Р
Е Ш Е Н И Е
Номер
ІV-98 Година 2019, 19 септември гр.Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав
на девети
септември година две хиляди и
деветнадесета,
в
откритото заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2.
мл.с.К. ВЪЛЕВ
секретар Ваня Димитрова
като разгледа
докладваното от съдия Даниела Михова
въззивно гражданско
дело № 952 описа за 2019 година
Производството
е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД гр.София
с ЕИК *********,
против решение № 843 от 15.04.2019 г. по
гр.д.9330/2018 г. по описа на Бургаски районен съд, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от въззивника
иск, за осъждане на Г.К.А. да заплати на „ПРОФИ
КРЕДИТ България” ЕООД
сумата от 418,11 лв, представляваща
възнаграждение по сключено споразумение от 29.10.2015 г. за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги към договора за кредит № **********/29.10.2015 г.,
и с което решение въззивникът е осъден да заплати на ответницата А. сумата от
300 лв разноски по делото. Твърди се, че
обжалваното решение на БРС е неправилно и необосновано. По-конкретно се твърди,
че са неправилни изводите на първоинстанционния съд, че Споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги е нищожно на основание чл.146,
ал.1 от ЗЗП поради противоречие със закона на основание чл.10а, ал.2 от ЗПК,
съответно - че същото е недължимо от длъжника по договора. Твърди се, че
споразумението е било предоставено на ответницата-кредитополучател при
сключването на договора за потребителски кредит, заедно с останалите изискуеми
документи, и тя е могла да се запознае със съдържанието му, съотв.волята й е
била именно за сключване на това споразумение. Сочи се, че съгласно чл.7.1. от
Общите условия към процесния договор за потребителски кредит, длъжницата е
имала възможност да се откаже от това споразумение без да дължи неустойка, но
не го е сторила. Оспорват се изводите на съда за нищожност поради противоречие
с добрите нрави на клаузите , определящи задължението за заплащане на
допълнителния пакет услуги. Сочи се, че възнаграждението не е цената на
услугите, а е дължимо за наличието им – за възможността длъжникът да поиска
промяна в договора си за кредит във всеки един момент. Изложени са подробни
съображения. Позовава се на чл.9, ал.1 от ЗПК, предоставяща известна свобода за
кредитора да предоставя допълнителни услуги, които са извадени от договора за
потребителски кредит, но са свързани с него, както и на принципа на свободно
договаряне по чл.9 от ЗЗД. Претендира се
отмяна на решението на БРС и постановяване на решение, с което искът за сумата
от 418,11
лв - възнаграждение по сключено споразумение от 29.10.2015 г. за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги към договора за кредит се уважава в пълен размер. Не се сочат нови доказателства.
Въззиваемата Г.К.А., представлявана от процесуалния
си представител адв.К.К., е представила в срока по чл.263 от ГПК писмен отговор на въззивната жалба, с
който я оспорва като неоснователна и недоказана. Твърди се, че обжалваното
решение е правилно и обосновано. Изложени са съображения за правилността на
решението в частта му, с която е отхвърлен искът за сумата от 211,71 лв,
представляваща договорно възнаграждение по договор за потребителски кредит №
**********/29.10.2015 г. (в която част решението на БРС не е обжалвано). По
отношение на претенцията за възнаграждение по сключено споразумение от
29.10.2015 г. за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договора за
кредит (в която част решението на БРС е обжалвано), се твърди, че
споразумението е нищожно: на основание чл.21, ал.1 от ЗПК и поради противоречие
с добрите нрави; поради това, че „услуга“ не е искана от кредитополучателя;
услуги не са предоставяни от кредитора, сътв.кредитополучателят не дължи
заплащането им. Исковете са оспорени и по размер. Претендира се потвърждаване
на обжалваното решение и присъждане на съдебни разноски.
Въззивната
жалба е подадена против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок,
от легитимирано лице, поради което е допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото
доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред
първоинстанционният Районен съд гр.Бургас е образувано по исковата молба на
въззивника „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД гр.София, за осъждане на ответницата Г.К.А. да заплати на ищцовото дружество сумите: 211,71 лв – договорно възнаграждение по сключен между страните договор
за потребителски кредит № ********** от 29.10.2015 г., както и сумата от 418,11 лв,
представляваща възнаграждение по сключено споразумение от същата дата за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги към договора за кредит.
Твърди се, че на 29.10.2015 г. между страните е бил сключен Договор за
потребителски кредит № **********, по силата на който ищецът като
кредитор е предоставил на ответницата като кредитополучател, сумата от 800 лв
със срок за погасяване на кредита – 24 месеца; при ГПР 49,90% и годишен лихвен
процент 41,17%, като за погасяване на кредита (общо 1 187,04 лв), заедно с
дължимото възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги (600 лв),
ответникът е дължал на ищеца общо сумата от 1 787,904 лв, при месечна
вноска общо 74,46 лв. Твърди се, че по сключения договор ответницата е заплатила
само три пълни погасителни вноски, последната – на 22.02.2016 г., после е спряла да погасява
кредита си, поради което, на основание чл.12.3 от ОУ към Договора за
потребителски кредит, на 01.06.2016 г. е настъпило автоматично прекратяване на
договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо
кредиторът да изпраща на клиента си уведомление, покана, предизвестие или др. Признава
се, че след прекратяването на договора, ответницата доброволно е заплатила още
пет пълни и едва непълна погасителни вноски, с които е намалила задължението си
по процесния договор със сумата от общо 535,80 лв, като е погасила 528,11 лв от
номинала по заема и 7,69 лв от лихвите за забава, на основание т.12.1 от ОУ. Претендира
се, осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от общо 629,82 лв,
представляваща сбор от 211,71 лв – договорно възнаграждение по
договора за потребителски кредит, и 418,11 лв - възнаграждение по сключено
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договора за
кредит.
Предявените искове са с правно основание чл.79
от ЗЗД,
вр.чл.9 и чл.10а от ЗПК.
Ответницата, чрез процесуалния си представител адв.К., е
оспорила исковете с представен в законовия срок писмен отговор на исковата
молба. Твърди се, че сумите по договора не са й били платени; клаузата, с която
е договорена възнаградителна лихва в размер на 41,17% е нищожна поради
противоречие с добрите нрави; клаузата за ГПР в размер на 49.90% е нищожна
поради противоречие със закона - с чл.19, ал.5 от ЗПК; споразумението за
доставяне на допълнителни услуги е нищожно на основание чл.21, ал.1 от ЗПК,
такава услуга не е искана от ответницата и не е доставяна от ищеца. Искът е
оспорен и по размер.
С обжалваното решение първоинстанционният БРС е отхвърлил
изцяло предявените искове, като е приел, че споразумението за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги към ДПК е нищожно на основание чл.146, ал.11 от
ЗЗП, тъй като не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и тези на
потребителя. Отделно съдът е приел и, че поради липсата на доказателства за реално
предоставяне на допълнителните услуги, възнаграждение за тях не се дължи. Искът
за присъждане на договорно възнаграждение е отхвърлен с мотива, че
волеизявленията на кредитора за автоматично прекратяване на договора и това за
обявяване на неговата предсрочната изискуемост, взаимно се изключват.
Както се посочи по-горе, решението на БРС е обжалвано само в
частта на отхвърляне на иска за присъждане на възнаграждение по сключено
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към ДПК, поради
което спорът е висящ пред въззивната инстанция само в тази му част, а в
останалата част решението е влязло в сила.
При извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът
констатира, че обжалваното решение е валидно, в обжалваната част, подлежаща на
проверка за допустимост - и допустимо.
По наведените от въззивника оплаквания за неправилност на
решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
Видно от представените доказателства, на 29.10.2015
г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № **********, по силата
на който ищецът предоставя на ответницата сума в размер на 800 лв за срок от 24
месеца. Размерът на погасителната вноска е 49,46 лева и е платима на двадесети
ден от месеца. На същата дата са подписани от ответницата: Декларация във
връзка с обработката на лични данни, Карта на клиента и Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити. Ответницата е
декларирала, че е запозната и приема приложимите към договора Общи условия. В
същия договор страните са се споразумели, че ответницата закупува и пакет от
допълнителни услуги „Екстра“, възнаграждението по който е общо 600 лв,
съответно месечно по 25 лв, при което общият размер на задължението е 1 787,04
лв, а общият размер на месечната вноска – 74,46 лв. Съгласно подписаното Споразумение,
ищецът се задължава да предостави при искане от ответницата и при изпълнение на
посочени в общите условия изисквания, една или всички от следните услуги:
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит; възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж;
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Ищецът признава в
исковата молба, че към депозирането й, ответницата е погасила част от задължението
си като е направила 3 пълни погасителни вноски, последната – на 22.02.2016 г.,
след прекратяването на договора (поради неплащане от страна на ответницата), тя
е заплатила още 5 пълни и една непълна погасителна вноски, общо 535,80 лв. Ищецът е отнесъл така получената сума за
погасяване на част от договореното възнаграждение по ДПК в размер на 175,33 лв
и част от уговореното възнаграждение по Споразумението за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги – 181,89 лв, като според него дължими остават 211,71 лв
от възнаграждението по ДПК и 418,11 лв по споразумението за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги.
Поради неизпълненине от
страна на длъжницата на задълженията й по ДПК за заплащане на погасителните
вноски, на основание т.12.3 от ОУ към договора, на 07.12.2017 г. ищцовото
дружество е изпратило писмо до длъжницата, с което я е уведомило, че считано от
01.06.2016 г. договорът е прекратен автоматично от страна кредитора и е обявена
неговата предсрочна изискуемост. По делото няма доказателства това писмо да е
получено от длъжницата преди подаване на исковата молба.
Към момента на
депозиране на исковата молба ответницата е заплатила сума по кредита в размер
на 535,80 лв, а на 29.08.2018 г. е превела на ищеца още 100 лв с основание ДПК.
С оглед представените от ищеца писмени доказателства –
преводно нареждане от 29.10.2015 г. за сумата от 266,90 лв по сметката на
ответницата и за сумата от 533,10 лв по сметката на „4 ФИНАНС“ ООД (л.41 и 42),
както и предвид ДПК, в който изрично е отразено, че от предоставения кредит,
сумата от 533,10 лв е за рефинансиране с кредитор на „4 ФИНАНС“ ООД, съдът
приема за неоснователно възражението на ответницата в отговора й на исковата
молба, че сумата по кредита не й е била реално изплатена от ищеца.
Сключеният между страните договор е за предоставяне на потребителски
кредит по чл.9 и сл. от ЗПК. Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК, ДПК е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК
съдържа изискванията за форма на договора за потребителски кредит, а съгласно чл.11, ал.2 от ЗПК, общите условия са
неразделна част от ДПК и всяка страница се подписва от страните по договора.
По
наведените оплаквания на въззивника във въззивната жалба, съдът намира
следното:
Оплакванията на въззивника се
свеждат до това, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е нищожно на
основание чл.146, ал.1 от ЗЗП поради противоречие със закона на основание
чл.10а, ал.2 от ЗПК, а оттам - че възнаграждението по него е недължимо от
длъжника по договора. Сочи се, че споразумението е било предоставено на
ответницата при сключването на договора за потребителски кредит, заедно с
останалите документи, и тя е могла да се запознае със съдържанието му,
съотв.волята й е била именно за сключване на това споразумение, а съгласно
чл.7.1. от ОУ към договора за потребителски кредит, тя е имала възможност да се
откаже от това споразумение без да дължи неустойка, но не го е сторила. На
второ място се оспорват изводите на съда, че споразумението е нищожно поради
противоречие с добрите нрави на клаузите, определящи задължението за заплащане
на допълнителния пакет услуги поради това, че възнаграждението не е цената на
услугите, а е дължимо за наличието им – за възможността длъжникът да поиска
промяна в договора си за кредит във всеки един момент. Сочи се, че съгласно
чл.9, ал.1 от ЗПК, е налице известна свобода за кредитора да предоставя
допълнителни услуги, които са извадени от договора за потребителски кредит, но
са свързани с него, както и на принципа на свободно договаряне по чл.9 от ЗЗД.
Не е спорно,
че сумата от 600 лв не е
предоставена за ползване от страна на длъжника като заем, а представлява
уговорка по сключения договор за потребителски кредит, която предоставя
възможност на длъжника да се ползва от допълнителен пакет услуги по договора за
заем. Безспорно е и обстоятелството, че погасителната вноска по договора за
кредит, освен главница и възнаградителна лихва, включва и парична сума по този
допълнителен пакет услуги. По делото не е доказано длъжницата да се е ползвала
от някоя от предвидените в Споразумението допълнителни услуги. Заплащането на
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 600 лв е
уговорено и в т.VІ от договора.
Съдът приема, че възнаграждението, което се е задължил да
заплати потребителят за предоставения му пакет от допълнителни услуги не
отговаря на изискванията на закона, тъй като не е формирана цена за всяка от
услугите по отделно, т.е.така уговореното възнаграждение не отговаря на императивните
изисквания на чл.10а, ал.4 от ЗПК, видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъдат ясно и точно
определени в договора за потребителски кредит. На второ място в Споразумението
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 29.10.2015 г., са изброени
вида на услугите, които може да ползва потребителят, но доколкото нито в самия
договор, нито в Споразумението е предвидена клауза, която да приобщава
Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 29.10.2015 г.
именно към процесния договор за потребителски кредит, то не би могло да се
приеме, че е изпълнено изискването на чл.10а, ал.4 от ЗПК за посочване на всяко
конкретно действие, за което се събират такси или комисионни и размера на
съответната такса или комисионна в процесния договор за потребителски кредит.
Наред с това, заплащането на това възнаграждение от потребителя е
предварително, т.е. то е дължимо само за "възможността за предоставянето"
на изброените по-горе услуги, както е посочено и в самото Споразумение, и е без
значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на
сключения между страните Договор. Настоящият състав изцяло споделя извода на
първоинстанционния съд, че възможността за предоставяне на тези допълнителни
услуги не е равностойна на реалното им предоставяне. Отделно, за да се
възползва длъжникът от всички допълнителни услуги по сключеното споразумение се
изисква одобрение от кредитора, което, освен всичко останало, означава, че той
следва да плати предварително за възможност, която обаче изцяло зависи от
волята на кредитора.
Доколкото възнаграждението за пакета от допълнителни услуги е
било предвидено в самия ДПК, едва ли длъжницата е могла да се откаже от
сключване на това споразумение, без да й се откаже сключване на самия договор
за потребителски кредит, т.е.ответницата като кредитополучател, не би могла да
сключи договора за потребителски кредит без да сключи и Споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги. Този извод следва и от разпоредбите на чл.7.1.
от ОУ към договора за потребителски кредит, които не дават възможност на
клиента да се откаже, без да дължи неустойка, само от това споразумение.
Напротив, от клаузите на чл.7.1. от ОУ следва, че при описаните в т.7.1.1
условия, клиентът има право да се откаже, без да дължи неустойка, от самия
договор за потребителски кредит, в който случай дължи връщане на сумата, която
е получил и на лихвата, начислена за периода от датата на усвояване на
средствата по ДПК до датата на връщане на главницата. По така изложените
съображения, съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставяне на
допълнителен пакет услуги представлява неравноправна клауза, поради което е и
нищожна по смисъла на чл.146, ал.1 и 2 от ЗЗП.
Принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето
изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена
услуга, а не хипотетично ползване на такава. Следователно налице е
неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, с която потребителят
се е задължил да заплати възнаграждение на кредитора за предоставянето на пакет
от допълнителни услуги в размер на 600 лв. Предвид на изложеното съдът приема,
че уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в
размер на 600 лв е нищожна като неравноправна и като противоречаща на
императивни правни норми – разпоредбите на чл.10, ал.2, предл.второ и чл.10а, ал.З и ЗПК.
Поради
съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено
в обжалваната част.
На основание
чл.78, ал.2 от ГПК, съобразно постановения резултат и отхвърлянето
на предявения иск за възнаграждение за допълнително предоставен пакет услуги,
на въззиваемата-ответник следва да бъдат присъдени направените по делото
разноски за въззивното производство в размер на 300 лв за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран от
изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 843 от
15.04.2019 г. по гр.д.9330/2018 г. по описа на Бургаски районен съд, В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е отхвърлен предявеният от „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД
гр.София с ЕИК ********* иск, за осъждане на Г.К.А. да
заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД сумата от 418,11 лв, представляваща възнаграждение по
сключено споразумение от 29.10.2015 г. за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги към договора за кредит № **********/29.10.2015 г., и с което решение
въззивникът е осъден да заплати на ответницата А. сумата от 300 лв разноски по
делото.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД със седалище гр.София, ЕИК *********
и адрес на управление гр. София, бул. "България" № 49, бл. 53Е, вх.
В, да заплати на Г.К.А. с ЕГН **********, сумата от 300 лв (триста лева) ,
представляваща направени съдебно деловодни разноски за въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.