Р Е Ш Е Н И Е
№ _____________ от _______ май 2018г.
град СОФИЯ
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-Г ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
В публично съдебно заседание,
проведено на двадесет и четвърти април през две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
мл.
с. БОГДАН РУСЕВ
При секретаря
АНТОАНЕТА ПЕТРОВА,
Като разгледа въззивно
гражданско дело № 12706 от 2017-та година по описа на
Софийския градски съд, докладвано от мл. съдията РУСЕВ, и, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на гл. ХХ ГПК.
Образувано е
по Въззивна жалба, вх. №
5099945/28.06.2017г. на СРС, подадена от ответника в първоинстанционното
производство И.Ж.И. чрез адв. Б.Р. ***, срещу Решение №
115605/11.05.2017г. по гр.д. № 1484/2014г. на Софийския районен съд, ГО, 24
състав, с което И.Ж.И. е осъден да заплати на М.С.К. сумата от 12837,72 лева,
представляваща припадащата му се част от разноските за извършен през периода
2008-2009г. необходим и неотложен ремонт на покрива на жилищната сграда,
находяща се в град София, кв. Бояна, ул. „********ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 14.01.2014г. до окончателното ѝ изплащане,
като предявеният иск е отхвърлен за горницата до претендирания размер от
15484,13 лева като неоснователен. Разпределени са и разноски по делото.
С подадената
въззивна жалба така постановеното решение се оспорва като недопустимо,
неправилно поради противоречието му с материалния и процесуалния закон и
необосновано. Разходите по ремонтите
били заплатени от бащата на ищцата К.. Поради това той следвало да има
качеството на гестор, а искът на К. се явявал предявен при липса на активна
процесуална легитимация. Първоинстанционният съд не мотивирал в достатъчна
степен изводите си. На предявения иск била дадена неправилна квалификация по
чл. 61, ал. 2 ЗЗД, вместо по чл. 61, ал. 3 ЗЗД. Не били ангажирани съответни
доказателства за размера на обогатяването на въззивника от извършените
строителни дейности, нито че същите били предприети уместно. Нямало решение на
общото събрание на сградата, нито писмено съгласие на другия съсобственик, нито
учредено право на строеж, а напротив – същият изрично се противопоставил на
ремонта. Представените разписки за плащане между ищцата М.К. и баща ѝ
били частни документи без достоверна дата и подпис на ответната страна, поради
което нямали никаква доказателствена сила спрямо него. Съдът неправилно
кредитирал и анализирал показанията на свидетелите, поради което и неправилно
определил момента, в който покривът бил съборен – това било през 2007г., а не
през 2008г. Имало официално писмо от Столичната община, от което било видно, че
през 2007г. бил разрушен незаконно изграден трети етаж на сградата. Издаденото
през 2007г. разрешение за строеж било официален документ с невярно съдържание,
тъй като с него се прикривали две незаконни строителства – събарянето на
съществуващ покрив през 2007г. и даването на разрешение за строеж само на един
съсобственик за обща част на сграда. Въобще не било разгледано възражението за
неговата нищожност, която била предмет и на образувано административно дело
пред съда. Не били доказани нито обедняването, нито обогатяването на всяка от
страните. Липсвали доказателства за закупуване на строителни материали.
Стойността на вложените такива била недоказуема, тъй като липсвали първични
счетоводни документи за това. Неправилно съдът приел оспорените като
некомпетентни и негодни експертизи по делото, като в интерес на ищцовата страна
била приета по-висока стойност. Неправилно съдът преценил, че искът не е
погасен по давност. Излагат се съображения относно допуснати процесуални
нарушения във връзка с кредитиране показанията на свидетелите по делото и
останалите събрани по него доказателства. Иска се възражението за давност да
бъде разгледано по същество и искът да бъде отхвърлен на това основание, без да
се обсъжда и разглежда делото по същество. Моли се решението да бъде
обезсилено. Евентуално се моли същото да бъде отменено. Претендират се
разноски. В публичните съдебни заседания пред въззивния съд въззивникът се представлява
от адв. Р., който поддържа въззивната жалба, подробно обосновавайки становището
си и в хода на устните състезания. Представя списък по чл. 80 ГПК, като
заявява, че не оспорва претендираните от насрещната страна разноски.
Уведомена за
подадената въззивна жалба на 19.09.2017г. и в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК,
въззиваемата-ищца в първоинстанционното производство М.С.К. чрез адв. А.М. ***, е депозирала Отговор, вх. № 5140766/28.09.2017г. на СРС, в който излага подробни
съображения за неоснователност на подадената въззивна жалба и контрааргументи
на доводите в нея. Поддържа становище за правилност и законосъобразност на
оспорения съдебен акт. Моли се въззивната жалба да бъде отхвърлена, а решението
на районния съд да бъде потвърдено. В заседанията пред въззивния съд
въззиваемата се представлява от адв. М., която оспорва жалбата и поддържа
подадения отговор. Становището си обосновава и в хода на устните състезания.
Претендира разноски по представен списък, като изрично заявява, че не оспорва
претендираните от насрещната страна такава.
Софийският
градски съд, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК от легитимирана с правен
интерес от обжалването страна срещу подлежащ
на оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Настоящият
съдебен състав приема, че предмет на оспорване е решението в осъдителната си
част, доколкото в отхвърлителната си такава същото е в полза и съответства на
интереса на ответника-въззивник.
Съгласно чл.
269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения
съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената
проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и допустимо. Неоснователни
са възраженията на въззивника за недопустимост на иска и липса на активна
процесуална легитимация за ищцата. Процесуалната легитимация на страните по
делото се основава на твърденията им относно притежанието на съответните права
– предмет на спора. Когато ищецът твърди, че е извършил съответни разходи за
съсобствения имот, обстоятелството дали той лично е извършил същите или това е
станало от трето лице и причините за това са въпрос по основателността на иска
и не обуславят неговата допустимост.
Съгласно чл.
271, ал. 1 ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо,
въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло
или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във
въззивната жалба.
Първоинстанционното
производство (гр.д. № 1484/2014г. на СРС), е образувано по искова молба, вх. №
489/14.01.2014г. на СРС, с която М.С.К. е предявила срещу И.Ж.И. иск за
осъждане на последния да ѝ заплати сумата от 15484,13 лева,
представляващи дължими от него, съобразно припадащите му се дялове от съсобствеността,
разноски за необходим ремонт на покрива на триетажна жилищна сграда, находяща
се в град София, кв. Бояна, ул. „********подробно описани по пера. Ответникът е
подал отговор на исковата молба, с който е оспорил исковете, в това число е
въвел възражение за изтекла давност. По делото са изслушани свидетелски
показания, заключения на вещо лице, както и са събрани писмени доказателства.
За да постанови решението си, районният съдия е приел, че е сезиран с иск по
чл. 61, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 59 ЗЗД. Сметнал е, че, с оглед заключението на вещото
лице, стойността на извършените ремонтни работи по покрива възлизал на 39056,05
лева, от които, съобразно дела си, ответникът следвало да бъде осъден да
заплати 12837,72 лева, за които предявеният иск бил основателен. За горницата
до пълния му предявен размер от 15484,13 лева той е счетен за неоснователен и
отхвърлен.
Въззивният
съд намира, че първата инстанция е изложила достатъчни като обем и съдържание
мотиви на съдебния акт. В тях се съдържат изводи за наличие на релевантните
според състава факти по делото, въз основа на които са формулирани съответни
правни изводи. Становището и волята на съдебния състав е ясно и последователно
изразена, аргументирана е съобразно събраните по делото доказателства по начин,
позволяващ проследяването на формирането ѝ с оглед преценка на неговата
логическа и юридическа обоснованост и правилност. Поради тези причини
възраженията за немотивираност на първоинстанционния съдебен акт са
неоснователни.
Неоснователно
е и възражението относно правната квалификация на иска. Действително в хода на
производството съдебният състав е давал неколкократно различни квалификации на
иска, като е разпределял съответно и доказателствената тежест за страните.
Доколкото правната квалификация е правен въпрос и се определя от съда,
настоящият състав намира, че съдът може да я определи и с акта си по същество
на спора, стига разпределената в процеса доказателствена тежест и проведеното
доказване да съответстват на същата. В настоящия случай ищцата К. твърди, че заедно
с ответника са съсобственици на обособени части в една сграда, т.е. са
съсобственици в сграда-етажна собственост. Възстановяването на разноските на
етажен собственик по поддържането на общи части в етажната собственост следва
да става по реда на чл. 61, ал. 2 ЗЗД в случаите, в които липсва общо взето
решение за извършването им, стига работата да е предприета уместно. Ако
работата по общите части е предприета против волята на другите съсобственици,
отговорността следва да се реализира само при наличие на предпоставките по чл.
59 ЗЗД, които обаче съвпадат с тези по чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Поради тази причина,
квалифицирайки в решението иска като такъв по чл. 61, ал. 2 вр. чл. 59 ЗЗД,
районният съдия е дал правилна правна квалификация (в този смисъл р.
228/13.12.2016г.-к.гр.д.5571/2015г.-ІІІг.о., ТР 85/1968г.-гр.д.149/1968г.-ОСГК).
Обстоятелството, че по делото е разпределяна доказателствена тежест и при
квалификация на иска по чл. 61, ал. 3 вр. чл. 59 ЗЗД, не води до неправилност
на решението, доколкото и в двата случая реално са приложими правилата за
неоснователното обогатяване, а разпределената между страните доказателствена
тежест съответства и на двете квалификации.
Съгласно чл.
61, ал. 2 ЗЗД, когато предприетата без натоварване чужда работа е била
осъществена и в собствен интерес, заинтересуваният отговаря само до размера на
обогатяването си.
Видно от
Нотариален акт № 156/24.11.2006г., т. ІV, рег. № 11949, дело № 653/2006г. на
Нотариус № 340-В.Г., М.С.К. е придобила по дарение собствеността върху ½
част от дворно място с площ от 500,00кв.м., представляващо УПИ ІІІ-205, кв. 50
по плана на град София, кв. Бояна, заедно втория етаж (120,50кв.м.) и третия
полуетаж (104,00 кв.м) от триетажната жилищна сграда, находяща се в имота, като
същият се намира на адрес в град София, кв. Бояна, ул. „*******. Видно от
Нотариален акт № 167/09.10.2007г., т. ІV, рег. № 13473, дело № 678/2007г. на
Нотариус № 340-В.Г., М.С.К. е придобила по дарение и мазе-изба с площ от
35кв.м. в приземния етаж на същата сграда. Видно от Нотариален акт №
72/09.03.2010г., т. 1, рег. № 3349, дело № 66/2010г. на Нотариус № 340-В.Г., М.К.
е дарила обратно на родителите си И.К. и С.К.дела си от дворното място и от
втория етаж и третия полуетаж на сградата. Видно от Нотариален акт №
90/21.12.2006г., т. V, рег. № 13279,
дело № 785/2006г. на Нотариус № 340-В.Г., И.Ж.И. е придобил по дарение ½
идеална част от дворно място, съставляващо УПИ ІІІ-205, кв. 50 по плана на град
София, кв. Бояна, заедно с първия етаж (106,00 кв.м.) от построената в него
триетажна сграда и мазе от 4 стаи. Следователно ищцата М.С.К. и ответникът И.Ж.И.
са притежатели на самостоятелни обекти в сградата, като общите части от същата
следва да се приеме, че са в режим на етажна собственост. Съгласно заключението
на изслушаното по делото вещо лице, М.К. за процесния период е била притежател
на 67,13% от общите части, а И.И. – на 32,87%.
От
изслушаното пред първата инстанция заключение на вещо лице, подкрепено от
приложените по делото писмени доказателства, се установява, че преди
изпълнението на оспорените строителни работи сградата е била със скатен покрив,
чийто ремонт е бил наложителен. От приложеното заверено копие се установява, че
в полза на ищцата е било издадено Разрешение за строеж № 638/21.12.2007г. на
Главния архитект на Столична община – Район „Витоша“. Същото е оспорено от
ответника-въззивник, като е било отменено със Заповед №
ДК-10-ЮЗР-138/16.09.2011г. на Началник-сектор РДНСК-Югозападен район. Същата е
прогласена за нищожна с Решение № 5022/14.09.2012г. по адм.д. № 3835/2012г. на
АССГ, ІІ-26 състав. Вещото лице е приело, че през 2009-2010г. е извършен ремонт
на покрива и на втория и третия етаж на сградата. В резултат са извършени
описаните в исковата молба строителни работи, като покривът е изцяло променен,
като същият вече в периферията си е от скатен тип и плосък във високата си
част. Скатната част е покрита с битумни керемиди. По периферията на плоската
част е оформен борд с височина около 85см., до който стига скатната част. По
борда е монтиран иноксов парапет. До плоската част на покрива се стига през
стълбищна клетка, където на междинно полуниво е оформена капандура с врата за
излизане на нивото на корниза на сградата. Вещото лице е констатирало, че новият
покрив на сградата е бил изпълнен в съответствие с одобрените от Столичната
община – Район „Витоша“ инвестиционни проекти и издаденото разрешение за
строеж. Посочено е, че стойността на ремонт на скатен покрив по средни еталонни
цени е 28669,90 лева, а стойността на покрив от новия тип – 39056,00 лева. Пред
въззивната инстанция е допуснато изслушването на допълнително заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, което установява, че увеличението на стойността
на сградата в резултат на ремонта към момента на извършването му е 9866,62
лева. Въззивният съд кредитира всички изслушани по делото експертизи като
изготвени от компетентно вещо лице, при пълно и изчерпателно дадени отговори на
поставените въпроси, при ясно и задълбочено обосновани изводи и при липса на
обстоятелства, които да поставят под съмнение тяхната правилност. Единствено
извода, че ремонтът на покрива е извършен в периода 2009-2010г. съдът не
приема, за което ще изложи съответни съображения.
Не може да
бъде споделено възражението относно твърдяната нищожност на издаденото
разрешение за строеж. Действително първоинстанционният съд не е взел отношение
по този въпрос, но този негов пропуск не е в състояние да промени крайния изход
от спора. Разрешението за строеж е административен акт. То поражда правни
последици за лицата, до които се отнася и за създадените и произтичащи от него
правомощия, но същевременно подлежи на зачитане и от всички правни субекти.
Затова административният акт, който е разрешение за строеж, трябва да се
изпълнява от лицето, на което е разрешено строителството, ограничително и
подлежи на зачитане от собствениците на съседни имоти и от съсобственика, а
строежът, извършен въз основа на него, следва да се счита, че е законен – ТР
31-1984-ОСГК. Събраните по делото доказателства не съдържат категорична и
окончателна констатация, че разрешението за строеж е нищожно. Напротив, дори и
при предприето оспорване на същото по административен и съдебен ред, то е
останало в сила. Възраженията на въззивника по повод нищожността на разрешението
за строеж са свързани не с неговата валидност, а със законосъобразността му,
поради което те не могат да бъдат преценявани от гражданския съд в настоящото
производство (чл. 17, ал. 2 ГПК), включително поради обстоятелството, че И.И. е
участвал в административното производство, а след това и в съдебното, по
обжалването на разрешението за строеж. Поради тази причина първоинстанционният
съд неправилно е приел за разглеждане в производството това възражение. За
пълнота следва да се отбележи, че от приложеното на л. 346, СРС, съдебно
удостоверение от Административен съд – София-град става ясно, че искането на И.И.
за обявяване нищожността на разрешението за строеж, макар и неокончателно, е
оставено без разглеждане.
Неоснователни
са и оплакванията досежно липсата на доказателства относно размера на сумите,
вложени от въззиваемата в ремонта, и размера на обогатяването за въззивника.
Вещото лице изрично е отбелязало, че изчислените от него суми за стойност на
ремонта са пресмятани на базата осреднени средни пазарни цени, публикувани в
СЕК-Строителен обзор и Справочник за цените в строителството. Това означава че
сумите по разписките, представени от ищцата К., нямат отношение към
определянето на действителните разноски и размер на обогатяването.
В конкретния
случай не може да послужи като защитна теза срещу иска твърдението на
ответника-въззивник, че липсвало решение на съсобствениците за извършването на
ремонта, съответно изразено от него в необходимата за това форма съгласие. Фактическото
основание на иска по чл. 61 ЗЗД е именно липсата на съответно
натоварване/съгласие от ползващото се от предприетата работа лице. Вземането на
решение от етажните собственици или изразяване на съгласие от тях в съответната
форма би дало основание на ищеца да предяви иска си по чл. 41 ЗС, какъвто не е
настоящият случай.
При така
установената фактическа обстановка съдът намира, че по делото е доказано
извършването на разноски за необходим ремонт на общи части от сградата, които
разноски по правило следва да бъдат поети от собствениците на обектите в нея
съобразно дела им в собствеността на общите части. При това положение следва да
се приеме, че ищцата-въззиваема е извършила ремонтните дейности по общите части
на сградата в качеството си на съсобственик, както в тяхна, така и в своя
полза. Следователно отговорността на ответника следва да бъда определена като
равна на по-малката сума между направените от ищеца разноски и увеличената
стойност на имота (р. 308/30.10.2012г.-к.гр.д.271/2012г.-Іг.о.). Вещото лице е
установило, че стойността на ремонта възлиза на 39056,00 лева, а увеличената
стойност на имота – на 9866,62 лева. Следователно въззивникът И. следва да
заплати на въззиваемата К. сумата от 3243,16 лева, съответстваща на дела му в
общите части на сградата. Поради тази причина и неправилно първоинстанционният
съд е приел, че за горницата над тази сума до 12837,72 лева искът е
основателен. Без значение е, че сумите са заплатени от С.К., доколкото от съдържанието
на находящия се на л. 28-29, СРС, приемо-предавателен протокол може да се
направи извод, че С.К.е осъществил плащане, но същото е в резултат на сключен
договор за заем, сумите по който К. се е задължила да изплаща по съответен
погасителен план.
Действително
разпитаните по делото свидетели сочат различни години, в които е започнало и се
е осъществило строителството. От една страна св. Г. и св.Г.сочат 2008г., а св. Г.
и св. А.– 2007г. Документацията за строителството е издадена през втората половина
на 2007г., като доказателствата по делото сочат осъществяването през 2008г. Съдът
приема, че строителството е осъществено именно през 2008г. Тази година е
изрично вписана в приемо-предавателния протокол на л. 28-29, СРС, подписан от ищцата
К.. В своя молба от 23.05.2015г. и въззивникът-ответник признава, че твърдените
разходи за покрива са направени през 2008г. (л. 174, СРС). По делото не са
налице никакви доказателства за наличие на строителни дейности, съответно
заплащането им за период, следващ 2008г. Последните отразени от вещото лице
строително-монтажни работи са от м. 09.2008г. (л. 223, СРС), отразени в
съответния акт, обр. 19 (л. 163, СРС). Поради
това и следва да се кредитират показанията на свидетелите, които сочат, че
ремонтът е извършен през 2008г. Не води до противен извод приложената по делото
Заповед № 96/12.08.2013г. на Главния архитект на Столичната община – Район
„Витоша“ за презаверяване на издаденото в полза на въззиваемата К. разрешение
за строеж от 2007г., доколкото по делото не са налице доказателства за
осъществяване на ремонтите – предмет на делото след 2008г.
Оттук
въззивният съд, с оглед наведения за това довод, следва да прецени наличието на
предпоставки за прилагане на института на погасителната давност. Съгласно чл.
114 ЗЗД, ал. 1 ЗЗД, погасителната давност за задължение, за което не е
предвиден срок за изпълнение, започва да тече от деня, в който същото е станало
изискуемо. В контекста на воденето на чужда работа без пълномощие, съставляваща
извършване на ремонт в съсобствен имот, давността следва да се приеме, че
започва да тече от момента на извършването му, като срокът ѝ е петгодишен
(арг. от ПП 6-1974, р.1587/04.10.1995г.-к.гр.д.1377/1994г.-ІVг.о.,
р.912/02.02.2010г.-к.гр.д.4713/2008г.-Іг.о.). Данните по делото свидетелстват,
че подобренията са реализирани през 2008г., т.е. оттогава е следвало да започне
да тече петгодишният давностен срок за предявяването на иск, като същият следва
да изтече през 2013г. Исковата молба е подадена в съда на 14.01.2014г. (при
липса на данни за депозиране ѝ по реда на чл. 62, ал. 2 ГПК), т.е. след
изтичането на този давностен срок, когато вземането вече е било погасено. Фактът,
че между ищцата и С.К.са подписвани разписки за изплащане на дължими му суми
през 2009г., касае техните двустранни отношения, като не може да послужи за
обосноваване на начало на давностния срок от съответна дата, по-късна от 2008г.
Поради тази
причина предявеният иск е изцяло неоснователен и е следвало да бъде отхвърлен.
Като го е уважил за сумата от 12837,72 лева, първоинстанционният съд е
постановил неправилно и незаконосъобразно решение, което следва да бъде
отменено в тази му част, а предявеният срещу И. иск – отхвърлен изцяло.
По разноските пред първата инстанция:
Доколкото
първоинстанционното решение се отменя, а въззивната жалба се уважава,
въззивният съд следва да преразпредели разноските за първоинстанционното
производство. Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само
страната, в полза на която е постановен съдебният акт. Доколкото искът се
отхвърля изцяло, право на разноски има единствено ответникът И.И.. Същият
своевременно още с отговора на исковата молба е заявил претенция за
присъждането на такива, като своевременно е представен и списък по чл. 80 ГПК
за държавна такса по насрещен иск (80,00 лева), депозит за вещо лице (300,00
лева), правна защита и съдействие (общо 1800,00 лева).
Не следва да
бъде присъждана заплатената държавна такса за предявен насрещен инцидентен
установителен иск, доколкото същият не е приет за разглеждане в производството
– Определение от 21.10.2014г., л. 69-71, СРС. От приложеното на л. 82, СРС,
преводно нареждане се установява заплащането на сумата от 300,00 лева за
депозит за съдебно-техническа експертиза, която сума следва да бъде присъдена в
полза на въззивника-ответник. Същият е поверил правната си защита по делото на
адв. Б.Р., за което е уговорено първоначално възнаграждение от 1000,00 лева (л.
68, СРС), заплатено изцяло и в брой, и допълнително възнаграждение за явяване в
съдебните заседания от 800,00 лева, заплатени изцяло и в брой (м/у л.346 и л.
347, СРС). Същите са оспорени като прекомерни от насрещната страна. Това
възражение е частично неоснователно. Уговореният адвокатски хонорар от 1000,00
лева се отличава несъществено от минималния установен съобразно интереса по
делото такъв по чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ (994,52 лева). Възнаграждението за
явяване в съдебни заседания обаче е завишено. Съгласно чл. 7, ал. 8 НМРАВ, при
защита по дела с повече от две съдебни заседания за всяко следващо заседание се
заплаща допълнително по 100,00 лева. Следователно възнаграждение не се дължи за
първите две заседания по делото. По делото са проведени общо осем заседания,
съответно допълнително възнаграждение се дължи само за шест от тях, а именно –
600,00 лева. Така дължимите в полза на И.И. разноски за първата инстанция
възлизат на 1900,00 лева. От тях първоинстанционният съд е присъдил 372,59
лева, следователно въззивният съд следва да присъди още 1527,41 лева.
По
разноските във въззивната инстанция:
Съгласно чл.
78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на която е
постановен съдебният акт. Доколкото въззивната жалба се уважава, право на
разноски има само въззиваемият И.И.. Същият още с въззивната жалба е заявил
претенция за такива, като своевременно е представен и списък по чл. 80 ГПК за
256,75 лева за държавна такса и 1000,00 лева за адвокатско възнаграждение. От
приложеното на л. 23 преводно нареждане се установява заплащане на държавна
такса от 256,75 лева. Процесуалното си представителство въззивникът е възложил
на адв. Б.Р., за което е уговорено и заплатено в брой възнаграждение от 1000,00
лева, което не се оспорва от насрещната страна. Поради това в полза на
въззивника следва да бъдат присъдени 1256,75
лева за разноски във въззивното производство.
Водим от
горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 115605/11.05.2017г. по гр.д. №1484/2014г.
на Софийския районен съд, ГО, 24 състав, в частта
му, с която:
§
И.Ж.И. е осъден да заплати на
М.С.К. сумата от 12837,72 лева, представляваща припадащата му се част от
разноските за извършен ремонт на покрива на жилищната сграда, находяща се в
град София, кв. Бояна, ул. „********ведно със законната лихва върху тази сума
от датата на подаване на исковата молба (14.01.2014г.) до окончателното ѝ
изплащане,
§
И.Ж.И. е осъден да заплати на
М.С.К. сумата от 2310,55 лева за разноски в първоинстанционното производство,
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.С.К., ЕГН **********, срещу
И.Ж.И., ЕГН **********, иск с правно
основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД, за осъждането му да ѝ заплати сумата от
~12837,72~лв. (дванадесет хиляди осемстотин тридесет и седем лева и
седемдесет и две стотинки), представляваща припадащата му се част от разноските
за извършен ремонт на покрива на жилищната сграда, находяща се в град София,
кв. Бояна, ул. „******* (поземлен имот с идентификатор 68134.1942.205), ведно със законната лихва от датата на
подаването на исковата молба (14.01.2014г.) до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА М.С.К., ЕГН **********, да
заплати на И.Ж.И., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата
от още ~1527,41лв. (хиляда четиристотин двадесет и седем лева и четирдесет
и една стотинки), представляваща разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА М.С.К., ЕГН **********, да
заплати на И.Ж.И., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата
от ~1256,75~лв. (хиляда двеста
петдесет и шест лева и седемдесет и пет стотинки), представляваща разноски за
въззивното производство.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд при условията на
чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК с касационна жалба, подадена чрез Софийския градски
съд в едномесечен срок от съобщението.
Решението,
на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.