекалено нагъл. В своята последна дума подс. М. моли присъдата на първоинстанционния
съд да бъде отменена.
Софийски градски съд, като съобрази изложените от страните доводи и служебно
провери правилността на присъдата, съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е процесуално-допустима, доколкото е депозирана в срок и то от
активно легитимирана страна – защитник на подс. П. М..
Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна. Съображенията на
състава са следните:
За да постанови присъдата си, районният съд е приел следната фактическа
обстановка:
Пострадалият М.Й.М. –Л.Х., гражданин на Кралство Белгия през 2021 г. пребивавал в
България, където полагал труд по договор. Около 21:22 часа на 06.11.2021 г. същият се
намирал в района на пл. „Македония“, а след 21:37 часа, до 23:13 часа – в района на бул.
„Витоша“. До 01:15 часа на 07.11.2021 г. св. Х. се намирал в Бар „Петък“, където заплатил
чрез банковата си карта сумата от 20 лева.
По същото време подс. П. М. се е намирал на стоянката на такситата на
кръстовището, образувано от ул. „Раковска“ с бул. „Гурко“, заедно с управлявания от него
таксиметров автомобил л. а. „Хюндай“ с рег. № *******, позициониран към пл. „Славейков“,
сградата на Европейския парламент. Тогава свид.Х. се качил в таксито на подсъдимия и
пожелал да бъде откаран към ж.к. „Мусагеница“. Предвид наличието на множество
граждани и таксита по същото време и място, обръщането на таксиметровия автомобил от
ул. „Раковска“ към Орлов мост за транспортиране на свидетеля до ж. к. „Мусагеница“ било
затруднено, поради което подсъдимият поел към пл. „Славейков“, после покрай сградата на
Европейския парламент, по бул. „Васил Левски“ до Орлов мост, откъдето по бул.
„Цариградско шосе“ поел към ж. к. „Мусагеница“ - пазара. По пътя свид. Х. изпил носената
от него бира и пожелал да спре до денонощно магазинче по маршрута, за да си купи още
бира – същата за сумата от 5,70 лв. заплатил отново чрез банковата карта.
При пристигане на пазара в ж. к. „Мусагеница“ св. Х. пожелал да заплати
таксиметровата услуга чрез ползваната от него банкова карта на ОББ АД, но таксиметровият
автомобил на подсъдимия не разполагал с ПОС-терминално устройство, което наложило св.
Х. да изтегли банкноти от банкомат. В тази връзка подсъдимият спрял автомобила до
стълбите на магазин Т-маркет, на който имало монтиран банкомат, за да може св. Х. да
изтегли парите. Към този момент св. Х. не знаел на колко възлизала стойността на
2
таксиметровата услуга, но понеже често ползвал таксита по този маршрут, предполагал, че
цената била около 14-16 лева. Затова, след като слязъл от таксито и отишъл до банкомата, св.
Х. изтеглил сумата от 20 лева, колкото смятал, че биха му били достатъчни, за да заплати
таксиметровата услуга.
След като изтеглил сумата от 20 лева, св. Х. се върнал при таксито и предал
банкнотата от 20 лева на подсъдимия. Последният обаче му заявил, че курсът струвал 40
лева, което предизвикало пререкания между двамата. Св. Х. не пожелал да се върне до
банкомата, за да изтегли още двадесет лева, което изнервило подсъдимия. Св. Х. също бил
изнервен от двойната, според него, цена на курса, поради което извикал: „Фак ю!“ на
подсъдимия и със сила затръшнал пасажерската врата на автомобила. След това се
отдалечил в посока, обратна на тази, от която били дошли, с очевидното за подсъдимия
намерение да не доплаща още 20 лева.
Подсъдимият дал заден ход на автомобила в посока към отдалечаващия се св. Х.,
спрял го напряко на пътното платно, слязъл и с ръка ударил в главата обърналият се да види
какво става св. Х.. От удара св. Х. паднал на земята, като държал ръцете си пред лицето. В
ръцете си той държал мъжки кожен портфейл на стойност 36,00 лева и мобилен телефон
марка „Моторола“, модел „Г 20“ с имей № 356919113284271 на стойност 180,00 лева -
всичко на обща стойност 216,00 лева. Подсъдимият изритал в тялото падналия свидетел,
след което се навел над него и взел портфейла и мобилния телефон от ръката му.
Мобилният телефонен апарат подсъдимият после продал на св. И.С.Д., който, от своя
страна, го дал за ползване на майка си - свид. Д.И. Ш..
Последната с Протокол за доброволно предаване от 18.04.2022 г. впоследствие го
предала на разследващия полицай.
За да възприеме гореизложената фактическа обстановка, първоинстанционният съд се
е позовал на следните гласни доказателства, които е кредитирал: Д.И. Ш. (същата
доброволно предала инкриминирания телефонен апарат, майка на свид. И.Д., който й
предоставил апарата да го ползва), И.С.Д. (закупил инкриминрания телефонен апарат от
подсъдимия, впоследствие го разпознал по фотоснимки), както и от обясненията на
подсъдимия, които е кредитирал частично. В групата на гласните доказателства
първоинстанционният съд включва и показанията на св. Х. от 03.12.2021 г., намиращи се на
л.14 от ДП, прочетени при условията на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 4 от НПК, при съгласие от
подсъдимия и неговия защитник.
При възпроизвеждане на фактическата обстановка първоинстанционният съд се е
позовал на множество писмени доказателства, които е посочил изчерпателно. Сред тези
писмени доказателства с пряко отношение към предмета на доказване са: Протокол за
разпознаване на подсъдимия по снимки от страна на св. Х. (л. 16 от ДП); справки от
мобилните оператори „Теленор България“ ЕАД, „БТК-Мобайл“ ЕАД и „А1 България“ ЕАД
относно евентуалната употреба на сим карта, отговаряща на телефонен номер ********** и
по-специално Справката, изходяща от „БТК“ ЕАД („Вивком“), намираща се на л. 86 от ДП,
според която за времето от 08.11.2021 г. до 07.11.2021 г. (инкриминираната дата) тази сим-
карта е ползвана с телефонен апарат с ИМЕИ 3569191132842711 от лице, посочено в
справката като „М.Д.“, съдържаща също данни за комуникационните клетки, обслужвали
този телефон на 07.11.2021 г.; протокола за доброволно предаване на инкриминирания
телефон; заключението на съдебно-оценителната експертиза и справката за съдимост на
подс. М..
За изясняване на фактическата обстановка първоинстанционният съд цени и приноса
на приобщеното веществено доказателство (ВД) по делото – инкриминирания телефонен
апарат.
Пред настоящата съдебна инстанция не бяха представени и събрани нови
3
доказателства и доказателствени средства, поради което въззивният съд изгради своите
фактически и правни изводи изцяло на база на доказателствения материал събран в хода на
съдебното следствие пред първата съдебна инстанция.
Въззивният съд счита, че вътрешното убеждение на СРС по фактите е формирано на
основата на не само правилен, но изключително обстоен, анализ на събраните по делото
доказателствени материали, които са обсъдени не само изчерпателно, но и съпоставено с
основни принципи на житейската логика. Въззивната инстанция напълно споделя доводите и
съображенията на първата инстанция относно показанията на разпитаните свидетели и
приложените писмени доказателства, като следва да отчете тяхното задълбочено
анализиране от „всеки възможен ъгъл“, довел и до правилните изводи за кредитиране или
не.
При анализа на доказателствата и преценката на обясненията на подсъдимия
първостепенният съд правилно е съпоставил изложеното от пострадалия и подсъдимия с
обективните факти от трафичните данни за инкриминирания мобилен телефон, включително
на база регистриралите движението на апарата клетки, при които е установен и точния
маршрут на придвижване на подсъдимия и пострадалия.
Аргументирано и житейски логично е опровергана защитната версия на подсъдимия,
че не бил вземал вещи от пострадалия, а единствено (заявено и пред въззивния съд) му
„ударил един шамар, защото бил нагъл“, като за целта първоинстанционният съд се е
позовал на факта на блокиране на банковата карта на подсъдимия на другия ден, при
положение, че по времето, непосредствено предхождащо инкриминирания момент, от
същата карта са регистрирани плащания. Действително няма логика да се блокира картата от
притежателя й, освен ако същата липса.
Неоснователни са възраженията на защитата, че съдът не бил отчел противоречията в
свидетелските показания и по-специално в показанията на св. И.Д.. Вярно е, че
първоинстанционният съд не е навлязъл в детайли при анализа на показанията на посочения
свидетел, но същото не е било и необходимо, доколкото действително наличните
противоречия между изложеното от свидетеля на ДП и на съдебното следствие (относно
марката на инкриминирания телефон и паричната сума, срещу която го е придобил от
подсъдимия) са крайно несъществени по своя характер, обясними с изминалия период от
време и напълно недостатъчни да дискредитират като цяло показанията на св. Д..
Достатъчно е, че пред съда същият е потвърдил основните релевантни факти, които е
изтъкнал и пред разследващите органи – че действително е закупил мобилен телефон от
таксиметров шофьор, че продавачът му е именно подсъдимият, който дори е обяснил
произхода на телефона, както и че това е именно инкриминираният телефон, доколкото
същият е приобщен към наказателното производство като ВД по реда на чл. 159 от НПК –
чрез протокол за доброволно предаване от майката на св. Д., като от приобщените писмени
доказателства не съществуват съмнения, че този телефон е принадлежал на пострадалия Х..
Нещо повече – видно от кредитирания от съда протокол за разпознаване на лица по снимки,
св. Д. е посочил именно снимката на подсъдимия М. като лицето, от което е закупил
инкриминирания телефон. Разпознаването в изключителната хипотеза „по снимки“ е било
проведено по реда на чл. 171, ал. 4 от НПК напълно законосъобразно след като подс. М. е
декларирал с нарочна писмена декларация (приобщена по делото) несъгласие да участва в
разпознаване на живо. Установените с разпознаването по снимки обстоятелства намират
солидна подкрепа и в изявлението на св. Д. при разпита му на съдебното следствие, когато е
потвърдил и посочил именно присъстващия в съдебната зала подсъдим М. като лицето,
продало му инкриминирания телефон.
Неоснователни са и аргументите на защитата за това, че обвинителната теза се
крепяла само на показанията от ДП на св. Х., който бил в неизвестност по време на
съдебното производство и не бил разпитан пред съда. На първо място показанията на св. Х.
4
от ДП са надлежно и законосъобразно приобщени по реда чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 4 от
НПК, за което са били налице всички законови предпоставки, включително при съгласие от
подсъдимия и неговия защитник. Съдът е положил всички възможни усилия по издирване и
призоваване на пострадалия, а преди прочитане на показанията на свидетеля отделно е
разяснил съобразно задълженията си по чл. 281, ал. 7 от НПК последиците от това
процесуално-следствено действие (протокол от с. з. от 26.03.2024 г.). На второ място,
показанията на пострадалия от ДП не само не са изолирани, но и намират повече от
достатъчна за осъдителната присъда подкрепа в редица други гласни и писмени
доказателства, изрядно посочени от първоинстанционния съд, сред които показанията на св.
Д., протокола за разпознаване на лица по снимки, справките от мобилните оператори и от
ОББ и самото приобщено ВД.
На последно място, и по повод възраженията на защитата, не се доказват аналогични
провокативни или насилствени действия от страна на пострадалия към подсъдимия, за което
първоинстанционният е развил напълно обстойни и правилни, базирани на житейската
логика и доказателствата, аргументи защо не дава вяра на защитната версия на подсъдимия,
които въззивният състав не следва да преповтаря.
Предвид всичко изложено първостепенният съд е направил обосновани правни
изводи в съгласие със закона и постоянната практика на ВКС на РБ досежно
съставомерността на инкриминираното деяние, като напълно законосъобразно го е подвел
под състава на престъплението по чл. 198, ал. 1 от НК, доколкото събраните по делото
доказателства сочат на това, че извършеното подс. М. на инкриминираните дата и място
осъществява от обективна и субективна страна състава именно на това престъпление.
От обективна страна са налице всички признаци на посочения престъпен състав,
изразяващ се в съвкупност от действия по осъществена принуда под формата на физическо
насилие над св. Х. (ударил го с юмрук в лицето, ритнал го и му издърпал със сила носения
от последния портфейл и мобилен телефон) и с отнемане на чужди движими вещи
(индивидуализирани по вид и стойност непротиворечиво по делото и в присъдата) от
владението на лицето, спрямо което е упражнена сила, без негово съгласие с наличното
присвоително намерение.
От субективна страна първоинстанционният съд е изложил верни и убедителни
изводи за това, че решението на подсъдимия да осъществи изпълнителното деяние е
възникнало, след като същият е разбрал, че няма да получи нищо срещу претендираните от
него още 20 лева и след отдалечаването на Х. от автомобила му. В изпълнение на взетото в
този момент решение подсъдимият е карал назад автомобила, паркирал го е напряко на
пътното платно, слязъл от него, настигнал Х., повалил го на земята с удар с ръка в лицето,
после го ритнал, навел се над него и взел от ръцете му – сложени пред лицето за
предпазване, инкриминираните вещи. Бил е напълно наясно, че отнема вещите заради
неплатените 20 лева, което вземане вместо плащане е споделил и със св. Д. при
последвалата продажба на инкриминирания мобилен телефонен апарат. В тази връзка
логично ударите над пострадалия са били нанесени умишлено, при пряк умисъл, с цел да
послужат за непосредствено извършеното след нанасянето им отнемане на
инкриминираните вещи.
При правилна правна оценка на събрания доказателствен материал и на установената
по делото фактическа обстановка, първоинстанционният съд е индивидуализирал адекватно
наказанието на подсъдимия като е приел, че следва да го определи при условията на чл. 54
от НК, отчитайки, че предложеното от прокурора приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК не
следва да бъде уважено, предвид недостатъчността на изискуемите многобройни и
изключителни смекчаващи вината обстоятелства. Въззивният състав се съгласява, че
действително има такива, каквито е посочил и първоинстанционния съд (чистото съдебно
минало и сравнително ниската стойност на инкриминираните вещи), но те са недостатъчни
5
да удовлетворят критерия на привилегированата разпоредба на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК.
Въззивният състав следва да добави от своята контролна позиция, че е налице и отчетливо
отегчаващо обстоятелство, чието неспоменаване от първия съд обаче не дискретитира
правилната му преценка при индивидуализацията на наказанието, а именно, че самото
деяние, като осъществено от таксиметров шофьор по време на изпълнение на служебните
му задължения завишава самостоятелно личната обществена опасност на дееца, доколкото
подронва доверието на гражданите в самата професия. При така отчетения очевиден превес
на смекчаващите вината обстоятелства, наложеното от първоинстанционния съд наказание,
съвпадащо със законодателния минимум от три години лишаване от свобода, което, предвид
и наличието на предпоставките на чл. 66, ал. 1 от НК, е отложено с изпитателен срок от пет
години, се явява правилно индивидуализирано, съответно на смекчаващите и отегчаващите
вината обстоятелство, както и на целите на генералната и специалната превенция, и
справедливо.
Разноските по делото са възложени на подс. М. в съответствие с изискванията на чл.
189, ал. З НПК.
Няма произнасяне по ВД с присъдата, но няма пречка това да бъде сторено
допълнително по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК, както е посочил първоинстанционният
съд в мотивите си.
При извършената на основание чл. 314 НПК цялостна служебна проверка на
правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на
други основания, налагащи нейното изменяне или отмяна, поради което и е оглед
гореизложените съображения, постанови своето решение.
Водим от всичко посочено и на основание чл. 334, т. 6 НПК вр. чл. 338 НПК,
Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Присъда № 174 от 26.03.2024 г.,постановена по НОХД №
10772/22 г. по описа на СРС, НО, 122 състав, като правилна и законосъобразна.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6