№ 44
гр. София , 28.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично
заседание на осемнадесети януари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Диана В. Аначкова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20201001002563 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 18.12.2018 г., подадена по пощата на 17.12.2018 г., и
въззивна жалба от 26.10.2020 г., подадена по пощата на 23.10.2020 г., на ищците „Соларен Парк
Хаджидимово 1“ ЕООД, „Соларен Парк Хаджидимово 2“ ЕООД, „Балкан Фриго“ ЕООД, „Пи Ви
Инвест БГ“ ЕООД, „Меден Кладенец Солар“ ЕООД, „Кукорево 1 Солар“ ЕООД, „Каравелово
Солар“ ЕООД, „Ханово 2 Солар“ ЕООД, „Солар Ел Систем“ ЕАД, „Кадийца“ ЕООД и „Солар –
Плана“ ЕООД:
срещу решението от 5.11.2018 г. по т. д. № 863/2018 г. на Софийския градски съд, VІ-8
състав, с което: 1) са отхвърлени предявените срещу Република България, представлявана
от министъра на финансите, главни искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, евентуални искове
по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и евентуални искове по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 7 от Конституцията за
заплащане на следните суми, представляващи удържани от ищците и внесени в
държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева
енергия в размер на 20 % върху произведената от всеки ищец електрическа енергия чрез
собствените им фотоволтаични централи за периода 1.07.2014 г. – 10.08.2014 г. на
основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за енергията от възобновяеми
източници, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. №
1/2014 г. на Конституционния съд, а именно: а) за ищеца „Балкан Фриго“ ЕООД – сумата
89 390,41 лв., б) за ищеца „Соларен Парк Хаджидимово 1“ ЕООД – сумата 104 721,39 лв.,
1
в) за ищеца „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД – сумата 48 858,85 лв., г) за ищеца „Меден
Кладенец Солар“ ЕООД – сумата 34 225,76 лв., д) за ищеца „Кукорево 1 Солар“ ЕООД –
сумата 83 263,11 лв., е) за ищеца „Каравелово Солар“ ЕООД – сумата 45 119,72 лв., ж) за
ищеца „Ханово 2 Солар“ ЕООД – сумата 30 414,49 лв., з) за ищеца „Солар Ел Систем“
ЕАД – сумата 91 604,75 лв., и) за ищеца „Кадийца“ ЕООД – сумата 51 186,70 лв., й) за
ищеца „Соларен Парк Хаджидимово 2“ ЕООД – сумата 102 769,47 лв., и к) за ищеца
„Солар – Плана“ ЕООД – сумата 49 388,33 лв.; и 2) всеки ищец е осъден да заплати на
ответника Република България съдебни разноски в размер на по 40,50 лв.;
срещу допълнителното решение от 2.10.2020 г. по т. д. № 863/2018 г. на Софийския
градски съд, VІ-8 състав, с което са отхвърлени предявените срещу Република България,
представлявана от министъра на финансите, евентуални искове по § 4, ал. 3 от ДЕС за
заплащане на същите суми, поради нарушаване на правото на ЕС.
В жалбите се твърди, че неправилно СГС е приел, че не е налице неоснователно обогатяване на
държавата с получената от нея такса по чл. 35а ЗЕВИ, тъй като периодът на нейната дължимост
бил преди обявяване на противоконституционността на закона. Поддържа се, че наличието на
основание следва да се преценява не към момента на даването, а към момента на получаването на
таксата. Този момент настъпвал около два месеца след влизането в сила на решението на КС, от
когато настъпвала изискуемостта на това вземане, което се събирало от обществения доставчик
или крайния снабдител по реда на чл. 35б ЗЕВИ, която разпоредба също е обявена за
противоконституционна с решението на КС, в сила от 10.08.2014 г. Твърди се и, че неправилно са
отхвърлени деликтните искове по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 7 КРБ. Сочи се, че неправилно съдът е
приел, че до прогласяване на противоконституционността на закона извършените действия по
събиране на таксата са правомерни. Поддържа се, че противоречието на закона с чл. 19, ал. 2 и 3 и
чл. 60, ал. 1 КРБ е било изначално – от момента на приемането му, което е установено с решението
на КС, като непосредственото действие на Конституцията съгласно чл. 5, ал. 2 от същата дава
право на всеки правен субект да се позове директно на нейните разпоредби. Твърди се, че въпреки,
че чл. 22, ал. 4 ЗКС предвижда, че възникналите правни последици от обявения за
противоконституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил, то няма законов
механизъм, по който да бъде задължено Народното събрание да приеме подобен закон за уреждане
на последиците, като такъв не е приет и след процесното РКС. Твърди се, че неправилно и
необосновано СГС не е взел предвид извършените нарушения на правото на ЕС, а именно –
противоречието на въведения режим с чл. 63 ДФЕС за забрана на мерките с възпиращо действие
спрямо инвеститорите, както и с чл. 107 ДФЕС относно забраната на държавните помощи. Сочи
се, че таксата по чл. 35а ЗЕВИ била наложена само върху производителите на електроенергия от
възобновяеми източници от вятър и слънце, а не и върху производителите от други възобновяеми
източници /като напр. вода/, с което първите били поставени в по-неблагоприятно положение
спрямо вторите. Поддържа се, че за нарушенията на правото на ЕС държавата носи имуществена
отговорност съобразно юриспруденцията на Съда на ЕС, което се извежда от принципа на
лоялното сътрудничество по чл. 4, ал. 3 от ДЕС.
Предвид изложеното жалбоподателите молят въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да уважи предявените искове, както и да им присъди направените разноски.
2
Въззиваемата страна Република България, представлявана от министъра на финансите –
ответник по исковете – в писмените отговори на процесуалния си представител оспорва жалбата
като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила,
като правилно и законосъобразно. Претендира разноски, вкл. и юрисконсултско възнаграждение.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
І. По предмета на делото
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Соларен Парк Хаджидимово 1“ ЕООД, „Соларен
Парк Хаджидимово 2“ ЕООД, „Балкан Фриго“ ЕООД, „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД, „Меден
Кладенец Солар“ ЕООД, „Кукорево 1 Солар“ ЕООД, „Каравелово Солар“ ЕООД, „Ханово 2
Солар“ ЕООД, „Солар Ел Систем“ ЕАД, „Кадийца“ ЕООД и „Солар – Плана“ ЕООД с искова
молба от 4.05.2018 г., уточнена с молба от 29.05.2018 г., срещу Република България. В същата се
твърди, че ищците са производители на електрическа енергия от възобновяеми източници
/слънчева енергия/ чрез собствени фотоволтаични централи /подробно описани/ в различни части
на страната, като са сключили и дългосрочни договори за изкупуване на ел. енергията със
съответните крайни снабдители. Твърдят, че с § 6, т. 2 и 3 от Закона за държавния бюджет за 2014
г., в сила от 1.01.2014 г., бил създаден раздел V в глава 4 от Закона за енергията от възобновяеми
източници, с който производителите на ел. енергия от вятърна и слънчева енергия били задължени
да заплащат в полза на държавния бюджет такса в размер на 20 % от преференциалната цена по чл.
31, ал. 1 ЗЕВИ без ДДС, която се удържала и внасяла от обществения доставчик /“НЕК“ ЕАД/ или
съответните крайни снабдители, които имали задължение за подаване на тримесечна справка в
КЕВР и за превеждане на удържаните такси в срок до 15-то число на месеца, следващ
тримесечието, за което се отнася. Впоследствие с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на
Конституционния съд, в сила на 10.08.2014 г., КС е обявил за противоконституционни точки 2 и 3
от § 6 от Закона за държавния бюджет за 2014 г., с което е отпаднало задължението за удържане и
внасяне таксата. Въпреки това крайните снабдители са удържали таксата от всеки от ищците, с
който имат договор за изкупуване, за периода от 1.07.2014 г. до 9.08.2014 г. и са я внесли в
държавния бюджет след влизане в сила на решението на КС, като за всеки от ищците таксата от 20
% е изчислена върху съответното количество произведена електрическа енергия от съответната
ФтЕЦ за периода от 1.07.2014 г. до 9.08.2014 г. включително. Твърди се, че това е извършено без
основание за процесния период и плащането е довело до неоснователно обедняване на ищците
като производители на електрическа енергия, за сметка на обогатяването на държавата без правно
основание, тъй като към датата на влизане в сила на решението на КС не бил завършен
фактическият състав, а именно не била подадена изискуемата тримесечна справка до КЕВР, а след
9.08.2014 г. фактическият състав не би могъл да бъде довършен, поради което събраните от
производителите суми би следвало да се върнат, а не да се превеждат съгласно правилата на
обявените за противоконституционни норми. Поддържа се и, че в нарушение на чл. 22, ал. 4 ЗКС
Народното събрание не уредило възникналите последици от обявения за противоконституционен
закон, което било длъжно да стори в срок до 2 месеца от влизане в сила на РКС съгласно чл. 88 от
3
Правилника за организацията и дейността на 42-тото НС, респ. чл. 88 от ПОНС на 44-тото НС.
Освен това твърдят, че чрез посочените законови разпоредби на ЗЕВИ съществено са нарушени и
разпоредбите на чл. 107, ал. 1 от ДФЕС, определяща като несъвместима с вътрешния пазар всяка
помощ от държава-членка, нарушаваща или заплашваща конкуренцията, освен когато е
предвидено в договорите. При тези твърдения е поискано ответникът да бъде осъден да заплати на
всеки от ищците удържаните суми на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а при евентуалност на осн. чл.
59, ал. 1 ЗЗД, при евентуалност – на осн. чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД и при евентуалност – на осн.
чл. 4, ал. 3 от ДЕС. Претендираните от всеки ищец суми са следните:
1) за ищеца „Балкан Фриго“ ЕООД главница в размер на 89 390,41 лв., заедно със законната
лихва от подаване на исковата молба до изплащането;
2) за ищеца „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД главница в размер на 104 721,39 лв.,
заедно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането;
3) за ищеца „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД главница в размер на 48 858,85 лв., заедно със
законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането;
4) за ищеца „Меден Кладенец Солар“ ЕООД главница в размер на 34 225,76 лв., заедно със
законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането;
5) за ищеца „Кукорево 1 Солар“ ЕООД главница в размер на 83 263,11 лв., заедно със
законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането;
6) за ищеца „Каравелово Солар“ ЕООД главница в размер на 45 119,72 лв., заедно със
законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането;
7) за ищеца „Ханово 2 Солар“ ЕООД главница в размер на 30 414,49 лв., заедно със законната
лихва от подаване на исковата молба до изплащането;
8) за ищеца „Солар Ел Систем“ ЕАД главница в размер на 91 604,75 лв., заедно със законната
лихва от подаване на исковата молба до изплащането;
9) за ищеца „Кадийца“ ЕООД главница в размер на 51 186,70 лв., заедно със законната лихва
от подаване на исковата молба до изплащането;
10) за ищеца „Соларен парк Хаджидимово 2“ ЕООД главница в размер на 102 769,47 лв.,
заедно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането; и
11) за ищеца „Солар – Плана“ ЕООД главница в размер на 49 388,33 лв., заедно със законната
лихва от подаване на исковата молба до изплащането.
ІІ. По доказателствата относно исковете на „Балкан Фриго“ ЕООД
С разрешение за ползване № ДК-07-ЮЦР-143/18.06.2012 г., издадено от началник РДНСК
„Южен централен район“, е разрешено ползването на следния строеж: „Фотоволтаична
4
електроцентрала“ с инсталирана мощност 4623 кWр, 4бр. БКТП и вътрешни кабелни линии“,
находяща се в УПИ VІ, VІІ и Х, кв. 96, по плана на гр. Стамболийски, община Стамболийски, с
възложител „Балкан Фриго“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 580/24.07.2012 г. продавачът „Балкан
Фриго“ ЕООД се е задължил да доставя на купувача „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД
електрическа енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с действащите
нормативни актове, за срок от 20 г., чрез ФВЦ „Балкан Фриго“, за която е издадено разрешение за
ползване № ДК-07-ЮЦР-143/18.06.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 24.07.2012 г. по делото са представени следните
фактури, издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД
за периода 1.07 – 9.08.2014 г., протоколи за отчетена произведена ел. енергия и банкови
извлечения, както и писмо с изх. № Е-08-08-6/31.08.2018 г. на КЕВР с приложена към него справка.
Същите са обобщени от изслушаното и прието пред СГС заключение от 21.09.2018 г. на съдебно-
счетоводна експертиза, извършена от вещото лице Р. С.. Вещото лице е установило и, че от страна
на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД са били удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ, които са
преведени по сметка на КЕВР за 3-то тримесечие на 2014 г. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца
Дата
Удържана такса по чл. 35а ЗЕВИ – лв.
на превеждане на таксите по сметка на КЕВР фактура №Сума без ДДС– лв.
25/31.07.2014344 349,6468 869,9315.10.2014
26/31.08.2014102 602,4220 520,4815.10.2014
446 952,0689 390,41
ОБЩО:
ІІІ. По доказателствата относно исковете на „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД
С разрешения за ползване № ДК-07-Бл-96/27.06.2012 г. и № ДК-07-Бл-97/27.06.2012 г.,
издадени от началник РО „НСК“ Благоевград при РДНСК „Югозападен район“, е разрешено
ползването на следния строеж: „Инсталация на фотоволтаична енергия /соларен парк/, трафопост
РУ 20kV и ограда“, находящ се в ПИ 000446, м. „Тополата“, землището на с. Копривлен, община
Хаджидимово, област Благоевград, с възложител „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 339/26.07.2012 г. продавачът „Соларен
парк Хаджидимово 1“ ЕООД се е задължил да доставя на купувача „ЧЕЗ Електро България” АД
електрическа енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с действащите
нормативни актове, за срок от 20 г., чрез ФВЦ „Тополата 1“, за което са издадени разрешения за
ползване № ДК-07-Бл-96/27.06.2012 г. и № ДК-07-Бл-97/27.06.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 26.07.2012 г. по делото са представени множество
фактури, издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЧЕЗ Електро България” АД за периода
1.07 – 9.08.2014 г., протоколи за отчетена произведена ел. енергия и банкови извлечения, както и
писмо с изх. № Е-08-08-6/31.08.2018 г. на КЕВР с приложена към него справка. Същите са
обобщени от изслушаното и прието пред СГС заключение от 21.09.2018 г. на съдебно-счетоводна
5
експертиза, извършена от вещото лице Р. С.. Вещото лице е установило и, че от страна на „ЕВН
България Електроснабдяване” ЕАД са били удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ, които са преведени
по сметка на КЕВР за 3-то тримесечие на 2014 г. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца
Дата
Удържана такса по чл. 35а ЗЕВИ – лв.
на превеждане на таксите по сметка на КЕВР фактура №Сума без ДДС – лв.
26/31.07.2014415 576,4883 115,3024.09.2014
108 030,4621 606,09
27/31.08.2014 24.09.2014
104 721,39
ОБЩО:
ІV. По доказателствата относно исковете на „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД
С разрешение за ползване № СТ-05-809/11.07.2012 г., издадено от зам. началник ДНСК, е
разрешено ползването на следния строеж: „Малка електроцентрала с фотоволтаични модули“ с
инсталирана мощност 4999 кW, с външно кабелно 20 kV захранване БКТП 20/0,4 kV, 1000 kVA,
находяща се в ПИ № 000574 в землището на с. Черногор – стопански двор, м. „Под свинарника“,
община Главиница, област Силистра, с възложител „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 321/18.12.2012 г. продавачът „Пи Ви
Инвест БГ“ ЕООД се е задължил да доставя на купувача „Енерго Про Продажби” АД електрическа
енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с действащите нормативни
актове, за срок от 20 г., чрез ФВЦ „Черногор“, за която е издадено разрешение за ползване № СТ-
05-809/11.07.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 18.12.2012 г. по делото са представени фактури,
издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „Енерго Про Продажби” АД за периода 1.07 –
9.08.2014 г., протоколи за отчетена произведена ел. енергия и банкови извлечения, както и писмо с
изх. № Е-08-08-6/31.08.2018 г. на КЕВР с приложена към него справка. Същите са обобщени от
изслушаното и прието пред СГС заключение от 21.09.2018 г. на съдебно-счетоводна експертиза,
извършена от вещото лице Р. С.. Вещото лице е установило и, че от страна на „Енерго Про
Продажби” АД са били удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ, които са преведени по сметка на КЕВР за
3-то тримесечие на 2014 г. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца
Дата
Удържана такса по чл. 35а ЗЕВИ – лв.
на превеждане на таксите по сметка на КЕВР фактура №Сума без ДДС – лв.
22/31.07.2014192 636,3138 527,2615.10.2014
10 331,59
51 657,94
61 989,53
23/10.08.201415.10.2014
244 294,2548 858,85
ОБЩО:
6
244 294,2548 858,85
ОБЩО:
V. По доказателствата относно исковете на „Меден Кладенец Солар“ ЕООД
По делото е представено разрешение за ползване № ДК-07-Я-49/21.05.2012 г., издадено от
началник РО „НСК“ Ямбол при РДНСК „Югоизточен район“, с което е разрешено ползването на
следния строеж: „Фотоволтаична електроцентрала“ с инсталирана мощност 1,7 МW, БКТП 1х1000
kVA 0,4/20 kV, БКТП 1х800 kVA 0,4/20 kV, кабелна линия 20kV и ажурна ограда“, находяща се в
УПИ І-7, масив 29 от КВС, землище с. Меден кладенец, м. „До село“, община Тунджа, област
Ямбол, с възложител „Меден Кладенец Солар“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 453/29.05.2012 г. продавачът „Меден
Кладенец Солар“ ЕООД се е задължил да доставя на купувача „ЕВН България Електроснабдяване”
ЕАД електрическа енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с
действащите нормативни актове, за срок от 20 г., чрез ФВЦ „Меден Кладенец Солар“, за която е
издадено разрешение за ползване № ДК-07-Я-49/21.05.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 29.05.2012 г. по делото са представени фактури,
издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД за
периода 1.07 – 9.08.2014 г., протоколи за отчетена произведена ел. енергия и банкови извлечения,
както и писмо с изх. № Е-08-08-6/31.08.2018 г. на КЕВР с приложена към него справка. Същите са
обобщени от изслушаното и прието пред СГС заключение от 21.09.2018 г. на съдебно-счетоводна
експертиза, извършена от вещото лице Р. С.. Вещото лице е установило и, че от страна на „ЕВН
България Електроснабдяване” ЕАД са били удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ, които са преведени
по сметка на КЕВР за 3-то тримесечие на 2014 г. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца
Дата
Удържана такса по чл. 35а ЗЕВИ – лв.
на превеждане на таксите по сметка на КЕВР фактура №Сума с ДДС– лв.
26/31.07.2014134 137,7726 827,5515.10.2014
27/31.08.201436 991,077 398,2115.10.2014
171 128,8434 225,76
ОБЩО:
VІ. По доказателствата относно исковете на „Кукорево 1 Солар“ ЕООД
С разрешение за ползване № ДК-07-Я-41/3.05.2012 г., издадено от началник РО „НСК“ Ямбол
при РДНСК „Югоизточен район“, е разрешено ползването на следния строеж: „Фотоволтаична
електроцентрала“ с инсталирана мощност 4 МW, БКТП 1х1000 kVA 0,4/20 kV, 2 бр. БКТП 2х800
kVA 0,4/20kV, кабелна линия 20kV и ажурна ограда“, находяща се в УПИ І-126, 127, 199, 200,
масив 1 от КВС, землище с. Кукорево, м. „Велев бряст, община Тунджа, област Ямбол, с
възложител „Кукорево 1 Солар“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 454/29.05.2012 г. продавачът „Кукорево 1
Солар“ ЕООД се е задължил да доставя на купувача „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД
7
електрическа енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с действащите
нормативни актове, за срок от 20 г., чрез ФВЦ „Кукорево 1 Солар“, за която е издадено разрешение
за ползване № ДК-07-Я-41/3.05.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 29.05.2012 г. по делото са представени фактури,
издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД за
периода 1.07 – 9.08.2014 г., протоколи за отчетена произведена ел. енергия и банкови извлечения,
както и писмо с изх. № Е-08-08-6/31.08.2018 г. на КЕВР с приложена към него справка. Същите са
обобщени от изслушаното и прието пред СГС заключение от 21.09.2018 г. на съдебно-счетоводна
експертиза, извършена от вещото лице Р. С.. Вещото лице е установило и, че от страна на „ЕВН
България Електроснабдяване” ЕАД са били удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ, които са преведени
по сметка на КЕВР за 3-то тримесечие на 2014 г. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца
Дата
Удържана такса по чл. 35а ЗЕВИ – лв.
на превеждане на таксите по сметка на КЕВР фактура №Сума без ДДС – лв.
27/31.07.2014329 606,8365 921,3715.10.2014
28/31.08.201486 708,7417 341,7515.10.2014
416 315,5783 263,12
ОБЩО:
VІІ. По доказателствата относно исковете на „Каравелово Солар“ ЕООД
С разрешение за ползване № ДК-07-Я-55/28.05.2012 г., издадено от началник РО „НСК“ Ямбол
при РДНСК „Югоизточен район“, е разрешено ползването на следния строеж: „Фотоволтаична
електроцентрала“ с инсталирана мощност 2,2 МW, БКТП 1х1000 kVA 0,4/20 kV, БКТП 0,4/20kV
2х630 kVA и кабелна линия 20kV“, находяща се в УПИ І-73, 87, масив 10 от КВС, землище с.
Каравелово, община Тунджа, област Ямбол, с възложител „Каравелово Солар“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 454/29.05.2012 г. продавачът „Каравелово
Солар“ ЕООД се е задължил да доставя на купувача „ЕВН България Електроснабдяване”
ЕАД електрическа енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с
действащите нормативни актове, за срок от 20 г., чрез ФВЦ „Каравелово Солар“, за която е
издадено разрешение за ползване № ДК-07-Я-55/28.05.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 29.05.2012 г. по делото са представени фактури,
издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД за
периода 1.07 – 9.08.2014 г., протоколи за отчетена произведена ел. енергия и банкови извлечения,
както и писмо с изх. № Е-08-08-6/31.08.2018 г. на КЕВР с приложена към него справка. Същите са
обобщени от изслушаното и прието пред СГС заключение от 21.09.2018 г. на съдебно-счетоводна
експертиза, извършена от вещото лице Р. С.. Вещото лице е установило и, че от страна на „ЕВН
България Електроснабдяване” ЕАД са били удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ, които са преведени
по сметка на КЕВР за 3-то тримесечие на 2014 г. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца
Дата
8
Удържана такса по чл. 35а ЗЕВИ – лв. на превеждане на таксите по сметка на КЕВРСума без ДДС– лв.
фактура №
26/31.07.2014177 429,5035 485,9015.10.2014
27/31.08.201448 169,099 633,8215.10.2014
225 598,5945 119,72
ОБЩО:
VІІІ. По доказателствата относно исковете на „Ханово 2 Солар“ ЕООД
С разрешение за ползване № ДК-07-Я-50/21.05.2012 г., издадено от началник РО „НСК“ Ямбол
при РДНСК „Югоизточен район“, е разрешено ползването на следния строеж: „Фотоволтаична
електроцентрала“ с инсталирана мощност 1,5 МW, БКТП 2х800 kVA 0,4/20 kV, кабелна линия
20kV и ажурна ограда“, находяща се в УПИ І-178, масив 15 от КВС, землище с. Ханово, община
Тунджа, област Ямбол, с възложител „Ханово 2 Солар“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 451/29.05.2012 г. продавачът „Ханово 2
Солар“ ЕООД се е задължил да доставя на купувача „ЕВН България Електроснабдяване”
ЕАД електрическа енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с
действащите нормативни актове, за срок от 20 г., чрез ФВЦ „Ханово 2 Солар“, за която е издадено
разрешение за ползване № ДК-07-Я-50/21.05.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 29.05.2012 г. по делото са представени множество
фактури, издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД
за периода 1.07 – 9.08.2014 г., протоколи за отчетена произведена ел. енергия и банкови
извлечения, както и писмо с изх. № Е-08-08-6/31.08.2018 г. на КЕВР с приложена към него справка.
Същите са обобщени от изслушаното и прието пред СГС заключение от 21.09.2018 г. на съдебно-
счетоводна експертиза, извършена от вещото лице Р. С.. Вещото лице е установило и, че от страна
на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД са били удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ, които са
преведени по сметка на КЕВР за 3-то тримесечие на 2014 г. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца
Дата
Удържана такса по чл. 35а ЗЕВИ – лв.
на превеждане на таксите по сметка на КЕВРфактура №Сума без ДДС – лв.
26/31.07.2014120 171,4324 034,2915.10.2014
27/31.08.201431 901,016 380,2015.10.2014
152 072,4430 414,49
ОБЩО:
ІХ. По доказателствата относно исковете на „Солар Ел Систем“ ЕАД
С разрешение за ползване № ДК-07-ЮЦР-145/19.06.2012 г., издадено от началник РДНСК
„Южен централен район“, е разрешено ползването на следния строеж: „Фотоволтаична
електроцентрала с мощност 4427 kWp, 4 бр. БКТП и вътрешни кабелни линии“ и „кобелна линия
20kV за електрозахранване на възлова станция за фотоволтаична електроцентрала, находяща се в
УПИ ІІІ-39 и УПИ ІV-39, кв. 176, гр. Любимец, с възложител „Солар Ел Систем“ ЕАД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 583/24.07.2012 г. продавачът „Солар Ел
9
Систем“ ЕАД се е задължил да доставя на купувача „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД
електрическа енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с действащите
нормативни актове, за срок от 20 г., чрез ФВЦ „Солар Ел Систем – Любимец“, за която е издадено
разрешение за ползване № ДК-07-ЮЦР-145/19.06.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 24.07.2012 г. по делото са представени множество
фактури, издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД
за периода 1.07 – 9.08.2014 г., протоколи за отчетена произведена ел. енергия и банкови
извлечения, както и писмо с изх. № Е-08-08-6/31.08.2018 г. на КЕВР с приложена към него справка.
Същите са обобщени от изслушаното и прието пред СГС заключение от 21.09.2018 г. на съдебно-
счетоводна експертиза, извършена от вещото лице Р. С.. Вещото лице е установило и, че от страна
на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД са били удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ, които са
преведени по сметка на КЕВР за 3-то тримесечие на 2014 г. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца
Дата
Удържана такса по чл. 35а ЗЕВИ – лв.
на превеждане на таксите по сметка на КЕВРфактура №Сума без ДДС– лв.
27/31.07.2014366 254,0973 250,8215.10.2014
28/31.08.201498 769,6618 353,9315.10.2014
465 023,7591 604,75
ОБЩО:
Х. По доказателствата относно исковете на „Кадийца“ ЕООД
С разрешение за ползване № СТ-05-742/27.06.2012 г., издадено от зам. началник на ДНСК, е
разрешено ползването на следния строеж: „Фотоволтаична електроцентрала с мощност 2750 kW,
външно електрозахранване СрН с кабели 20kV, нов трафопост БКТП 20/0,4 kV 3150 kVA и
помещения инвертори“, находяща се в ПИ 076012, м. „Карабатак“ в землището на с. Капатово,
община Петрич, с възложител „Кадийца“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 340/26.07.2012 г. продавачът „Кадийца“
ЕООД се е задължил да доставя на купувача „ЧЕЗ Електро България” АД електрическа енергия по
цени и условия, определени в договора и в съответствие с действащите нормативни актове, за срок
от 20 г., чрез ФтЕЦ „Скай солар“, за което са издадени разрешения за ползване № СТ-05-
742/27.06.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 26.07.2012 г. по делото са представени фактури,
издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЧЕЗ Електро България” АД за периода 1.07 –
9.08.2014 г., протоколи за отчетена произведена ел. енергия и банкови извлечения, както и писмо с
изх. № Е-08-08-6/31.08.2018 г. на КЕВР с приложена към него справка. Същите са обобщени от
изслушаното и прието пред СГС заключение от 21.09.2018 г. на съдебно-счетоводна експертиза,
извършена от вещото лице Р. С.. Вещото лице е установило и, че от страна на „ЧЕЗ Електро
България” АД са били удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ, които са преведени по сметка на КЕВР за
3-то тримесечие на 2014 г. Обобщените данни са следните:
10
Фактури, издадени от ищеца
Дата
Удържана такса по чл. 35а ЗЕВИ – лв.
на превеждане на таксите по сметка на КЕВРфактура №Сума без ДДС – лв.
25/31.07.2014205 275,2641 055,0524.09.2014
26/31.08.201450 658,2810 131,6624.09.2014
255 933,5451 186,71
ОБЩО:
ХІ. По доказателствата относно исковете на „Соларен парк Хаджидимово 2“ ЕООД
С разрешения за ползване № СТ-05-750/28.06.2012 г., издадени от зам. началник на ДНСК, е
разрешено ползването на следния строеж: „Инсталация на фотоволтаична енергия /соларен парк/,
трафопост 20kV – БКТП1 БКТП2, БКТП3, БКТП4 и ограда“, находящ се в ПИ 000447, м.
„Тополата“, землището на с. Копривлен, община Хаджидимово, област Благоевград, с възложител
„Соларен парк Хаджидимово 2“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 337/25.07.2012 г. продавачът „Соларен
парк Хаджидимово 2“ ЕООД се е задължил да доставя на купувача „ЧЕЗ Електро България” АД
електрическа енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с действащите
нормативни актове, за срок от 20 г., чрез ФВЦ „Тополата 2“, за което е издадено разрешение за
ползване № СТ-05-750/28.06.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 25.07.2012 г. по делото са представени фактури,
издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЧЕЗ Електро България” АД за периода 1.07 –
9.08.2014 г., протоколи за отчетена произведена ел. енергия и банкови извлечения, както и писмо с
изх. № Е-08-08-6/31.08.2018 г. на КЕВР с приложена към него справка. Същите са обобщени от
изслушаното и прието пред СГС заключение от 21.09.2018 г. на съдебно-счетоводна експертиза,
извършена от вещото лице Р. С.. Вещото лице е установило и, че от страна на „ЧЕЗ Електро
България” АД са били удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ, които са преведени по сметка на КЕВР за
3-то тримесечие на 2014 г. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца
Дата
Удържана такса по чл. 35а ЗЕВИ – лв.
на превеждане на таксите по сметка на КЕВРфактура №Сума без ДДС – лв.
25/31.07.2014408 720,7881 744,1624.09.2014
26/31.08.2014105 126,5721 025,3124.09.2014
513 847,35102 769,47
ОБЩО:
ХІІ. По доказателствата относно исковете на „Солар – Плана“ ЕООД
С разрешение за ползване № ДК-07-ЮЗР-71/27.06.2012 г., издадени от началник на РДНСК –
Югозападен район, е разрешено ползването на следния строеж: „Фотоволтаичен парк с мощност
2696 kW“, находящ се в ПИ 303003, землището на с. Алино, община Самоков, с възложител
11
„Солар – Плана“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 347/26.07.2012 г. продавачът „Солар –
Плана“ ЕООД се е задължил да доставя на купувача „ЧЕЗ Електро България” АД електрическа
енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с действащите нормативни
актове, за срок от 20 г., чрез ФтЕЦ „Солар Плана“, за което е издадено разрешение за ползване №
ДК-07-ЮЗР-71/27.06.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 26.07.2012 г. по делото са представени фактури,
издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЧЕЗ Електро България” АД за периода 1.07 –
9.08.2014 г., протоколи за отчетена произведена ел. енергия и банкови извлечения, както и писмо с
изх. № Е-08-08-6/31.08.2018 г. на КЕВР с приложена към него справка. Същите са обобщени от
изслушаното и прието пред СГС заключение от 21.09.2018 г. на съдебно-счетоводна експертиза,
извършена от вещото лице Р. С.. Вещото лице е установило и, че от страна на „ЧЕЗ Електро
България” АД са били удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ, които са преведени по сметка на КЕВР за
3-то тримесечие на 2014 г. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца
Дата
Удържана такса по чл. 35а ЗЕВИ – лв.
на превеждане на таксите по сметка на КЕВРфактура №Сума без ДДС – лв.
26/31.07.2014194 254,5738 850,9124.09.2014
27/31.08.201452 687,1110 537,4224.09.2014
246 941,6849 388,33
ОБЩО:
С решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (ДВ, бр.
65/6.08.2014 г.), в сила от 10.08.2014 г., са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от
заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с
които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3
и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г.; изм. и доп.).
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са допустими.
ХІІІ. По предмета на делото и допустимостта на обжалваното решение
В исковата молба ищецът е длъжен да формулира исканията си към съда и да посочи фактите,
от които счита, че произтичат – чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК. Ищецът не е длъжен да дава правна
квалификация на претенциите си, но дори и да го стори, то това не обвързва съда. Въз основа на
твърдените факти и формулираното искане съдът е длъжен служебно да даде правна
квалификация на претенцията, т.е. да определи нейното правно естество и вида на предявения иск.
Основните фактически твърдения в настоящата искова молба са следните: 1) приет закон от НС,
влязъл в сила на 1.01.2014 г., въвеждащ задължение за плащане на такси към държавата от
12
задължени субекти, измежду които и ищците 2) противоречие на същия закон с Конституцията и
обявяването му за противоконституционен с решение на КС, влязло в сила на 10.08.2014 г.; 3)
заплатени /удържани/ от ищците суми за тези такси за периода 1.07.2014 г. – 9.08.2014 г. в размер
на исковите суми; 4) неизпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС за уреждане на
последиците от закона; 5) неоснователно получаване на сумите от ответника, а евентуално –
причиняване вреди на ищците в размер на заплатените суми. При тези твърдения ищците
претендират от ответника заплащане на исковите суми като вземане за неоснователно обогатяване,
а евентуално като обезщетение за непозволено увреждане.
В исковата молба е заявено, че самите кондикционни искове не са единни, а също са предявени
при евентуалност – по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд намира, че в
действителност не се касае до евентуално съединяване на кондикционни искове, а до един
кондикционен иск за всеки ищец. Определящото за предмета на всеки иск не е правната му
квалификация, а фактическото му основание и неговия петитум /чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК/. В
исковата молба се съдържат едни и същи фактически твърдения, обосноваващи искането за
възстановяване на съответната сума, като неоснователно получена от ответника. Аргументирането
защо липсва правно основание за получаването е извън предмета на иска, а касае правната
квалификация на наведените фактически твърдения с оглед техните правни последици или липсата
на такива. Не са изложени отделни и различни факти, включени във фактическия състав на
отделните кондикционни претенции по чл. 55, ал. 1 или чл. 59 ЗЗД. Ето защо кондикционната
претенция за всеки ищец е една обща, тъй като са общи фактите, на които се основава, а служебно
задължение на съда е да приложи закона спрямо установените по делото факти /чл. 5 ГПК/, като
изведе техните правни последици. Преценката дали и коя от законовите разпоредби на
неоснователното обогатяване е приложима към процесните факти е въпрос на правна
квалификация, а не е основание на отделен иск. Ето защо всеки ищец допустимо е предявил само
един главен кондикционен иск, а не и евентуален. При това положение разглеждането и
произнасянето в обжалваното решение по евентуалните кондикционни искове се явява
недопустимо, което налага обезсилване на решението от 5.11.2018 г. в тази му част.
Що се отнася до евентуално претендираното деликтно обезщетение от всеки ищец, то следва да
се отчете, че същото се претендира на две различни материалноправни основания – за нарушения
на вътрешното право и за нарушения на правото на ЕС. Предпоставките /т.е. фактите/ за
възникване на вземане по всяко от двете основания са различни. Изяснено е в практиката на СЕС,
че самото материално право да се търси обезщетение за нарушения на ПЕС, произтича директно от
ПЕС, а не от вътрешното право на държавите членки, като само в ПЕС се съдържат и материално-
правните предпоставки на деликтния фактически състав на тази отговорност. Тези предпоставки
са: 1) нарушената правна норма на ЕС да предоставя права на частноправните субекти, 2)
нарушението на нормата да е достатъчно съществено, и 3) да съществува пряка причинно-
следствена връзка между нарушението и претърпяните от частноправните субекти вреди. Подобни
предпоставки са непознати в деликтните фактически състави по чл. 7 КРБ, чл. 49 ЗЗД или ЗОДОВ
/в приложимата редакция/. По тази причина предметът и правното основание на претенция за
ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на ПЕС е различна от
предмета и правното основание на претенция за ангажиране на извъндоговорната отговорност на
държавата за нарушение на вътрешното право. Освен разлики в предпоставките за възникване на
отговорността са налице различия и в конкретната твърдяна противоправност, като съществен
13
отличителен белег на една деликтна претенция. Следователно, исковите претенции за ангажиране
извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на ПЕС са различни по предмет от
исковите претенции за ангажиране на деликтната отговорност на държавата за нарушение на
вътрешното право, което логически изключва процесуалната възможност искът да е един общ.
Ето защо ако се претендира обезщетение от държавата поради едновременни нарушения на
вътрешното право и на ПЕС следва да се приеме, че се касае до два иска с различно основание,
предявени при условията на евентуалност, което налага при сбъдване на процесуалното условие
всеки от тях да бъде разгледан от съда и по всеки от тях да има произнасяне в диспозитива на
съдебното решение. По първата група деликтни искове СГС се е произнесъл в решението от
5.11.2018 г., а по втората група – в допълнителното решение от 2.10.2020 г.
Ответникът е направил възражения за недопустимост на предявените искове, като поддържа, че:
1) исковете не са подведомствени на гражданските съдилища, тъй като процесните отношения
относно събраните такси по чл. 35а ЗЕВИ не били частноправни или административноправни, а
специфични държавно-властнически отношения, чиято законосъобразност не подлежала на
контрол от органите на съдебната власт; и 2) пасивно процесуално легитимиран по деликтните
искове е Народното събрание, а не държавата. Въззивният съд намира възраженията за
неоснователни, поради следното:
Както бе посочено по-горе, предмет на настоящото дело са осъдителни искове за вземания,
които ищецът твърди, че притежава – на кондикционно, а евентуално на деликтно, основание. Този
предмет на спора е изцяло в обхвата на подведомствените на общите съдилища граждански дела
по смисъла на чл. 1 ГПК. Претендираните от ищеца вземания могат да бъдат единствено частни,
тъй като не попадат сред изчерпателно изброените в чл. 162, ал. 2, 5, 6 и 7 ДОПК публични
вземания, по които кредитор може да е само публичноправно образувание в това му качество –
държава, община или международна организация /ЕС/. Процесните претендирани вземания нито
по предмет, нито по кредитор са публични, а следователно – те са частни. Принципът е, че
частните вземания се защитават по реда на ГПК, а публичните – по административноправен ред.
От този принцип обаче законодателят може да установи изключения – така напр. вземанията за
съдебни такси се установяват само по процесуалния ред, приложим към съответното съдебно
производство; в изпълнително производство по ГПК могат да се събират и публични вземания /чл.
458 ГПК и чл. 163, ал. 4 ДОПК/, а в изпълнително производство по ДОПК могат да се събират и
частни вземания /чл. 194, ал. 1 ДОПК/. По принцип исковите дела за частни вземания се
разглеждат по ГПК от общите съдилища, но законодателят може да предвиди и изключения в
подсъдността – напр. деликтните искове за ангажиране отговорността на държавата по чл. 203
АПК се разглеждат от административните съдилища. Настоящите искове обаче предметно не
попадат сред тези искове. Същите не касаят твърдени вреди от незаконосъобразни актове,
действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, нито вреди от
нарушаване на правото на ЕС от органи по чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ (която разпоредба при това е
неприложима към процесния казус предвид § 6 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ – ДВ, бр. 94/2019 г.), само
които граждански дела са подсъдни на административните съдилища. Исковете са за вреди в
резултат на акт на законодателния орган /Народното събрание/, а именно – приет
противоконституционен закон, противоречащ и на правото на ЕС. За деликтни искове с такъв
предмет липсва уредена специална подсъдност, поради което те са подсъдни на общите съдилища
14
по реда на ГПК.
Неоснователно е и възражение за липсата на пасивна процесуална легитимация по деликтните
искове на ответника – държавата, които според ответника следвало да се предявят срещу
Народното събрание. Деликтните искове се основават на фактически твърдения за причинени
вреди от незаконен акт /приет противоконституционен закон от НС/ и незаконно бездействие на
държавен орган – Народното събрание, което не изпълнило задължението си по чл. 22, ал. 4 ЗКС
да уреди последиците от обявения от КС за противоконституционен закон. По същество исковете
са насочени към ангажиране отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове
и действия на нейни органи и длъжностни лица съобразно общия принцип на чл. 7 от
Конституцията, чиито норми имат непосредствено действие – чл. 5, ал. 2. Отговорността е
имуществена, като целта на разпоредбата е да очертае най-общо основанието и да посочи в чия
правна сфера и в чий имуществен патримониум настъпва задължението за обезвреда – този на
държавата. Същевременно, разпоредбата не следва да се тълкува буквално, а разширително, така
както и всички конституционни норми, предоставящи права на правните субекти. Тя не ограничава
възможния ответник по подобен иск единствено до държавата като частноправен субект.
Конституционно допустимо е ответник по иск за реализиране на тази отговорност да бъде и всяко
държавно учреждение – юридическо лице, към което организационно се числи органът или
длъжностното лице, извършило съответния незаконен акт. Това е така, защото държавата
съществува и осъществява функциите си единствено чрез системата от държавни учреждения,
като отговорността на държавните учреждения е идентична с тази на държавата в
материалноправен аспект. Държавните учреждения не притежават собствено имущество, а
стопанисват и управляват държавно имущество, чрез което осъществяват дейността си, поради
което именно държавата отговаря имуществено за задълженията на държавните учреждения.
Следователно, отговорността по чл. 7 от КРБ може да се реализира както пряко срещу държавата,
като частноправен субект, така и срещу съответното държавно учреждение, тъй като и в двата
случая задължението за обезвреда настъпва единствено в имуществения патримониум на
държавата. От това следва, че когато са ответници по подобен иск държавните учреждения не
защитават собствената си правна сфера, а тази на държавата, поради което те участват в съдебния
процес като процесуални субституенти на държавата и то във формата на процесуална суброгация.
Процесуалната субституция обаче не е задължителна, а факултативна – тя е създадена в
облекчение на ищците по подобни искове, които по свой избор могат да предявят иска както
срещу субституента /държавното учреждение/, така и срещу субекта, в чиято правна сфера ще
рефлектира съдебното решение /държавата/, освен ако в закон е предвидено друго. Такова друго
спрямо искове като процесните не е предвидено, тъй като разпоредбите на ЗОДОВ не се прилагат.
По тази причина ако носителят на материалното право или задължение пряко участва като страна
в исковия процес, то не е необходимо подобно участие и чрез процесуален субституент, тъй като
на практика засегнатият заинтересован субект е само един – този, в чиято имуществена сфера ще
настъпят последиците от съдебното решение.
В този ред на разсъждения предявените деликтни искове срещу Държавата са допустими, тъй
като само в нейната правна сфера могат да рефлектират тези искове, ако бъдат уважени[1].
Същото се отнася и до исковете за неоснователно обогатяване, което не се разколебава от
факта, че претенцията е за неоснователно получени суми за публични вземания /такси по чл. 35а
15
ЗЕВИ/. По естеството си подобни вземания също са частни /не са сред тези по чл. 162 ДОПК/, но за
някои от тях законодателят е установил изключения от принципа, че могат да бъдат установявани
и събирани по реда на ГПК, а именно: 1) по реда на глава 16, раздел І от ДОПК се възстановяват
недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от
органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване
съгласно данъчното или осигурителното законодателство от НАП /чл. 128 ДОПК/; 2) по реда на чл.
4б ЗДТ се възстановяват недължимо платени държавни такси в приложното поле на ЗДТ, очертано
в чл. 4 ЗДТ. За тези изключения редът за защита по ГПК е неприложим, поради което иск с
предмет подобно вземане би бил недопустим, като неподведомствен. Извън тези изключения
вземанията за връщане на недължимо платени суми могат да се защитават по реда на ГПК на общо
основание.
Безспорно, вземанията за такси по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ са представлявали публични държавни
вземания според приложимата за тях правна уредба /арг. и от чл. 35б, ал. 4 и чл. 35в ЗЕВИ/.
Независимо от наименованието си обаче тези публични вземания не са такива за държавни такси
по смисъла на ЗДТ, тъй като такива са само публични вземания, срещу които държавата дължи
насрещна престация – публична услуга, каквато в случая липсва – както е разяснено и във
въпросното РКС № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. Ето защо не се касае за държавна такса в
приложното поле на ЗДТ, само за които се прилага редът за възстановяване на недължимо платени
такси по чл. 4б ЗДТ. Същевременно, вземанията по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ не са и от тези по чл. 128
ДОПК, тъй като не попадат сред предметното изброяване, поради което и този административен
ред е неприложим за възстановяване на недължимо платени суми. По естеството си вземанията по
чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ са най-близки до визираните в чл. 162, ал. 2, т. 2 ДОПК вземания – други
вноски, установени по основание и размер със закон /доколкото именно ЗЕВИ установява и
техният размер, а не само основание/. За недължимо платени суми по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ законът
не е установил специален ред за тяхното възстановяване. Ето защо тези частни вземания за
неоснователно обогатяване не са изключени от приложното поле на исковата защита по ГПК,
поради което също са подведомствени на гражданските съдилища[2]. При това положение
предявените кондикционни искове са допустими. Всички останали доводи на ответника касаят
основателността по същество.
Предвид горното въззивният съд приема, че надлежен предмет на делото са: 1) главен иск за
неоснователно обогатяване, 2) първи евентуален деликтен иск за нарушаване на вътрешното право,
и 3) втори евентуален деликтен иск за нарушаване на ПЕС. В тази поредност исковете ще бъдат
разгледани от въззивната инстанция, в чиито правомощия е и корекцията в правната
квалификация.
ХІV. По правилността на обжалваното решение
А) По исковете за неоснователно обогатяване
(1) Не е спорно между страните, а това се установява и от събраните доказателства, че: 1)
16
ищците са производители на електрическа енергия от възобновяеми източници /слънчева енергия/
чрез собствени фотоволтаични електроцентрали, въведени в експлоатация с разрешения за
ползване; 2) за изкупуването на произведената електрическа енергия ищците са сключили
договори за срок от 20 години със съответните крайни снабдители по местонахождението на
електроцентралите – „ЧЕЗ Електро България” АД, „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД и
„Енерго Про Продажби” АД; 3) с § 6 от Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр.
109/20.12.2013 г.), в сила от 1.01.2014 г. е бил изменен Законът за енергията от възобновяеми
източници, като е бил създаден раздел V в глава 4, включващ чл. 35а – чл. 35в, с който е въведена
такса, дължима от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия в
размер на 20 % от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ без ДДС, която се удържа и внася
в държавния бюджет от обществения доставчик или съответните крайни снабдители, които имат
задължение за подаване на тримесечна справка в КЕВР и за превеждане на удържаните такси в
срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася; 4) с решение №
13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (ДВ, бр. 65/6.08.2014 г.), в
сила от 10.08.2014 г., са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са
създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от
ЗЕВИ; и 5) за периода 1.07.2014 г. – 9.08.2014 г. на ищците са удържани от крайните снабдители
такси по чл. 35а ЗЕВИ в размер на исковите суми, които от името на ищците са преведени на
тримесечия по сметка на КЕВР на 24.09.2014 г. и 15.10.2014 г., от където сумите са прехвърлени
към централния държавен бюджет.
(2) При предявен иск за неоснователно обогатяване в тежест на ответника е да докаже
наличието на валидно основание за получаване на съответната имуществена облага. В случая
ответникът твърди, че основание да получи процесните суми е разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ,
предвиждаща публичноправно финансово задължение на производителите на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия да заплащат процесната такса в полза на държавата.
Именно на основание тази законова разпоредба и свързаните с нея исковите суми са постъпили в
патримониума на държавата.
От своя страна ищците поддържат, че законът, въз основа на който държавата е получила
процесните суми, не представлява валидно основание за получаването, тъй като: 1) противоречи
на Конституцията на РБ, и 2) противоречи на правото на ЕС.
Противоречието на закона с КРБ е установено с решение на КС по общозадължителен начин
/чл. 14, ал. 6 ЗКС/, което обвързва и съдебните инстанции по настоящото дело, но са спорни
последиците от обявената противоконституционност, а именно – дали това води до някакви
задължения за държавата и какви точно.
Не са спорни последиците от евентуално противоречие с ПЕС – събраните от държавата суми
подлежат на безусловно възстановяване като неоснователно получени, а не като обезщетение за
деликт[3]. Ищците твърдят, че въведената такса по чл. 35а ЗЕВИ противоречи на чл. 63 и чл. 107
ДФЕС, Договора за енергийна харта, Директива 2009/72/ЕО от 13.07.2009 г. относно общите
правила за вътрешния пазар на електроенергия, Директива 2009/28/ЕО от 23.04.2009 г. за
насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници. Въпросът дали е налице и
противоречие с правото на ЕС е решен общозадължително, а именно – от Съда на ЕС по реда на
17
чл. 267 ДФЕС, по повод на което и настоящото дело беше спряно с определението от 18.11.2019 г.
С определение от 30.04.2020 г. по съединени дела № С-818/2019 г. и С-878/2019 г. по
преюдициални запитвания от български съдилища СЕС е отговорил, че „член 3, параграф 3, първа
алинея, буква „а“ от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за
изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО трябва да се тълкува
в смисъл, че същият допуска национална правна уредба, въвеждаща такса за производството
на енергия от възобновяеми източници“. По този начин е прието, че процесната такса по чл. 35а
ЗЕВИ не противоречи на Директива 2009/28/ЕО. Доколкото не е спорно, че самата директива
съответства на първичното право на ЕС /ищецът не твърди обратното/, то имплицитно е признато
съответствие и с чл. 63 ДФЕС /свободата на движение на капитали/ или чл. 107 ДФЕС /забраната
за държавни помощи/. Настоящият съдебен състав също не намира, че подобно противоречие е
налице, тъй като казусът е извън приложното поле на чл. 63 ДФЕС и чл. 107 ДФЕС, доколкото
липсва трансграничен елемент, нито различно третиране между местни и чуждестранни
икономически оператори. Изцяло неприложими към разглеждания въпрос са и цитираните
Договор за енергийна харта и Директива 2009/72/ЕО. Следователно, процесната вътрешноправна
уредба не противоречи на ПЕС, поради което на това основание държавата не дължи
възстановяване на събраните такси.
(3) При това положение фокусът на настоящото дело следва да се концентрира върху въпроса
какви са правните последици от постановеното решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело №
1/2014 г. на Конституционния съд (ДВ, бр. 65/6.08.2014 г.), в сила от 10.08.2014 г., с което
процесните законови разпоредби, въз основа на които са събрани процесните такси, са обявени за
противоконституционни. Отговорът на този въпрос се съдържа в задължителното тълкувание на
конституционните разпоредби, извършено по реда на чл. 149, ал. 1, т. 1 КРБ с решение №
3/28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на Конституционния съд, по повод на което настоящото
дело бе спряно на осн. чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК с определението от 18.11.2019 г. Предмет на това
конст. дело са искания на ВКС и ВАС за даване на задължително тълкуване на чл. 151, ал. 2, изр. 3
от Конституцията, във връзка с отговор на три въпроса, два от които са: 1) „Какви са правните
последици от решенията на Конституционния съд в хипотезата, когато се обявява за
противоконституционен ненормативен правен акт“; и 2) „Какво е действието на решението на
Конституционния съд, с което се обявява противоконституционност на закон, по отношение на
заварени правоотношения и висящи съдебни производства, с оглед разпоредбата на чл. 151, ал. 2,
изр. 3 от КРБ?“. От пряко значение за настоящия исков спор е вторият въпрос, но първият е
свързан с него с оглед изясняване на цялостната концепция на КС за действието на решенията му
по чл. 149, ал. 1, т. 2 КРБ.
Според дадените в диспозитива на РКС № 3/28.04.2020 г. отговори: 1) обявените за
противоконституционни ненормативни актове – закони във формален смисъл, решения на
Народното събрание и укази на президента – са невалидни от приемането или издаването им ; 2)
по отношение на заварените от решението на КС неприключени правоотношения и
правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон
не се прилага; Народното събрание урежда правните последици от прилагането на обявения за
противоконституционен закон. Точното изясняване на така даденото задължително тълкуване
обаче е невъзможно без съобразяване и с решаващите мотиви на КС, съдържащи следните
18
ръководни съображения:
прогласеното в чл. 5, ал. 1 КРБ върховенство на Конституцията над другите закони е ядро на
принципа на правовата държава като универсален конституционен принцип, на който се
основава цялата правна система на Република България;
правовата държава не търпи законодателство, което противоречи на Конституцията, а в
държавите, възприели модела на централизиран контрол за конституционност, при такова
противоречие върховенството на Конституцията се брани чрез обезсилване на
противоконституционните закони и други актове от специално създаден и овластен с тази
задача орган, какъвто е Конституционният съд на РБ;
Конституционният съд не може да изпълни основното си предназначение, ако неговите
актове не пораждат правни последици за постигането на тази основна за конституционната
правова държава цел, а имат единствено характер на декларация без правни последици,
правещи ефективно върховенството на КРБ;
по тази причина темпоралният ефект от решенията на КС трябва да се проявява по начин,
който осигурява ефективен и резултатен контрол за конституционност;
спрямо обявените за противоконституционни ненормативни актове този ефективен резултат
може да бъде постигнат само ако решението на КС има действие ex tunc, т.е. обратно
действие, при което всички техни правни последици се считат за ненастъпили поради
изначална невалидност на тези актове, като за тях не се отнася разпоредбата на чл. 151, ал. 2,
изр. 3 КРБ;
спрямо обявените за противоконституционни нормативни актове /закони/ ефективният
резултат е ограничен от принципа за правна сигурност и се постигна чрез съчетано
прилагане на действие ex nunc и ex tunc на решенията на КС в различните хипотези, което се
извлича от систематичното тълкуване на чл. 150, ал. 2 и чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ;
по принцип решението на КС, обявяващо за противоконституционен закон, действа
занапред (ex nunc), а правният ефект на решението е в неприлагане закона от деня на
влизане в сила на РКС, от който момент насетне той престава да действа и да регулира
обществени отношения, предмет на неговата уредба /чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ/;
възникналите от прилагането на закона правни последици в рамките на правоотношения,
приключили до влизане в сила на РКС , по принцип се запазват, но Народното събрание е
конституционно /а и законово – чл. 22, ал. 4 ЗКС/ задължено да уреди тези възникнали
последици и то съобразно мотивите на решението на КС, т.е. така, че да отстрани напълно
конституционното нарушение, само по който начин може да се гарантира правната
справедливост по отношение на тази категория правоотношения; до произнасянето на НС,
при наличие на правен спор, съдилищата го решават като прилагат пряко Конституцията и
принципите на правото;
задължението на НС да уреди последиците се свързва и с чл. 7 КРБ, предвиждащ
отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни
органи и длъжностни лица, което неминуемо обхваща и отговорността на органа, издал
противоконституционния акт;
19
абсолютното действие „занапред“ на решение за невалидност на закона, предмет на контрол
за конституционност, обаче е несъвместимо с върховенството на Конституцията, което
конституционното правосъдие гарантира, и конституционният законодател допуска
имплицитно изключения от правилото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ;
за тези изключения решението на КС има обратно действие /ex tunc/, а именно – спрямо
заварени правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни производства;
при правоотношенията, които не са приключени по времето, когато влиза в сила
обезсилващото решение на КС (заварени правоотношения), въздействието на
противоконституционния закон спрямо тях се преустановява изцяло, а регулативната му
способност се отнема спрямо всеки един от елементите на правоотношението, вкл. и спрямо
неговия правопораждащ юридически факт, т.е. действието на РКС е обратно;
от разпоредбата на чл. 150, ал. 2 КРБ се извлича и обратното действие на РКС спрямо
правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, независимо дали
правоотношенията са приключени или неприключени;
предвиденото в тази разпоредба спиране на съдебно производство до изчакване на
произнасяне на КС /а и аналогичните такива – чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, чл. 54, ал. 1, т. 4 АПК/ би се
лишило от смисъл, ако делото трябва да се реши съобразно противоконституционен закон,
поради което въпросът за конституционността на приложимия по висящото дело закон
винаги има преюдициален характер спрямо изхода на съдебния спор;
целта е да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с решението на
Конституционния съд и следователно уронващи върховенството на Конституцията, тъй като
противното разбиране е несъвместимо с върховенството на Конституцията, с нейното
непосредствено действие, с духа и принципите на правовата държава;
в тези случаи съдът решава спора, като оставя неприложена обявената за
противоконституционна законова норма, а прилага пряко Конституцията, когато това е
възможно, както и прилага аналогия на закона и аналогия на правото.
Същата категорична позиция по отношение действието ex tunc на решението на КС спрямо
правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, Конституционният съд повторно е
изразил и в мотивите на последващото решение № 4/14.05.2020 г. по конст. дело № 9/2019 г. (ДВ,
бр. 48/26.05.2020 г.), с което се отхвърля искане на ВАС за установяване на
противоконституционност на чл. 142, а. 1 АПК. Същевременно, в становище[4] на конституционен
съдия към това решение на КС допълнително е разяснена разликата между приключените и
неприключените правоотношения и действието спрямо тях на обезсилващото РКС, а именно: 1) и
при двете категории правоотношения юридическият факт вече се е случил преди влизането в сила
на РКС; 2) при приключените правоотношения към момента на влизане в сила на РКС са
настъпили и всичките правни последици от факта (породените права и/или задължения, без
значение осъществени или не), като такива вече не могат да се породят; 3) при неприключените
правоотношения към момента на влизане в сила на РКС са настъпили само част от последиците, а
настъпването на останалите предстои; 4) преуреждането на правните последици, настъпили преди
влизането в сила на РКС, е обратно действие; запазването на тези последици е действие занапред;
запазването на вече настъпилите заедно с преуреждането на още ненастъпилите правни последици
20
е незабавно действие, което е възможно само при неприключени правоотношения; 5) по силата на
решение № 3/2020 г. на КС обявеният за противоконституционен закон не се прилага за: (а)
неприключените правоотношения, и (б) за правоотношенията, предмет на висящи съдебни
производства; 6) действието на РКС за противоконституционност по отношение на
неприключените правоотношения е обратно, а не незабавно, тъй като неприлагането на
противоконституционния закон спрямо правоотношението означава неприлагането му към всеки
един от неговите елементи, доколкото друго не е казано в РКС № 3/2020 г., т.е. законът не се
прилага както към още невъзникналите права и/или задължения, така и към самия юридически
факт и към правата и задълженията, които вече са възникнали към момента на обявяването му за
противоконституционен; 7) правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, могат
да бъдат както приключени, така и неприключени, а противоконституционният закон не се прилага
и спрямо двете групи, т.е. действието на решението за противоконституционността е също
обратно – законът не се прилага от възникването на спорното правоотношение.
В обобщение, така описаната концепция за действието на обезсилващите решения на КС
спрямо нормативен закон може да се резюмира по следния начин: 1) законът губи изцяло
регулативния си ефект спрямо неприключените правоотношения от момента на проявление на
правопораждащите им факти, вследствие на което се отричат изцяло техните правни последици; 2)
правните последици на приключените правоотношения по принцип се запазват, но Народното
събрание е длъжно да ги преуреди конституционосъобразно в последващ закон, а ако не го стори и
правоотношенията са предмет на висящи съдебни производства /независимо дали образувани
преди или след РКС/, то съдът е длъжен да остави неприложен противоконституционния закон
спрямо тези правоотношения, т.е. да отрече изцяло техните правни последици от самото
проявление на правопораждащите им факти и по този начин да приложи на практика
върховенството на Конституцията.
Горното е вследствие от това, че противоконституционността на съответния закон не е резултат
от самото решение на КС, а е била изначална – от самото му приемане. С решението на КС тя
само се прогласява по общозадължителен начин, като в тази му част решението на КС има
установително действие – то установява, че от самото му приемане съответният акт е
противоречал на КРБ. След прогласяване на тази противоконституционност съдилищата, чиято
основна задача е да осигурят върховенството на правото, а от там и на Конституцията, не могат да
продължат да прилагат противоконституционния закон и да зачитат неговите последици,
независимо кога те са настъпили – преди или след влизането в сила на РКС.
Прочее, правомощията на съдилищата при обявен за противоконституционен приложим закон
са същите като съдържание, както при незаконен приложим подзаконов нормативен акт, който
съдилищата не прилагат /игнорират/, ако той противоречи на нормативен акт от по-висока степен
съобразно чл. 5 АПК и чл. 15 ЗНА. И в двата случая актът не следва да се прилага от съдилищата
към всички релевантни факти по делото. Разликата е единствено в това кой може да установи
противоречието – при ПНА съдилищата могат и сами да упражнят косвен контрол за
законосъобразност, освен ако по въпроса е постановено влязло в сила решение на
административен съд /чл. 177 АПК, чл. 302 ГПК/, докато подобен косвен контрол за
конституционност те могат да упражнят върху закони, само ако последните са приети преди
настоящата Конституция от 1991 г. /§ 3, ал. 1 от ПЗР на КРБ/. Веднъж установена от КС
21
противоконституционността на закон обаче задължава съдилищата да не прилагат този закон по
всички настоящи или бъдещи съдебни дела и спрямо всички правоотношения, които са техен
предмет – приключени или неприключени.
За да се изясни напълно така очертания механизъм на действие на обезсилващите решения на
КС остава да се отговори и на въпроса – кои са „правоотношенията, предмет на висящи съдебни
производства“, спрямо които не се прилага обявеният за противоконституционен закон. По-
специално, дали неприложимостта на закона се отнася само до правоотношенията, които са пряк
предмет на съдебна защита /т.е. само тези, спрямо които се формира СПН/, или се отнася и до
всички правоотношения, факти и въпроси, които имат пряко или преюдициално значение за
изхода на съответното съдебно производство.
В мотивите на цитираните РКС № 3/28.04.2020 г. и РКС № 4/14.05.2020 г. не се съдържа пряк
отговор, но се съдържат съществени отправни точки, от които отговорът следва недвусмислено.
Така в мотивите на РКС № 3/28.04.2020 г. е посочено: „ Съгласно цитираната разпоредба /чл.
150, ал. 2 КРБ/, когато установят несъответствие между закона, приложим по висящото пред
тях дело, и Конституцията, ВАС или ВКС спират производството по делото и внасят въпроса в
КС. Конституцията очевидно цели да осуети решаването на висящото дело съобразно един
твърдян противоконституционен, порочен закон и затова постановява то да бъде спряно, за да
се изчака произнасянето на КС. Спирането би се лишило от смисъл, ако делото трябва да се
реши съобразно противоконституционен закон. Въпросът за конституционността на
приложимия по висящото дело закон, независимо от модела на конституционно правосъдие,
винаги има преюдициален характер – такъв въпрос не би имало мотив да се поставя и решава,
ако отговорът на същия няма да има ефект за разрешаването на правния спор, по повод на
който е сезиран КС“.
Допълнително в мотивите на РКС № 4/14.05.2020 г. е разяснено: „Спирането на
административното и съдебното производство е процесуален институт, който е предвиден в
случаите, когато се налага да бъде решен преюдициален въпрос. В случаите на спиране на
производства (съдебни и административни) при допуснат от КС контрол за
конституционосъобразност на закон се цели обезпечаване на върховенството на
Конституцията, като не се допусне до произнасянето на КС да бъде приложена разпоредба ,
която би могла да бъде обявена за несъответна на Основния закон… След постановяването на
решение на КС пречката за развитието на спрените съдебни и административни производства
отпада и те следва да бъдат възобновени. Спорният въпрос по тези производства трябва да
бъде решен съобразно постановеното от КС. В случай, че бъде прогласена
противоконституционност на атакувана законова разпоредба, след влизане в сила на решението
на КС тя става неприложима… съответният съд трябва да постанови съдебния си акт, като
остави неприложена обявената от КС за противоконституционна норма…“.
От горното е видно, че обявеният за противоконституционен закон не се прилага във висящо
съдебно производство, независимо дали той е приложим към правоотношението, което е пряк
предмет на това производство, или към други правоотношения или последици с преюдициален
характер спрямо главния предмет на делото. Иначе казано, неприложимостта на закона спрямо
„правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства“ означава неприложимост спрямо
22
който и да е релевантен юридически факт, от който зависи изхода на делото. Както за да се спре
съдебното производство е достатъчно да се оспорва пред КС приложим по делото закон /чл. 229,
ал. 1, т. 6 ГПК/, без значение дали от него пряко произтича правоотношението, което е пряк
предмет на делото, спрямо което се формира СПН, така и същият закон следва да се остави
неприложен, ако бъде обявен за противоконституционен. Следователно, неприложимостта на
закона спрямо „правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства“ всъщност означава
неприложимост спрямо всяко едно правоотношение, факт или въпрос, от който зависи
изхода на съдебното производство.
(4) Така разясненото по задължителен начин действие на решенията на КС, с които се обявява
за противоконституционен закон, приложено спрямо фактите по настоящия казус означава
следното:
Както бе посочено по-горе, за периода 1.07.2014 г. – 9.08.2014 г. на ищците са били удържани
такси по чл. 35а ЗЕВИ в посочените размери, които от името на ищците са превеждани от
крайните снабдители през третото тримесечие на 2014 г. по сметка на КЕВР – на 24.09.2014 г. /за
преведените от „ЧЕЗ Електро България АД/ и на 15.10.2014 г. за останалите.
С решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (ДВ, бр.
65/6.08.2014 г.), в сила от 10.08.2014 г., са обявени за противоконституционни разпоредбите на чл.
35а – 35в ЗЕВИ, въз основа на които са събраните процесните такси. Следователно, тези
разпоредби са били правното основание за заплащане на таксите.
Най-напред следва да се прецени дали към 10.08.2014 г. процесните правоотношения, въз
основа на които са събрани процесните суми, са били приключени или неприключени /заварени/.
От уредения в чл. 35б ЗЕВИ механизъм на начисляване и събиране на таксите по чл. 35а ЗЕВИ
следва, че финансовото правоотношение между държавата и длъжника на таксите по чл. 35а ЗЕВИ
се счита за приключило с настъпването на падежа на съответното плащане, от когато вземането
става изискуемо и подлежи на изпълнение, като този падеж е 15-то число на месеца, следващ
тримесечието, за което се отнася. До настъпването на падежа на вземането по чл. 35а ЗЕВИ същото
нито е изпълняемо, нито е изискуемо, т.е. до този момент не е породено нито притезанието на
държавата като кредитор да иска изпълнение, като съществена част от правото й на вземане, нито
е породено задължението на длъжника да изпълни. Това означава, че до настъпването на падежа
не са настъпили всички правни последици /всички права и задължения/, които образуват това
финансово правоотношение, тъй като субективното право на държавата все още не е преминало в
състояние на притезание, т.е. такова, което да е годно за защита чрез принудително изпълнение.
Ето защо за приключени следва да се приемат правоотношенията, по които падежът на
процесната такса е настъпил преди 10.08.2014 г. Такива са правоотношенията за първите две
тримесечия на 2014 г., за които падежите са настъпили на 15.04.2014 г. и 15.07.2014 г. Падежът на
таксите за третото тримесечие на 2014 г. е следвало да настъпи на 15.10.2014 г., поради което към
датата на влизане в сила на РКС /10.08.2014 г./ правоотношението за тези такси следва да се счита
за неприключено /заварено/. Настоящите искове са предявени именно за сумите за 3-то
тримесечие, а не и за сумите, заплатени през първото и второто тримесечие, т.е. касае се са
заварени от РКС неприключени правотношения.
23
С влизането в сила на РКС № 13/31.07.2014 г. обявените за противоконституционни разпоредби
на ЗЕВИ са загубили изцяло регулативния си ефект спрямо неприключените правоотношения от
началния момент на проявление на правопораждащите им факти, вследствие на което са отречени
изцяло техните правни последици – настъпили и ненастъпили. Правата и задълженията по
неприключените правоотношения се считат за изначално непородени и отречени, тъй като
неприлагането на закона е към всеки елемент от правоотношението, вкл. и към правопораждащия
му факт, който губи изцяло правната си релевантност. При това положение извършените на
24.09.2014 г. и 15.10.2014 г. плащания на процесните суми е извършено при начална липса на
основание. С обезсилването на противоконституционния закон по неприключените към 10.08.2014
г. правоотношения относно таксата по чл. 35а ЗЕВИ за третото тримесечие на 2014 г., държавата е
загубила правото да получи тази такса, дори и тя да е била начислена за периода преди 10.08.2014
г. Като допълнителен аргумент следва да се посочи, че с РКС № 13/31.07.2014 г. е обезсилена и
разпоредбата на чл. 35б ЗЕВИ, установяваща падежа и реда за събиране на таксата, поради което
дори и при действие ex nunc на РКС плащането на сумите на 24.09.2014 г. и на 15.10.2014 г. също
се явява лишено от основание, доколкото към тези моменти законът не е бил действащ. Ето защо
държавата дължи тяхното възстановяване на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Тази квалификация не се разколебава от това, че ответникът е получил без основание
имущество на ищците чрез пряко престиране, но то фактически е било осъществено от трето лице
/съответния краен снабдител/, което лице обаче по силата на закона е действало от името и за
сметка на ищците /а не от свое име/, доколкото плащането е извършено за погасяване на
предвидено в закона финансово задължение на ищците, а не задължение на крайния снабдител.
Подобен финансов автоматизъм е предвиден и в други случаи на публични вземания – напр.
удържането на подоходен данък или осигурителни вноски от трудовите възнаграждения по реда на
ЗОДФЛ, дължим от работника или служителя, но фактически удържан от съответния работодател.
В тези хипотези за платец към държавата на съответната сума се счита данъчнозадълженото лице,
а не платилият от негово име работодател или осигурител, извършващ единствено касово-
счетоводната платежна операция. Задължено лице за плащане на таксата по чл. 35а ЗЕВИ /т.е.
юридически платец/ е производителят на ел. енергия /чл. 35а, ал. 3 ЗЕВИ/, от чието име и от чието
имущество /отчисляване от полагащата му се цена за продадена ел. енергия/ общественият
доставчик или краен снабдител извършва фактическото плащане. С подобен финансов
автоматизъм се спестяват две платежни операции – общественият доставчик или краен снабдител
да заплати изцяло цената на производителя, а след това от нея последният да преведе таксата на
държавата. Общественият доставчик или краен снабдител има учредена представителна власт по
закон /чл. 35б ЗЕВИ/ да извърши плащането от името на длъжника. Дори и да се приеме, че с
обявяването на противоконституционността и на самия чл. 35б ЗЕВИ тази законна представителна
власт е отпаднала с обратна сила, то извършените действия по плащане на таксата от името на
съответния производител ще се считат за потвърдени от него на осн. чл. 301 ТЗ, ако той веднага
след узнаването за фактическото плащане от негово име на съответните такси не се е
противопоставил на това действие с възражение, че е извършено без представителна власт. По
настоящото дело ищците не твърдят подобно противопоставяне, а същевременно – имплицитно
признава, че са знаели за удържаните процесни такси, както поради това, че са били предвидени в
закона, така и поради тяхното удържане от дължимите на тях вземания за цена на продадена ел.
енергия /т.е. от имущество на ищците/. По тази причина кондикционните претенции могат да
бъдат само престационни /т.е. по чл. 55 ЗЗД/, а не непрестационни /т.е. по чл. 59 ЗЗД/.
24
Прочее, настоящият въззивен състав счита, че предвид постановките на РКС № 3/28.04.2020 г.
възстановяването на платени суми за публични вземания /още повече по неприключени
правоотношения към датата на влизане в сила на РКС/ въз основа на обявен за
противоконституционен закон може да се търси само на кондикционно, а не на деликтно
основание. Неприлагането на противоконституционния закон спрямо фактите, въз основа на които
са събрани сумите, означава липса на валидно правно основание за пораждането на подобни
публични вземания в полза на държавата, т.е. до тяхната недължимост. От своя страна това води
до задължение за връщане на събраните суми като неоснователно получени, а недължимо
платеното никога не може да се разглежда като вреда – независимо дали е платено за частно или
публично вземане.
Действително, не е невъзможно вследствие на обезсилващо решение на КС да се породи и
деликтно задължение за държавата по чл. 7 КРБ /както е посочено и в мотивите на РКС №
3/28.04.2020 г./. До такова обаче може да се стигне само ако юридически или фактически е
невъзможно възстановяването на предишното състояние по някаква причина или ако в резултат на
закона са настъпили и други неблагоприятни последици за съответния правен субект с имуществен
или неимуществен характер, които могат да се определят като вреди. Така напр. възможно е
дължимостта на събраната сума да е установена със СПН по влязъл в сила съдебен акт от преди
обезсилващото РКС, което не е основание за отменяне на влезлите в сила съдебни решения. Тогава
единствената възможност би била да се обезщети съответното лице по реда на чл. 7 КРБ.
Възможно е и предметът на обезсилената законова норма да е такъв, че да не предвижда
престационни имуществени задължения за нейния адресат към друг субект, а да предвижда
изисквания във връзка с упражнявана от него дейност, вследствие на което той да е изразходвал
средства, за да приведе дейността си в съответствие със закона. Обезсилването на подобен закон от
КС ще означава, че тези средства са били напразно изразходвани и те могат да се разглеждат като
вреди /в някои случаи/, за които може да се търси деликтно обезщетение от държавата по реда на
чл. 7 КРБ. Най-сетне, възможно е и законът противоконституционно да ограничава неимуществени
права и свободи на адресата – напр. да му забранява да излиза от дома си. С обезсилването на
подобен закон адресатът не би могъл да иска нищо по кондикционен ред, тъй като не е имало
никакво имуществено разместване. Несъмнено обаче, че отрицателните психически изживявания, а
евентуално и неблагоприятни отражения спрямо имуществото му /напр. пропуснати ползи от това,
че не е могъл да упражнява професионалната си дейност/, представляват вреди от неимуществен
или имуществен характер, които подлежат на репариране по реда на чл. 7 КРБ. Следователно,
критерий за това дали обезсилването на закона ще доведе до кондикционни или деликтни
последици, е дали въз основа на него е извършена имуществена престация в полза на друг субект,
която фактически и юридически е възможно да се върне на адресата на противоконституционния
закон. Ако това е възможно, то следва да се извърши реституирането й по кондикционен ред, а ако
не е възможно – репарирането е по деликтен ред.
Следва да се добави и това, че логически неприемливо е да се приеме, че искане за осъждане за
определена парична сума има компенсационен /обезщетителен/ характер, при положение, че
самата твърдяна „вреда“ се изразява в заплащането на същата тази сума от ищеца на ответника в
предходен период. По естеството и предназначението си обезщетението е сурогат /заместител/ на
друго благо, а не абсолютно същото благо. Паричните плащания и задължения са такива за
стойност – при тях е от значение престирането на парични знаци на тази стойност, а не
25
индивидуалната определеност на паричните значи /банкноти с конкретни номера/, които да могат
да се компенсират с други конкретни парични знаци на същата стойност. Ако една сума на
определена стойност е излязла от имуществото на даден субект в полза на друг субект, то искането
за обратното й заплащане от получилия субект не представлява претенция за „друго“, а
представлява такава за „същото“ излязло имущество. Що за компенсиращо обезщетение е това,
което напълно съвпада като обект и стойност с това, което следва да се компенсира и което е
получено от същия субект? Ако такова пълно съвпадение е налице, то очевидно, че тази претенция
няма как да има репарационен /обезщетителен/ характер, а тя може да има само реституционен
такъв – за връщане на същата сума от получателя й. Друг е въпросът за последиците в забавата от
реституцията на главницата – те на общо основание представляват вреди, за които може да се
търси обезщетение по общия ред.
При парични плащания и то в полза на публичната власт такава невъзможност за реституция е
принципно изключена – възстановяването на получените парични суми е винаги възможно.
Недължимо платената сума сама по себе си не е вреда, но лишаването на платеца за определен
период от съответната парична сума може да доведе до други вредни последици /претърпени
загуби или пропуснати ползи/, за които няма пречка да се предяви деликтен иск. Същевременно,
длъжникът по кондикционно вземане е в по-благоприятно положение от длъжника по деликтно
вземане с оглед момента на изпадане в забава и дължимостта на законната мораторна лихва,
доколкото при кондикциите такава се дължи от момента на поканата, а при деликтите такава
покана не е необходима /чл. 84, ал. 3 ЗЗД/ и лихва се дължи от момента на настъпване на вредата.
На настоящия съдебен състав е известно, че съдебната практика по подобни спорове е
противоречива, като е изразено и друго становище, а именно – че възстановяването на платените
суми по чл. 35а ЗЕВИ може да се търси на деликтно основание[5]. Следва да се има предвид обаче,
че тази практика /при това незадължителна – чл. 290, ал. 3 ГПК/ е формирана преди РКС №
3/28.04.2020 г. и РКС № 4/14.05.2020 г. и не е съобразена с техните задължителни принципни
постановки относно действието на обезсилващо РКС спрямо заварени правоотношения и
правоотношения, предмет на висящи съдебни производства. В тази съдебна практика се изхожда
от погрешното виждане, че възникналите правни последици /права и задължения/ преди влизане в
сила на обезсилващото РКС се запазват винаги, т.е. тяхното изпълнение е дължимо дори и след
влизане в сила на РКС, но пък изпълненото представлява вреда за адресата на закона. Ако това е
така, то тогава държавата и след РКС ще може да претендира и събере принудително всички
несъбрани такси по чл. 35а ЗЕВИ за периода преди 10.08.2014 г., а евентуалното съдебно
обжалване на акта за установяване на публични вземания по чл. 35в, ал. 3 ЗЕВИ ще бъде винаги
неуспешно, тъй като съдът ще следва да приложи винаги противоконституционния закон
съобразно чл. 142 АПК. Това обаче е категорично отречено в РКС № 4/14.05.2020 г. относно чл.
142 АПК, в което се потвърждава позицията по РКС № 3/28.04.2020 г., че по заварени
правоотношения и по правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, действието на
обезсилващото РКС е ex tunc, а противоконституционният закон не се прилага изцяло, което
означава, че съдът не признава породените от него правни последици изцяло . Всъщност, както
при подобно административно дело, така и в настоящото гражданско основният въпрос на
преценка е – дължими ли са били въпросните такси. Очевидно е, че предвид двете РКС
административният съд не би могъл да каже друго освен, че таксите са недължими, поради което
евентуалният публичен акт за установяването им е незаконен. След като за несъбрани такси по чл.
26
35а ЗЕВИ, начислени за периода до 9.08.2014 г., държавата губи изцяло възможността да ги
установи и събере /доброволно или принудително/ след 10.08.2014 г., то е алогично да се приеме,
че вече събраните до този момент такси са били дължими, а още по-малко – това да се признае във
висящо съдебно производство, в което съдът не следва по никакъв начин да прилага последиците
на противоконституционния закон съгласно задължителните указания на КС. Прочее,
конструкцията „таксите са дължими, но заплащането им е вреда, защото са противоправни“ е non
sens и влиза в неудържимо противоречие именно с тяхната противоправност – възможно ли е
въобще правновалидното възникване на противоправно задължение. Ето защо в настоящото
въззивно решение това виждане не се споделя, а се следват най-пълно постановките на посочените
РКС. Впрочем, с последваща съдебна практика по чл. 290 ГПК по аналогични дела е призната
възможността както за деликтно възмездяване, така и за кондикционна реституция[6]. Според
трето виждане в съдебната практика по чл. 290 ГПК обаче пътят за защита е единствено по чл. 55,
ал. 1 ЗЗД[7]. Това е и становището на настоящия съдебен състав, изразено далеч преди това по
множество подобни казуси.
Предвид всичко гореизложено главният иск за неоснователно обогатяване се явява изцяло
основателен, заедно с претендираната законна лихва от подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
Б) По евентуалните искове за непозволено увреждане
Поради несбъдване на процесуалното условие, под което са предявени, евентуалните деликтни
искове за нарушение на вътрешното право и за нарушение на правото на ЕС не следва да се
разглежда по същество.
С оглед на изложеното обжалваното решение от 5.11.2018 г. следва да се: 1) отмени в частта, с
която са отхвърлени главните искове за неоснователно обогатяване, които да се уважат, заедно с
претендираните законни лихви от подаване на исковата молба до изплащането, 2) обезсили в
частта, с която са отхвърлени евентуалните искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и евентуалните деликтните
искове за нарушение на вътрешното право, и 3) отмени в частта, с която на ответника са присъдени
разноски. Допълнителното решение от 2.10.2020 г., с което са отхвърлени евентуалните деликтни
искове за нарушение на правото на ЕС следва да се обезсили.
ХV. По разноските за производството
При този изход на спора право на присъждане на разноски имат само ищците.
Ищецът „Балкан Фриго“ ЕООД е доказал разноски в общ размер на 13 345,83 лв., от които: 1)
3 676,62 лв. – за заплатената държавна такса по исковата молба, 2) 175 лв. – за депозит за ССЕ, 3)
3 853,20 лв. – за заплатеното за първата инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по
представения договор за правна защита и съдействие от 13.04.2018 г., фактура № 7015/15.05.2018
г. и банково извлечение от 21.05.2018 г. /л. 587 – 591 от делото на СГС/, 4) 1 787,81 лв. – за
заплатената държавна такса по въззивната жалба, и 5) 3 853,20 лв. – за заплатеното за въззивната
27
инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по представената фактура № 123/9.01.2019 г. и
преводно нареждане от 11.01.2019 г. /л. 94 – 95 от т.д. № 3238/2019 г. на САС/.
В първата и въззивната инстанция /по т.д. № 3238/2019 г./ ответникът своевременно е направил
възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение за съответната инстанция, които
обаче са неоснователни. Уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение с ДДС е в
размер на нормативния минимум по чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съобразно цената на настоящия иск. При това
положение разноските в тази част не подлежат на намаляване. Ето защо общо полагащите се на
ищеца „Балкан Фриго“ ЕООД разноски са в размер на 13 345,83 лв.
Ищецът „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД е доказал разноски в общ размер на 15 155,88
лв., от които: 1) 4 188,85 лв. – за заплатената държавна такса по исковата молба, 2) 175 лв. – за
депозит за ССЕ, 3) 4 348,80 лв. – за заплатеното за първата инстанция адвокатско възнаграждение с
ДДС по представения договор за правна защита и съдействие от 13.04.2018 г., фактура №
7014/15.05.2018 г. и банково извлечение от 21.05.2018 г. /л. 587 – 591 от делото на СГС/, 4)
2 094,43 лв. – за заплатената държавна такса по въззивната жалба, и 5) 4 348,80 лв. – за заплатеното
за въззивната инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по представената фактура №
119/9.01.2019 г. и преводно нареждане от 11.01.2019 г. /л. 90 – 91 от т.д. № 3238/2019 г. на САС/.
В първата и въззивната инстанция /по т.д. № 3238/2019 г./ ответникът своевременно е направил
възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение за съответната инстанция, които
обаче са неоснователни. Уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение с ДДС е в
размер на нормативния минимум по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съобразно цената на настоящия иск. При това
положение разноските в тази част не подлежат на намаляване. Ето защо общо полагащите се на
ищеца „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД разноски са в размер на 15 155,88 лв.
Ищецът „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД е доказал разноски в общ размер на 15 155,88
лв., от които: 1) 4 188,85 лв. – за заплатената държавна такса по исковата молба, 2) 175 лв. – за
депозит за ССЕ, 3) 4 348,80 лв. – за заплатеното за първата инстанция адвокатско възнаграждение с
ДДС по представения договор за правна защита и съдействие от 13.04.2018 г., фактура №
7014/15.05.2018 г. и банково извлечение от 21.05.2018 г. /л. 587 – 591 от делото на СГС/, 4)
2 094,43 лв. – за заплатената държавна такса по въззивната жалба, и 5) 4 348,80 лв. – за заплатеното
за въззивната инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по представената фактура №
119/9.01.2019 г. и преводно нареждане от 11.01.2019 г. /л. 90 – 91 от т.д. № 3238/2019 г. на САС/.
В първата и въззивната инстанция /по т.д. № 3238/2019 г./ ответникът своевременно е направил
възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение за съответната инстанция, които
обаче са неоснователни. Уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение с ДДС е в
размер на нормативния минимум по чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съобразно цената на настоящия иск. При това
положение разноските в тази част не подлежат на намаляване. Ето защо общо полагащите се на
ищеца „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД разноски са в размер на 15 155,88 лв.
Ищецът „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД е доказал разноски в общ размер на 7 894,53 лв., от които:
28
1) 1 954,35 лв. – за заплатената държавна такса по исковата молба, 2) 175 лв. – за депозит за ССЕ,
3) 2 394 лв. – за заплатеното за първата инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по
представения договор за правна защита и съдействие от 13.04.2018 г., фактура № 7012/14.05.2018
г. и банково извлечение от 21.05.2018 г. /л. 599 – 603 от делото на СГС/, 4) 977,18 лв. – за
заплатената държавна такса по въззивната жалба, и 5) 2 394 лв. – за заплатеното за въззивната
инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по представената фактура № 124/9.01.2019 г. и
преводно нареждане от 11.01.2019 г. /л. 96 – 97 от т.д. № 3238/2019 г. на САС/.
В първата и въззивната инстанция /по т.д. № 3238/2019 г./ ответникът своевременно е направил
възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение за съответната инстанция, които
обаче са неоснователни. Уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение с ДДС е в
размер на нормативния минимум по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съобразно цената на настоящия иск. При това
положение разноските в тази част не подлежат на намаляване. Ето защо общо полагащите се на
ищеца „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД разноски са в размер на 7 894,53 лв.
Ищецът „Меден Кладенец Солар“ ЕООД е доказал разноски в общ размер на 5 962,95 лв., от
които: 1) 1 369,03 лв. – за заплатената държавна такса по исковата молба, 2) 175 лв. – за депозит за
ССЕ, 3) 1 867,20 лв. – за заплатеното за първата инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по
представения договор за правна защита и съдействие от 13.04.2018 г., фактура № 7019/15.05.2018
г. и банково извлечение от 21.05.2018 г. /л. 606 – 609 от делото на СГС/, 4) 684,52 лв. – за
заплатената държавна такса по въззивната жалба, и 5) 1 867,20 лв. – за заплатеното за въззивната
инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по представената фактура № 124/9.01.2019 г. и
преводно нареждане от 11.01.2019 г. /л. 98 – 99 от т.д. № 3238/2019 г. на САС/.
В първата и въззивната инстанция /по т.д. № 3238/2019 г./ ответникът своевременно е направил
възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение за съответната инстанция, които
обаче са неоснователни. Уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение с ДДС е в
размер на нормативния минимум по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съобразно цената на настоящия иск. При това
положение разноските в тази част не подлежат на намаляване. Ето защо общо полагащите се на
ищеца „Меден Кладенец Солар“ ЕООД разноски са в размер на 5 962,95 лв.
Ищецът „Кукорево 1 Солар“ ЕООД е доказал разноски в общ размер на 12 435,58 лв., от
които: 1) 3 330,52 лв. – за заплатената държавна такса по исковата молба, 2) 175 лв. – за депозит за
ССЕ, 3) 3 632,40 лв. – за заплатеното за първата инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по
представения договор за правна защита и съдействие от 13.04.2018 г., фактура № 7020/15.05.2018
г. и банково извлечение от 21.05.2018 г. /л. 611 – 615 от делото на СГС/, 4) 1 665,26 лв. – за
заплатената държавна такса по въззивната жалба, и 5) 3 632,40 лв. – за заплатеното за въззивната
инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по представената фактура № 122/9.01.2019 г. и
преводно нареждане от 11.01.2019 г. /л. 100 – 101 от т.д. № 3238/2019 г. на САС/.
В първата и въззивната инстанция /по т.д. № 3238/2019 г./ ответникът своевременно е направил
възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение за съответната инстанция, които
обаче са неоснователни. Уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение с ДДС е в
размер на нормативния минимум по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата № 1/2004 г. за минималните
29
размери на адвокатските възнаграждения, съобразно цената на настоящия иск. При това
положение разноските в тази част не подлежат на намаляване. Ето защо общо полагащите се на
ищеца „Кукорево 1 Солар“ ЕООД разноски са в размер на 12 435,58 лв.
Ищецът „Каравелово Солар“ ЕООД е доказал разноски в общ размер на 7 401,37 лв., от които:
1) 1 804,78 лв. – за заплатената държавна такса по исковата молба, 2) 175 лв. – за депозит за ССЕ,
3) 2 259,60 лв. – за заплатеното за първата инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по
представения договор за правна защита и съдействие от 13.04.2018 г., фактура № 7016/15.05.2018
г. и банково извлечение от 21.05.2018 г. /л. 628 – 633 от делото на СГС/, 4) 902,39 лв. – за
заплатената държавна такса по въззивната жалба, и 5) 2 259,60 лв. – за заплатеното за въззивната
инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по представената фактура № 125/9.01.2019 г. и
преводно нареждане от 11.01.2019 г. /л. 102 – 103 от т.д. № 3238/2019 г. на САС/.
В първата и въззивната инстанция /по т.д. № 3238/2019 г./ ответникът своевременно е направил
възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение за съответната инстанция, които
обаче са неоснователни. Уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение с ДДС е в
размер на нормативния минимум по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съобразно цената на настоящия иск. При това
положение разноските в тази част не подлежат на намаляване. Ето защо общо полагащите се на
ищеца „Каравелово Солар“ ЕООД разноски са в размер на 7 401,37 лв.
Ищецът „Ханово 2 Солар“ ЕООД е доказал разноски в общ размер на 5 460,66 лв., от които: 1)
1 216,57 лв. – за заплатената държавна такса по исковата молба, 2) 175 лв. – за депозит за ССЕ, 3)
1 730,40 лв. – за заплатеното за първата инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по
представения договор за правна защита и съдействие от 13.04.2018 г., фактура № 7017/15.05.2018
г. и банково извлечение от 21.05.2018 г. /л. 580 – 585 от делото на СГС/, 4) 608,29 лв. – за
заплатената държавна такса по въззивната жалба, и 5) 1 730,40 лв. – за заплатеното за въззивната
инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по представената фактура № 125/9.01.2019 г. и
преводно нареждане от 11.01.2019 г. /л. 104 – 105 от т.д. № 3238/2019 г. на САС/.
В първата и въззивната инстанция /по т.д. № 3238/2019 г./ ответникът своевременно е направил
възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение за съответната инстанция, които
обаче са неоснователни. Уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение с ДДС е в
размер на нормативния минимум по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съобразно цената на настоящия иск. При това
положение разноските в тази част не подлежат на намаляване. Ето защо общо полагащите се на
ищеца „Ханово 2 Солар“ ЕООД разноски са в размер на 5 460,66 лв.
Ищецът „Солар Ел Систем“ ЕАД е доказал разноски в общ размер на 13 538,49 лв., от които:
1) 3 664,19 лв. – за заплатената държавна такса по исковата молба, 2) 175 лв. – за депозит за ССЕ,
3) 3 933,60 лв. – за заплатеното за първата инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по
представения договор за правна защита и съдействие от 13.04.2018 г., фактура № 7013/14.05.2018
г. и банково извлечение от 21.05.2018 г. /л. 635 – 639 от делото на СГС/, 4) 1 832,10 лв. – за
заплатената държавна такса по въззивната жалба, и 5) 3 933,60 лв. – за заплатеното за въззивната
инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по представената фактура № 120/9.01.2019 г. и
преводно нареждане от 11.01.2019 г. /л. 106 – 107 от т.д. № 3238/2019 г. на САС/.
30
В първата и въззивната инстанция /по т.д. № 3238/2019 г./ ответникът своевременно е направил
възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение за съответната инстанция, които
обаче са неоснователни. Уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение с ДДС е в
размер на нормативния минимум по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съобразно цената на настоящия иск. При това
положение разноските в тази част не подлежат на намаляване. Ето защо общо полагащите се на
ищеца „Солар Ел Систем“ ЕАД разноски са в размер на 13 538,49 лв.
Ищецът „Кадийца“ ЕООД е доказал разноски в общ размер на 8 202,19 лв., от които: 1)
2 047,46 лв. – за заплатената държавна такса по исковата молба, 2) 175 лв. – за депозит за ССЕ, 3) 2
478 лв. – за заплатеното за първата инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по представения
договор за правна защита и съдействие от 13.04.2018 г., фактура № 7010/14.05.2018 г. и банково
извлечение от 21.05.2018 г. /л. 617 – 621 от делото на СГС/, 4) 1 023,73 лв. – за заплатената
държавна такса по въззивната жалба, и 5) 2 478 лв. – за заплатеното за въззивната инстанция
адвокатско възнаграждение с ДДС по представената фактура № 117/9.01.2019 г. и преводно
нареждане от 11.01.2019 г. /л. 108 – 109 от т.д. № 3238/2019 г. на САС/.
В първата и въззивната инстанция /по т.д. № 3238/2019 г./ ответникът своевременно е направил
възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение за съответната инстанция, които
обаче са неоснователни. Уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение с ДДС е в
размер на нормативния минимум по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съобразно цената на настоящия иск. При това
положение разноските в тази част не подлежат на намаляване. Ето защо общо полагащите се на
ищеца „Кадийца“ ЕООД разноски са в размер на 8 202,19 лв.
Ищецът „Соларен парк Хаджидимово 2“ ЕООД е доказал разноски в общ размер на 14 945,16
лв., от които: 1) 4 110,77 лв. – за заплатената държавна такса по исковата молба, 2) 175 лв. – за
депозит за ССЕ, 3) 4 302 лв. – за заплатеното за първата инстанция адвокатско възнаграждение с
ДДС по представения договор за правна защита и съдействие от 13.04.2018 г., фактура №
7011/14.05.2018 г. и банково извлечение от 18.05.2018 г. /л. 623 – 627 от делото на СГС/, 4)
2 055,39 лв. – за заплатената държавна такса по въззивната жалба, и 5) 4 302 лв. – за заплатеното за
въззивната инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по представената фактура №
116/9.01.2019 г. и преводно нареждане от 11.01.2019 г. /л. 92 – 93 от т.д. № 3238/2019 г. на САС/.
В първата и въззивната инстанция /по т.д. № 3238/2019 г./ ответникът своевременно е направил
възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение за съответната инстанция, които
обаче са неоснователни. Уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение с ДДС е в
размер на нормативния минимум по чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съобразно цената на настоящия иск. При това
положение разноските в тази част не подлежат на намаляване. Ето защо общо полагащите се на
ищеца „Соларен парк Хаджидимово 2“ ЕООД разноски са в размер на 14 945,16 лв.
Ищецът „Солар – Плана“ ЕООД е доказал разноски в общ размер на 7 964,70 лв., от които: 1)
1 975,53 лв. – за заплатената държавна такса по исковата молба, 2) 175 лв. – за депозит за ССЕ, 3)
2 413,20 лв. – за заплатеното за първата инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по
представения договор за правна защита и съдействие от 13.04.2018 г., фактура № 7018/15.05.2018
31
г. и банково извлечение от 18.05.2018 г. /л. 641 – 645 от делото на СГС/, 4) 987,77 лв. – за
заплатената държавна такса по въззивната жалба, и 5) 2 413,20 лв. – за заплатеното за въззивната
инстанция адвокатско възнаграждение с ДДС по представената фактура № 118/9.01.2019 г. и
преводно нареждане от 14.01.2019 г. /л. 110 – 111 от т.д. № 3238/2019 г. на САС/.
В първата и въззивната инстанция /по т.д. № 3238/2019 г./ ответникът своевременно е направил
възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение за съответната инстанция, които
обаче са неоснователни. Уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение с ДДС е в
размер на нормативния минимум по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съобразно цената на настоящия иск. При това
положение разноските в тази част не подлежат на намаляване. Ето защо общо полагащите се на
ищеца „Солар – Плана“ ЕООД разноски са в размер на 7 964,70 лв.
Така мотивиран Софийският апелативен съд
[1] тази позиция настоящия въззивен състав изрази за пръв път в решение от 1.07.2019 г. по т.д. № 2251/2019 г. на САС, която
впоследствие бе възприета и в решение № 71/6.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. и решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019
г. на ВКС, ІV г.о.
[2] в този смисъл определение № 634/12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017 г. на ВКС, І т.о.; определение № 796/20.12.2017 г. по ч.т.д. №
2206/2017 г. на ВКС, ІІ т.о.; определение № 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 3001/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 157/2.03.2018 г. по
ч.т.д. № 432/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., и др.
[3] така решение от 9.11.1983 г. по дело San Giorgio, 199/82; решение от 21.09.2000 г. по дело Michailidis, C‑441/98 и C‑442/98;
решение от 10.04.2008 г. по дело Marks & Spencer, C‑309/06; решение от 28.01.2010 г. по дело Direct Parcel Distribution Belgium,
C‑264/08 на Съда на ЕС и др.
[4] становище на съдия Георги Ангелов
[5] вж. решение № 71/6.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на
ВКС, ІV г.о.
[6] решение № 207/6.01.2021 г. по 4662/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о.
[7] решение № 184/21.01.2021 г. по гр. д. № 2686/2019 г. на ВКС, ІV г.о.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 5.11.2018 г. по т. д. № 863/2018 г. на Софийския градски съд, VІ-8
състав, в частта, с която са отхвърлени предявените срещу Република България осъдителни
искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, предявени както следва: от ищеца „Балкан Фриго“ ЕООД за сумата
89 390,41 лв., от ищеца „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД за сумата 104 721,39 лв., от ищеца
„Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД за сумата 48 858,85 лв., от ищеца „Меден Кладенец Солар“ ЕООД за
сумата 34 225,76 лв., от ищеца „Кукорево 1 Солар“ ЕООД за сумата 83 263,11 лв., от ищеца
„Каравелово Солар“ ЕООД за сумата 45 119,72 лв., от ищеца „Ханово 2 Солар“ ЕООД за сумата
30 414,49 лв., от ищеца „Солар Ел Систем“ ЕАД за сумата 91 604,75 лв., от ищеца „Кадийца“
32
ЕООД за сумата 51 186,70 лв., от ищеца „Соларен парк Хаджидимово 2“ ЕООД за сумата
102 769,47 лв., и от ищеца „Солар – Плана“ ЕООД за сумата 49 388,33 лв., както и в частта, с
която всеки ищец е осъден да заплати на ответника Република България разноски по делото в
размер на 40,50 лв., вместо което постановява:
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Балкан Фриго“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр. София, бул.
„Александър Малинов“ № 89, сумата 89 390,41 лв., представляваща неоснователно удържани от
ищеца и внесени в държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от слънчева
енергия в размер на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за периода
1.07.2014 г. – 9.08.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за енергията от
възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д.
№ 1/2014 г. на Конституционния съд, заедно със законната лихва от 4.05.2018 г. до окончателното
изплащане, както и сумата 13 345,83 лв. – разноски за производството пред СГС и САС.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление
– гр. София, бул. „Александър Малинов“ № 89, сумата 104 721,39 лв., представляваща
неоснователно удържани от ищеца и внесени в държавния бюджет такси за производство на
електрическа енергия от слънчева енергия в размер на 20 % върху произведената от ищеца
електрическа енергия за периода 1.07.2014 г. – 9.08.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а –
чл. 35в от Закона за енергията от възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с
решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на Конституционния съд, заедно със законната
лихва от 4.05.2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата 15 155,88 лв. – разноски за
производството пред СГС и САС.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр. София,
бул. „Александър Малинов“ № 89, сумата 48 858,85 лв., представляваща неоснователно удържани
от ищеца и внесени в държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от
слънчева енергия в размер на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за
периода 1.07.2014 г. – 9.08.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за
енергията от възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с решение №
13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на Конституционния съд, заедно със законната лихва от
4.05.2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата 7 894,53 лв. – разноски за
производството пред СГС и САС.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Меден Кладенец Солар“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр.
София, бул. „Александър Малинов“ № 89, сумата 34 225,76 лв., представляваща неоснователно
удържани от ищеца и внесени в държавния бюджет такси за производство на електрическа
енергия от слънчева енергия в размер на 20 % върху произведената от ищеца електрическа
енергия за периода 1.07.2014 г. – 9.08.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от
Закона за енергията от възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с решение №
13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на Конституционния съд, заедно със законната лихва от
33
4.05.2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата 5 962,95 лв. – разноски за
производството пред СГС и САС.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Кукорево 1 Солар“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр. София,
бул. „Александър Малинов“ № 89, сумата 83 263,11 лв., представляваща неоснователно удържани
от ищеца и внесени в държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от
слънчева енергия в размер на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за
периода 1.07.2014 г. – 9.08.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за
енергията от възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с решение №
13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на Конституционния съд, заедно със законната лихва от
4.05.2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата 12 435,58 лв. – разноски за
производството пред СГС и САС.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Каравелово Солар“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр. София,
бул. „Александър Малинов“ № 89, сумата 45 119q72 лв., представляваща неоснователно
удържани от ищеца и внесени в държавния бюджет такси за производство на електрическа
енергия от слънчева енергия в размер на 20 % върху произведената от ищеца електрическа
енергия за периода 1.07.2014 г. – 9.08.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от
Закона за енергията от възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с решение №
13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на Конституционния съд, заедно със законната лихва от
4.05.2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата 7 401,37 лв. – разноски за
производството пред СГС и САС.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Ханово 2 Солар“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр. София,
бул. „Александър Малинов“ № 89, сумата 30 414,49 лв., представляваща неоснователно удържани
от ищеца и внесени в държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от
слънчева енергия в размер на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за
периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за
енергията от възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с решение №
13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на Конституционния съд, заедно със законната лихва от
4.05.2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата 5 460,66 лв. – разноски за
производството пред СГС и САС.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Солар Ел Систем“ ЕАД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр. София,
бул. „Александър Малинов“ № 89, сумата 91 604,75 лв., представляваща неоснователно удържани
от ищеца и внесени в държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от
слънчева енергия в размер на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за
периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за
енергията от възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с решение №
13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на Конституционния съд, заедно със законната лихва от
4.05.2018 г. до окончателното изплащане , както и сумата 13 538,49 лв. – разноски за
34
производството пред СГС и САС.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Кадийца“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр. София, бул.
„Александър Малинов“ № 89, сумата 51 186,70 лв., представляваща неоснователно удържани от
ищеца и внесени в държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от слънчева
енергия в размер на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за периода
1.01.2014 г. – 30.06.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за енергията
от възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по
к.д. № 1/2014 г. на Конституционния съд, заедно със законната лихва от 4.05.2018 г. до
окончателното изплащане, както и сумата 8 202,19 лв. – разноски за производството пред СГС и
САС.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Соларен парк Хаджидимово 2“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление
– гр. София, бул. „Александър Малинов“ № 89, сумата 102 769,47 лв., представляваща
неоснователно удържани от ищеца и внесени в държавния бюджет такси за производство на
електрическа енергия от слънчева енергия в размер на 20 % върху произведената от ищеца
електрическа енергия за периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а
– чл. 35в от Закона за енергията от възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с
решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на Конституционния съд, заедно със законната
лихва от 4.05.2018 г. до окончателното изплащане , както и сумата 14 945,16 лв. – разноски за
производството пред СГС и САС.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Солар – Плана“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр. София,
бул. „Александър Малинов“ № 89, сумата 49 388,33 лв., представляваща неоснователно удържани
от ищеца и внесени в държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от
слънчева енергия в размер на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за
периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за
енергията от възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с решение №
13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на Конституционния съд, заедно със законната лихва от
4.05.2018 г. до окончателното изплащане , както и сумата 7 964,70 лв. – разноски за
производството пред СГС и САС.
ОБЕЗСИЛВА решението от 5.11.2018 г. по т. д. № 863/2018 г. на Софийския градски съд, VІ-8
състав, в останалата му част.
ОБЕЗСИЛВА решението от 2.10.2020 г. по т. д. № 863/2018 г. на Софийския градски съд, VІ-8
състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника Република България, представлявана от
министъра на финансите, за присъждане на разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
35
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
36