№ 1570
гр. Варна, 06.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на девети
ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Мария К. Терзийска
Елина Пл. Карагьозова
при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова
като разгледа докладваното от Мария К. Терзийска Въззивно гражданско
дело № 20223100502113 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на С. С. Д., чрез особен представител
адв. Ст. К., против Решение № 2197/05.07.2022 г. на ВРС по гр.д. №
13888/2021 г. по описа на същия съд, в неговата установителна част по
отношение вземане в полза на кредитора „ФИНАСИТИ“ ЕАД /предишно
наименование „АМИГО ЛИЗИНГ“ ЕАД/ гр. София против С. Д., за което е
издадена Заповед № 261434/22.02.2021 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 16718/2020 г. по описа на същия
съд.
Според жалбоподателя решението следва да бъде отменено поради
неправилно приложен материален закон в резултат на неточна оценка на
доказателствата по делото. Настоява, че не е доказано предявяването на
установителните искове в съответните срокове по ГПК, както и
уведомяването на заповедния съд за това процесуално действие. Поддържа
възражение, че ищецът няма право да претендира неустойка в размер на 15%
от доставната цена по договора, тъй като се обогатява неоснователно за
сметка на лизингополучателя. Продължава да оспорва и доказаността на
разходите за поддържка на лизинговата вещ, включително дължимостта на
премиите по застраховки „Каско“ и „Гражданска отговорност“. По отношение
на същите според жалбоподателя първоинстанционният съд се е произнесъл
по непредявени искове. Настоява, че заключението по ССЕ е
компрометирано, респективно ищецът не доказва основателността на
претенциите, защото вещото лице не е посещавало счетоводството на
дружеството - ищец. Продължава да спори относно датата на прекратяване на
договора и изземването на вещта, като се позовава на конкретни разпоредби
1
от договора в подкрепа на съжденията си. На тези и други основания моли за
отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на заявените
претенции.
Становището на въззиваемата страна е за неоснователност на жалбата.
Настоява, че решението на ВРС е законосъобразно и правилно и моли за
неговото потвърждаване.
В съдебно заседание въззивникът не се явява, представлява се от
назначения особен представител, който поддържа въззивната жалба и моли
решението да бъде отменено.
Становището на въззиваемата страна, изразено чрез молба, депозирана
от процесуален представител, е за потвърждаване на решението на ВРС като
правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени, че е сезиран с редовна и допустима за
разглеждане жалба, подадена от лице, легитимирано чрез правен интерес
от обжалване акта на ВРС и като съобрази доводите на страните, приема
за установено следното от фактическа и правна страна:
В развилото се заповедно производство по ч.гр.д. № 16718/2020 г. на
ВРС частично е удовлетворено заявление на ищеца и е издадена Заповед №
261434/22.02.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
в полза на „ФИНАСИТИ“ ЕАД /предишно наименование „АМИГО ЛИЗИНГ“
ЕАД/ против С. Д. за сумите, както следва: от 2 956.48 лева, незаплатени
лизингови вноски с падеж десето число на всеки месец за периода от
10.02.2020г. до 10.12.2020г., произтичащи от договор за финансов лизинг от
11.10.2018 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 от ГПК – 23.12.2020 г. до окончателно изплащане на
задължението; 2 086.26 лева, представляваща договорни лихви, дължими
върху незаплатените главници за периода от месец февруари 2020 г. до месец
декември 2020 г. /вкл./; 124.41 лева, представляваща неустойка за забава
върху незаплатените лизингови вноски, считано от падежа на всяка или от 10
– то число на съответния месец до 27.02.2020 г.; 672.93 лева, незаплатени
премии по договор за застраховка „Каско на МПС“ за периода м. февруари –
м. декември 2020 г. /вкл./, ведно със законната лихва от датата на депозиране
на заявлението по чл. 410 от ГПК – 23.12.2020 г. до окончателно изплащане
на задължението; 667.48 лева, незаплатени премии по договор за застраховка
„Гражданска отговорност“ за периода 2018 г., 2019 г., 2020 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК –
23.12.2020 г. до окончателно изплащане на задължението; 415.25 лева,
незаплатени данъци върху лизинговия автомобил за 2019 г. и 2020 г., ведно
със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК –
23.12.2020г. до окончателното изплащане на задължението и сумата от 696
лева, дължима на осн. чл. 9.8. от договора за лизинг, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 23.12.2020
г. до окончателно изплащане на задължението.
Поради връчването на заповедта на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от
ГПК, в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК е заявена установителна претенция за
вземането, като относно сумите, за които е отказано издаване на заповед за
изпълнение, заявителят не е предявил осъдителен иск.
В исковата молба ищецът твърди, че на 11.10.2018 г. страните са
2
сключили договор за финансов лизинг, с който „ФИНАСИТИ“ ЕАД
/предишно наименование „АМИГО ЛИЗИНГ“ ЕАД/, е поел задължение да
придобие и предостави на лизингополучателя лек автомобил „Ауди А4“, рама
№ WUAZZZ8K29A11325, двигател № CAH003207, а С. Д. се е задължил да
заплаща 48 броя месечни лизингови вноски за ползването му, съобразно
погасителен план, неразделна част от договора. Поддържа, че
лизингополучателят не е заплатил лизинговите вноски с падеж от 10.02.2020
г. до 10.12.2020 г., всяка включваща главница и възнаградителна лихва. Като
е изпаднал в забава, същият дължи на лизингодателя и неустойка за
периодите на забава в плащане на лизингови вноски с падеж, както следва:
10.06.2019 г.; 10.07.2019 г.; 10.08.2019 г.; 10.09.2019г.; 10.10.2019 г., считано
от падежа на всяка или от 10 – то число на съответния месец до 27.02.2020 г.
При сключване на договора, лизингополучателят е поел задължения да
заплаща застрахователни премии по договори за застраховка „Каско на
МПС“, съобразно чл. 10.2 от договора и премиите по договори за застраховка
„Гражданска отговорност“ по чл. 10.1, което не е сторил за времето от 2018 г.
до 2020 г. и съответно дължи на лизингодателя платените от него премии.
Ответникът не е заплатил и дължимите данъци върху лизинговия автомобил
за 2019 г. и 2020 г. Излага, че поради неизпълнение на задължението за
плащане на лизинговите вноски, лизингодателят е предприел действия по
преустановяване ползването на лизинговата вещ, ангажирайки трето лице с
установяване местонахождението на автомобила, изземването му и
транспортирането му до дружеството, което е сторено на 30 септември 2020
г., а съобразно предвиденото в чл. 9.8 от Общите условия към договора,
платените разноски се възлагат в тежест на лизингополучателя. В исковата
молба е обективирано изявление за прекратяване на договора за лизинг,
поради неизпълнение на поетите от лизингополучателя задължения, като
ищецът заявява, че договорът следва да се счита прекратен с връчване на
исковата молба на ответника и приложеното към нея уведомление за
прекратяване.
В отговора на исковата молба, насрещната страна възразява срещу
дължимостта на претендираните суми.
Решението на ВРС, в обжалваната му част, е валидно и допустимо,
поради което и съдът е ограничен при преценка законосъобразността на
акта от доводите, развити в жалбата.
Отправеното във въззивната жалба оплакване за недопустимост на
предявените искове с оглед преклудиране на срока за тяхното предявяване,
настоящият състав намира за неоснователно, доколкото от данните в
заповедното производство се установява, че заявителят е получил
разпореждане с указания за предявяване на установителен иск на 24.08.2021
г., а видно от товарителница за изпращане на исковата молба по чл. 422, ал. 1
от ГПК /л. 104 и л. 106 по ч.гр.д. № 16718/20 г. на ВРС/ се установява, че
исковата молба е изпратена чрез куриер на 24.09.2021 г., а именно в рамките
на едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК.
Не е спорно, че страните са валидно обвързани от договор за финансов
лизинг, сключен на 11.10.2018 г., по силата на който „ФИНАСИТИ“ ЕАД
/предишно наименование „АМИГО ЛИЗИНГ“ ЕАД/, е поело задължение, в
качеството си на лизнгодател, да придобие и предостави на
лизингополучателя С. Д. лек автомобил „Ауди А 4“, рама №
3
WUAZZZ8K29A11325, двигател № CAH003207, като последният се е
задължил да ползва лизинговия обект в съответствие с Общите условия на
лизингодателя, както и да заплаща лизингови вноски, в размер съгласно
погасителен план, неразделна част от договора, за период от 48 месеца.
От представения по делото приемо–предавателен протокол от
18.10.2018 г. се установява, че лизингодателят е изпълнил задължението си да
предаде на лизингополучателя лизинговия обект, предмет на договора, като
лизингополучателят е подписал, че приема актива в отлично съС.ие годен за
употреба, като се съгласява да го използва съгласно сключения договор и
приетите Общи условия.
С оглед твърдението на ищеца, че лизинговия автомобил е иззет от
владението на лизингополучателя на 30.09.2020 г., което обстоятелство не е
оспорено от насрещната страна, следва да се приеме, че именно на тази дата е
прекратено и действието на сключения между страните договор за финансов
лизинг, доколкото естеството на самото правоотношение предполага
предоставяне за ползване на определена вещ срещу възнаграждение, съгласно
разпоредбата на чл. 342 и сл. от Търговския закон.
Относно отправеното от страна на особения представител на въззивника
възражение за недължимост на суми, представляващи неустойка за
предсрочно прекратяване на договора по чл. 16.2.1. от Общите условия,
настоящият състав намира, че същото не следва да бъде разглеждано,
доколкото за въпросното вземане не е издадена заповед за изпълнение, респ.
същото не е предмет на установителната претенция, заявена от ищеца с иска
по чл. 422, ал. 1 от ГПК.
1. По претенцията за заплащане на лизингови вноски за периода от
10.02.2020 г. до 10.12.2020 г.
Съгласно чл. 2.6. от договора за финансов лизинг, лизингополучателят
се е задължил да заплаща на лизнигодателя лизингови вноски, съгласно
погасителен план, неразделна част от договора. Видно от представения
погасителен план /л. 10 по делото на ВРС/, подписан и приет от ответника по
делото, страните са договорили заплащането на 48 лизингови вноски, всяка
от които се състои от главница и възнаградителна лихва. От заключението по
назначената ССЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно
изготвено /л.157 и л. 161 по делото на ВРС/, се установява, че незаплатените
лизингови вноски за периода от 10 февруари до 10 декември 2020 г. са в общ
размер на 5 243.26 лева, от които главница в размер на 2 956.48 лева и
възнаградителна лихва в размер на 2 086.26 лева. Предвид извода на съда за
прекратяване правоотношението между страните на 30.09.2020 г., следва да се
приеме, че претенцията за заплащане на главница и възнаградителна лихва се
явява основателна до датата на действие на договора, а именно 29.09.2020 г.
вкл. В тази връзка следва да бъде отбелязано, че ответникът по делото нито
твърди, нито представя доказателства, от които да следва извод, че същият е
заплатил претендираните суми, респ. че е изправна страна по
правоотношението. Тук е мястото да се посочи, че заключението по ССЕ не е
оспорено в съдебното заседание при изслушването му, поради което и
съжденията във въззивната жалба, че не следва да се кредитира, тъй като
експертът не бил посетил счетоводството на ищцовото дружество не се
съобразяват. С оглед изложеното настоящият състав намира, че решението в
частта, с която е уважена претенцията за сумата от 2 082.84 лева, дължими
главници, както и за сумата от 1 657.53 лева, дължими лихви по договор за
4
финансов лизинг за периода от 10.02.2020 г. до 29.09.2020 г. вкл. следва да
бъде потвърдено.
2. По претенцията за „Каско на МПС“
Съгласно чл. 10.2. от сключения между страните договор, лизинговият
обект следва да има непрекъснато застрахователно покритие за целия срок на
договора при условията на многогодишна полица „Каско на МПС“, а
съгласно чл. 13.1 от Общите условия, приети и подписани от
лизингополучателя съгласно чл. 16.6 от договора, лизингополучателят се
задължава да заплаща на лизингодателя всички дължими разходи по
застрахователните договори, в т.ч. застрахователните премии по сключените
застраховки през целия срок на договора. В чл. 10.2. от договора, страните
изрично са постигнали съгласие премиите по застраховка „Каско на МПС“ да
се заплащат на разсрочени вноски от лизингополучателя, дължими заедно с
всяка лизингова вноска, съгласно погасителен план, неразделна част от
договора. Според заключението по назначената ССЕ /л. 158 по делото на
ВРС/ общо дължимата сума за застрахователни премии по застраховка „Каско
на МПС“ за 2020 г. е в размер на 672.93 лева. Доколкото по делото не се
установява лизингополучателят да е заплатил посочената сума, следва да се
приеме, че застрахователни премии са дължими, но единствено за периода на
действие на договора, съгласно постигнатите между страните договорки, а
именно до 29.09.2020 г. вкл. По изложените съображения решението, с което
са присъдени суми в размер на 503.12 лева, дължими премии по застраховка
„Каско на МПС“ за периода от 10.02.2020 г. до 29.09.2020 г. вкл следва да
бъде потвърдено. Отправеното от въззивника възражение за недължимост на
сумите, поради непредставяне от страна на ищеца на доказателства за тяхното
заплащане, не следва да бъде споделено, доколкото задължението за
заплащане на всички разходи във връзка с лизинговия автомобил,
включително застрахователни премии, е възложено в тежест на
лизингополучателя съгласно чл. 13.1. от Общите условия по договора.
3. По претенцията за заплащане на неустойка за забава:
Съгласно чл. 7 от сключения между страните договор, в случай на
забава на плащането на лизингова вноска и/или вноска по застрахователна
премия по сключените застрахователни договори с повече от 5 дни
лизингополучателят дължи неустойка в размер на законната лихва за забава
върху неплатената сума, дължима за периода на забавата. В настоящия случай
се установява, че сумите, за които се претендира заплащане на мораторна
неустойка, са заплатени от лизингополучателя, но не на падежа за
съответната вноска - 10.06.2019 г., 10.07.2019 г., 10.08.2019 г., 10.09.2019 г.,
10.10.2019 г., а със закъснение, подробно изчислено и посочено от вещото
лице в таблица /л. 157 – гръб/. Според заключението общо дължимата сума за
неустойка за забавено изпълнение на просрочените вноски от 10.06.2019 г. до
10.10.2019 г. вкл. възлиза на 170.38 лева. Поради изложеното претенцията се
явява основателна, но до заявения с исковата молба размер от 124.41 лева, с
оглед принципа на диспозитивното начало, поради което и решението в тази
част също следва да бъде потвърдено.
4. По претенциите за заплащане на премии по застраховка „Гражданска
отговорност“ и данък върху МПС.
Съгласно чл. 13.2. от Общите условия по договора лизингодателят
сключва за периода на действие на договора по отношение на превозното
5
средство задължителна застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“, а съгласно чл. 13.1. лизингополучателят се задължава да
заплаща на лизингодателя всички дължими разходи по застрахователните
договори, в т.ч. застрахователните премии по сключените застраховки през
целия срок на договора. От представените писмени доказателства се
установява, че лизингодателят е застраховал лизинговия обект по застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ за срока на договора, като не
се установява лизингополучателят да е заплатил премиите по сключените
застраховки. Според заключението по назначената ССЕ /л. 158/ дължимите
суми за застрахователни премии по застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“ за 2018 г., 2019 г. и 2020 г. са в общ размер на 667.48 лева,
поради което претенцията в тази част се явява основателна.
Видно от чл. 12.2, б. „г“ ОУ, лизингополучателят се е задължил да
заплаща всички разходи, произтичащи от нормативни и правоприложни
юридически актове, касаещи ползването на имуществото в страната и
собствеността върху него, поради което и следва да се приеме, че дължимият
върху МПС данък, като публично задължение, е за сметка на
лизингополучателя. Според заключението на ССЕ, данъкът върху лизинговия
автомобил, възлиза на 184.50 лв. за 2019 г. и 230.75 лв. за 2020 г. или общо
сумата от 415.25 лв., поради което и настоящият състав намира, че сумата е
дължима.
5. По претенцията за установяване дължимост на разходи за временно
преустановяване ползването на лизинговата вещ, дължима на осн. чл. 9.8 ОУ.
Съгласно чл. 9.8. от Общите условия по договора в случай на
неизпълнение на договора от страна на лизингополучателя, лизингодателят
има право да предприеме всички законови действия, за да преустанови
ползването на имуществото от лизингополучателя, в който случай всички
разходи, свързани с транспортирането на имуществото са за сметка на
лизингополучателя. По делото са ангажирани доказателства, от които се
установява, че лизингодателят е заплатил на специализирана фирма да
възстанови владението върху лизинговото МПС, а именно фактура
70/14.10.2020 г. /л. 151/ за изземване на автомобила на стойност 696 лева с
ДДС, както и преводно нареждане от същата дата по сметка на изпълнителя
/л. 153/. Настоящият състав намира, че доколкото по делото се установи, че
автомобилът, предмет на договора за финансов лизинг, е иззет от владението
на лизингополучателя на 30.09.2020 г., поради неизпълнение на поетите от
последния задължения по договора, то следва да се приеме, че е изпълнен
фактическия състав на цитираната разпоредба и извършените от страна на
лизингодателя разходи по транспортиране на автомобила следва да се
възложат в тежест на лизингополучателя.
В контекста на изложеното, решението на ВРС в обжалваната част не
страда от визираните в жалбата пороци и ще бъде потвърдено в цялост.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски за въззивна инстанция се следват
единствено на въззиваемата страна, за което е отправено своевременно
искане и е представен списък по чл. 80 от ГПК. С оглед липсата на
фактическа и правна сложност по делото и предвид неявяване на
представител на въззиваемото дружество в съдебно заседание, настоящият
състав намира, че юрисконсултско възнаграждение се следва в размер на 50
6
лева, на осн. чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр.
чл. 78, ал. 8 от ГПК.
В тежест на въззивника /ответник в първата инстанция/ се възлага за
заплащане сумата от 320 лева, внесен депозит за особен представител на
насрещната страна, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК. Въззивникът следва да
заплати дължимата държавна такса за настоящото производство в размер на
199.82 лева в полза на ВОС, на осн. чл. 77 от ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 2197/05.07.2022 г., постановено
по гр.д. № 13888/2021 г. по описа на ВРС, в обжалваната му част, с което е
прието за установено в отношенията между „ФИНАСИТИ“ ЕАД /предишно
наименование „АМИГО ЛИЗИНГ“ ЕАД/, ЕИК *********, гр. София и С. С.
Д., ЕГН **********, гр. Варна за сумите, че С. Д. дължи на „ФИНАНСИТИ“
ЕАД следните суми, произтичащи от Договор за финансов лизинг от
11.10.2018 г., за които е издадена заповед за изпълнение № 261434/22.02.2021
г. по ч.гр.д. № 16718/2020г. по описа на ВРС: 2 082.84 лева, незаплатени
лизингови вноски с падеж десето число на всеки месец за периода от
10.02.2020г. до 29.09.2020г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 23.12.2020 г. до окончателно
изплащане на задължението; 1657.53 лева, представляваща договорни лихви,
дължими върху незаплатените главници, формиращи лизингови вноски за
периода 10.02.2020 – 29.09.2020г. /вкл./; 124.41 лева, представляваща
неустойка за забава върху заплатените със забава лизингови вноски, считано
от падежа на всяка или от 10 – то число на съответния месец до 27.02.2020 г.;
503.12 лева, незаплатени премии по договор за застраховка „Каско на МПС“
за периода 10.02.2020 – 29.09.2020г. /вкл./, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 23.12.2020 г. до
окончателно изплащане на задължението; 667.48 лева, незаплатени премии
по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ за периода 2018 г., 2019
г., 2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението
по чл. 410 от ГПК – 23.12.2020 г. до окончателно изплащане на задължението;
415.25 лева, незаплатени данъци върху лизинговия автомобил за 2019 г. и
2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по
чл. 410 ГПК – 23.12.2020г. до окончателното изплащане на задължението и
сумата от 696 лева, дължима на осн. чл. 9.8. от договора за лизинг, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК –
23.12.2020 г. до окончателно изплащане на задължението.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА С. С. Д., ЕГН **********, гр. Варна, да заплати на
„ФИНАСИТИ“ ЕАД /предишно наименование „АМИГО ЛИЗИНГ“ ЕАД/,
ЕИК *********, гр. София сумата от 370 /триста и седемдесет/ лева,
сторени разноски във въззивното производство, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
ОСЪЖДА С. С. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. В., ул. „Г.“ *, вх. „*“
да заплати сумата от 199.82 /сто деветдесет и девет и 0.82/ лева, държавна
такса за въззивно обжалване в полза на Окръжен съд – Варна, на осн. чл. 77
от ГПК.
7
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
по аргумент на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8