№ 380
гр. София , 28.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ в закрито заседание на
осемнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Ивайло Младенов
Светлин Михайлов
като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно търговско дело
№ 20211001000007 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и следв. от ГПК.
Образувано е по повод постъпил въззивна жалба от „Панагюрска медна
компания“ АД, с която обжалва решение № 260 148 от 12.10.2020 г., постановено по т.д. № 2
098/19 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 4 състав, с което е
отхвърлен предявения от „Панагюрска медна компания“ АД срещу Г. М. С. иск с правно
основание чл.45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 26 000 лв., частично от 156 660 лв. - обезщетение за
вреди, произтичащи от действията на Г. М. С., изразяващи се в представляване като
управител на „Панагюрска медна компания“ ООД (сега АД) при сключването на
допълнително споразумение от 20.04.2016 г. с „Йонтех 2000“ АД и е осъдил „Панагюрска
медна компания“ АД да заплати на Г. М. С. съдебни разноски от 450 лв.
В жалбата се твърди, че атакуваното решение е неправилно, поради
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон
и поради необоснованост. По отношение на допуснатите нарушения на
съдопроизводствените правила твърди, че съдът не се е произнесъл по всички наведени
твърдения и по-конкретно по твърдението за нищожност поради симулация на договора за
заем. Твърди, че съдът не е изложил мотиви и не е обсъдил установеното то СГЕ, че
договора за продажба на изплащане, на базата на който е издадена фактурата, задължението
по която е признато от ответника не е подписано от ответника С.. Твърди, че постановеното
решение е при неправилно приложение на материалния закон. Оспорва изводите на съда по
отношение на представителната власт на ответника, като твърди, че А. Ц. и С. са знаели, че
от 13.04. С. не е управител на ищцовото дружество, поради което е незаконосъобразно да се
приеме, че към 20.04. същият е имал представителна власт в отношенията с „Йонтех 2000“
АД. Оспорва изводите на съда, че с процесното споразумение от 20.04.2016 г. ответникът С.
не е признал несъществуващо задължение, а бил признал възникнал дълг по споразумение
от 14.12.2015 г. В тази връзка твърди, че е неясно обвързването в изводите на съда по
отношение на липсата на търсена отговорност за подписаното по-рано споразумение с
възможността да се търси отговорност за последващото споразумение. Твърди, че посочения
1
от съда иск с правно основание чл.145 от ТЗ по никакъв начин не дерогира иска по чл.45 от
ЗЗД, с оглед на неоспорения извод, че при подписване на споразумението от 2016 г.
ответникът е действал без представителна власт. Твърди, че от събраните по делото
доказателства безспорно се установява, че към датата на подписването на споразуменията
(преди преобразуването с промяна на правната форма) са били налице предпоставките за
уговаряне на условия, различни от обичайните по смисъла на §1, ал.2 от ДР на ТЗ. В тази
връзка прави анализ на доказателства, от които прави извод, че Г.С. и А. Ц. са свързани лица
Твърди, че към момента на подписването на договора за заем дружеството е действало само
чрез единия си представляващ, в нарушение на представителната власт, като с
последващото освобождаване на Е. П., подписаните споразумения вече съответства на
правилата на представителството. Оспорва изводите на съда по отношение на приемането за
съществуващо задължение, в резултат на постановено арбитражно решение, като твърди, че
същото не е окончателно и е предмет на иск по ЗМТА, които предстой да се разгледа. В
тази връзка твърди, че с подписваното на процесното споразумение не само е задължил
дружеството, но го е лишил от възможността да защити правата и законните си интереси по
конвенционалния съдебен ред. Оспорва и изводите на съда по отношение на
установяването на даването на заемната сума, като в тази връзка твърди, че съдът не е
обсъдил изцяло изготвената ССЕ, приел е неправилно, че от счетоводните записвания се
установява предоставянето на заема. Оспорва изводите на съда по отношение на
съществуването на задължението по фактурата от 2014 г., като твърди, че съдът е
неглижирал събраните по делото доказателства, от които се установява, че договорът за
продажба на изплащане е нищожен поради липса на съгласие, тъй като подписът не е
положен от Г.С.. Инвокира доводи за непредставянето на процесната фактура, като твърди,
че в същата са посочени несъществуващи по отношение на правноорганизационната форма
дружества и МОЛ. Твърди, че дори да се приеме, че с подписването на споразумението не са
признати несъществуващи задължения, то с него е призната неустойка, каквато не е
съществувала. В заключение твърди, че по делото са установени всички предпоставки за
основателност на предявеният иск с правно основание чл.45 от ЗЗД. По отношение на
необосноваността твърди, че правилно е установено, че ответникът няма представителна
власт към момента на подписване на споразумението, но не се излагат мотиви за наличието
на предпоставките на чл.301 от ТЗ, както и че необосноваността произтича от факта, че
съдът аргументира изводите си за съществуването на задължението с постановено
арбитражно споразумение, неглижирайки факта, че същото не е окончателно. Твърди, че
договорът и споразумението са нищожни поради абсолютна симулация, тъй като страните
по тях изобщо не са искали да се породят правните последици. Ето защо моли съда да
разгледа спора по същество и да бъде постановено съдебно решение, с което да се отмени
атакуваното като неправилно и се уважи предявеният иск, като претендира и разноски.
Ответникът по въззивната жалба Г. М. С. оспорва същата. Твърди, че съдът е
обосновал изводите си за липсва на увреждащо действие с подписването на споразумението,
в което е включена арбитражна клауза, с воденото арбитражно производство, в което не е
отречена действителността на арбитражната клауза. Твърди, че изводите на съда по
отношение на действията извършени от него след освобождаването му от поста управител са
в съответствие с трайната съдебна практика по отношение на третите лица. Оспорва и
наведените твърдения за липса на доказателства за предоставянето на заемната сума, като се
позовава на заключението на вещото лице, от което се установява, че „Йонтех 2000“ АД е
предоставило на ищеца общо сумата от 133 000 лв., от която сума ищецът е върнал само
26 350 лв. По отношение на доводи, че вещото лице е работило само по счетоводната
документация на предоставилия заема, твърди, че поради непредставянето на такава от
ищеца, съдът правилно е приложел разпоредбата на чл.161 от ГПК. Твърди, че не са налице
предпоставките за основателност на предявеният иск (противоправно действие, вина и
вреда), поради което моли сада да постанови решение, с което да потвърди атакуваното, като
претендира разноски.
Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по
2
делото писмени доказателства, съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
От фактическа страна:
Не се спори между страните, а се установява и от атакуваното решение №
260 148 от 12.10.2020 г., постановено по т.д. № 2 098/19 г. по описа на Софийски градски
съд, Търговско отделение, 4 състав, че съдът е отхвърлил предявения от „Панагюрска медна
компания“ АД срещу Г. М. С. иск с правно основание чл.45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 26 000
лв., частично от 156 660 лв. - обезщетение за вреди, произтичащи от действията на Г. М. С.,
изразяващи се в представляване като управител на „Панагюрска медна компания“ ООД (сега
АД) при сключването на допълнително споразумение от 20.04.2016 г. с „Йонтех 2000“ АД и
е осъдил „Панагюрска медна компания“ АД да заплати на Г. М. С. съдебни разноски от 450
лв.
Не се спори, а се установява и от представения договор за прехвърляне на
дружествени дялове от 13.04.2016 г., че А. Ц., Г.С., Т. А., И. Г. и М. П. М. са продали на
„Фертекс България“ ООД притежаваните от тях дружествени дялове от капитала на
„Панагюрска медна компания“ ООД.
Не се спори между страните, а се установява и от представения протокол от
13.04.2016 г., че „Фертекс България“ ООД, в качеството на едноличен собственик на
„Панагюрска медна компания“ АД е взел решение за освобождаване на Г. М. С. като
управител на дружеството. Обстоятелството се потвърждава и от представената декларация
от 09.09.2019 г. на Г. П., в твърди, че същият на 13.04.2016 г. е уведомил ответника, че е
освободен като управител на „Панагюрска медна компания“ ООД.
От представеното е споразумение от 20.04.2016 г. е видно, че „Панагюрска
медна компания“ ООД, представлявана от ответника, и „Йонтех 2000“ АД са постигнали
съгласие за това, че в полза на „Йонтех 2000“ АД съществува задължение на „Панагюрска
медна компания“ ООД по споразумение от 14.12.2015 г. в размер на 156 000 лв., което
длъжникът се е задължил да погаси чрез плащане на месечни вноски от по 26 100 лв. през
периода 01.08.2016 г. - 03.01.2017 г.
От представения договор за заем от 01.07.2014 г. се установява, че „Йонтех
2000“ АД е поел задължение да предостави на „Панагюрска медна компания“ ООД сумата в
размер на 150 000 лв., която ищцовото дружество се е задължило да върне до 30.06.2017 г.
От представените РКО от 28.10.2015 г. и от 01.09.2015 г. се установя, че
„Йонтех 2000“ АД е предал на „Панагюрска медна компания“ ООД сумата от 1 880 лв. и от
8 000 лв., като вписаното основание е договор за заем.
Не се спори, а се установява и от представената фактура N 037/29.12.2014 г., че
„Йонтех 2000“ АД е продал на „Панагюрска медна компания“ ООД стоки на обка стойност
от 38 880 лв.
Видно от представеното преводно нареждане от 18.03.2016 г., „Йонтех 2000“
АД е превел по сметка на „Панагюрска медна компания“ ООД сумата от 12 500 лв., с
посочено основание заем.
Видно от представеното преводно нареждане от 01.07.2014 г. „Йонтех 2000“
АД е превел по сметка на „Панагюрска медна компания“ ООД сумата от 22 000 лв., като
посоченото основание е заем.
От представеното преводно нареждане от 22.07.2014 г. се установява, че
„Йонтех 2000“ АД е превел по сметка на „Панагюрска медна компания“ ООД сумата от 20
000 лв. по заем.
3
От представените преводни нареждания от 20.08.2014 г., 01.09.2014 г.,
25.09.2014 г., 24.10.2014 г., 23.03.2015 г. и 17.04.2015 г. се установява, че „Йонтех 2000“ АД
е превел по сметка на „Панагюрска медна компания“ ООД сумите от 10 000 лв., сумата от 10
000 лв., сумата от 12 000 лв., сумата от 10 000 лв., сумата от 2 000 лв. и сумата от 6000 лв.,
като е посочено, че същите са заем.
Не се спори, а се установява и от представените преводни нареждания от
04.09.2015 г. и от 15.10.2015 г., че „Йонтех 2000“ АД е превел по сметка на К. Ц. сумите от
500 лв. и от 300 лв., като вписаното основание е аванс.
Не се спори между страните, а се установява и от представения договор за
встъпване в дълг от 12.04.2016 г., че „Йонтех 2000“ АД е поел задължение да отговаря
солидарно за задълженията на „Панагюрска медна компания“ ООД към „Алман“ ООД за
сумата от 3 500 лв., към „Йонтех инженеринг“ ООД за сумата от 38 315 лв. и за сумата от
394 000 лв.; към „Йонтех 2000“ ООД за сумата от 123 000 лв. и за 35 980 лв.
В представеното споразумение от 14.12.2015 г., е отразено, че „Панагюрска
медна компания“ ООД е признал задължение към „Йонтех 2000“ АД в размер на 123 680 лв.
и в размер на 35 980 лв.
Не се спори, а се установява и от представения договор за продажба на
изплащане от 16.05.2014 г., че „Йонтех инженеринг“ ООД е продал на „Панагюрска медна
компания“ ООД движими вещи срещу цена от 300 000 лв.
От заключението на допусната и изслушана в съдебно заседание съдебно-
графологическата експертиза се установява, че подписът в споразумение от 14.12.2015 г. е
изпълнен от ответника, а подписът, положен в договор за продажба от 16.05.2014 г. не е
изпълнен от ответника.
От заключението на ССЕ се установя, че по представените платежни
нареждания през периода 01.07.2014 г. - 18.03.2015 г. по сметка на „Панагюрска медна
компания“ ООД е постъпила сумата в размер на 104 500 лв., както и че в търговските книги
на „Йонтех -2000“ АД са записани вземания към „Панагюрска медна компания“ ООД в
размер на 120 680 лв., като отбелязаното основание е „по договор за заем от 01.07.2014 г.“ и
в размер на 35 980 лв. по фактура N 376/29.12.2014 г., а по тази фактура е записано в
търговските книги на „Панагюрска медна компания“ ООД задължение на стойност от 38 880
лв.
От правна страна:
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни
изводи:
Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба и направените
уточнения съдът е сезиран с иск с правно основание чл.45, ал.1 от ЗЗД за сумата от 26 000
лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, част от общо претендирана сума от
156 600 лв.
С обжалвано решение № 260 148 от 12.10.2020 г., постановено по т.д. № 2
098/19 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 4 състав, съдът е
отхвърлил предявения от „Панагюрска медна компания“ АД срещу Г. М. С. иск с правно
основание чл.45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 26 000 лв., частично от 156 660 лв. - обезщетение за
вреди, произтичащи от действията на Г. М. С., изразяващи се в представляване като
управител на „Панагюрска медна компания“ ООД (сега АД) при сключването на
допълнително споразумение от 20.04.2016 г. с „Йонтех 2000“ АД и е осъдил „Панагюрска
медна компания“ АД да заплати на Г. М. С. съдебни разноски от 450 лв.
4
По допустимостта и основателността на подадената въззивна жалба:
По отношение на допустимостта на подадената въззивна жалба, съдът в
настоящия си състав намира същата за процесуално допустима, като подадена в
решителните срокове и от оправомощено лице.
Релевираните от ищеца доводи за незаконосъобразност на атакуваното
решение са свързани с твърдения, че е налице нарушение на процесуалните правила,
изразяващо се в необсъждане на всички наведените твърдения в исковата молба и по-
конкретно, твърдението за нищожност на договора за заем, поради абсолютна симулация,
както и твърдения за нарушения на материалния закон. В от отношение на вторите се
твърди, че съдът неправилно е приел, че към датата на подписване на процесното
споразумение ответникът е имал представителна власт от отношение на дружеството, че със
същото е признато съществуващо задължение, както и за липса на увреждащи действия от
страна на ответника, с оглед постановеното арбитражно решение, за което се твърди, че не е
окончателно, както и че е налице вреда с уговарянето на арбитражна клауза. Инвокират се
твърдения за неправилност, предвид неустановяването, че получените суми са от
предоставен заем, както и че споразумението е антидатирано, поради което нищожно, както
и се твърди, че съдът неправилно е установил като съществуващо задължението по
фактурата от 2014 г., с оглед неоспореното заключение, че подписът върху договора за
покупко-продажба не е положен от ответника, в качеството му на представляващ ищцовото
дружество. Твърди се, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.301 от ТЗ,
предвид липсата на предпоставките. Така наведените твърдения за незаконосъобразност на
атакуваното решение, съдът в настоящия си състав намира за неоснователни по следните
съображения:
Един от източните на задълженията е деликтната отговорност, уредена в
разпоредбата на чл.45, ал.1 от ЗЗД. Съгласно цитираната разпоредба всеки е длъжен да
поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Източникът на вредоносния резултат
и самата вреда представляват промяна в обективната действителност, която е нежелана от
увредения. За да бъде успешно проведен иска за ангажиране на деликтната отговорност по
безспорен начин следва да се установят наличието на следните предпоставки: деяние, вреда,
противоправността на деянието, причинната връзка и вината. Деянието /действие или
бездействие/ трябва да е противоправно, като вината се предполага до доказване на
противното. Вредата е основния елемент на непозволеното увреждане. Под използвания
термин „вреда” следва да разбираме каквото и да е засягане на правно защитени блага.
Противоправно е всяко поведение, което защитава чуждо благо, защитено от правния ред,
като предмет на чуждо абселютно субективно право. Тя се изразява в нарушаването на
предписанията на императивна правна норма. Правнорелевантната причинна връзка между
деянието и вредата е тази, която обосновава ангажирането на гражданската отговорност.
Липсата на една от тези предпоставки води до неоснователност на предявеният иск. В
производството по предявен иск с правно основание чл.45, ал.1 от ЗЗД в тежест на
ответника е да обори презумпцията въведена от законодателя в разпоредбата на чл.45, ал.2
от ЗЗД. Тежестта на доказване на другите релевантни за спора предпоставки за ангажиране
на отговорността за вреди по чл.45 от ЗЗД е на ищеца. Същият следва при условията на
пълното и главно доказване да установи наличието на противоправното поведение на
ответниците, на вредата от това противоправно поведение, както и наличието на причинна
връзка с това обстоятелство. С оглед на въведените във въззивната жалба на ищеца
твърдения за незаконосъобразност на изводите на първоинстанционния съд, настоящият
състав приема като спорни пред настоящата инстанция са изводите на по отношение на
вредата като елемент от деликтната отговорност на ответника.
По отношение на наведеното твърдение за допусната съществено процесуално
нарушение, изразяващо се в необсъждането на въведеното с исковата молба твърдение за
5
нищожност поради абсолютна симулация на договора за заем, споразумението от 14.12.2015
г. и допълнителното споразумение от 20.04.2016 г., съдът в настоящия си състав намира
същите за неоснователни. Съгласно чл. 26, ал. 2, пр.5 ЗЗД привидните договори са
нищожни, като тази норма следва да се тълкува във връзка с разпоредбата на чл. 17 ЗЗД.
Привидността на договора е обусловена от уговорка между страните, с която те прикриват
действителната си воля чрез сключването на съглашение за пред третите лица. Съгласието
може да се изразява в липсата на воля договорът да породи правни последици - абсолютна
симулация или във воля сделката да породи правни последици, различни от външно
изявените - относителна симулация. Законът разпорежда, че при относителната симулация
се прилагат правилата за прикритото съглашение, ако са налице изискванията за неговата
действителност. В този смисъл, искът по чл. 26, ал. 2, пр.5 ЗЗД би могъл да е предявен за
разкриване на относителната симулацията или за прогласяване на абсолютна симулация. От
друга страна, при твърдение на ищеца за абсолютна симулация, възраженията на ответника
могат да се основават на съществуването на действително прикрито съглашение, в който
случай, по силата на чл. 17, ал. 1 ЗЗД, съдът следва да приложи правилата за прикритото.
Правомощието на съда произтича от материалноправната норма на чл. 17, ал. 1 ЗЗД, както и
от основните начала на гражданския процес по чл. 5, чл. 6, ал. 2 и чл. 10 ГПК.
В установената практика на ВКС (вж. постановените по реда на чл. 290 ГПК -
решение № 204/21.09.2011 г. по гр. д. № 1212/2010 г., III г.о., решение № 172/02.03.2010 г.
по гр. д. № 62/2009 г., IV г.о. на ВКС, решение № 420/21.12.2012 г. по гр. д. № 187/2012 г.,
III г.о. на ВКС и др.), която се споделя от настоящия състав, се приема, че иска за
установяване нищожността на привиден договор (чл. 26, ал. 2, пр.5-то ЗЗД) и иска за
разкриване на прикритата сделка (чл. 17, ал. 1 ЗЗД) при относителната симулация са
различни и тази разлика произтича от обстоятелствата, на които същите се основават. Съдът
не може да обяви за нищожна на основание чл. 26 ЗЗД сделка само поради симулативността
й - длъжен е да установи дали се касае за абсолютна или относителна симулация, като във
втория случай трябва да установи характера на дисимулираната сделка. При наличие на
прикрита сделка съдът се произнася по установените действителни отношения, ако е
сезиран с искане за разкриването им, но съгласно чл. 17, ал. 1 ЗЗД съдът прилага правилата
им и тогава, когато установените в процеса обстоятелства са несъвместими с наведеното по
чл. 26, ал. 2, пр. 5-то ЗЗД основание - в последния случай това може да доведе до отхвърляне
на иска за установяване на несъответна на действителните отношения привидност. С това се
обяснява и необходимостта ищецът да посочи каква привидност претендира - абсолютна или
относителна, тъй като специалната норма на чл. 17, ал. 1 ЗЗД, разглеждана във връзка с чл.
26, ал. 2, пр.5-то ЗЗД, изисква съдебното решение да е съобразено с възникналите от
действителната сделка последици, преценени спрямо основанието на иска. При иск за
абсолютна симулация, когато няма предявен насрещен иск или възражение за относителна
симулация, но наличие на друго прикрито съглашение се установява от изложените в
исковата молба обстоятелства и от събраните доказателства, съдът в рамките на спорния
предмет (очертан от искането на ищеца и възраженията на ответника) трябва да установи
6
характера на дисимулираната сделка и ако тя е действителна, да приложи правилата й - чл.
17, ал. 1 ЗЗД. Уредената в чл. 26, ал. 2, пр.5-то ЗЗД санкция законодателят е установил само
за тези страни и за тези договори, при които е налице съзнателно постигане на съгласие да
се сключи договор, който въобще да не породи за тях своите правни последици. С оглед на
това и в зависимост от спецификата на конкретния правен спор, решението следва да е
положително или отхвърлително спрямо установеното по фактите и обстоятелствата,
формиращи основанието на иска и съобразно претендираната защита. Във всички случаи
съдът е длъжен да изследва намерението, действителната обща воля на страните за
сключването на договора и неговото предназначение, динамиката на правоотношенията и да
съобрази всички правнорелевантни факти към датата на постановяване на решението (чл.
235, ал. 2 и, ал. 3 ГПК). Тези възражения могат да бъдат въведени с възражение в отговора
на исковата молба, както и с реплика в исковата молба, по които съдът дължи произнасяне в
мотивите на решението си. Наведеното твърдение във въззивната жалба за необсъждането
на доводите за нищожност на договора за заем, споразумението от 14.12.2015 г. и
допълнителното споразумение от 20.04.2016 г. съдът намира за неоснователно. Видно от
мотивите на атакуваното решение, съдът се е произнесъл по наведените твърдения, като е
приел, че цитираните договор и споразумения са действителни. В тази връзка съдът е е
приел, че към датата на подписването на второто споразумение ответникът не е имал
качеството управител на ищцовото дружество във вътрешните им отношения, но с оглед
датата на вписване на прекратяването на правомощията му в АВ-ТР, същият е имал в
отношенията с „Йонтех 2000“ АД е притежавал надлежна представителна власт спрямо
„Панагюрска медна компания“ ООД по аргумент от разпоредбата на чл.141, ал.6, вр. с
чл.141, ал.2, изр.2-ро ТЗ. Не на последно място следва да се отбележи, че по делото не са
представени доказателства в подкрепа на въведеното с реплика възражение за нищожност
поради абсолютна симулация, с оглед на което атакуваното решение е законосъобразно на
това твърдяно от ищеца основание.
По отношение на въведеното твърдение за неправилно приложение на
материалния закон, изведени от твърдението, че с оглед доказателствата по делото са налице
предпоставките за уговаряне на условия, различни от обичайните по смисъла на §1, ал.2 от
ДР на ТЗ, съдът в настоящия си състав намира, че са неоснователни. Безспорно, от
доказателствата по делото се установява свързаност на лицата, с оглед качествата на
представителите на двете дружества. Наличието на свързаност не е необходимо и
достатъчно условие да се приеме, че са уговорени условия различни от обичайните при
предоставянето на заема. В тежест на ищецът е да установи обичайния размер на
уговорената възнаградителна лихва, както и обичайните условия за разсрочване на
задълженията, като същият не ангажира доказателства в тази насока. От друга страна в
производството са събрани безспорни доказателства, че сумите са преведени по банков път
в полза на ищцовото дружество. Неоснователно и наведеното твърдение за необвързаност
на подписания договор от 0.07.2014 г. поради подписването му само от единия
представляващ дружеството, тъй като след подписването ищецът е извършвал плащания по
същото, с което е потвърдил извършените действия, както и че същите са потвърдени с
подписването на споразумението от 14.12.2015 г., след заличаването на колективното
представителство.
Като неоснователно следва да се възприеме и наведеното твърдение, че
7
споразумението е нищожно като антидатирано. По същество същото представлява частен
свидетелстващ документ, при оспорването на достоверната дата на който в тежест на
оспорващата страна, подписала същото е да установи това. По делото не са ангажирани
доказателства в подкрепа на това оспорване, поради което съдът в настоящия си състав
споделя изводите на първоинстанционния съд за действителност на същото.
Неоснователно и наведеното твърдение за неправилност и необоснованост на
атакуваното решение, предвид „неокончателността“ на постановеното арбитражно решение.
Решенията на арбитражните съдилища са окончателни и влизат в сила, с връчването му на
една от тях, съгласно разпоредбата на чл.41 ,ал.3, изр.3 от ЗМТА. Същите подлежат на
отмяна. Видно от основанията за отмяна на арбитражни решения по чл. 47 ЗМТА, в
производството по чл. 47 ЗМТА Върховния касационен съд не се произнася по
материалноправния спор, предмет на арбитражното производство, нито по правилността на
арбитражното решение. Т€До влизане в сила на решението на Върховния касационен съд, с
което атакуваното арбитражно решение е отменено, същото е задължително за съда и
страните. Видно от доказателствата по делото до приключване на устните състезания,
ищецът не ангажира доказателства, че постановеното арбитражно решение е отменено,
поради което, правилно и законосъобразно съдът се е позовал на него.
С оглед на изложеното, от което се установява липсата на една от
предпоставките за ангажиране на отговорността по чл.45 от ЗЗД и предвид правилността на
атакуваното решение, съдът намира, че същото следва да се потвърди, като на основание
чл.272 от ГПК в останалата част следва да се споделят изложените от първоинстанционния
съд мотиви.
По изложените съображения съдът, в настоящия си състав намира, че
атакуваното решение е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.
По отношение на направените изявления за присъждане на разноски в
настоящето производство, съдът намира, че такива се дължат на въззиваемата страна.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в случаите по, ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има
право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-
нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. и осъжда другата страна да го
заплати. Ето защо въззивникът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на
въззиваемата страна сумата от 1 310 лв.
Водим от гореизложеното Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260 148 от 12.10.2020 г., постановено по т.д. № 2 098/19 г. по
описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 4 състав, като правилно и
законосъобразно.
ОСЪЖДА „Панагюрска медна компания“ АД, ЕИК *********, гр.София,
бул.“Витоша“ N 115-117 да заплати на адвокат М.И. Я. сумата от 1 310 (хиляда триста и
8
десет) лв., на основание чл.78 от ГПК, вр.чл. 38 от ЗАдв.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщението за изготвянето му до страните пред Върховния касационен съд, при условията
на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9