Решение по дело №2321/2022 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс АПК), вр. чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба от „СЕМИЗ“ ООД, [ЕИК], против Решение №1133/20.08.2022 г., постановено по АНД №20223110201356/2022 г. по описа на Районен съд - Варна, с което е потвърдено Наказателно постановление № 23-0001541/17.09.2021 г., издадено от директор на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ гр. Варна, с което на „СЕМИЗ“ ООД, е наложено административно наказание имуществена санкция в размер на 3000 лева на основание чл.96г, ал.1, пр.2 от Закона за автомобилните превози (ЗАвтП) за извършено нарушение на чл.7а, ал.2, пр.3 от ЗАвтП.

Жалбоподателят оспорва въззивното решение като незаконосъобразно. Сочи, че нормата на чл.7а, ал.2 от ЗАвтП препраща към Наредба №36/15.05.2006г., а разпоредбите на чл. 8 ал. 1, ал. 2 и ал. 4 от последната противоречат на относимите разпоредби в приложимия общностен нормативен акт – Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 20.12.2006г. и по конкретно на съображение №9 от Преамбюла, както и на чл. 7, параграф 2 във връзка с параграф 3 от Директивата и т. 4 и т. 5 от Приложение №3 към същата. По същество касационният жалбоподател сочи, че щом водач на МПС има валидно свидетелство за управление на МПС за съответната категория, той следва да се счита за психологически и физически годен да управлява МПС от тази категория за срока на валидност на свидетелството за управление на МПС и не следва да се явява на отделен допълнителен преглед за физическа и психологическа годност в рамките на този срок. Отправено е искане за отмяна на оспореното решение и НП. В молба с.д. 1872/07.02.2022 г. по съществото на спора, проц. представител на жалбоподателя – адв. К. Н. – ВАК поддържа касационната жалба, като сочи, че съгласно Решение от 18.01.2024г. по дело С-227/2022г., СЕС дава задължително тълкуване по идентичен казус, като междувременно текста на ал. 2 от чл. 8 от Наредба №36/15.05.2006г. е бил изменен, като удостоверението за психологическа годност е придобило безсрочен характер, поради което е приложим и чл. 3, ал. 2 от ЗАНН.

Ответникът – директор на РД „Автомобилна администрация“ – гр. Варна в писмен отговор, чрез мл. експерт с юридическа правоспособност оспорва жалбата. Излага доводи за неоснователност на жалбата, тъй като от събраните доказателства се установява извършване на нарушението. Отправено е искане оспореното решение да бъде оставено в сила и се претендира присъждане на възнаграждение за процесуално представителство. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение заплатено от жалбоподателя. В становище с.д. №1898/08.02.2024г. по съществото на спора сочи, че съгласно посоченото в точка 34 от решението по дело С-227/2022г. на СЕС, правната уредба за психологическа годност не се различава по своя обхват и цели от тези предвидени в Директива 2006/126, с оглед което същата може и трябва да се счита за съответстващ на правото на съюза акт. Регламентацията в двете наредби, които уреждат в цялост извършването на физически и медицински преглед на водачите е законосъобразна и непротиворечаща на европейското право и в частност на Директива 2006/126.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна, счита касационната жалба за основателна и моли оспореното решение да бъде отменено.

След като обсъди оплакванията в жалбата, становищата на страните, доказателствата по делото и с оглед проверката по чл. 218 от АПК, Административен съд – гр. Варна намира следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в законния срок, поради което производството по нея е процесуално допустимо.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

РС – Варна е приел за установено следното:

Извършена е комплексна проверка на документацията относно транспортната дейност на превозвача „СЕМИЗ“ ООД, притежаващо лиценз № 05839/11.01.2011 г. за обществен превоз на товари на територията на РБългария, валиден до 10.01.2026 г., която приключила на 30.07.2021 г. В хода на проверката, въз основа на пътен лист серия И №203/16.11.2020 г., 2 броя копия на товарителници от 16.11.2020 г., разпечатки на информация от карта на водача И. Т. Т., [ЕГН] и от паметта на тахографа за 16.11.2020 г. било установено, че на 16.11.2020г. дружеството в качеството на превозвач е допуснало извършването на обществен превоз на товари с товарен автомобил „Скания Г 480 ЦБ“, кат. N3, с рег. №[рег. номер] от цитирания водач, без същия да притежава валидно удостоверение за психологическа годност. Посоченият извод е формиран въз основа на извършена справка в регистъра на психологическите изследвания на водачите към ИА „АА“. Последвало е издаване на АУАН и НП.

РС – Варна е приел, че с оглед нормативната уредба - чл.5, чл.36, ал.2 от Наредба № 36 от 15.05.2006 г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания е следвало водача да има удостоверение за психологическо годност при осъществяване превоза на 16.11.2020 г. и при липса на такова е извършено нарушение на чл. 7а, ал.2, пр.3 от ЗАвтП. Счел е, че задължението на превозвача е да не допуска управляването на МПС от водач, който не отговаря на изискванията за психологическа годност и произтича от нормата на чл.7а, ал.2 от ЗАвтП, т.е. касае се за изискване, определено с този закон, поради което законосъобразно е ангажирана отговорността по специалния текст на чл.96г, ал.1 от ЗАвтП. Последният представлява предвиден в закон случай на допустителство и е от категорията на продължените нарушения като се осъществява чрез бездействие, посредством допускането от превозвача да бъде извършван обществен превоз на пътници от водач, който не притежава валидно удостоверение за психологическа годност.

Приел е, че НП не е в противоречие с Директива 2006/126/ЕО, защото същата касае единствено въпросите по издаване и подновяване на свидетелства за управление на МПС, създаването на унифициран образец и взаимното признаване на правоспособността между държавите-членки. След като предметът на правната уредба е различен, не е налице колизия между националната нормативна уредба. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл. 5 от Приложение ІІІ на Директива 2006/126/ЕО, който предвижда, че "Стандартите, установени от държавите-членки за издаване и всяко едно последващо подновяване на свидетелствата за управление, могат да бъдат по-строги от изложените в настоящото приложение. За превозвачите, установени на територията на Република България, се прилагат изискванията на Директива № 2006/126/ЕО по начина, по който е транспонирана в националното законодателство, включително и за установеното задължение лицензираните превозвачи да ползват за осъществяване на дейността си само водачи, разполагащи с удостоверение за психологическа годност, издадено по реда на чл.152, ал.1, т.2, б. "б" от ЗДвП и Наредба № 36/2006 г. Превозвачът е длъжен да осъществява превоз на пътници и товари само с водачи, които отговарят на изискванията за минимална възраст, правоспособност за управление на моторни превозни средства от съответната категория и за психологическа годност, определени с наредбите по чл. 7, ал. 3 и чл. 126, ал. 1 от ЗАвтП и чл. 152, ал. 1, т. 2 от ЗДвП. Доказването на психологическата годност на водачите, наети от лицензираните превозвачи на територията на РБ, която психологическа годност е извън визираните в съображение 9 от Директива 2006/126/ЕО минималните стандарти за физическа и умствена годност, се извършва с представянето на удостоверение за психологическа годност, издадено при условия и ред, определени от министъра на транспорта и съобщенията /чл. 152, ал. 1, т. 2 от ЗДвП/. По изложените съображения РС – Варна е потвърдил оспореното НП.

Решението е незаконосъобразно.

РС – Варна се е произнесъл по доводите в жалбата, но в нарушение на материалния закон, защото българските материалноправни норми не съответстват на правото на Европейския съюз (във връзка с това е налице и официално изявление на Европейската комисия от 15.07.2021 г., достъпно на интернет-адрес: ttps://ec.europa.eu/commission/presscorner/detail/bg/inf_21_3440.

Наредба № 36/15.05.2006 г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания (наричана по-нататък за краткост „Наредбата“) урежда множество въпроси, включително изискванията за психологическа годност и нейното удостоверяване. В контекста на Директива 2006/126/ЕО на Eвропейския парламент и на Съвета (наричана по-нататък за краткост „Директивата“), психологическата годност трябва да се разглежда като част от понятието за „умствената годност“, въведено посредством самата Директива. Ето защо Наредбата би следвало да е хармонизирана с Директивата. Вместо това обаче Наредбата противоречи на Директивата поради следните съображения:

1. Удостоверението за психологическа годност важи за 3 години, а в определени случаи – за 1 година (чл. 8, ал. 2 от Наредбата в редакцията към 30.07.2021 г. – датата на извършване на нарушението). Тези срокове са по-кратки от сроковете за валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство, които са с 5- или 10-годишна продължителност (чл. 51, ал. 3 – 4 ЗБЛД). Следователно доказването на умствената годност не се извършва „... когато свидетелството се издава и периодично след това ...“ (съображение 9 от преамбюла на Директивата) посредством медицински прегледи, които да „... съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се определят от срока на валидност на свидетелството“ (съображение 9 от преамбюла на Директивата).

2. Директивата позволява на държавите членки да регламентират „... медицински прегледи като гаранция за спазване на минималните стандарти за физическа и умствена годност ...“ (съображение 9 от преамбюла на Директивата), а чл. 5 от Наредбата предвижда – с цел установяването на психологическата годност – не медицински преглед, а „психологическо изследване“, което се осъществява от психолози (чл. 11в от Наредбата), т.е. от лица, които не са медици.

3. Директивата залага „... минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление на ... превозни средства“ (съображение 8 от преамбюла на Директивата), което означава, че държавите членки могат да завишат тези стандарти в своите национални законодателства. Трябва обаче да се има предвид, че разпоредбата на т. 5 от приложение III на Директивата, уреждайки част от материята на медицинските прегледи, предписва следното: „Стандартите, установени от държавите членки за издаване и всяко едно последващо подновяване на свидетелствата за управление, могат да бъдат по-строги от изложените в настоящото приложение“. Следователно по-строгите стандарти могат да бъдат въвеждани на национално равнище само и единствено в връзка с първоначалното издаване и последващото подновяване на свидетелствата за управление на моторно превозно средство. Това означава, че възможността, да се въвеждат по-строги стандарти, не може да бъде използвана, за да се удостоверят отделни аспекти от физическата или умствената годност за управление на моторни превозни средства посредством документ, който – редом със свидетелството за управление на моторно превозно средство – да има свое собствено легитимиращо действие. А тъкмо това е сторено чрез нормативното регламентиране на удостоверението за психологическа годност, в резултат на което психологическата годност, вместо да бъде само предпоставка на правоспособността за управление на моторни превозни средства от съответната категория, бива въздигната и в отделно, паралелно съществуващо с правоспособността юридическо качество (арг. чл. 7а, ал. 2 от ЗАвтП).

От изложеното следва, че Директивата позволява на държавите членки да завишат изискванията за физическата и умствената годност за управление на моторни превозни средства, но при следните конкретни ограничения: – проверката на годността да се извършва изцяло във връзка с издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство; – въпросната проверка да се извършва само посредством медицински прегледи и то в срокове, не по-кратки от сроковете за валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство. Тези ограничения не са спазени в националната регламентация на психологическото изследване по Наредбата.

Настоящият състав на АС-Варна съобрази и Решение по дело С-227/2022 г. на СЕС на основание чл. 633 от ГПК и чл. 267 от ДФЕС. Решението на СЕС е задължително за националния съд, когато прилага правото на ЕС, независимо дали решението е постановено по преюдициално запитване на български съд или на друга държава членка. На основание чл. 2 от Договора за присъдиняване на България към ЕС Учредителните договори и актовете на институциите на Съюза, приети преди присъединяването, са задължителни за България и се прилагат при условията предвидени в тези договори и Акта за присъединяване/вж. чл. 2/. Когато националният съд прилага националния закон, независимо дали е приет преди или след Директивата, трябва да тълкува същия в светлината на текста и целите на Директивата, като съобрази тълкуването, установено с решенията на СЕС.

Съгласно т. 28 от решението на СЕС „по силата на член 7, параграф 1, буква а) от Директива 2006/126 СУМПС се издава само на кандидатите, които са взели изпит по умения и поведение, както и теоретичен изпит и отговарят на минималните стандарти за физическа и умствена годност, в съответствие с разпоредбите на приложения II и III към тази директива. Освен това съгласно член 7, параграф 3, буква а) от същата директива за подновяването на СУМПС се изисква спазване на тези минимални стандарти за физическа и умствена годност на притежателите на свидетелства за управление на превозни средства от категории C, CE, C1, C1E, D, DE, D1 и D1E.“ От тези разпоредби на Директива 2006/126 следва, че умствената годност на притежателите на свидетелства за управление на превозни средства от категории C, CE, C1, C1E, D, DE, D1 и D1E, включително на лицата, които работят като професионални водачи, вече е била оценена и удостоверена към момента на издаването и подновяването на тези свидетелства, по-специално с оглед на пътната безопасност.

Според решението на СЕС т. 37 „налагането на притежателите на валидно свидетелство за управление на допълнително задължение да притежават такова отделно удостоверение за психологическа годност би представлявало всъщност недопустимо допълнително ограничение, доколкото свидетелството за управление, издадено от държава членка в съответствие с член 1, параграф 1 от Директива 2006/126, трябва да се счита за доказателство, че притежателят на това свидетелство е отговарял на предвидените в тази директива условия за издаване в деня, в който посоченото свидетелство му е било издадено (вж. в този смисъл решения от 26 април 2012 г., Hofmann, C-419/10, EU:C:2012:240, т. 46, и от 29 април 2021 г., Stadt Karlsruhe (Признаване на подновено свидетелство за управление), C-47/20, EU:C:2021:332, т. 28 и цитираната съдебна практика), и следователно притежава необходимата доказателствена стойност за удостоверяване на умствената годност за управление на моторно превозно средство от съответната категория“. В т. 38 СЕС извежда извод, че „макар да установява само минимална хармонизация на националните разпоредби относно условията, при които може да се издаде свидетелство за управление, Директива 2006/126 извършва все пак изчерпателна хармонизация на документите, доказващи съществуването на право на управление, които трябва да бъдат признати от държавите членки съгласно член 2, параграф 1 от нея (вж. в този смисъл решения от 26 октомври 2017 г., I, C-195/16, EU:C:2017:815, т. 57, и от 29 април 2021 г., Stadt Pforzheim (Информация в свидетелството за управление), C-56/20, EU:C:2021:333, т. 42). Това обстоятелство, както отбелязва генералният адвокат в точка 63 от заключението си, изключва съвместното съществуване на свидетелството за управление, издадено в съответствие с Директива 2006/126, с всеки друг национален документ, който изпълнява по същество същата функция“. А в т. 39 се посочва, че „освен това държавите членки не могат да изискват доказателство за умствена годност за управление на интервали от време, по-кратки от срока на валидност на свидетелството за управление“. В заключение СЕС приема, че „член 7, параграфи 1 и 3 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска държава членка да изисква от лицата, които искат да извършват професионална дейност като водачи на моторни превозни средства за транспорт на пътници или стоки и които имат свидетелство за управление на превозни средства от категории C, CE, C1, C1E, D, DE, D1 и D1E, издадено в съответствие с тази директива, като при това издаване физическата и умствената им годност за управление е проверена, да притежават както свидетелство за управление, така и имащо по-кратък срок на валидност от него удостоверение за психологическа годност“.

Предвид изложеното съдът намира, че предвидената, към датата на извършване на вмененото нарушение, в Наредба № 36/15.05.2006 г. тригодишна валидност на удостоверенията за психологическа годност не следва да се прилага, тъй като противоречи на регламентацията, дадена в Директива 126/2006/ЕО.

В конкретният случай не е спорно, че водачът на товарния автомобил е притежавал валидно СУМПС за съответната категория и следва да се счита за психологически и физически годен да управлява МПС от тази категория, поради което съдът намира, че дружеството не е осъществило състава на вмененото му нарушение.

С оглед гореизложеното, касационната жалба се явява основателна. Това налага отмяна на оспореното решение и НП.

Предвид изхода на спора искането на ответника за присъждане на възнаграждение за процесуално представителство е неоснователно по аргумент на противното на чл. 63д, ал.4 от ЗАНН, поради което съдът го оставя без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ и чл. 222, ал. 1 от АПК във вр. с чл. 63в от ЗАНН, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение №1133/20.08.2022 г. постановено по АНД №20223110201356/2022 г. по описа на Районен съд – Варна и вместо него постановява:

ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 23-0001541/17.09.2021 г. издадено от директор на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ гр. Варна.

Решението е окончателно.