РЕШЕНИЕ
гр. София, 14.08.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, в закрито
заседание на четиринадесети август две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЙНА СТЕФАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА
АЛЕКСАНДЪР
АНГЕЛОВ
като разгледа докладваното от съдия Ангелов ч. гр. д. № 5200 по описа за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 435, ал. 2, т. 7
вр. с чл. 274 и сл. ГПК.
Производството е образувано по жалба на Ч.Е.Б.“ АД
срещу постановление от 21.02.2019 г. по изп. дело № 20197850400058 на ЧСИ с
рег. № 785, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя – длъжник
в производството – за намаляване на определените от съдебния изпълнител
разноски по изпълнителното производство, дължими от длъжника, включително тези
за заплатено от взискателя адвокатско възнаграждение. В жалбата са изложени
съображения, повечето от които са свързани с твърдения на жалбоподателя за
наличие на недобросъвестно поведение от страна на взискателя по изпълнителното
производство, както и процесуалния му представител, във връзка с което
жалбоподателят е принуден да заплаща разноски по изпълнението. Конкретно
жалбоподателят възразява за недължимост на разноските по изпълнителното
производство за адвокатско възнаграждение на взискателя над сумата,
представлявала минимално възнаграждение за образуване на изпълнителното дело,
т.е. над 200 лв. Жалбоподателят също така счита, че не следва да дължи
начислените от съдебния изпълнител такси по изпълнението за извършена справка в
НАП за публични задължения на жалбоподателя (в размер на 6 лв.), за връчване на
две съобщения за прекратяване на изпълнителното производство (в размер общо на
48 лв.) и за налагане на запор (в размер на 18 лв. – вероятно поради грешка
жалбоподателят е посочил, че сумата е 48 лв.). Възразява и общо срещу
определените такси по изпълнението. Претендира разноски в настоящото производство,
както и за процесуално представителство в изпълнителното производство.
Взискателят и ответник по жалбата „Т.“ ЕООД изразяват
становище за недопустимост и евентуално за неоснователност на жалбата. Счита,
че длъжникът е следвало да подаде жалбата си в едноседмичен срок от получаване
на поканата за доброволно изпълнение, в която са посочени и дължимите разноски,
поради което жалбата е просрочена. Посочва, че разноските за адвокатско
възнаграждение са дължими, тъй като са реално заплатени и в рамките на
минималните размери, а освен това твърди, че длъжникът не е платил в срока за
доброволно изпълнение, а включително и впоследствие към момента на подаване на
становището на взискателя. Претендира разноски в настоящото производство.
В мотивите си по отношение на подадената жалба
съдебният изпълнител счита, че жалбата е неоснователна. Посочва, че определените
разноски са дължими от длъжника, тъй като са за заплатено от взискателя
адвокатско възнаграждение, а определените такси, дължими към съдебния
изпълнител, също са законосъобразно изчислени.
След като се запозна с
доказателствата по делото и становищата на страните и на съдебния изпълнител,
съдът намира следното:
Неоснователно е
възражението на взискателя и ответник по жалбата за това, че подадената жалба е
просрочена. Видно от представеното копие от изпълнителното дело, след като
длъжникът е получил покана за доброволно изпълнение и в срока за доброволно
изпълнение на 15.02.2019 г. той е подал възражение срещу определените от
съдебния изпълнител разноски. По това възражение съдебният изпълнител се е
произнесъл с обжалваното постановление от 21.02.2019 г., което е връчено на
длъжника на 28.02.2019 г. Поради това подадената на 07.03.2019 г. жалба не
е просрочена, а длъжникът е осъществил процедурата, свързана с определянето на
разноските, която изисква първо да бъде поискано от съдебния изпълнител, който
е определил разноските, те да бъдат изменени, а едва след това да се обжалва
акта на съдебния изпълнител (по аналогия приложение намира процедурата на чл.
248 ГПК).
От представеното копие
на изпълнителното дело се установява, че изпълнителното производство е
образувано на 01.02.2019 г. по изпълнителен лист от 14.11.2018
г. въз основа на молба на взискателя „Т.“ ЕООД, подадена от адвокат. С молбата за образуване на производството е
поискано да бъде наложен запор върху движимите вещи на длъжника, да бъдат
възбранени притежаваните от него недвижими имоти и да бъде наложен запор върху
притежавани от него дружествени дялове, като в молбата не е посочено кои са
движимите вещи, дяловете и имотите. С молба, подадена на 05.02.2019 г.,
взискателят е поискал вместо посочените в молбата за образуване на
производството изпълнителни способи да бъде наложен запор върху вземанията на
длъжника по банкови сметки. На същата дата 05.02.2019 г. съдебният изпълнител е изпратил покана за доброволно изпълнение до
длъжника, получена от него на 07.02.2019 г., и запорно съобщение до банката на
длъжника, получено на 12.02.2019 г. На 21.02.2019 г., т.е. в рамките на срока
за доброволно изпълнение, банката е уведомила съдебния изпълнител, че сумите по
запорното съобщение са преведени. В този смисъл не отговаря на действителното
положение изложеното от ответника по жалбата обстоятелство, че и към момента на
подаденото от него възражение срещу жалбата от 09.04.2019 г. все още длъжникът
не е погасил задължението си.
С оглед на изложените
обстоятелства следва да се приеме, че в случая процесуалният представител на
взискателя е извършил едно действие по изпълнителното дело – подаването на
молба за образуването му. Посочването на изпълнителни способи в молбата –
налагане на запор на движими вещи и дружествени дялове и възбрана на недвижими
имоти – не представляват самостоятелни искания на взискателя за извършване на
такива действия, не само защото се съдържат в молбата за образуване на делото,
а не са поискани отделно, но и защото включването на такива искания е елемент
от редовността на молбата за образуване на изпълнителното производство съгласно
чл. 426, ал. 2 ГПК.
Освен това следва да се
посочи, че в отклонение от нормата на чл. 426, ал. 2 ГПК взискателят е
поискал прилагането на повече от един изпълнителен способ, без това обективно
да е нужно за удовлетворяването му с оглед обстоятелството, че длъжникът е едно
от най-големите енергийни предприятия в България, което поначало сочи на
наличие на съществени финансови ресурси (предвид и размерът на вземането по
изпълнителния лист от общо 58,41 лв.). От друга страна бланкетното посочване на
изпълнителни способи не може да се приеме за надлежно поискани действия по
изпълнението, доколкото не са индивидуализирани вещите и дружествените дялове,
върху които да се насочи изпълнението. Поради това следва да се приеме, че
молбата за образуване на изпълнителното производство е била нередовна, поради
което последващата молба от 05.02.2019 г. (подадена преди изпращането на покана
за доброволно изпълнение до длъжника) не представлява самостоятелно действие от
страна на взискателя (съответно на процесуалния му представител), а
отстраняване на посочените нередовности на молбата за образуване на
производството и привеждането й в съответствие с изискванията на чл. 426,
ал. 2 ГПК.
Като се вземат предвид
горните съображения, както и това, че изпълнителното производство е приключило
незабавно след образуването му в рамките на срока за доброволно изпълнение,
следва да се приеме, че единствените извършени от процесуалния представител на
взискателя действия по делото са тези по подаване на молба за образуването му.
При това не е било необходимо извършването на други действия, включително с
оглед естеството на самото изпълнение, което е насочено срещу дружество, за
което, както се посочи, поначало се предполага, че разполага с необходимия
финансов ресурс, за да изпълни парично задължение (което в случая не е в голям
размер). В случая обстоятелството, че не е налице доброволно плащане от
длъжника, а дължимите суми са преведени от неговата банка по наложения запор,
не променя горните изводи, тъй като банката е изпълнила запора, преди да е
изтекъл срокът на длъжника за доброволно изпълнение, поради което доброволното
плащане от страна на самия длъжник е станало безпредметно. Поради това в случая
развитието на изпълнителното производство може да се приравни на случаите, в
които длъжникът е изпълнил доброволно в срока за доброволно изпълнение.
По изложените
съображения трябва да се приеме, че в случая не следва да се дължат разноски на
взискателя във връзка с неговата адвокатска защита по изпълнителното дело при
предприемането на изпълнителни действия, а разноски за адвокатско
възнаграждение следва да се дължат само за образуването на изпълнителното
производство, макар в представения договор за правна защита и съдействие да е
посочено, че възнаграждението е заплатено както за образуване на изпълнителното
дело, така и за воденето му. С оглед на това разноските за адвокатско
възнаграждение на взискателя следва да се заплатят от длъжника само за
действието по образуване на изпълнителното производство, за което според чл.
10, т. 1 от Наредба № 7/09.07.2014 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения минималният размер на възнаграждението възлиза на 200 лв. Следва
да се заплати именно минималният размер с оглед на незначителната правна и
фактическа сложност на действието по образуване на изпълнително производство в
случая.
По отношение на дължимите към съдебния изпълнил
такси по изпълнението следва да посочи следното. Жалбоподателят е изложил
конкретни съображения само относно три от определените от съдебния изпълнител
прости такси, като изрично е посочил, че иска таксите по изпълнението да се
намалят до сума, отговаряща на разликата между всички определени от съдебния
изпълнител такси и общия размер на оспорените от жалбоподателя прости такси.
Поради това съдът не следва да разглежда дали другите такси по изпълнението са
правилно определени, включително и пропорционалната такса по т. 26 на Тарифата
за таксите и разноските към ЗЧСИ (Тарифата), срещу чийто размер жалбоподателят
не възразява.
Жалбоподателят обжалва следните начислени от
съдебния изпълнител прости такси (които включват ДДС) – 6 лв. за справка
за задължения на длъжника към НАП (по т. 3 от Тарифата), 18 лв. за налагане на
запор (по т. 9 от Тарифата) и 48 лв. за съобщения до двете страни страните за
прекратяване на изпълнителното производство (по т. 5 от Тарифата).
По отношение на таксата от 6 лв. (по т. 3 от
Тарифата) следва да се посочи, че според чл. 458 ГПК, доколкото държавата се
счита за присъединен взискател за дължимите към нея публични задължения от
длъжника, съдебният изпълнител има задължение да уведомява НАП за всяко изпълнително
производство, образувано при него. Това е служебно задължение на съдебния
изпълнител, произтичащо от закона, поради което то не представлява извършване
на справка за задълженията на длъжника, съответно в Тарифата не са предвидени
разноски за това действие на съдебния изпълнител. Освен това уведомяването на
НАП не е свързано с поведението на длъжника, който може и да няма публични
задължения (както е и в случая, видно от удостоверението от НАП), а поначало
дължимостта на разноските по изпълнението е свързана с отговорността на
длъжника за това, че не е изпълнил доброволно задължението си, т.е. разноските
имат връзка с поведението на длъжника (в този смисъл са мотивите към т. 5 на ТР
№ 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС). Най-сетне уведомяването на НАП не е свързано и с
прилагането на конкретен изпълнителен способ, поради което длъжникът не следва
да отговаря за евентуални разноски в тази връзка (така отново посочената т. 5
на ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС). Следователно посочената такса не следва да
се дължи от жалбоподателя.
Същите съображения са приложими и към таксата от
48 лв. (две такси от по 24 лв. по т. 5 от Тарифата) за изготвяне и изпращане на
съобщения към страните по изпълнителното дело във връзка с прекратяването му.
На първо място следва да се посочи, че в случая изпълнителното производство е
прекратено поради приключването му – чл. 433, ал. 2 ГПК. С оглед завършеното
изпълнение поначало не е необходимо да бъде уведомяван длъжникът за
прекратяването на производството, още повече че той не може и да обжалва
постановлението за прекратяване. От друга страна уведомяването на страните за
прекратяването на производството е служебно задължение на съдебния изпълнител,
което също няма пряка връзка нито с поведението на длъжника (задължението му
вече е погасено), нито с извършване на изпълнителен способ, поради което няма
основание подобни разноски изобщо да се начисляват, а съответно и да бъдат
заплащани от длъжника. Следователно и тази такса не е дължима.
Относно таксата за наложения запор върху
вземанията на жалбоподателя в определена банка в размер на 18 лв. (по т. 9 от
Тарифата) следва да се има предвид, че с оглед на посоченото по-горе естество
на конкретното изпълнително производство и възможността на длъжника да заплати
дълга, би могло да се приеме, че налагането на запор върху вземания на длъжника
по банкови сметки не е било необходимо действие за принудителното реализиране
на вземането на взискателя (в смисъла, изложен в мотивите по посочената т. 5 на
ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС). Това действително би било така, ако длъжникът
беше заплатил доброволно в срока за доброволно изпълнение и то като се има
предвид, че плащането по запора от страна на банката е извършено в последния
ден на този срок. Липсата на изпълнение от страна на длъжника или на изявление
от него, че възнамерява да изпълни, води до невъзможност да се прецени доколко
действително необходимо е било налагането на запора. Тъй като все пак липсва
доброволно изпълнение, може да се приеме, че тази мярка на принуда, свързана
със събиране на вземането на взискателя, е била необходима. Поради това и
таксата за налагането на запора е дължима и следва да се заплати от длъжника.
По изложените съображения жалбата следва да се
уважи относно намаляването на разноските за адвокатско възнаграждение на взискателя
до 200 лв. за образуване на изпълнителното производство и относно намаляването
на дължимите към съдебния изпълнител прости такси със посочените суми от 6 лв.
и 48 лв., като жалбата е неоснователна в частта за дължимостта на таксата от 18
лв. за наложен запор.
По разноските:
С оглед изхода на делото
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на жалбоподателя следва да се присъдят
разноските в настоящото производството съобразно уважената част от жалбата,
които възлизат общо на 66,12 лв. (при заплатени от него 25 лв. за държавна
такса и определени от съда 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение съгласно чл.
25а, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ и като се вземе
предвид неголямата правна и фактическа сложност на настоящото производство).
Неоснователно е искането на жалбоподателя да му бъдат присъдени и разноски за
юрисконсултско възнаграждение по изпълнителното производство, тъй като законът
(чл. 79 ГПК) поначало не предвижда разноски за процесуално
представителство на длъжника в изпълнителното производство да му бъдат
изплащани от взискателя в рамките на изпълнителното производство или по друго,
свързано с него производство. На ответника по жалбата на основание чл. 78, ал.
3 ГПК също следва да се присъдят разноски по делото, съответно на отхвърлената
част от жалбата, които разноските възлизат на 23,68 лв. за адвокатско възнаграждение.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ постановление от 21.02.2019 г.
по изп. дело № 20197850400058 на ЧСИ с рег. № 785 в частта, с която е оставена без уважение молбата на длъжника за
изменение на определените разноски по изпълнителното дело за разноски на
взискателя за адвокатско възнаграждение и за прости такси за справка за
задълженията на длъжника към НАП и за две съобщения за прекратяване на
изпълнителното производство, като НАМАЛЯВА
определените разноски за адвокатско
възнаграждение на взискателя „Т.“ ЕООД на 200 лв. и ОТМЕНЯ начислените от съдебния изпълнител такса от 6 лв. по т. 3 от Тарифата към ЗЧСИ – за
извършена справка в НАП за задължения на длъжника и такса от 48 лв. по т. 5 от Тарифата към ЗЧСИ – за две съобщения до страните за прекратяване на
изпълнителното производство, като ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата в останалата й
част по отношение на таксата от 18 лв. по т. 9 от Тарифата към ЗЧСИ – за наложен запор.
ОСЪЖДА „Т.“ ЕООД, ЕИК*********, със седалище и
адрес на управление *** да заплати на „Ч.Е.Б.“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** сумата 66,12 лв. (шестдесет и шест лева и 12 ст.) –
разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление *** да заплати на „Т.“
ЕООД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление *** сумата 23,68 лв. (двадесет и три лева и
68 ст.) – разноски в настоящото производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.