Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София,30.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение II- В
въззивен състав,
в публично заседание на четвърти декември
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл.с-я ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
При секретаря АНТОАНЕТА ЛУКАНОВА
И прокурора сложи за разглеждане
Докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 1566 по описа за
2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и следв. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Р.р.“ ООД, ответник пред СРС, срещу решение № 538271
от 19.11.06.2018 г., постановено от СРС, ГО, 145 с-в по гр.д.№ 10126 по описа
за 2018 г. , в частта, в която е била уважена претенцията по чл.226, ал.2 КТ.
Излагат се доводи
за неправилност и необоснованост поради допуснати процесуални нарушения,
изразяващи се в непълен доклад по чл.146 ГПК и по-конкретно –отделяне на
спорните от безспорни факти и съответно даване на указания по доказателствата. Последният
довод се прави във връзка с твърденията на ищцата, че не е могла да започне
работа при друг работодател поради незаконното задържане на трудовата й книжка
от работодателя /въззивник/. Освен това неправилно СРС бил определил размера на
обезщетението по реда на чл.162 ГПК; следвало да допусне изслушване на
съдебно-счетоводна експертиза. Според въззивника размерът на обезщетението
възлизал на 9 531 лв., а не 10170,70 лв., както бил приел СРС. Счита, че
неправилно ищцата била изслушана в хода по същество; това следвало да стане по
реда на чл.176 ГПК. Освен това ищцата била посочила нови доводи, което било
недопустимо; това довело до накърняване правото на защита на ответника. Неправилно
СРС бил приел, че работодателят във всички случаи дължи незабавно да върне
трудовата книжка на работника, т.е., че не трябва да бъде канен. В случая
трудовата книжка на ищцата била съхранявана по нейно възлагане, от работодателя
чрез обслужваща счетоводна къща. Затова работодателят следвало да бъде поканен.
След като бъде поканен и не върне трудовата книжка, едва тогава работодателят
изпадал в забава. Сочи, че в случая ищцата по своя воля и преценка била
започнала работа при други работодатели и по своя воля и преценка била
прекратила ТПО. Затова неправилно СРС бил приел, че е налице хипотезата на
чл.226, ал.2 КТ. Неправилно СРС бил приел, че при непредаване на трудовата
книжка законът презумира настъпването на вреди; до този извод СРС бил достигнал
безкритично позовавайки се на едно решение на ВКС, а именно: решение №
519/09.01.2012 г. , но то нямало задължителен характер, защото не било
тълкувателно решение, а и освен това било неправилно. Счита, че и без трудова
книжка едно лице може да започне работа по трудово правоотношение, защото
трудовата книжка не била въведена като условие за сключване на трудов договор
от КТ. Освен това ищцата в случая била започнала работа при 4 работодателя- „Л.Т.“
ЕООД, „С.“ ЕООД, „К.А.“ АД и „Д.Т.“ ЕООД. От нито един работодател ищцата не
била поискала издаването на нова трудова книжка; не била поискала и съдействие от Дирекция „Инспекция
по труда“. Това говорело за недобросъвестно поведение на ищцата и водело до
неоснователното й обогатяване. Същата претендирала вреди от собственото си
бездействие. Като се имало предвид периодите през които ищцата била работила
при тези 4 работодатели, то евентуално вреди за ищцата можели да възникнат за
периода от 01.03.2014 г.- датата на прекратяване на ТПО с въззивника до
29.04.2014 г.- датата на започване на работа при първия от 4 нови работодатели.
От датата на прекратяване на трудовия договор с „Л.Т.“ ЕООД – 08.04.2015 г. до
09.01.2018 г., когато ищцата за първи път била потърсила трудовата си книжка,
дори да се приложела приетата от СРС, презумпция, изобщо не можело да се
приеме, че ищцата търпи вреди от поведението на ответника, т.е. нямало причинна
връзка. Освен това твърденията на ищцата, че не може да реализира доходи били
общи и безадресни. Затова ответникът бил поставен в
невъзможност да обори приетата от СРС, презумпция, ако изобщо законът
предвиждал такава. Решението било необосновано, защото било постановено в
разрез със събраните по делото доказателства, опитните правила и формалната и
житейска логика. Според въззивника СРС бил проявил чист съдебен формализъм като
приел, че е изпълнен фактическия състав на чл.226, ал.2 КТ.
Иска
се решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което претенцията
по чл.226, ал.2 КТ да не бъде уважена. Претендира разноски.
Постъпил е отговор от И.К.Т. /ищец в производството пред СРС/, в който се излагат доводи
за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от
СРС, решение. Същото било постановено при спазване на материалния и процесуален
закон; не били допуснати сочените от въззивника нарушения при събиране и
обсъждане на доказателствата по делото. Доказан бил фактическият състав на
чл.226, ал.2 КТ и правилно претенцията била уважена. Задържането на трудовата
книжка било доказано от показанията на разпитаният на страната на ответника
свидетел- Гл.счетоводител. От тези показания се установило и кога и как е
върната трудовата книжка, в случая по куриер. Сочи, че задължението за покана е
в тежест на работодателя, а не на служителя/работник. В този смисъл била и
задължителната съдебна практика на ВКС. Съгласно практиката на ВКС вредите се
презумирали и не подлежали на доказване; нормата на чл.226, ал.2 КТ била
пределно ясна и не подлежала на доказване. Как се определял размерът на
обезщетението било посочено в чл.226, ал.3, прел.2 КТ, а именно: размерът на брутното
трудово възнаграждение от деня на прекратяване на ТПО до предаване на трудовата
книжка. В тежест на работодателя било да докаже, че работникът е реализирал
доход. В случая от събраните писмени доказателства, изходящи от НАП, НОИ и др.
било доказано за кой период и в какъв размер е получавала доход ищцата.
Доказателствената тежест била правилно разпределена; съдът нямал задължение да
указва какво презумира закона. Размерът на иска бил конкретизиран с нарочна
молба в изпълнение на указанията на съда. Ищцата имала право на думата в хода
на устните състезания поради което и този довод за допуснато от СРС, нарушение,
бил неоснователен. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивните жалби:
Въззивникът е бил
уведомен за решението на СРС, на 06.12.2018 г. Въззивната жалба е била подадена
на 19.12.2018 г. Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК; налице е
правен интерес от обжалване.
Въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са
посочени в жалбата.
След служебно
извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивните жалби:
За да постанови решение
в обжалвания смисъл, първоинстанционният съд е приел, че по делото по безспорен
начин е установено, че трудовата книжката ищцата е била върната от работодателя
й на 10.01.2018 г. Трудовото правоотношение било прекратено на 01.03.2014 г. По
делото не се установило за периода 01.03.2014 г. до 10.01.2018 г. ответникът да
е канил ищцата да си получи трудовата книжка. СРС е приел, че след прекратяване
на ТПО за работодателя съществува задължение да върне веднага трудовата книжка
като за това не е необходимо да бъде канен. За да достигне до този извод, СРС
се е позовал и на Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж, където било
посочено, че работодателят се освобождава от задължението за незабавно връщане,
ако при неявяване на работника да я получи, го покани лично с писмо с обратна
разписка. Моментът на прекратяване на ТПО следвало да съвпадне с връщането на
трудовата книжка. Задържането на трудовата книжка се явявало незаконно от
датата на която работодателят бил длъжен да я върне незабавно. Само, ако
работникът или служителят е бил поканен по реда на чл.6, ал.3 Наредбата за
трудовата книжка и трудовия стаж и не се яви лично или чрез писмено посочено от
него, лице, задържането на трудовата книжка не било незаконно. В случая не се
установило ищцата да е била канена по предвидения ред. Затова претенцията по
чл.226, ал.2 КТ била доказана по основание. Съгласно съдебната практика на ВКС-
решение № 519/09.01.2012 г. по гр.д.№ 1741/2010 г. на ВКС, Четвърто ГО, вредите
се презумирали. В тежест на работодателя било да докаже, че работникът е
реализирал доход и в какъв размер. Наред
с това размерът на обезщетението по чл.226, ал.2 КТ бил нормативно определен в
чл.226, ал.3,предл.2 КТ. СРС е взел предвид, че размерът на трудовото
възнаграждение на ищцата към момента на прекратяване на ТПО възлизал на 405 лв.
Ищцата била предявила иска за периода от 01.03.2014 г. до 10.01.2018 г.
Установено по делото било, че за част от този период ищцата е полагала труд при
следните работодатели-„Л.Т.“ ЕООД, „С.“ ЕООД, „К.А.“ АД и „Д.Т.“ ЕООД. Ищцата
била останала без доход поради незаконното задържане от страна на ответника на
трудовата й книжка за следните периоди- 02.04.2014 г. до 28.04.2014 г., от
08.04.2015 г. до 23.02.2017 г. и за периода от 25.08.2017 г. до 18.10.2017 г.
СРС като взел за база трудовото възнаграждение в размер на 405 лв. е определил
на основание чл.162 ГПК обезщетение по чл.226, ал.2 КТ в размер на
10 170,70 лв. За разликата над този размер до пълния предявен размер от
11 005,21 лв. и за периодите, в които е била обвързана от ТПО, СРС е
отхвърлил претенцията като неоснователна и недоказана.
В частта, в която искът по чл.226, ал.2 КТ е
отхвърлен, решението като необжалвано е влязло в сила.
Съгласно ТР №
1/2019 г. от 02.12.2019 г. на ОСГК на ВКС, т.1. задължението по чл. 350, ал. 1 КТ на работодателя да предаде незабавно на работника или
служителя надлежно оформената трудова книжка при прекратяване
на трудовото правоотношение възниква
в момента на прекратяване на трудовото правоотношение.
Обжалваното
решение е постановено преди горецитираното ТР, но е в
съответствие с него в частта, в
която е прието, че задължението на работодателя за предаване на трудовата
книжка възниква от момента на прекратяване на ТПО, както и в частта, в която е прието, че работодателят следва да уведоми
работника да се яви да получи трудовата
си книжка по реда на чл.6, ал.3 Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж.
Обстоятелството,
че работодателят има сключен договор със счетоводна къща за извършване на
услуги, не го освобождава от задължението да предаде трудовата книжка на
работника в момента на прекратяване на ТПО. В случая прекратяването е станало,
считано от 01.03.2014 г. /л.25 по делото пред СРС/.
Наличието на незаконно задържане на трудовата
книжка по чл. 226, ал. 2 КТ не се предпоставя
от виновно поведение на длъжностни
лица.
С оглед изрично
заявеното от пълномощника на ответника в първото по делото /пред СРС/ публично
съдебно заседание, състояло се на 12.07.2018 г., трудовата книжка е била
върната на ищцата на 10.01.2018 г. Този факт е обявен от съда за безспорен и
ненуждаещ се от доказване /л.74/.
Че трудовата книжка
не е била върната при прекратяването на ТПО, както и, че ищцата не е била
канена да се яви лично с отправено писмо с обратна разписка, се потвърждава и
от показанията на свидетеля Тенев, разпитан на страната на ответника.
Свидетелят сочи, че е говорил с ищцата по телефона, но не конкретизира дата на
която е проведен този разговор. Това, обаче, се явява без значение за изхода по
спора, след като се установи по безспорен начин, че работодателя не е изпълнил
задължението си по чл.6, ал.3 от НТКТС.
Обстоятелството,
че ищцата не е сезирала ИА „Главна инспекция по труда“ за противозаконното
задържане на трудовата й книжка от работодателя, ответник пред СРС, също не
освобождава последния от отговорност по чл.226, ал.2 КТ.
В т.2 от горецитираното ТР, ОСГК на ВКС приема,
че изпълнението на задължението
на работодателя незабавно да върне
трудовата книжка е от значение за
упражняване на трудови и осигурителни права на работника
или служителя, следващи прекратяването на трудовото правоотношение.
Неправомерното задържане на трудовата книжка
може да доведе
до ограничаване на конституционното право на труд,
защото без нея работникът или служителят не може да постъпи на
друга работа, както и до ограничаване
на негови социално осигурителни права, с оглед невъзможността да получава обезщетения за безработица.
Съгласно т. 12 от ТР № 4 от
5.04.2006 г. на ОСГТК на
ВКС по т.д. № 4/2005 г.
- "задържането на трудовата книжка, след като трудовото
правоотношение е било прекратено, е една от формите на
нарушение на задълженията по трудовия договор между страните".
Правно ирелевантно е по какви причини трудовата
книжка не е била върната. В случая в обстоятелствената част
на исковата молба от ищцата се сочи, че работодателят е задържал трудовата й
книжка, тъй като същата била задължена по договор за заем с последния, в който
смисъл са били и представени писмени доказателства.
Причинените на работника или служителя вреди,
в резултат на това задържане, подлежат на обезщетяване
съгласно чл. 226,
ал. 2 КТ, при наличие на следните
четири предпоставки:
1. прекратено трудово
правоотношение,
2. незаконно задържане
на трудовата книжка на работника
или служителя,
3. наличие на причинени вреди и
4. причинна връзка между незаконното задържане на трудовата
книжка и причинените вреди.
Исковата молба е била уточнена с нарочна молба в изпълнение указанията на
съда с определение от 08.06.2018 г. Видно от същата от ищцата се претендира
обезщетение за периода 02.03.2014 г. до 30.04.2014 г. в размер на 403 лв.; за
периода 08.04.2015 г. до 26.02.2015 г. в размер на 9177,40 лв., за периода от
25.08.2017 г. до 19.10.2017 г. в размер на 747, 05 лв. и за периода 21.11.2017
г. до 10.01.2018 г. в размер на 677,76 лв. или общо в размер на 11 005,21
лв.
В случая не се спори, а и от събраните по делото доказателства се
установява, че ТПО между страните е прекратено, считано от 01.03.2014 г.
Установи се и незаконно задържане на трудовата книжка.
Работникът или служителят не е длъжен да
доказва размера на конкретно претърпените от него вреди, защото той е нормативно определен - съизмерява се с брутното трудово
възнаграждение за времето на задържане на трудовата книжка.
Ако работодателят оспорва, че в периода на задържането на трудовата
книжка, работникът не е реализирал осигурителен доход, то в негова тежест е да
докаже, че работникът е реализирал доход и в какъв размер.
В случая още с
отговора по исковата молба ответникът /въззивник пред настоящата инстанция/ е
направил довод, че ищцата е започвала работа при други работодатели и е
ангажирал писмени доказателства в подкрепа на това свое твърдение. Поискано е
от съда на основание чл.192 ГПК да се задължат тези работодатели, трети за
спора лица, да представят регистър от водените при тях трудови книжки. Видно от
доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение от 08.06.2018 г., СРС правилно
е разпределил доказателствената тежест между страните. На ответника е било
указано, че носи тежестта да докаже, че ищцата е работила при други
работодатели за сочените периоди/л.48 по делото пред СРС/. Третите лица,
посочени от ответника са задължени по реда на чл.192 ГПК да представят исканите
от ответника писмени доказателства. Тези доказателства са били представени
/л.53 – 64 и от л.66-68 по делото пред СРС/.
Отделно от това
са събрани данни от НОИ /л.69-70/.
При това
положение неоснователен се явява довода на въззивника
/ответник пред СРС/, че е накърнено правото му на защита.
Обстоятелството,
че на ищцата е дадена думата в хода по същество не опорочава процеса.
Обжалваното решение не е постановено на база нововъведени
в хода по същество факти и основания.
Относно причинната връзка:
С доклада по
чл.140 ГПК първоинстанционния съд е указал на ищцата,
че носи тежестта да докаже,че настъпилата имуществена вреда е в причинна връзка
със задържането на трудовата й книжка.
В случая основателен
е довода на въззивника, че СРС е постановил решението
си в противоречие с разпределената от него доказателствена
тежест. От ищцата не са били ангажирани доказателства, че сключените ТПО са
били прекратени по причина поведението на ответника-задържане на трудовата й
книжка.
Действително, от
същата в първото по делото о.с.з. е поискано изслушване на свидетелски
показания, но последните са били за установяване на обстоятелствата, че ищцата
е търсила работа и е било отказано, а не, че сключените ТПО са били прекратени
по причина противозаконно задържане на трудовата й книжка.
При това
положение претенцията се явява основателна само за периода от 02.03.2014 г. до
28.04.2014 г.
Налага се извод,
че обжалваното решение е частично неправилно и като такова ще следва да бъде отменено
в останалата обжалвана част.
Решението ще бъде
потвърдено за периода от 02.04.2014 г. до 28.04.2014 г. за сумата в размер на
276,14 лв. /За периода 02.03.2014 г. до 01.04.2014 г. няма произнасяне от СРС
нито с диспозитива, нито в мотивите на съдебното
решение/.
Освен това
настоящата инстанция не може да влошава положението на въззивника,
арг. от чл.271, ал.1, предл.2
ГПК поради което не може да промени в посока увеличение размера на
обезщетението за периода, за който беше прието, че претенцията по чл.226, ал.2 КТ е основателна.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на
спора пред настоящата инстанция обжалваното решение се явява неправилно в
частта на разноските.
На ищцата се следват разноски в размер на 45,17 лв. или решението на
СРС ще бъде отменено за разликата над тази сума /при присъдени 828,56 лв./.
На ответника се следват разноски в размер
на 1052,90 лв. или ще бъде присъдена
сумата в размер на още 971,01 лв./при присъдени разноски в размер на
81,89 лв./.
Пред въззивната
инстанция:
Въззивникът претендира разноски и такива са били сторени в размер на 1288,50 лв.
При този
изход на спора на въззивника разноски се следват за частта, в
която беше прието, че решението е неправилно или такива в размер на 1256,17 лв.
Въззиваемата претендира разноски и такива са сторени в размер на 900 лв.-адв.възнаграждение.
При този
изход на спора на въззиваемата разноски се следват за частта, в
която беше прието, че решението е правилно или такива в размер на 22,60 лв.
Водим от горното, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 538271 от 19.11.06.2018 г.,
постановено от СРС, ГО, 145 с-в по гр.д.№ 10126 по описа за 2018 г., в частта, в която е уважен иска по чл.226, ал.2 КТ, предявен от И.К.Т.,
ЕГН **********,***, съдебен адрес:***- адв.Ч., срещу „Р.р.“
ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** Б, съдебен адрес:***-адв. М., за периода от 08.04.2015 г. до 23.02.2017 г. в
размер на 9162,20 лв.; за периода от 25.08.2017 г. до 18.10.2017 г. в размер на
732,36 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение решение № 538271 от 19.11.06.2018 г., постановено от СРС,
ГО, 145 с-в по гр.д.№ 10126 по описа за 2018 г., в частта, в която е уважен иска
по чл.226, ал.2 КТ, предявен от И.К.Т., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***-
адв.Ч., срещу
„Р.р.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:*** Б, съдебен адрес:***-адв. М., за периода от 02.04.2014 г. до 28.04.2014
г. в размер на 276,14 лв.
ОТМЕНЯ решение № 538271 от 19.11.06.2018 г.,
постановено от СРС, ГО, 145 с-в по гр.д.№ 10126 по описа за 2018 г., в частта, в която в полза на И.К.Т.,
ЕГН **********, са присъдени разноски
пред първата съдебна инстанция за сумата над 45,17 лв.
ОСЪЖДА И.К.Т., ЕГН **********,***, съдебен
адрес:***- адв.Ч., да заплати на „Р.р.“ ООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:*** Б, съдебен адрес:***-адв.
М., сумата в размер на 971,01 лв.,
представляваща доприсъдени разноски пред първата
съдебна инстанция.
ОСЪЖДА И.К.Т., ЕГН **********,***, съдебен
адрес:***- адв.Ч., да заплати на „Р.р.“ ООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:*** Б, съдебен адрес:***-адв.
М., сумата в размер на 1256,17 лв.,
представляваща разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Р.р.“ ООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** Б, съдебен адрес:***-адв. М., да заплати на
И.К.Т., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***- адв.Ч.,
сумата в размер на 22,60 лв. ,
представляваща разноски пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС в
1-месечен срок от съобщението до страните, при условията на чл.280, ал.ал.1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: